Етикет: български автор

• Дъжд през април

  Не беше същото мястото.
  Под него други тунели, прочели повече новини,
  по-привързани към смъртта,
  но за кратък момент пак невидими.
  Не беше същата спирка, но ти спираше
  същия дъх, същата притеснителност,
  дъвчеща кардамон, с малко повече
  тежест във ханша, все още замаяна
  като птица в машина на времето.
  Не беше същият път, който измина,
  нито бяха особено чисти над него
  само привидно нагласените облаци.
  Други бяха главите, познати, наведени,
  но подканващо светеха в тъмното
  изправените ти рамене.
  Не беше същото мястото,
  но и същото никога не е било някъде другаде,
  освен в този дъжд.

  2026.04.22

• Пазителите

  
  
  Трябва да разбереш това притеснение –
  за тях е повсеместно тясно.
  Така било е винаги, отдавна не са се раздвижвали
  и само сънуват вратата.
  Важно е мястото, казват,
  всеки да си бъде на мястото,
  хвърлят малкозначителни погледи
  към твоите кални обувки
  с драскотините от катерене.
  По-смелите ще те попитат
  на кого си, а другите знаят отговора
  и го натикват в ехидното кимане
  пред твоя никой,
  от което им става още по-тясно.
  Въобще какво си въобразяваш?
  Имаш зърна с функция, чуждо гражданство,
  роднини, които не могат да направят нищо за тях,
  или даже нямаш роднини, но много  претенции,
  копия, пиърсинг и сравнително гладко чело.
  Казах ти, тясно е.
  Трябва да разбереш и презрението.
  Не, от застоял въздух не се умира,
  не и толкова бързо, колкото рошавата  ти упоритост
  без опора във въздуха
  пред никаквата им врата
  пред никаквия им прозорец
  ще ги стресне, което е същото.

  2026.04.11

• Витамини

  Детето скача в пухкавия сняг
  по своя необмислена пъртина.
  Облечено, обичано, опазено
  от всички майчини лавини.
  
  И тревожния ѝ поглед храни
  чудовищната белота. От другаде
  ще дойдат калните следи, когато
  стопи леда си нервният юмрук.
  
  И снежните човеци се нуждаят
  от витамини. Вечерта, по залез,
  детето вика „мамо“ пред вратата,
  а в ръката му замръзнал морков.

  2026.01.11

• Усмивката

  Азът не може без другия. Опитът да бъде произведена собствена външност чрез взиране в огледалото е също обречено и обричащо усилие, тъй като чрез този акт се постига само някакво отражение, а не себе си…
  Амелия Личева, „Истории на гласа“

  Видях я в понеделник след работа. Беше първият ми работен ден в кафенето, а тя беше на противоположната ескалаторна лента, която свързва двете метро линии. Забелязах еднаквата прическа – същата оранжева коса до раменете с късо бретонче. Беше необичайно, но не и особено странно, все пак бях поискала тази коса от фризьор, възможно беше желанието за този образ да се родило и в други глави. В следващите дни срещата се повтори, потрети и имах шанса да я огледам обстойно, да отбележа с нарастващ ужас и останалото – устните, очите, дори носът, за който винаги ми бяха казвали, че е уникален, бяха същите. Минаваше винаги по едно и също време, вървейки в посоката, от която аз идвах, вероятно дори се качваше в мотрисата, която аз бях напуснала току-що. Погледът ѝ винаги беше забит в телефона, нито веднъж не ме погледна, което беше покана за мен да я зяпам безсрамно с нещо, което в последствие мога да нарека мазохизъм. Улавях се, че почти не мога да мисля за друго. В събота, макар да имах почивен ден, си намерих причина да изляза и да бъда точно в 16:30 на моята страна на тунела, но нея я нямаше, явно работеше също като мен само от понеделник до петък.

  Работата в кафенето беше съвсем лека. Имах само две масички и три места на барплота, за които отговарях, и минималистичен сортимент. Продавахме скъпо качествено кафе и кроасани на работещи хора и затваряхме в 16:00. Марджът ни беше достатъчен, нишата ясна и добре посещавана. Само след два дни бях толкова обиграна, че можех да работя и на сън, което означаваше, че имах възможност да мисля за друго, но това не беше добре. Вместо да се занимавам с дългия списък идеи за книги, които от години едва побирах в главата си, аз мислех само за нея – коя е, как беше възможно това, какво означаваше тази едностранна среща (защото тя явно не подозираше за моето съществуване) и трябваше ли да опитам да говоря с нея. Към края на втората седмица не издържах, затворих кафенето 10 минути по-рано и притичах до метрото. Малко след 16:00 часа застанах до входа към моята ескалаторна лента с поглед към края на нейната. Бяхме се разминавали винаги в средата, винаги по едно и също време. Тази точност не ми се беше сторила необичайна на фона на останалото. Изчаках до 16:30, после до 17:00, после още малко. Тя не се появи. Хората ме зяпаха, въздухът тежеше, лентите се превъртаха с протяжно отчаяние. Стана ми лошо и едва се прибрах, сдържайки сълзите си, оформи ли се кой знае защо.

  Вечерта препрочетох всичко, което имах по темата: двойници на Борхес, Кортасар, научни трудове за сянката и така нататък. Винаги имаше някакво разминаване – дали във времето, в нагласата, в реалностите, които двойниците обитаваха. Ние се разминавахме единствено в посоката. Дори стилът ѝ на обличане беше идентичен с моя, осъзнах на следващия ден, когато, прихваната от огражденията на моята пътека, я видях отново от другата страна, както винаги прегърбила шия над устройството си. Имаше торбички под очите, хоризонтална бръчка между веждите и изглеждаше страшно изнервена. Извадих огледалце от раницата, погледнах лицето си, извивайки шия нагоре към осветлението, от което образът ми придоби приятна гладкост. Усмихнах му се. Някой се блъсна в мен, бях блокирала пътя с доволството си. Това беше стратегията – разграничаване. Когато се прибрах, прерових гардероба си и приготвих няколко закачалки с тоалети – панталони, поли и пуловери в класически убити цветове. Всичко пъстро, ярко или необичайно като кройка натъпках в кашон, от който планирах да се отърва в най-скоро време. На следващата ни среща се почувствах много по-силна от нея, черната ми униформа беше щит, но не беше достатъчно. През уикенда отидох на фризьор. За да ме боядиса в желания естествено рус цвят, той трябваше да обработи косата ми няколко пъти със силен пероксид, за да се отърве от оранжевото. От това косъмът изгоря и започна да се къса на половин дължина. Без да трепна, посочих един от плакатите на стената и излязох от салона с къса момчешка коса. Ликувах и нямах търпение да се покажа на безразличната ми близначка, която, освен всичко друго, очевидно имаше проблем със зависимостта си към телефона. Реших че това е още една възможност да създам ярка разлика между нас двете и вкарах SIM картата си в една стара Nokia, а новият смартфон качих в сайт за продажби с толкова ниска цена, че намери купувач само след 10 минути.
  Затова пиша това на хартия. Еуфорията ми не продължи дълго. С времето започнах да ѝ завиждам за незнанието, за това, че тя съществуваше сама за себе си. Беше запазила прическата и цветовете на дрехите, които и двете харесвахме, тоест ми ги беше отнела. Аз се опитвах да се убедя, че съществувам самостоятелно, но бях просто реакция, а съзнанието за двойничката не ме напусна, макар и сега да бяха нужни няколко по-задълбочени погледа, за да бъде забелязана приликата между нас. Завиждах ѝ дори за смартфона, който явно непрекъснато търсеше вниманието ѝ, докато на моята стара Nokia звънеше само майка ми.

  Единственото, върху което имах истински контрол, беше изражението ми. Тя често, всъщност почти винаги, се мръщеше, крайчетата на устните бяха преждевременно увиснали. Моето знание за нас, колкото и да ми тежеше, имаше предимство. Научи ме да поддържам ведро изражение, меки очи и полуусмивка по всяко време на денонощието като начин да се отлепя от приликата с нея. Няма да изброявам всички случаи, в които това ми донесе блага, за които не съм вярвала, че съществуват за мен, не само на работа, но и в личния ми живот. Убедена съм, че дори насън се усмихвам – леко неудобно ми е да питам любовника си, но мога да се обзаложа, че е така. В кратките моменти, в които спра да го правя, кошмарите се завръщат. Кошмарите винаги са едни и същи – тъмна убеденост, че тя знае за мен и че в момента пише, за да ме накара да пиша, че когато се събудя, ще се събудя в нейното тяло, в нейния живот, в който аз не съществувам. Разбира се, още няколко пъти направих опит да я пресрещна, но не се ли намирах на моята лента, тя просто не се появяваше, от което напрежението в тялото ми ставаше непоносимо. В един момент се отказах от това и се върнах към усмивката, с която посрещам срещите ни – всеки ден в 16.30 между двете метро линии, а и всичко останало.

  2024.01.31

• Всичко за губене

  Няма да те загубя във свят, построен така лесно за губене.

  Никаква милост, казва науката, мисли и изтръгвай ненужното.
  Мисли коя нужда във теб ще се спъне в поредния бурен
  и има ли смисъл от принципи, построени върху подреденост,
  когато подреденото е само мутация на непоносимия хаос.
  Нали синхроничност е малко по-симпатичното име за апофения?
  Не, няма да те загубя във свят, построен така добре точно за губене,
  няма да те затворя във дума, във нещо, което може да бъде обяснено,
  съответно и крайно, и после забравено във яснотата си.
  Никакви тъжни залитания по наивни системи,
  никакво време и милост, казва науката,
  мисли и изтривай.
  Няма да те загубя във свят, построен така добре точно за губене
  и ако за нещо са нужни илюзии, то само във вид на безумни съюзници,
  охраняващи мястото, където приличаш, без никаква милост, на Бог.

  2024.01.30

• Толкова

  Две-три безкрайни секунди, това е.
  После пак се намирам неволно
  при детето в съседната стая,
  което трябваше, но не е твое.
  
  Две-три безкрайни секунди и после
  скърцат врати, асансьорът
  те отнася, и лунният остров
  става стая от хора за хора
  
  в стадий на съответен разпад.
  Две-три безкрайни секунди и пак
  влиза абсолютният хлад.
  
  И ръката, уморена, на болката
  отпечатва върху стената
  каквото остава по-дълго от нас:
  
  Две-три секунди извънземна влага,
  най-наивната вечност
  и толкова.

  2023.10.28

• Обяд

  От едната тишина до другата

  е точно колкото безкрайност.

  В средата ѝ жужи едно крилато

  и досадно „остани“. А всъщност

  няма друга вероятност във салатата.

  2023.08.15

• Най-голямата любов

   ’Tis the wind and nothing more!”
  The Raven, E.A. Poe

  Най-голямата любов в галактиката
  не спа добре. Гладът ѝ стенеше.
  И днес със зъби и разнищен вятър
  чопли меандри мрачни настроения.

  Най-голямата любов в галактиката
  е неуравновесена и се спъна в изгрева,
  и мъчейки се да не се разплаче,
  тя го събуди,
  а той с оранжев бяс прониза я.

  Най-голямата любов в галактиката
  е с главоболие от ферментирал космос и
  огромната ѝ маса търси начин
  да излее тази мека гравитация
  в имплозията на един въпрос.

  Сега е нощ във цялата галактика.
  Най-голямата любов се сви напук на
  теорията на вероятностите,
  пространството и времето и нуждата
  и тъй нататък
  до кротка капка мед на плота в кухнята.

  2023.08.12

• Слива

  Една слива е обгърнала изхода или е вход.

  Вход с костилка.

  Силни ветрове са отбелязани наоколо.

  Ако ги оставиш да узреят откъснати от дървото, стават по-сладки.

  Напомняне за резервация. Резервация за спомняне.

  Червеи, комари, вируси, гъбички, бактерии, след това вали, вали.

  Отбелязано е, че духа, духа.

  От едната страна – тишина, от другата – съчки и планове.

  Плановете нямат огради.

  Оградите не защитават от вятър.

  Вятърът събаря сливата, за да узрее в меката трева.

  Напомняне за сливката.

  Неоградена.

  Изплюй костилката, където има място да расте.

  2023.07.27

• Точка лято

  Върни ни лятото, любов. Желая
  да бъде невъзможното. И лесно е –
  една захлупена от жега стая на
  края на града, една провесена
  сред джавкащия хоризонт луна и
  ракия, листи, сол и сингулярност.
  Върни ни там. Да чистя с химикал
  засъхналия студ от капилярите,
  ти да изстрелваш цяла нощ совалки
  в продупчения от звезди чадър и
  тъй нататък, и все по-нататък.
  Върни ни лятото, любов, но онова,
  което невъзможно е да свърши.

  2023.05.19

• Spiel mit mir

  Да се обстрелваме, оголени до синхроничност,
  с думи без понятия зад тях,
  звучащи, но необозначаващи.
  Да не хвърлят мислите ни сенки –
  чудовище, локомотив,
  подутина, протрит ръкав,
  ръжда и спомени,
  десетилетия – това не означава нищо.

  2023.04.02

• Глас и фигура

  На 22. май в 9.20 часа в стая 212 на Hôtel de Sens, ул. Симон Кюрболие 40, Париж, върху леглото лежат старателно сгънати мъжки тъмносини дънки, размер 48, тип чарлстон, както и небрежно навито дамско полупрозрачно бяло поло, размер 34 от вискоза. Наемателите на стая 212 вече са отпътували, а чистачката, която трябва да приготви стаята за следващите, се очаква да пристигне едва след 11 часа. Дънките и полото или са забравени, или нарочно оставени там, но ние бързо ще научим, че в случая не е нужно да избираме между двете твърдения, защото и двете са верни, макар и да не важат отделени едно от друго. Вече сме забелязали, че рано сутринта – малко след 6 – наемателите на стая 212, които не са особено важни за нас и които ще наричаме просто той и тя, макар да знаем имената им – са излезли от хотела и са се запътили към кафене Paul, което се намира на ъгъла срещу метростанция Saint Bordeaux. Тя е носила раница от кафява кожа, не особено голяма, от онзи тип, който се използва често вместо дамска чанта, а той – черни очила Rayban и никакъв багаж. След като са изпили по едно еспресо в пълно уютно мълчание, малко след като изгревът се е излял върху тротоара под краката им като блестяща сапунена вода, те са се изправили, той е поел нежно ръката ѝ и я е придружил по стълбите на метрото до спирката на линия 1, тя се е опитала да се сбогува, казала му е нещо с тъжна усмивка, той само е тръснал глава и се е шмугнал в мотрисата след нея. Придружил я е до Gare de Lyon, където тя се е качила във влак с неизвестна за нас дестинация (неизвестна поради неудобния ъгъл, от който сме гледали към гарата, а и поради сравнително слабия ни интерес към героинята), а той е гледал дълго след нея, после се е върнал пеша до стая 212 в хотела, където е напълнил неголям сив куфар с личните си вещи и на свой ред е напуснал хотела точно в 9.19, отправяйки се в също неизвестна за нас посока. Малко преди да напусне стаята, оглеждайки се внимателно, той е забелязал полото ѝ, обърнато с шевовете нагоре и запратено в един ъгъл под леглото, една позиция, която може да ни разкаже много за начина, по който е било съблечено предната нощ, ако искахме да знаем нещо за това. Той го е повдигнал, изтупал от прах, притиснал към лицето си, а после, след няколко мига зачестено сърцебиене, сгънал внимателно, доколкото може, защото хлъзгавата материя на полото е от онези, които доста се бунтуват срещу подобни опити. Не е било възможно, по ред причини, които няма да изброяваме, защото не са важни за нас, да го вземе със себе си, нищо че точно това е било неговото желание. Затова го е поставил върху оправеното от него самия легло, а после, след кратко колебание е отворил куфара си и е извадил от него въпросните тъмносини дънки, сгънати на три, и ги е прибавил към крехката бяла скулптура върху горния чаршаф. Това действие би могло да има много обяснения, и за него самия подбудите му не са били съвсем ясни, а и не е имал време да разсъждава по тях, но дънките така или иначе са стари, извървели са много пътища и всъщност той ги използва от години само за работа вкъщи, с непрактичната си кройка от миналия век и с прокъсаните ръбове на шевовете, така че няма да му липсват особено. Дали е искал да остави нещо толкова тъмно, което да се откроява веднага върху бялото легло, за да привлече внимание към изоставеното поло, или може би дънките е трябвало да пазят, да защитават полото от ужасяващата бяла празнота на чаршафа, заплашваща да го погълне, или може би просто панталонът е трябвало да прави компания на блузата, или пък цялото е било символ на нещо друго, нещо общо, създадено от двамата, останало на това място, или пък нещо съвсем друго, несъздадено от никого, това едва ли ще разберем, а и не е важно за нас.

  Във всеки случай в 9.20 часа двете дрехи ни викат на помощ и ние ги заварваме в положението, в което той ги е оставил върху леглото. Разказват ни, че този хотел има особено екологична политика що се отнася до всякакъв вид стар текстил – вместо да го изхвърлят, заедно с останалия боклук, в контейнера до задния двор на хотела, на Rue d’Aboutir, от където всеки може лесно да се измъкне, чистачките го събират в специално наречена гигантска торба, която, веднъж запълнена, бива предадена на страховитите транспортери на някаква благотворителна организация. Те я откарвали до пристанището в Марсилия и товарели на кораб за Африка. Какво точно се случва там с тоновете текстил не е известно и явно не съществува нито една дреха, оцеляла след този морски преход, за да разкаже.

  Ние питаме любезно защо са ни повикали и как можем да бъдем полезни, все пак ние сме само един литературен глас и, с колкото и емпатия да сме надарени, не можем да спасим никого и нищо във физическия свят. Полото, което досега не е говорило изобщо, казва, че можем да им помогнем просто да напуснат тази стая и хотела, това е всичко, навън те ще се оправят много добре сами, защото и двамата обичат и познават Париж, нищо че са купени и произведени другаде, че навън, по улиците на този божествен град, няма да имат нужда от човешко присъствие – нито от телата им, нито от историите им, че въздухът ще им дава живот, както и че те двамата – полото и дънките – вече знаят къде точно ще отидат, за да прекарат остатъка от дните си заедно, без да смущават реда на нещата. Как точно да се случи това бягство, питаме ние, фантазията ни е уморена от нощна работа и все още не е пила кафе.  Дънките се изправят в пълната си дължина пред нас и почти продънват ушите ни с дълбокия баритон, който сякаш излиза от задните джобове и тежи от решителност:

  • Метлата. Донесете метлата, която стои облегната на стената в края на коридора на четвъртия етаж. 

  Ние се подчиняваме. „Метлата“ се оказва по-скоро широка четка с дълга пръчка, но понеже се оказва единствения предмет в коридора на четвъртия етаж, ние я пренасяме в стая 212 без да търсим нещо друго. Полото с един пъргав скок се нанизва върху пръчката, а дънките се шмугват от другата страна, откъм полиетиленовата четка, която приляга в тях идеално, сякаш е тазова кост. С този импровизиран скелет, двойката дрехи успява да стои изправена в средата на стаята, наподобявайки човек без глава, изпосталял от гладуване или болест. Крачолите на дънките, изпълнени с въздух, се раздвижват, трябват им няколко опита, за да синхронизират движенията си, но след няколко минути вече успяват да направят няколко съвсем прилични крачки към вратата, където ръкавите на полото потреперват, сякаш през тях е минал ток, обгръщат бравата и я придвижват надолу. След няколко минути, облегнати на перваза, наблюдаваме как странната фигура излиза от главния вход на хотела, потегля с несигурна походка по булеварда и изчезва по първата стълба, водеща към алеята по Сена. 

  Макар да сме приключили работата си по този случай, любопитството ни надделява и решаваме да проследим пътя ѝ. За целта населяваме охрените водни маси на реката и сега наблюдаваме фигурата косо от съвсем друга перспектива, от ниското, при което почти не забелязваме липсващата ѝ глава. С напредването по алеята движенията ѝ стават все по-уверени, все по-убедително човешки, и докато се борим с течението, типично силно за сезона, за да не напредваме твърде бързо, често я губим за секунди сред тълпата от хора, наслаждаващи се на хубавото време, които, разминавайки се съвсем отблизо с нея, явно изобщо не отбелязват странността ѝ, или просто може би са заслепени от слънцето, или може би това е град, който не може да се учуди на нищо, в който се раждат и пребивават съвсем необезпокоявани най-великите куриози на съществуването. Под един мост са се настанили няколко шумни, еуфоризорани от новодошлата топлина и евтината бира бездомни, разпрострели са върху камъните спалните си чували и безброй торби, фигурата спира точно там. За момент ние се запитваме дали това не е крайната точка на разходката им, дали това не е някакъв благороден план – да се подарят на онези, които имат нужда от дрехи, за да заживеят отново по приложение, но един поглед ни стига да забележим, че това е абсурдно – полото и дънките са твърде малки за бездомниците, които явно не гладуват и се радват на доста масивно телосложение. 

  Явно и фигурата е видяла това и след няколко минути продължава пътя си. Под следващия мост няма никой, бежовите камъни не ухаят на пикоч, а само на река, пропити са от зеленикава речна влага и дъждовете на пролетта. Фигурата сяда там, ръкавите на полото се прегъват и опират лакти в коленете, издути от дънките. Иска ни се да видим какво ще се случи след това, но течението тук образува малък водовъртеж, който ни повлича под повърхността на водата, и когато успеем да изплуваме, виждаме само четката с дълга дръжка, която лежи съвсем неподходящо захвърлена близо до водата, а от двамата никаква следа. Обхождаме с поглед няколко километра напред и назад по алеята – нищо. Накрая решаваме, че ще бъде редно поне да върнем четката в хотела, за да не замърсява ненужно алеята. За целта я яхваме и се издигаме с нея във въздуха, високо над улиците и покривите на Париж, които блещукат, упоени от сребърно слънце.

  2023.03.08

• Далекогледство

  
  разтягаш се до безтегловност пред очите ми
  какви очи очите на момичето
  от раждане до пръст в местоимение
  до идиом завой напукана
  гора събираща шишарки сричките
  в пушек набраздил небето в мен ли си
  любов любов вкуса на слюнката ти
  разтягаш се до безтегловност ти поточето
  какво поточе кой скочи в поточето
  напролет в речника реката ни
  в комина вятър и порой по ризата ти
  каймаците ми бели страници
  ела език ела отивай си
  колко далеч съм назовала лятото
  мъзга по кожата вкуса на слюнката ти
  до безтегловност може би напускам
  каквото знам каквото твърде близо е
  
  

  2023.02.11

• Остров

  Какво не е наред, какво
  отново следва да се подреди, какво
  да се преобразува в смисъл,
  в закуската за утре, в независим климат?
  Какво не е в това, че пак в какво те има?
  Виж тук – трохи от сутринта, а тук –
  как под лампата те втриса
  от разчлененото ти мислене.
  Какво виси все пак от покрива?
  Предвкусваш хляб, луна и вино,
  но оставаш зад вратата и
  не искаш да заспиш и
  се гърбиш над чинията с посоки.
  Виж – обрив, виж как прекали
  с пунктуацията, виж лицето си,
  провери
  все пак дали не е отворено,
  сложи стрела вместо поредна точка
  нали
  нали
  нали
  или въпросителна.
  Какво ще те спаси,
  освен да постоянстваш в голотата си?
  Засега с измръзнали пети
  и вкочанено веро
  упорито триеш зимата от острова,
  неприветлив в този вид за хората.
  

  2023.01.19

• Успях

  Няма как да изкача този склон на декември
  без да мина напряко през една пещера,
  която свързва свлачищата на устрема
  и неравномерното, катерещо дишане, винаги хлъзгаво,
  с вътрешността на планината, в която е толкова тъмно,
  че няма значение колко път ми остава, защото
  така или иначе не зная къде точно е то,
  нито къде е останалото.
  Наричам пещерата си Танц, нищо че в нея
  съм абсолютно прозрачна и неподвижна,
  това, което мускулите ми правят
  е само една от многобройните възможности,
  неизползвани от светлината, решила да липсва.
  Тъмнината на свой ред използва дирите сладост,
  които оставя изкачването.
  Те ухаят на пот, те са смисъла на обонянието,
  но се движат надолу и после във кръг, неспокойни.
  Те се движат към ядрото на времето, без да ме уморяват.
  Краят им е тунел, който прилича на поглед във чаша,
  вероятно традиционно до прозявка шампанско, което отпивам със поглед
  на току-що свестен алпинист,
  чиито първи думи ще бъдат:
  паднах, успях.

  2022.12.24

• Южна Америка

  Пиша ти това писмо, зашото съм сигурна, че не ме помниш. За теб бях една от многото пациентки, а престоя в клиниката би трябвало да е изтрил всички допирателни точки на живота преди онзи ден със живота след него. Да е изтрил онези места, които думите ми биха могли да населят, за да образуват бегъл спомен. Дори и да е останала някаква съзнателна площ, непоразена от болката, аз ще стъпвам внимателно. Не искам да знаеш коя съм, не си търся проблеми, а и тук не става въпрос за мен. Пиша ти това писмо, защото бих искала да разбереш защо умря сина ти. Това, че аз съм замесена, е достатъчно да ме накара да се чувствам болезнено отговорна да ти разкажа историята. Чаках достатъчно дълго. Надявах се времето или Бог да свършат тази работа, но явно те – и двамата – са абсолютно безполезни.

  Спомням си гордото ти лице. Едрото ти северно лице без никакъв естетически дисбаланс, хармонично издълбано от ръцете на живот, прекаран в оптимизъм. Гладко, дори и в петото ти десетилетие, свежо и приветливо лице. Лице, с което можеше да си сестра на всяка жена. Помня и високото ти здраво тяло, което ме караше да мисля за заснежени върхове. За девствен сняг, в който стъпваш ведро, нарамила ски и щеки. Ти беше човек, който живееше леко, по план, който нямаше нужда от промени, защото планът ти беше перфектен. Подкрепяна  в своята елегантна хипотенузата от благ мъж, също лекар, и от умен син със съвсем лек пубертет. Триъгълникът е най-стабилната форма във вселената. В началото на февруари две седмици ваканция в Цермат. И още две седмици през август в Бразилия, защото някакви ваши далечни роднини живеели там. През останалото време работа, винаги с усмивка на уста, без нито ден отсъствие. Знам всичко това от сина ти.

  “Волята на жената е много по-силна от божията воля.”, каза ти тогава, и добави “Помислете си още едно денонощие, моля.”

  Това изречение, това “моля” накрая, не беше просто стандартен коментар на гинеколог, изправен пред поредната нежелана бременност. Нежелана само от едната страна, което би трябвало да е същото, но за теб имаше разлика. Все още лежах с разтворени крака на стола, ти явно беше забравила да натиснеш копчето, с което да го свалиш. Но аз не обръщах внимание на позицията на тялото си, сълзите течаха от очите ми като хладни реки, зад които виждах единствено проблясъците на надеждата, едно голямо русо слънце, което се усмихва зад тъмните баири на страха ми. Току-що ти бях показала най-голямата си рана, една жива и туптяща рана, обвита от изрядно функциониращи репродуктивни органи и нескопосано засенчена с името на онзи, в който май сериозно вярвах тогава, защото нямах нищо друго.

  “Той просто наистина не иска деца, може би това е божията воля и аз трябва да я приема.”

  Така, без да съзнаваш, с едно изречение, ти ми подари Ясен. Подари ми силата да не направя аборт, да износя детето, което исках, без никакви разумни доводи. На контролните прегледи изражението ти, с което ме посрешаше, беше все по-ярка градация на усмивката на Мона Лиза. Кабинетът ти се усещаше като уютно място за безмълвни разговори на съучастнички, чиито план беше да надхитрят лошия брадат старец горе в небето. Днес се чудя дали си постъпила по съшия начин и с Елиас, дали и ти някога не си тряснала юмрука на своята добре тренирана воля върху онова, което старецът е бил планирал за теб? Дали той ти е отмъстил за дързостта? И дали някога ще отмъсти и на мен, или ме е наказвал достатъчно и мога да се успокоя веднъж завинаги?

  Силата, която онова твое изречение ми даде, не се задържа дълго, само докато избутам детето от себе си. Оттам нататък нямаше причина да посещавам кабинета ти, нямаше причина да продължаваме да си кимаме с усещане за сестринство, което така или иначе вероятно аз си бях измислила. Тялото ми скоро се прегърби под тежестта на клишето, в което се превърнах – самотна майка със свръхактивно дете, упорита жена на средна възраст с панически атаки и глупава балканска гордост, с все по-малко приятели, все повече неплатени сметки. Когато се запознах със сина ти, бях опряла гръб в дъното и имах чувството, че държа тежестта на света върху болезнено слабите си крака, като буболечка, която се бори да не бъде смазана. Ясен беше навършил осем, което ми позволяваше да го оставям сам вкъщи, единствено според закона, разбира се, съвестта ми съвсем не беше съгласна. Но след вечеря излизах и обикалях смразените улици, отварях тъмни пощенски кутии и пусках в тях рекламни материали, за което ми плащаха мизерни пари. Тези допълнителни доходи бяха единствения начин да направя неща като тренировки по хокей, клуб по програмиране, таблети и подобни момчешки насъщности възможни. Това, което изкарвах през деня, едва покриваше наема и строго бюджетираната постна храна. Докато аз можех донякъде да преоблека този факт в съзнателен избор или дори в някакъв вид кредо, детето ми все по-често даваше сигнали, че не може и не иска. Мамо, кога ще имам собствена стая, питаше, докато оправяше леглото, тоест матрака, на който все още спяхме заедно.

  • Елиас, приятно ми е. 

  Беше 23 часа и аз пушех цигара на една пейка до църквата пред вашата къща, макар че ми отне почти година да разбера последното. Намирах се в най-богатия квартал на града, където градините, опасващи изящни вили по фрески маниер, се простират с километри и разстоянията между пощенските кутии са големи, а те самите често са и труднодостъпни. В ремаркето на колелото имах още поне десет килограма проспекти за разнасяне и знаех, че едва ли ще си легна преди два след полунощ. Надявах се Ясен да не се събуди тази нощ. Бях му дала телефон, на който беше записан само моя номер. Понякога се обаждаше и плачеше от страх, защото аз все още не се бях прибрала. След такива обаждания се движех така, сякаш носех прогизнали от сълзи дрехи върху себе си.

  Елиас не излезе през главния вход, а се провря директно през живия плет в левия край на градината. Уличната лампа освети главата и дългите светли коси, които с обема си улавяха всяко неестествено движение на тялото и създаваха илюзията за нещо нечовешко. Нещо небесно, красиво и добро, носещо се към мен, помислих си, нещо божествено.

  Поиска ми цигара и след това започна да говори по същество, без да увърта много. Умът му, за разлика от тялото, беше много добре трениран, включително и в комуникация с непознати. Забелязал ме е отдавна, да, идвам почти всяка нощ, не е ли трудно, сериозно ли имаш осемгодишно дете, разкажи ми повече. На 23, учи химия в Базел, прибира се в Цюрих всеки уикенд, и аз бих се прибирала в тази къща, смее се, да, родителите му са лекари. Когато научава разликата във възрастта ни, видимо се смущава за кратко, но това, което се е канил да попита, така или иначе не е свързано с такива подробности. Много по-важно му е да потвърди разликата в социалното ни положение, да затвърди и случайността, която ме е накарала да започна тази нощна работа точно когато и той е решил да си потърси куриер.

  Казах  “да” веднага, без колебания. Предложението дойде прекалено неочаквано, за да не го приема като подарък. От позицията си на буболечка не рискувах нищо. Щях да продължа зигзага из пощенските кутии на града, но просто в някои от тях щях да оставям не само рекламни материали, но и нещо допълнително. Нямаше никога да нося в себе си твърде много, така че дори и по някаква причина да бъда претърсена от полицията (което според Елиас било невъзможно, с този мой невинен ангелски вид), нямаше да имам проблеми със закона, щеше да мине за лична употреба. Ако въобще се стигне до това, защото всъщност нещото, което щях да лепя от вътрешната страна на специално подготвените за целта кутии, дори не беше нелегално. Все още. Лагерът с предварително опаковани миниатюрни пликчета се намираше във вашата градина и беше достъпен за мен след залез слънце. Заплащаше ми се единствено за куриерската услуга, не и за носене на какъвто и да е риск. Заплащаше ми се добре обаче, все по-добре, в някаква прогресия, която не успявах да разбера напълно. Напуснах дневната си работа още на следващия месец.

  • Какво разнасям всъщност?
  • Наистина ли искаш да знаеш?
  • Наистина.
  • Нещо съвсем ново. Нещо, което засега се синтезира само от мен и само в съвсем малки количества. Нещо, което аз измислих. Нещо…велико, наистина велико.
  • Хофман джуниър, а?
  • Може би дори повече.
  • Пробвал ли си го?
  • Разбира се. Откъде иначе щях да знам как действа?
  • Виж, може и да се явявам само куриер, но ми е напълно известно, че вече не се процедира както преди един век. Учените днес не се друсат с неизвестни вещества.
  • Е, аз исках да пробвам. Знаех какво правя. Това не беше случайно откритие. Мислих и изчислявах няколко години, започнах още в гимназията. Едва дочаках да получа достъп до лаборатория.
  • И какви са плановете?
  • Нямам намерение да правя големи схеми и да си прецаквам живота. Трябва ми само малко свобода. Да правя каквото си искам. Както виждаш, държим се съвсем скромно. 
  • Държим? Колко души сме в този…бизнес?
  • Само ти и аз. Няма нужда от други.

  Не се усъмних в думите му, но трябваше да се изхиля, за да потисна изненадата си, докато той ме гледаше открито, с широка като халба за бира усмивка. После изпушихме мълчаливо още една цигара и се разделихме – той се прибра в детската си стая на последния етаж, точно над вашата спалня, където спяхте съня на невинните, а аз продължих обиколките си. 

  Понякога  се разхождам в същия квартал, но само по светло. Сега вашата къща е необитаема, призрачните корпуси приютяват само мъглата, а градината е запустяла. Така и не разбрах какво се случи с мъжа ти, но мога да гадая. Сигурно те е чакал  да се оправиш, съвестно е поддържал своята страна на триъгълника, вероятно дълго след диагнозата ти. Това е било учудващо постижение за лекар, който, както знаем, няма привилегията да се надява на чудеса. В един момент съществуването му като самотна черта го е сринало. Предполагам някакъв апартамент в близост до болницата, където работи, за да скъси пътя до забравата. Предполагам нова жена, за да създаде поне за света впечатление, че се опитва да живее. Предполагам също, че ако това някога му се получи, той ще събере сили да продаде къщата.

  Елиас беше брилянтно момче. Да, аз така и не се научих да го възприемам като нещо повече от дете, малко по-голямо от моето собствено, въпреки възрастта и гениалността му, въпреки харизматичността, въпреки решителността, с която действаше. В него имаше нещо наивно, нескопосано и момчешко. Като повечето надарени хора, той имаше редица социални слабости, някои от които сподели с мен, а други само загатна. Разбрах, че няма никакви приятели. Беше чудо – и за мен, и за него – колко лесно се сближихме. Точно както се случи и с теб – един разговор ми беше достатъчен да усетя някаква необяснима връзка, да отворя всички врати на доверието си. За сина ти обаче можех да бъда сигурна, че чувството беше споделено. В началото той ми изпращаше адресите, на които трябваше да доставям стоката, в един архивиран чат прозорец, където можех и свободно да общувам с него, но бързо започна да излиза всеки уикенд на пейката до църквата, за да разменим няколко думи на живо. Тези разговори се проточваха понякога толкова, че се прибирах вкъщи едва по изгрев. Когато това се случи няколко пъти подред, реших да го прекратя, вместо това започнах да каня Елиас у дома в неделя следобед. Пиехме кафе, говорехме за книги и игри. Ясен беше във възторг от него и не откъсваше поглед от широкото му  лице, приютило толкова много знания. Когато все пак му писваше да стои около нас, защото разговорите ни ставаха абстрактни, той се връщаше в стаята си, а на нас ни оставаха няколко минути да обсъдим и нещата, които пълнеха банковата ми сметка.

  Не се сетих за теб, когато Елиас ми разказа, че майка му е гинеколожка, но когато един ден спомена, че е наполовина австриец по майчина линия, разбрах. Зяпнах от шок, защото отведнъж не можех да проумея как не съм го видяла по-рано – та той толкова приличаше на теб. Бяха минали почти десет години, но аз не те бях забравила. Не бях забравила онова изречение, изречено с най-топлия виенски акцент. Не му казах нищо обаче.

  Елиас влагаше всичките си печалби в диверсифицирани презокеански фондове и не харчеше нито франк. Нямаше интерес от масово разпространение – обслужваше само много отбрани клиенти от висшето общество, каквото и да значеше това. Веществото им се предлагаше като нещо специално, нещо, до което имат достъп само те, избраните, най-елитния клуб психонавти. Това момче определено имаше усет за правилно продуктово позициониране. Един микрограм, което беше нужната доза за възрастен, струваше на крайния потребител пет хиляди франка. Елиас успяваше да произведе около грам на седмица в университетската лаборатория, където оставаше след упражнения – не прекалено дълго, за да не буди подозрения. 

  • Кой е толкова луд да плати толкова за един трип? Или не съм разбрала правилно?
  • Явно не си. То е…много повече от трип. Изобщо няма нищо общо с ЛСД.
  • И все пак, пет хилядарки за едното надрусване?
  • Дори е малко за това, което то прави.
  • Определено си добър търговец. Но кога смяташ да му дадеш име?
  • Няма нужда от име. Даже е по-добре да няма.
  • “Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог…”

  Елиас се ухили. После прошепна:

  • Ако искаш да разбереш, трябва да опиташ. Лично аз смятам, че задължително трябва да опиташ, макар че това не е условие да запазиш работата си.
  • Известно ти е, че съм майка, нали? Не употребявам психотропни вещества със съмнителен произход. 
  • Част от основанието за високата цена е, че това вещество е изключително силно, но и абсолютно сигурно. Няма никакви негативни ефекти за психиката или органите. Осем часа след прием в организма не остава и следа от него – разгражда се напълно. Не отключва психични разстройства, напротив – лекува ги дългосрочно, ако такива присъстват или са закодирани в ДНК-то. Това беше и идеята.
  • Сега ще ми кажеш и че си правил клинични тестове.
  • Да, но в малък кръг и нелегално. Иначе трябваше да го оповестя и вече нямаше да е мое.
  • И какво толкова се случва по време на тези осем часа?

  Разбрахме се да го направим в нощта понеделник срещу вторник. Елиас нямаше да хване сутрешния влак за Базел, щеше да остане у нас до вечерта, и веднага щом Ясен заспи, щеше да съпроводи първото ми надрусване в живота като вид надежден пазач и да си тръгне едва след като се е убедил, че съм напълно трезва и нормална. Накарах го да ми се закълне в последното, за да приспя вълната паника, която се надигаше в гърдите ми. 

  • Под нормална нали нямаш предвид тревожна? Защото няма да бъдеш такава след тази нощ.
  • Ще преглътна с радост липсата на страх. Но трябва да съм в състояние да се грижа за дете още поне десет години, ясно?
  • И да бъдеш най-страхотния куриер, на който мога да се надявам, нали? Добре. – Той размаха ръце театрално – Какво ли не прави човек за бизнеса си? Налага ми се играя цяла нощ бавачка на жена, която теоретично може да ми бъде майка.
  • Да, а мен питаш ли ме? Налага ми се да се друсам с вещество, което дори си няма име.

  Познавам достатъчно ситуации, в които безсилието на езика се усеща ясно, но опитът да опиша какво преживях онази нощ ме кара да мисля, че езикът, с който си служим, не само е безсилен, но и е вид затвор, който гарантира, че божествените преживявания няма да прекрачат границите на съществото ни, няма да нарушат хомеостазата на ежедневието. Един Бог знае защо е нужно последното, но няма как да ти разкажа достоверно какво се случи малко след като поставих картончето под езика си, макар и спомените ми да са съвършено ясни. За секунди разбрах всичко – видях скелето на света, придобих очи, отделени от мозъка си, отделени от импулсите и личността си.  Елиас беше прав – от тази нощ нататък не почувствах нито веднъж страх – не завинаги, но в продължение на цели две години. Още в първите десет минути на трипа чух как амигдалата ми се уви в пухен пашкул, а магистралите, които паниката беше дълбала в мозъка ми в продължение на четири десетилетия, бяха залети от хладна, свежа вода, която се завихри и образува долина. Аз се превърнах в езеро, в ясно око, гледащо към Бог, в дете, което използва мислите на възрастното ми аз като компютърни програми, само за да свърши някаква работа, без да се идентифицира с тях. Бях свободна, можех да влизам и излизам от себе си както си поискам. Усещането за абсолютна, достоверна свързаност с цялата вселена беше наистина толкова грандиозно, че разбрах защо петте хилядарки са твърде ниска цена.

  Толкова грандиозно, че не почувствах страх и няколко месеца по-късно,  когато разбрах какво е направил с Ясен. Не почувствах никакъв гняв, когато го попитах дали е вярно и той си призна – да, трябвало му все пак и дете за клиничните опити, но Ясен сега е много по-добре от преди, нали, не виждаш ли колко дълго може да се концентрира над книгите, той има брутален мозък, който реагира отлично на този вид стимулация, мозък на гений, трябва да го опазим, той носи твоето ДНК, гледай към бъдещето, моля те. И същата широка, невинна усмивка.

  Бъдещето гледа към това време с неразбиране. В един момент Ясен спря да говори, прекарваше всяка будна минута в четене и писане. Учителите бяха в потрес от тетрадките му, които изпълваше със ситен почерк в упорито мълчание. Анализираше света така, сякаш разделенията на науките не съществуваха. Информираха се министерства, университети, комисии. Дори и тогава не изпитах страх, дори и тогава се доверявах на детето ти. 

  Паниката ми се завърна едва няколко месеца след смъртта на Елиас. Приветствах я така, както отшелник приветства дар от пищни ястия – с чувство за вина и облекчение. Малко след това и Ясен започна да се завръща и тази времева линия на възстановяването ме кара да мисля, че гениалният ти син е сбъркал повече от веднъж в изчисленията си. Пълното разграждането на веществото явно отнема около две години, а не осем часа. Знам, че от това ще те заболи, теб или може би Бог, но днес Ясен е съвсем нормален разсеян и прилично импулсивен младеж, със средно добри оценки и тук там някоя шестица, която всеки път ме изнервя. Понякога все още пита кога Елиас ще се върне от Южна Америка. И защо да не го посетим там през училищната ваканция, все пак можем да си го позволим. Все пак сега може да си позволим всичко, за което може да се сети човек.

  Южна Америка беше кодово име за онзи парк в покрайнините на Цюрих, знаеш кой, защото там намериха тялото му. Този тип кодови имена, параноични действия с оттенък на филмова индустрия, бяха нови и не съвсем нормални за Елиас и не ми харесваха. В последните три месеца се виждахме изключително рядко. Знаех, че работи върху потенцията на веществото. Кому е нужно това, исках да зная, а неговата усмивка се превръщаше в градация на усмивката на Мона Лиза. Тъй като аз не можех да се страхувам, оставях трудните теми да потънат в калта. Заедно доставихме две дози, после отново тръгнахме в зигзаг из алеите на парка. Елиас беше неспокоен и имаше нужда да се разходи. Време е, каза, да срещна Бог в новата комбинация. Нали ще ми върнеш услугата и ще си поиграеш на бавачка? От кога имаш нужда от бавачка? Може би няма да имам, но ако се наложи, предпочитам ти да си около мен.

  Това също беше грешка.

  Ако бях негова майка, може би щях да успея да го спася. Със сигурно щях, когато започна да се гърчи и да крещи. Влез, моля те, трябва и ти да влезеш, трябва да ме измъкнеш от тук, езерото иска да говори с теб, езерото каза, че ако не дойдеш, няма да ме пусне. Да, ако бях негова майка, със сигурност щях да глътна доза от промененото вещество, да глътна едно предозирано картонче, да полудея вместо него, да умра вместо него. Това щеше ли да го спаси? Понеже все още помня какво видях по време на онази нощ под въздействието на веществото, съм убедена, че отговорът е “да, щеше”. 

  Тогава ти ми каза “Волята на жената е много по-силна от божията воля”. Но имаше предвид не женската, а майчината воля, нали? Защото аз гледах бездейно как той умира, знаех, че умира, защото не може да понесе толкова много Бог в себе си и че нищо не може и не бива да се направи, но днес имам съмнения в тази теза. Може би аз просто не можех да изпитам достатъчно страх, за да го спася.

  Аутопсията не откри нищо. Може би точно заради това ” нищо” ти полудя, може би не беше заради прекомерната мъка. Представям си как мозъкът ти, построен върху основите на медицинската наука, просто е отказал да съществува във вакуума ѝ. 

  Може би трябваше да ти кажа веднага какво се е случило, нормално и човешко беше да ти кажа още тогава, но не можех да те лиша от надеждата. След като оставих безжизненото му тяло да лежи в калта, хукнах към къщи, към моето собствено дете, което се беше превърнало в една страховита градация на твоето. Мислех за теб. В главата ми се въртеше един единствен въпрос – какво би ме утешило, ако бях на твое място, какво би ми дало надежда? Единственото, което успях да измисля, беше да те оставя да полудееш и така да се опиташ да го намериш и да го спасиш. Да го измъкнеш от езерото. Но мина достатъчно време и явно не си успяла, така че сега е време да се върнеш обратно. Време е да спреш продажбата на къщата, да извикаш градинаря, да проветриш стаите, да пуснеш осветлението, да извадиш ските от килера. 

  Аз също се научих да карам ски. Зимната ваканция прекарваме в Цермат.

  Южна Америка е тъй далече, тананикам си вечер, докато Ясен спи в стаята си над мен, тъй далече, че нито една дума не може да ни отведе там. Ни една дума, ни една форма, само една случайност.

  2022.12.02

• Тихи междублокови пространства

  Намираш се на пейката,
  опряла гръб в карнасиален шум –
  захапката на гуми непрестанно млати
  паветата на булеварда.
  Привечер сякаш наедрява,
  приятно натежава тялото ти
  и присядаш. Забелязваш,
  желязото на катерушката
  настоява да си спомниш много повече,
  отколкото събира кройката
  на неочакваната ти поява.
  Десетилетия оттук минаваше
  в галоп, сякаш се надяваш да прескочиш
  зле забитата в крака подкова.
  Вися по други лостове,
  не се изпусна ни веднъж, симулираше успешно зрели мускули.
  Ръждата тук ухае на отпускане.
  Това сълзене в тазовата кост
  е вероятно свързано. И със
  облекчение измисляш люлката,
  въжетата и чак тогава (късно е)
  виждаш и кръста. Още гъвкав,
  та не боли да се прегънеш.
  Между кофите – едно познато съскане,
  захапваш тази ябълка, която
  миналия век остави
  и гривните проблясват обещаващо.
  Задъхана, се спускаш по пързалката.
  Все пак ще опиташ
  абзаца с тихо съзерцаване,
  дори да се наложи да го сричаш.
  Площта е три на пет и няма никой,
  и тъмносиня нощ нагазва във угарките ти.
  Отнякъде едно момиче е изчезнало.
  Едва ли ще се сетят да го търсят
  точно тук след двадесет години.

  2022.10.09

• Единствено децата ще останат живи

  „виж само какви са им празни погледите“

  подслушан разговор на възрастни за група подрастващи

  Единствено децата ще останат живи.

  Само те намерили са начин.

  На прага на порасването

  нещо винаги прищраква –

  интуитивен механизъм

  на разпадащата се невинност.

  И тогава те прескачат

  назад, започват вечността наново,

  вероятно в тялото на пеленаче.

  А тук, на тези столове,

  това, което е останало, седи и чака

  досадата докрай да го изпълни

  и – както нас – смъртта да го цивилизира.

  2022.09.17

• Половин час

  Понеделник, пет и половина.
  Внезапно – времето огъва се,
  а в гънката разгъва се полиня.
  Еон в леглото на земята спи.
  Завивката – набръчкана
  от сънната тектоника –
  лежи в краката му
  като голямо вярно куче
  с полупритворени очи.
  Сред ледовете господарят спи.
  Контурите не се размиват,
  а сгъстяват се,
  в компактността на тялото
  сгъстява се абстрактното
  в пулсиращото мъжко цяло.
  Лицето е покрито с бицепс –
  масив на цялата човечност,
  антоним на хаоса.
  И нещо сладостно познато.
  Напряко ветровете – дишане.
  Напряко празното пространство – изящно свита длан.
  Напряко изгрева –
  припаднал лунен лъч – каишка.
  Трептят – завесите, камбаната и силата.
  Понеделник, шест часа
  пристига със скимтене,
  стопяващ ледовете тон.
  
  

  2022.09.13

• За красотата на сивото

  Цвят като въздишка на сънуващ,

  като пъшкане от детски устни,

  като спомен за безсмислено усилие

  по време на разходка по надолнище,

  като вкуса на дренки, шипка и шосе,

  което се размива в хоризонта,

  като дрямка през септември,

  като прах по гуми след пътуване

  до щастието и обратно; гладък,

  лесен цвят със изобилие

  от кротки настроения, измит,

  несъществуващ в чекмеджета и пристрастия,

  неподходящ за консумиране,

  но съвършен за фон на философията,

  студен, изящен и неясен;

  цвят – цивилизация, контур на паметта;

  цвят – четириъгълник,

  тефтер на безопасно място.

  2022.08.10

• Писък

  Следобедът успокоява дишането си. По-малките деца, уморени от племенните си танци под слънцето, играят унесено на едно одеало под чадъра като в реклама от осемдесетте. Възрастните са достигнали онова специално ниво на концентрация на бяло вино в организма, което не ги прави забележимо пияни, но и не им позволява да се отдадат на естествения си инстинкт да си тръгнат от продължилия вече цял ден детски рожден ден. Всеки носи своята версия на безобидна, размазана усмивка. Бащата на О. вади ликьор от килера. По-големите деца, които също седят с нас на масата, предлагат „игра за разведряване“, която включва теглене на числа и изпълняване на разни номера според специална таблица. Например пълзене под столове, лицеви опори, подскоци и подобни физически изпитания. Аз съм трезва, не защото не ми се пие, а защото само така мога да отдам подобаваща чест на пътуването си като майка. Играта дава бързи резултати, градината се оглася от пърхави хихикания, малките деца се приближават плахо, ококорени, няколко с палци в устите . Т. чупи очилата си, докато прави латерално кълбо. След 5 кафета чакам реда си с нетърпение, мускулите ми са гладни за движение. Пада ми се 5 вертикално и 10 хоризонтално, което се оказва писък. Писък до изпразване на дробовете, пояснява чипоносата Л. и ме гледа предизвикателно, така, както само десетгодишните момиченца могат. Какво? Аз и писък? Срещам погледите на останалите, съвсем неангажиращи са. Това не са хора, пред които бих се срамувала да се откажа, макар че в същото време помня точно кога и в какъв контекст всеки един от тях ми е казвал, че говоря твърде тихо. Обмислям да гаврътна чашка ликьор за смелост, защото съм сигурна, че това упражнение просто не го мога, тези мускули просто не съществуват у мен, но инатът се включва навреме. Поглеждам към О., поемам дълбоко въздух и…

  Колко време? Минута, две или повече? Не знам. Не чувам този мой писък, но усещам колко е приятен. Приятно ми е да го изпускам от себе си и не искам да спирам. Дори когато усещам, че въздухът в дробовете ми свършва, от някъде се появява нов въздух, който продължава да захранва пищенето. Когато то най-сетне замлъква, се оказвам в кръга от тишина, очите на приятелите ми са широко отворени, сякаш придържани от клечки за зъби, противно гравитацията на жегата. Главата ми е лека, цялото ми тяло е леко, съвършено темперирано, усещам мисълта си остра като ръб на хартия. Уау, казва М., това бяха поне 3 гласа, насложени един в друг. Не, не три гласа, поне 30 години, мисля си. Едногодишният Ю., който досега е спал на тревата, се разплаква, гледа ме уплашено. Никой не му обръща внимание. Срещам погледа на О. Той накланя глава и започва да се смее по онзи начин, който някога, в зората на човечеството, е създал понятието „радост“. Малко след някой подобен писък вероятно.

  2022.08.01

• Абсолютна стойност

  Задушна нощ без теб. Какво пък толкова?
  Нима влияят градусите на тъгата?
  Нима не беше същото в суровия,
  безмълвен студ на зимата, когато
  заклещена сред тъмното те чаках?

  
  Нима не беше също тъй болезнен
  кадансът на съзнанието? Как
  край всяка лампа зейваше и ореол от бездна
  бълнуващ името ти мрак,
  поглъщащ всяка друга мисъл, без остатък.

  
  Сега е просто по-горещо. Аз се чудя
  дали живакът всъщност не маркира
  колко пристрастена съм да чувствам чудото?
  Или пък колко пъти съм умирала
  в ръцете ти? Актуалното ниво възбуда?

  
  Кой знае. Тежко скърцат часовете.
  И те не знаят вече накъде.
  Назад към спомена за теб? Напред ли?
  Къде ли ще си ти, облакътен
  на маса до прозорец и приветливо
  ще го отвориш, и ще пуснеш мен –
  насекомото, решено да умре на светло?

  
  С това едва ли имат нещо общо градусите,
  съдържанието в чашите, щурците,
  пеперудите във нощния търбух
  и в моя също. Не. Сега
  покрити със разсъдък са ушите ми,
  очите стиснати. Дори не чух

  
  как виеше карминената паст на залеза,
  как улиците грачеха и как се срина слънцето.
  Не видях кога горещата тъга е влязла,
  кога е свършил въздухът навън.
  Но не открих и смисъла от тъмното.

  
  Какво пък толкова. Към абсолютната,
  неизмерима стойност на движението
  безброй човеци вече са се лутали
  както и аз, със гърчове.

  Тъй сякаш нещо развалено е
  в подредбата на цялата вселена.
  
  Над тях, над мен, над нас –
  безмълвни капчици живак.
  Вероятно термометърът е счупен.

  Счупен е.

  2022.07.09

• Разликата

  – Може ли да Ви попитам нещо? Защо носите такова дебело яке в тази жега? Винаги съм се чудил а защо хора като вас, имам предвид…Съжалявам, не искам да Ви обидя, но може ли да си позволя презумпцията, че сте бездомен?
  Той кимна. Липите тъкмо бяха наситили въздуха с вълшебна юнска мараня, все още свежа като току що произнесено обещание. Беше 25 градуса на сянка и скоро щеше да стане доста повече. До себе си той беше наредил куп вестници и няколко кутии с бисквити, една от които зееше отворена в края си. Към нея той посочи с възпален по цялата си дължина пръст и промърмори „няма нужда“ когато се приближих към него и му предложих торбичка с череши. Направи го съвсем смирено, така че не се почувствах зле, както винаги се чувствам, когато ми отказват непоискана милостиня, затова седнах до него и се опитах да завържа разговор.
  – Така забравям да усещам. Така няма разлика. – каза той след известно размишление.
  – Разлика?
  – Разлика между приятно и неприятно. Между този нежен въздух и кучешкия студ през зимата. Така всичко става еднакво мъчително и не го усещам.
  – Затова и не искам череши. Бисквити, хляб, тези неща се намират през цялата година. Единствено…
  Той замълча и се загледа в една точка пред себе си.
  – Тези липи са голям проблем. Да можех да си запуша носа, че да не ги мириша, но това проклето желание да дишам все още ме държи. Каквото и да правя, не ме напуска.
  
  
  

  2022.06.06

• Билет

  Vierge mais avec son air de déjà-vu
  Le départ, Feu! Chatteron

  Ще си тръгна оттук. Точно както тогава,
  ще си тръгна в средата на месец тринайсти
  със билет за глада, с място в шеста октава,
  с два мокри тефтера и с чувство за край.
  
  Ще разказвам на пътя, че няма такава
  любов. Просто друга наистина няма.
  Че точно тя е размекнала със дъжда си мукавата
  на албума със снимки от моята смърт.
  И там сега пише „Раждане“.
  
  Че с пороя от хаос като Бог е разместила
  всички стъпки, които били са планирани
  от Земята, с теоремата нейна за лесния
  път – геометричният, който вида ни закриля.
  
  И ще плача, разказвайки. Разрешено е, ясно е –
  щом роден си във буря, ти сам се превръщаш
  в пространствено-времеви облак нещастие
  с мокър, тежък багаж. Който носиш в очите си
  като презаверен многократно билет за завръщане.

  2022.06.04

• peri psuchês

  Ако някога успея да те вдишам,
  да те събера във алвеолите на този глад,
  и разбира се, да не издишам после.
  Упоена с кислород,
  разтърсвана от най-банален порив
  да те превърна в говор,
  в ярко произнасяне
  на неизвестното, което
  убягва винаги на мислите.
  
  

  2022.05.08

• Животът е едно парти

  Тя чисти пясъка от кльощавите

  като птичи кости свещички за мъртвите.

  Гърбицата ѝ краси елек:

  Beach Party Bothmingen.

  Das Original!

  Тогава виждам: те са там.

  Пренесен с камион на север пясък,

  розовобузести гиганти,

  шлагерът тече на халби във телата,

  сладка, тъпа, животинска радост,

  мастилото по книжките е прясно,

  BMW-то ще пропусне…

  Мрак, оригинален мрак.

  Някъде до портите на изтока,

  в същия отъпкан с ярост пясък,

  един тъй уморен от повторения

  прегърбен януари

  загася светлината.

  2022.01.10

• Друго е

  Другото време излезе. Усещането – едно приятно масажиращо мозъка ми ами сега?

  

  2021.11.10

• In media res

  Сега се доверявам се на процеса дотолкова, че седя отпусната като леко настъпан охлюв – не костенурка – пред винаги-прекалено-малкия си напредък и му се възхищавам, трезва за недостатъците му, като любител на малки животни, като Kleintierschaukel, който се върти докато ми се заповръща. Охлювите имат изключителни мускули, всъщност те друго освен мускули и слуз май нямат. Това вероятно е достатъчно, за да стана писател. Ако историята иска да бъде написана, ще се напише и в малкото петно от прозореца ми към света, незамъглено от прожекциите на съществото ми. Все някъде се намира празен лист, салфетка, празен половин час, нетърпение да съм там, сред новите си приятели, които са хората, които ми липсват сега и които годината на големия страх (и не особено триумфалното му побеждаване) ми отнеха. Ето как този фрагмент по темата се явява нещо като терапевт, защото си нямам:

  With reality-to-be goes time.

  With the mind goes a world.

  With the heart goes a weather.

  With the face goes a mirror.

  As with the body a fear.

  Laura Riding

  Всички истории досега, които не са издържали напускането на атмосферата на късата форма, просто не са искали да бъдат разказани от мен. Бих могла да вярвам в това сега, вместо да вярвам, че нещо в мозъка ми не е калибрирано добре, за да пиша това, което искам. Но тези две истини биха могли и да съжителстват едновременно.

  В процеса не ми липсва нищо и всичко ме прави щастлива. Нетърпението да свърша записването на историята, тоест да завърша книгата, се усеща само като лек гъдел или тъпо притискане на гърдите ми, неща, които вече лесно успявам да измета към сексуалността, за да не ми пречат на чаткането по клавиатурата.

  Чувството за вина, че писането се пише и когато не съм пред лаптопа, а по всяко време, например когато съм в някоя горичка с детето си и всъщност копаем тунели под дънерите, но аз отведнъж не искам да копая нищо, а искам да си извадя термоса, да се надрусам с кафе, да зяпам в короните на дърветата и да не чувам ничий глас, освен разлистването на историята в главата си, е засега най-голямото ми предизвикателство. Чувството за вина е гладен звяр, който измисля безумни изкупления за моментите, в които съм го игнорирала. О. вече разбра, че в този толкова съдбовен период ще може да носи розови, скъсани или летни дрехи през зимата, и да яде шоколад за закуска, щом майка му е била няколко часа извън пашкула на общия континуум. Опитвам се да се успокоя със сравнението пеперуда и торнадо. Аз и моите усилия да му дам правилното са крилете на пеперудата, която според поговорката причинява торнадо на другата част на света, тоест в следващото поколение. Прекрасно като метафора, абсурдно научно. Торнадото се случва, защото всички процеси в и около него искат то да се случи. А пеперудите са хубави насекоми, които не вършат работа за писане.

  Страхът обаче върши. Да премина през безсилието най-близките ми да лежат с Ковид на място, което само от уважение към хубавото си детство там няма да нарека „задника на историята“, място, където сякаш всичко живо бърза да загасне и да се превърне в история, ме преработи като перална машина от ада. Излязох от там – нито чиста, нито суха, със сънливата еуфория на войник, победил за кратко.

  Имах рожден ден и психосоматични усещания, които имитираха състоянието на родителите ми. Да се притесняваш е действие, заместващо истинското действие, когато то е невъзможно или е безсмислено. Имах и четиригодишен блистер с лоразепам, от времето на първите ми панически атаки, чието теоретическо, неразопаковано присъствие в живота ми винаги ме е успокоявало. „Im Notfall 1/2 oder 1 Tablette“ прочетох по избелелия се стикер-бележка от онази лекарка тогава. Това сега е Notfall, да. Определено. Седях така, а гърлото ми се поду като жабешко, едва ли бих успяла да преглътна лъжичка вода. Седях така, докато ми стана ясно, че всъщност ме е страх от таблетките в блистера. Страх ме е да взема нещо, което ще промени състоянието ми. Успявах дори да се посмея на тази мисъл. Много лош тайминг за такива личностни промени, но да. И какво друго, освен да потърся упора другаде, да призова Доротея, да призова духовете на Сири Хуствед, Крис Краус, Симон Вейл, Шели, Калвино, Валери Петров, Маркус Вернер, Кийтс, баба ми, моите нови фикционални приятели, призраците на желанията ми, да ги впрегна всичките заедно в колата на бъдещето, защото от толкова много страх просто колата е станала тежка. Но хубавото е, че в нея поне няма място за други глупости и другото хубаво е, че има само една-единствена посока, която би приютила чудовищното и тяло.

  2020.12.13

• Рецепта за щастие

  Да си забравя посоката вкъщи.

  Да я намеря

  в един запокитен от жегата в тъмното ъгъл

  между следобеда и катедралата,

  между косото слънце и далекогледството,

  между две кафета и фонтана

  в една картонена кутия с надпис

  „който има, да си вземе още“.

  

  2020.07.29

• Кърви, която си е тръгнала

  Разказват ми, че Девата издъхнала

  сред пир, на маса с кървави меса,

  и сянката  ѝ се родила там

  с престилка, със разрошена коса,

  в обятията от сиво.

  Девата загина и това

  не се намести даже във историята.

  Трагедията няма запетайки

  и други препинателни, и кой

  ли ще посмее без опори

  да пише, да я диша?

  Лесно е без дъх да се говори.

  Какво научих всъщност?

  Че светът зависи. Случайността

  увисва като прилеп тук и там, а нощем

  раздават се случайно имената.

  И местата им. И още:

  Девата си тръгна със невинност,

  но вина изпитват близките ѝ хора.

  Светът е натежал и неподвижен,

  Христос е с главоболие, Светият Дух –

  сред вечна пролет, с пролетна умора.

  Сред този вой от празнота дойде слуха,

  че Девата лишена е от тяло,

  а блудницата – двойна, наедряла,

  в леглото си сред меките прозявки…

  Не, нищо не излиза от това,

  ни притча, нито параграф.

  В хипотенузата на онзи свят триъгълник

  стои, неизчислен, сънят.

  На метър от смъртта.

  Това ли ни побърква?

  Изглежда Девата наистина умря.

  Там, дето времето безмълвно е,

  едва ли има шанс да разбера

  защо. Бог също във плача е на Мария.

  Той себе си изтрива с преподреждане.

  Разменя бебета с утроби, декантира

  бутилките на новото. Мълчи надеждата.

  Но който чуе, няма да забрави,

  и който ослепее, уж проглеждал…

  Коленичим и неволно се изреждаме

  да бъдем нея и да бъдем воя ѝ.

  Но няма на кого да се обидим.

  Това сме ние, само неразбиращо

  се струпват облаци върху тъгата ни –

  изкормено, разцъфналото зрелище

  на зрелостта. Умря коя?

  Учителката, лелката, приятелката?

  С избръснати крака, с чорапогащник,

  вероятно и с червило, вчера купено.

  Пирът на малките неща,

  на ни едно петно във мивката,

  на ни едно…

  Кърви, което си е тръгнало.

  

  2019.03.19

• Фузион 2 (другите)

  Те са там – там, където не ще съм,

  ни сега, нито може би никога.

  Те танцуват – очите облещени,

  в моя спомен танцуват,

  под Луната, която опитах

  да достигна, но не бях упорита.

  Тях Луната не ги е заситила.

  Пост-физични закони бушуват

  в онова там, което е никога.

  Те са там – течно, цветно нашествие,

  те са мисъл, разпрана от тътен.

  Аз съм тук с разпиляла се вътрешност.

  Някой ден, знам, не ще да се срещнем.

  2018.06.22

• А ти какво правиш по цял ден?

  8.30 будя се, но оставям в леглото като

  противоположна тяга на неврозите/

  сутринта е много еротична, когато не е описана предварително в графика ми/

  замайване на главата при всяко движение, пердетата въздишат и така нататък/

  9.30 пия кафе, съвсем обикновено, от старата италианска кафеварка/

  нямам никакви спомени, свързани с нея

  тежкият кафеавтомат е от месец в ремонт/

  явно имам не само кафе култура, но и култура на бунта все още/

  и някаква нова любов към лесното

  9.40 наблюдавам облаците (няма ги) и птиците, които кръжат около балкона/

  за две години научих разновидностите им (от википедиа) и езика им (от ютюб)/

  сега крещят “земни нашественици, земни нашественици” и наистина – на поляната пред блока играят деца/

  9.45 виковете на децата не ме дразнят вече и не смущават написването на един куплет неангажираща поезия/

  пораснала съм/

  готова съм/

  10.00 пиша легнала на дивана три страници – на ръка, свободен текст, след което съм страшно уморена и лявата ми ръка изтръпнала/

  имам чувството, че е минало ужасно много време, а всъщност се е изтърколил само половин час/

  винаги се стряскам от грешните си възприятия/

  10.30 чудя се какво да правя и се чудя защо винаги трябва да правя нещо

  11.30 не зная къде отиде един час време, вероятно съм го изтървала от балкона, но сега съм гладна/

  12.00 омлет, кифла с малиново сладко, портокалов сок, един куп пресни ягоди/

  изпитвам изключително удоволствие от яденето в момента, но заслугата изцяло не е моя/

  храната е станала по-красива и изпитвам отново желание да я снимам, също както преди пет години, когато С. ми обясни принципите на картофите с месо и сос/

  14.00 два часа съм прекарала в ядене, мислене за храна и стихотворения, в крайна сметка знам как да ги обединя/

  желанието за обединяване е желание за опростяване, винаги съм страдала от противоречивите си интереси, едва в последните години установих, че е възможно да се свържат всички те в едно хомогенично цяло/

  “колаж-сюблимаж-тралала-кажи го на френски, ако не си убедена съвсем”/

  този път си вярвам обаче, или едно мъничко много ярко нещо в мен вярва и това е достстъчно/

  15.00 записвам в дневника си, че днес много мисля/

  преглеждам страниците назад и добавям тук-там напосоки “много мисля” с няколко удивителни/

  комбинацията от думи “много мисля” загубва смисъл при повишена употреба/

  15.30 на балкона се е проснало едно такова нахално слънце – мръсно и потно, издишащо цветен прашец, примижвам и кихам от радост/

  16.00 тръгвам към Fahrbar за следобедното ми бохемско пиене на кафе/

  понеже отваря в 16.30, сядам на един камък в съседство, стартирам таймера и се спускам в кратка медитация, десет минути в онази бяла светлина, с която се запознах на 13 години и която известно време не ме допускаше до себе си, но затова пък сега много повече/

  16.15 аз не съм, аз е/

  16.20 северно сияние в главата, Африка в краката, тропическа гора в средата/

  толкова е тихо в светлината, че се чува музиката на кръвта/

  16.30 Fahrbar отваря и аз се местя на една масичка, окупирам Die Zeit, няколко усмивки и отново примижвам под слънцето, трудно се чете, но какво друго да правиш тук, сред обречените/

  17.00 следобедното слънце – заряд, забравям за носталгията по изгревите/

  очите ми по това време започват да отказват, пробвам диоптърни и слънчеви очила, не се получава кой знае какво, затварям очи/

  така е хубаво/

  19.00 въздухът е нощен вече, нищо че камъните отразяват светлина все едно е ден, очите ми проглеждат отново/

  завършвам цикъл безсмислени, но приятни разговори и се опитвам да стана от стола/

  установявам, че гравитацията ми е някъде другаде, а седенето не ми понася по принцип/

  19.30 разхождам размекнатите си крака по улиците на това предградие, каква тръпчива хармония, по дърветата са залепени петна от слънце и това е/

  всичко, което искам/

  20.30 едва пристъпила в къщи, усещам аромат на месо с картофи и сос/

  и тук свършва поезията

  2018.06.10

• Гора

  Дъждът като шумна камбана

  настройва краката

  за танц. Натежава,

  наедрява поляната.

  Пукат се ципите.

  От земята изригват вулкани,

  Ти бягаш, въртиш се

  и викаш.

  Но тук никой няма.

  2018.05.22

• Светещ бръмбар

  излюпи се в полето

  от илюзии

  сляп за другото

  пълзиш

  напред, но

  докъдето можеш

  периферния ти поглед

  се опира на небето

  литваш

  и крилата светят

  нито падаш

  нито мислиш

  да се приземяваш

  2018.05.18

• Soledad

  Бяла е стаята, почти символична, почти нереална, светнала от празнота и радост. Седя с изпънат гръб по средата ѝ, обгърната от полупрозрачна златиста тъкан, и се взирам на изток. Прозорците са широко отворени и гледката е разперила ръце за прегръдка. Виждам как пенливите вълни, тъмносини в недрата си и сребристи по периферията от раждането на изгрева, напевно настъпват към плажа, докосвайки все повече от бежовата плът на влажния нощен пясък. Една нежна розова ръка докосва челото ми…

  2018.05.16

• Къс II (nirvana)

  …

  Аз се заредих с чаша безалкохолно и се заковах между двете места, не бях сигурна къде пасвам в момента. Беше минал половин час от приема и все още не чувствах нищо, освен може би че ми става много горещо, нетипично горещо за почти два през нощта. Тънкият ми потник ми се стори твърде тесен и задушаващ, късите панталони също, шевовите им се усещаха неприятно по кожата. Имах бански отдолу, но все още не смеех да се разхождам така сред петдесетина общо взето непознати. Мислех, че просто съм нервна, мислех, че сигурно нищо няма да усетя от малката доза, сетих се и за един друг „първи път“ екстази в България, когато ни бяха дали нещо фалшиво (вероятно аналгин, защото единственият ефект беше, че главоболието ми изчезна). Виждах приятелите си във вътрешността на склада, точно под един ЛЕД лъч, как подскачат и жестикулират диво, те със сигурност вече се носеха по вълната… Погледнах часовника, 50 минути. Изпитвах лека завист. Не се сетих за двете парчета кекс, които изядох малко след полунощ. Те бяха забавили нещата малко. Реших да помоля Мара за другата половинка и влязох в склада, които се тресеше от басовете. Беше тъмно, Лука се беше постарал звука да е на ниво, но светлинно шоу нямаше. Само няколко евтини ЛЕД лампи в ъглите, които разпръскваха слабата си светлина в такт с музиката. Сетих се, че имах фенерче, и светнах в краката си, за да го изпробвам. Мисля, че точно в този момент се случи. Заля ме топла вълна от главата до петите. Отгоре-надолу и обратно. И пак, и пак. Взирах се в краката си, осветени от фенерчето, което вече не държах, защото тази вълна ме дръпна извън тялото ми. Това бяха чужди крака, изведнъж странно красиви, но абсолютно несвързани с мен. Катапултирана в едно много, много меко облаче малко над себе си, аз се завъртях в кръг, за да видя какво става, и времето се завъртя с мен. За пръв път разбрах (но и бързо забравих след това) как точно съзнанието си създава образи. Регулирайки бързината на въртенето си, аз си избирах разни неща, които очите ми срещаха по пътя си – нечий лакът да речем, дървена греда, бутилка, сянка, шапка, врата, и с абсолютна лекота си ги залепях в ретината по съвсем друг начин, и картините бяха толкова абсурдни, но не по-малко реалистични от нормалната подреденост на тези елементи. Музиката зае ролята на кръв в това ново тяло, което обитавах, и беше единственото, което чувствах – нито хората, в които без да искам се блъсках, нито острите трески, които се забиваха в босите ми крака, нито чашата сок, която разлях върху себе си, достигаха до тази светеща аз. За пръв път бях така загубена в момента, за пръв път събрах иначе разпиляните части на духа си на едно място. Тук бях сигурна, тук можеше да се случи всичко, целият свят беше захарен памук, който можех да си моделирам както искам или да ям, потръпвайки от сладост. Фактът, че такова щастие е въобще възможно, произведено на физическо ниво и директно проектирано в душевното, ме разтърси до дъното на съществото ми. Къде оставаха иначе всички тези възприятия, недоловими и покрити с калта на ежедневието? Всичко, което бях преживяла досега, а усетила само с една стотна от възможното, къде беше складирано, дали можех да намеря достъп? Дали имаше някакво място в мозъка, в което можех сега да се втурна, въоръжена с мощната сила на моментанното си безсмъртие, отворена като дива роза, свободна от себе си, от хормоните, настроенията и страховете си, в чистата, блестяща кожа на духа си? Заклевам се със смешна патетичност да се отдам на тази битка и да не спирам, докато не я спечеля, докато не си осигуря тези възприятия през цялото време, в абсолютно трезвено състояние.

  2018.05.06

• Къс I

  …

  Но тази нощ всичко щеше да върви по любов, а не по вода. Залезът проникваше в сърцето ми като нежен любовник. Правех коктейл след коктейл и се взирах в лицата на хората, регистрирах всяка пора, всяко потрепване на лицевите мускули, изучавах сенките на лятото в очите, телата, косите. Опитвах се да запомня всички имена, всички истории, анализирах движенията, степените на пиянство, какво липсваше, какво беше в повече. Музиката се промени с настъпването на нощта, стана по-тежка, по-трансова. Басовете гъделичкаха босите стъпала, караха ръцете ми да се мърдат конвулсивно настрани, описвайки леки вълни от това, което чувах. Бях толкова щастлива, будна и трезва, че имах чувството, че ще се отлепя от земята. Към един през нощта Мара ме хвана за ръка и ме дръпна настрани. „Време е, събрах всички в „Леглото“.

  Почти бях забравила за какво бях дошла тук.

  …

  2018.05.06

• Не е нова пролетта

  Не е нова пролетта –

  обещанията същите

  и обувките навреме

  по краката се завръщат,

  и кафето ти е същото,

  и дървото под прозореца

  вкоренено е във минало.

  Не е нова пролетта –

  фоайето на годината

  тапицирано със същите

  надежди и промени,

  ветрове и чисти къщи.

  Не е нова пролетта,

  пак облича се в зелено.

  Само слънцето в очите ти

  щом изгрее, не е същото –

  друг огрява по света.

  2018.03.21

• Нереална

  Светлината на утрото е прелестна, дъхава като току що разцъфнала пъпка и сияйна в ядрото си, но кой знае защо се чувствам така, сякаш именно тя, а не Марко, отрича съществуването ми. Има доста причини да бъда разбъркана днес. Станах доста рано, а снощи пих много. Мисля, че първата бутилка червено вино свърши още към девет, тъкмо се беше смрачило, а как да прекарам остатъка от нощта без одеало? Към десет винаги става хладно, дори и през лятото. От някъде се спуска едно сивкаво течение, протяга се към мен, допълва чашата ми, отваря бутилки. След това се укротява и говорим.

  Марко винаги ми казва, че не бива да пия, или поне не преди снимки, но Марко прекарва нощите с жена си, а аз съм сама. Освен това не мисля, че ми личи особено, нито лицето ми е подпухнало, нито очите кървави както съм виждала по филмите (или както се получава при Марко, когато прекара нощта с мен). Това се дължи, мисля, на факта, че когато реша да пия, не ям. Само по няколко плода и хлебчета през деня, а вечер съм на балкона с чашата и чакам. От малкото столче, което съм заела, се виждат отрязъци небе, гора, няколко къщи и между тях слузестата река. Това не е обида, намирам реката за слузеста, защото образува нещо като обло, лъскаво тяло пред очите ми, синкаво-зелено до тюркоазено през истински ведрите сутрини като тази, без бързеи или други нарушения, и никога не съм я виждала да е развълнувана – носи се с достойнството на свещена и заситена змия. Именно в тази река Марко иска да ме снима днес, намерил е място на около километър от моето жилище, там, където няма вече къщи, а само побеснели тъмни иглови дървета, които пазят бреговете. Той няма представа, че съвсем не ми се влиза в тази вода, че съм я наблюдавала дълго и опознала дотолкова, че съвсем не искам да я смущавам с присъствието си, не и в този участък. Има други места, надолу, след десетина километра, когато тя минава през града, разтяга се, забавя се, където я облива плоско слънце и я умиротворяват изкуствени пясъчни плажове и игрища за волейбол и деца със сладоледи и надуваеми дюшеци и плувци със стегната, зачервена кожа. Там реката не ме плаши, там прилича на приятел, на надуваем басейн, на семейство, но тук? Тук тя е люспеста, слузеста, а и тези гори наоколо растат безспирно, без контрол. Но Марко има нужда от спокойствие за да снима, винаги е несигурен в себе си, всякакви шумове го притесняват, често се вбесява, така че търси усамотението на неприятните места, за да може да ми крещи и да чуе тишината ми в отговор. Аз искам да бъда картина, затова и никога не му отговарям, макар че често ми се иска да му кажа, че снимките са хубави и защо всъщност никога не ги показва на други хора и защо не отидем в града, на пиацата, да хапнем сладолед, и да се смеем и може би, защо не остане да живее с мен завинаги, за да делим бутилките червено вино, така че да не изпадам повече в делириум, защото съм изпила толкова много тишина. Но никога не съм говорила с него и честно казано, не мисля че и сега ще успея, докато търсим удобно място да закрепим трипода и останалите джаджи, а на мен ми е толкова зле.

  Както казах, светлината тази сутрин е магическа като невинна девица, милва лицето ми с роса и обещания за юни и юли и други безкрайни летни месеци, които могат да ми се случат, но едва ли.

  Намираме нещо като плаж, метър на метър плоска кална повърхност, промита от нощната вода и сега останала да се суши бавно, на сянка, под надвисналата зелена корона на растителността по брега. Марко вече е съвсем наежен, въпреки че сме вървели едва десетина минути, той би искал вече да е започнал да снима, притеснява се от въртенето на земята, от пълзящото по хоризонта слънце, от времето, което е другаде и от теченията, които ще го простудят. Аз се събличам безмълвно, не съм си взела хавлия, но няма значение, студът не ме плаши вече. Той не ме гледа, взира се в черните буболечки по камерата си, върти и настройва, а моята кожа преминава бързо от състояние на болезнено настръхнали косъмчета в състояние на гладка безчувственост, защото съм се научила с времето да правя такива фокуси. Когато е готов, той поглежда към мен с онази гадна и остра досада, но не намира нещо, за което да се хване и да ме обвини, така че погледът му се смекчава и за секунда – но само за секунда – се сещам, че хората са истински и хубави и достойни за обичане, когато са обезоръжени, меки и нищо не искат. Сещам се също, че някога съм се влюбила в този мек поглед, спънал се и паднал на пода на фотостудиото при вида на моето тяло, завладяло пространството му за първи път. Сещам се и за много други неща, за които няма смисъл да говоря сега, защото ще отнемат ненужно място в описанието на случката. Сигурно ви е ясно, че професията на модела предполага много време за мислене, тайната обаче е в това да отделиш духа си от тялото, за да не пречи на снимките. Докато тялото е празно и следва правилата на играта, мислите могат да се реят накъдето си искат. Всъщност, често съм фантазирала да не се върна в тялото си изобщо, така и не намерих досега причина да го обитавам, но продължавам да я търся в снимките на Марко. Може би те ми дават позволение да съществувам като цялост, като нещо повече от клетки, които са жертва на махмурлук, глад и мъже, които разкъсват от вътрешен бяс тишината ми.

  Водата е студена, вероятно защото току що се е родила в някой натежал от хилядолетия алпийски ледник или защото аз не съм картина. Трябва да вляза до колене, казва Марко, по-точно до три милиметра над колянната капачка, за да изглеждат бедрата ми възможно най-хармонично, заобиколени от сочната, страховита вода. Това вероятно има смисъл и аз търся място за замръзналите си ходила по гладките зеленикави камъни. Цялата растителност наоколо запява, кръвта шурва в ушите ми с едно заплашително „пиуууууууууу“, а Марко е нахлузил смешните си рибарски ботуши и едва-едва е пристъпил в сумрачната тиня, където течението дори не се усеща. Държи фотоапарата си здраво, заврял гордия си нос в дисплея, но съм толкова далеч от него, че вече не виждам дали снима или не, затова тялото ми започва да изпълнява това, което трябва, както винаги без сигурността на наблюдателя, на окото, на затвърждаващия механизъм на техниката. Дали ще съществувам без него, се питам, и над главата ми една черна гарга врязва човката си в стряскащия покой, който следва от този въпрос.

  Зад завоя се задава дънер, плаващ с прилична скорост, изтръгнат от свлачищата някъде нагоре, в още по-дивото, плува като труп и като поздрав на страховете ми. Така разбирам, че вече не ме е страх. Лошото усещане от тази сутрин сваля маската си и се оказва много симпатично. Мисля, че е време да ям сладолед на пиацата, чудя се дали бих предпочела ягодов или малинов, но все още не съм решила. Лекичко се отпускам в прегръдката на водата и не отнема много и течението вече ме носи със същата скорост както и зеленикавия дънер, а Марко крещи. За момент се стъписвам – явно съм го уплашила и може би допускам грешка, но след няколко метра успявам да се обърна по гръб и да погледна назад. Виждам го съвсем малък в далечината и около него рояка от десетки черни птици, които кълват лицето му, и знам, че той не вика от болка за мен. Изпъвам се доволно напред, пробвам няколко замаха с ръцете, колкото да се успокоя, че съществувам, и крещя от радост „Юхуууууу“. Знам, че никой не вика така в истинския живот, но тази сутрин светлината беше прелестна, почти нереална.

  2018.03.17

• Как се яде торта с малини

  Лежим във лъжичена поза.

  Езичници. Розови. Тихи.

  На ръба да не сме вече хора.

  Неделя е. Вън е мъглата –

  сметана в тревожното черно.

  Не ще се събудим. Не ще.

  Аз съм вилица. Още едно.

  Или две.

  Разкървавени парчета.

  2018.03.11

• Семе

  Не бях поръчала това. Объркана

  разглеждам пратката с апокалипсис.

  Къде, към кой сега да се обърна?

  Към Бог? Към Зевс? Към голата Калипсо?

  Небето ми е пълно със чудовища,

  а Бог зает е денонощно с другите.

  Но аз съм закалена със отрови

  и тялото ми знае как. За чудото

  са нужни не молитви за спасение,

  не тежки котви вяра, даже не

  свободната любов във изречения,

  а крехко семе в мен да порасте,

  в разклатената цялост да проникне

  и корени да пусне във основата

  на този все изплъзващ ми се миг –

  мига, когато с болка раждам Новото.

  2018.02.24

• Про(сяк)рок

  Сaмотната сянка

  излиза последна от кръчмата.

  Има място на първата пейка

  шом изгревът капне по къщите.

  Някой се буди,

  съвсем разпилян,

  в тъмната част на луната,

  а някой друг вика линейката.

  2017.12.17