Това, което вечно с мен се разпорежда,
се измерва в сантиметри. И дори да кажа,
че цялата ми вяра е от втора употреба,
всеки ъгъл ми крещи, че е било възможно
да си взема нещо по-широко.
Времето нали ми обеща, че ще изглади
точно тези ръбове от гледни точки,
за да разполагам пълно с малкото,
от семе по-спокойна?
Всичко съм събрала в чуждата ми кройка
и в съмнителната здравина на шева,
Но продължава да тежи това, че всичко е възможно,
а аз не съм го пожелала
и не съм посяла в джоба си.
Етикет: 2025
-
Стара дреха
-
Очите на дъщеря ни са в неопределен цвят
От магистралата се вижда родното ѝ място –
синя сянка на масива,
по който още се катерят откази.
Аз исках да останем, но
„защо“ донесе облак в тъмносиво
и бог се оцвети в каквото липсваше.
Колко още път се вмества във човешкото
и колко повторения, преди съвсем да се изтрият
очертанията, за които сме увиснали?
Така е по-добре, в ръцете ни са само
тези дребни чашки със кафе –
две разширени зеници пред невъзможното. Отвсякъде
зеленото притиска ни със необхватна вечност,
в която според бъдещето сме били.
-
Автопортрет с къса коса
Това лице, което е избягало
от огледалото до входната врата.
За кратко появява се в прозорец,
подобно слънчев лъч, прескачащ
осемте минути с максимален пулс,
или в изпъкналата буза на лъжичка,
за да се разсее от ръцете ти,
докато келнерът ни носи бира.
Лице, което не расте, във всеки смисъл,
вярно куче на контура, формата
и важното. Дори разрошено и сънно
напомня стих, не патетичен хаос,
не майка си, не всяка трета
и не изисква работа.
Лице, което прекроява дължината
извън физическите очертания, които бягат,
плачат, мокрят се, сплъстяват.
Лице без никакви очаквания.
Драскам на салфетката, която също ще изхвърля:
има едно око на шията ми,
отворено сега за възможността
на пръстите ти, а примижват другите;
докосването се разпространява
по незащитено и обезкосмено тяло.
„За красота“, ми отговаряш,
и аз изпивам с радост глътката,
която, гола, нищичко не обещава. -
На несъществуващите ми приятелки
Момичета, случва се винаги:
всяка една от вас
спира на сантиметър от погледа ми.
Контурите ви не са толкова приказливи,
колкото заедно се опитвахме.
Белият шум, оказва се, или дразни, или приспива.
Само желанието, прескачащо различни гами,
създава музика, с която истински ми се говори.
Как иначе да разкажа за мястото извън границите,
носещи вашите имена? Брадичката
паралелно на тъмната линия, чаши с вина,
зряла в пълно мълчание, един вик,
който е мой, и се повтаря безкрайно
и благозвучно, защото не го чувате. -
Не преминавам
Самоуверена сребърна светлина се изпречва, трака по подводните камъни, цъка с уста, толкова тъмносиня, че денят се обръща и замлъкват цикадите, никакво тръгване без стихотворение, както и предполагах, затова и затварям този размекнат от топло тефтер, с натрошените му идеи и замъци, погребани халюцинации, хитони от пластмаса – затварям всичко без форма, която би ме пропуснала, не преминавам нататък, не стъпвам на сушата.
-
Синьозелено
Подаръците ти са все повече –
дълги нанизи с тежки синьозелени мъниста
от каквото можеше да се случи
и във вечността се е случило.
-
Една буква разлика, но ми харесва повече
Дивене вместо дивеене.
-
Тя продава гащи
На спирката се блъскат ветровете
и лепнат по подметките на хората.
Тя хапе устните си и не вдига поглед –
по-скоро задници, така си мисли.
Хлипаща мъгла закрива слънцето –
час пик с променлива прогноза.
Но такова е отдавна времето –
от дипломата ѝ по география –
и утре ще е също толкова.
Цветовете са крещящи – розово,
цикламено и тъй нататък,
каквито няма във природата
и никой задник тук не заслужава.
Гащите са всъщност
знамена на бъдеща цивилизация.
Ще се надигнат скоро.
Понякога ги пооправя, изтупва им праха,
за да не личи че чака. -
Спокойни дни в Клише
Докато кестените разширяваха небето
и работата по теория на всичко
и по върховeте, недокоснати от залези,
продължаваше необезпокоявано,
ако не броим от щедрост мускулната треска,
и времето, заспало в бебешки колички,
не искаше и не обещаваше;
докато анализът се гънеше пак драматично
като червей в сфера, в блага квантова прогресия,
заради която ми се спеше; във очите ми
лудостта бе зеница на зеницата, свита
от ослепителния блясък на усмивката
на длан от мен.
-
Напоследък
Е корен и ако си неизвестно число и е чисто навсякъде чисто в тишината между отделните вдишвания шиеш плетеш сгъваш си началата имаш палец стена поща тайни неща във кутии безкрайните облаци винаги недостижимата неутралност и ако това чувство е вписано във въглеродна окръжност ако все пак можеш да се завърнеш в пресечката лесно решение трудното е прогресия и някъде в неопределената мека среда или прочее във медиана в меденомащерковото тесто на април става ясно как се надига под коричка от хаос човекът
-
Вървя в отказания град
Вървя в отказания град и завладявам.
Пехотните оръжия на крачките ми
категорично тъпчат стария асфалт.
Надничат котки или смрад зад ъглите,
стандартно тежък въздух и намачкани
лица над шубите. Това е
кръстоносен поход, те не знаят.
Не знаеха, когато ми отказаха,
когато си изпречиха реда и зъбите
пред малкото ми тяло. А тогава
не беше по-различно, гробищата
били са може би по-празни.
Аз избягах.
Дадох им баналната реакция.
Радостта им дълго продължи. С размаха
на смъртно болен изградиха си
култура на страданието, кули
от повторения и неприязън,
и радваха се. Аз кръжах с крила от страх.
Отдалеч изглеждаше естествено –
издържано естетически отказване,
но нищо по-погрешно.
Отчаяно измервах вярата си
и все не стигаше да сляза.
Те построиха сивата история
с изчоплени очи. Множаха се
грубите агитки и подритвания,
пресечките на важното и тлъстините
по стройните теории.
Разбрах – безсмислено било е да ги питам.
Че този град е град на завладените,
докато не го желае никой.Две кучета се поклоняват на следите ми,
пет люляка разцъфнаха, тревата
сред бледия боклук издигна знамето ми.
Вървя в отказания град и завладявам. -
Рисунка в тефтер
Тръгна ли, ще бъда също толкова завършена.
Ще бъде против волята ми, съответно – против истината.
Олющвам си сега цвета на кожата от листа
и няколко петна пигмент, с които утре да щрихирам
идеята за себе си. Заради това при теб ще липсват
бенки, също изражението ми, за жалост ще ми трябва –
отвращението към света държи да се разбира
недвусмислено. Далеч от него, бялото ти
има приемащата структура, изобразяваща
желаното ми състояние. Случайното
по правило е правилно, освен когато си отива.
Случайността в тефтера ти ще е заслужила
с неподвижност вечността, а аз – едва ли.
Обувам вече стъпалата си, за тях не ти достигна времето.
Ще бъде против волята ми, съответно – против истината.
Ще се радвам само, че съм ѝ откраднала
косъмчетата, потта и сянката на тялото,
надвесено над листа,
и възможността да мисля за ръката,
отказала се да рисува липсващото. -
Одеало
И това чувство, че трябва да крадеш от смъртта
паници живот, виси от раменете ти –
нечисто одеало върху бледата плът
която просто е гладна, но не ѝ е студено. -
В гората без телефон
И значи, вървя.
Вървя и какво значи това.
Няма знаци, морфеми и всичко останало, което оставих у дома, тоест избягах му, дателен падеж.
Интернет, мъжки род, черно яке, четириъгълник.
И значи, бягам и ме е страх.
Няма причина да ме е страх, но не идват ли всички лоши неща именно заради нещо друго, което го няма, заради празното място, в което могат да се настанят?
Джобовете ми са празни, особено десният, и ръката, която периодично проверява.
Няма.
Но също така ме е страх, защото празното място не се запълнило с нищо, и очите широко затворени.
Кал, мъх, напъпили глухарчета, гнила кора, шупли, мисли?
Няма.
Значи бягам.
Бягам с всички сили и нищо не брои крачките ми.
А щом е така, разстоянието е необозримо и се разтваря във времето. И да не започваме с последното, защото то е проблем.
Затова бягам и се спъвам в корен.
В корена си, който отрича всичко след себе си.
Няма как да разбера какво е било преди корена, предполагам – стъпалото ми.
Бих предпочела: стъпалото ти.
Притежание.
И докато падам – нищо. И докато падам, би трябвало да мисля за нова граматика, и вероятно мисля за теб.
Прегръщам,
бих могла да напиша,
а черното яке окачих пред вратата,
която исках да затворя след себе си,
но от коя страна?
И значи вървя и това не означава нищо,
несподелено.
неспокойно, с натъртени длани
и необозримо само,
с изкълчен палец. -
Мит
На тялото му бе удобно само в онзи мит,
прострял се върху трийсетината години –
един безплътен климат, нежелаещ нищо,
непроменлив. Но пак от изток носят синьо
задъханите облаци, остърганите влакове
на чистото съзнание любезно закъсняват.
Расте от сянката си люлякът и заслепява
подутите от страх очи. „Така ли беше“
е отговорът на „дали ще е така завинаги“.
Ще се отдалечава ароматът, докато достигне
необозначено място, пръст, която не съдържа
никаква следа от името ми.
Там тялото ще пише. -
Огледалото
Огледалото сред зърнестия въздух
на коридора между двата вида сън
не показва нищо повече
от настървението да съм будна.
Челюстта, носът, косата – нищо тук
не ми принадлежи наистинаи всичко е измислено отдавна.
Освен усмивката, една самотна грешка,
с която мога да работя дълго
между черти добре премерени, но чужди. -
Опитите на поезията
Като този мек, ярко жълт диван, изхвърлен в полето, където нищо друго вече не расте.
-
Глад за изгрев
Чорап от хлад се свлича по бедрото.
Прозрачна чаша до възглавницата
с удавена луна и течността
на думите, които е заеквала.
Осем будни часа в ириса – валма от сиво
и разхождащи се кръвоизливи.
Сърцето дрънка прериите си,
които под дланта на светлината
прескачат хоризонта. -
Пустиня
Не съм говорила със теб отдавна,
ти, който си вечно повече.
Ти, който изтъняваш шията
и оцветяваш във индиго китките.
Забравих как и тишината
уви главата ми като тюрбан.
Все повече придърпва пясъкът.
Не съм говорила със теб отдавна,
ти, който си вечно повече.
Оставям бледи жестове – петна
по предполагаемото ти очакване,
по неудобния наклон и впрочем
не се научих да обличам друго.
Все повече придърпва пясъкът.
Не съм говорила със теб отдавна.
Кашля трепкави бразди мълчанието.
Ще кажеш ли, че ми отива?
Ще се облегнеш ли на този ръб
като на хълбок, като на плътен
знак за страстно постоянство?
Ти, който си вечно повече,
забравих думите в средата ти,
не ги изтръгнах от мастилото.
Поднасям слюнка и кафе, и орехи,
като да е отдавна.
Седни на пясъка и отвори уста,
сега
вземи това, което е за никой.
-
Тъмното ти
Видях тъмното ти в дупката на риза,
която няма да закърпя и във формата
на тялото, навело се над огъня.
В пропадането на гласа ти в ниското,
когато се изправяш от леглото.
Не подозирах, че ще ми хареса толкова.
Видях го после в начина, по който
изрязваш от замръзналия въздух думи
и по рязкото прескачане на моите.
В неспокойните власинки по пуловера,
за които съм увиснала, в движението
на ръката, която обладава болката.
Не подозирах, че така ще ме обърка.
Разпознах го във вкуса на ястие,
което няма да ти сготвя, във подправката,
с която притъпяваш търкането
на чудовищния свят по кожата ти.
Видях го после в няколкото тихи фрази
на веждите и на челото, как обличаш
дънки от естествена история
и как прозира в тях под погледа ми
стегнатото утре. Аз вероятно мога
само това – да виждам преобърнато.
Не подозирах, че ще ми е вкусно.
Видях тъмното ти в биологията,
поднесена на едри хапки, после и в
боравенето с дребните неща, например
задръствания и екзистенциални кризи,
които аз не съм забъркала, и новините.
Как мълчаливо сутрин се издигаш
над опита, над опитите ми за категории,
как вечер до последно си несигурен
дали си се прибрал наистина
и не разбираш радостта ми. Липсата ти,
оказва се, е тъмен цвят, изтриващ всички.
Не подозирах, че така ще ми отива.
Нели Станева 