Tag Archives: Nelly Staneva

Далекогледство


разтягаш се до безтегловност пред очите ми
какви очи очите на момичето
от раждане до пръст в местоимение
до идиом завой напукана
гора събираща шишарки сричките
в пушек набраздил небето в мен ли си
любов любов вкуса на слюнката ти
разтягаш се до безтегловност ти поточето
какво поточе кой скочи в поточето
напролет в речника реката ни
в комина вятър и порой по ризата ти
каймаците ми бели страници
ела език ела отивай си
колко далеч съм назовала лятото
мъзга по кожата вкуса на слюнката ти
до безтегловност може би напускам
каквото знам каквото твърде близо е

Тихи междублокови пространства

Намираш се на пейката,
опряла гръб в карнасиален шум –
захапката на гуми непрестанно млати
паветата на булеварда.
Привечер сякаш наедрява,
приятно натежава тялото ти
и присядаш. Забелязваш,
желязото на катерушката
настоява да си спомниш много повече,
отколкото събира кройката
на неочакваната ти поява.
Десетилетия оттук минаваше
в галоп, сякаш се надяваш да прескочиш
зле забитата в крака подкова.
Вися по други лостове,
не се изпусна ни веднъж, симулираше успешно зрели мускули.
Ръждата тук ухае на отпускане.
Това сълзене в тазовата кост
е вероятно свързано. И със
облекчение измисляш люлката,
въжетата и чак тогава (късно е)
виждаш и кръста. Още гъвкав,
та не боли да се прегънеш.
Между кофите – едно познато съскане,
захапваш тази ябълка, която
миналия век остави
и гривните проблясват обещаващо.
Задъхана, се спускаш по пързалката.
Все пак ще опиташ
абзаца с тихо съзерцаване,
дори да се наложи да го сричаш.
Площта е три на пет и няма никой,
и тъмносиня нощ нагазва във угарките ти.
Отнякъде едно момиче е изчезнало.
Едва ли ще се сетят да го търсят
точно тук след двадесет години.

Ante Patrum

Бреме не, но много зряло,

плътно време

и нова точка, нова

ос за същото въртене.

Натежават само костите.

Мозъкът прокапва в ханша –

като в казан с бензин и плът

и огън,

разтваря се до нещо друго.

Нощем

божественото семе

с работливо нетърпение

бучи

и разполовява

и споява чудото.

Свивам се на топка

край корема си,

с език прокарвам линии

в това, което съм

и ще съм,

прокарвам новите артерии

и вени,

завършвам дълго,

но несложно изречение,

започнато насън.

Съвсем ритмично плува

пулса ми

в това море.

Вероятно съм пристанище

за слънцето.

Пристанище за новите

течения.

От под водата се надига изгрев,

петно от радост върху първа страница.

Пароксизъм

Ще прииждаш на сухи вълни

още няколко пукнати вечности.

Ще умрат още много от жажда,

запленени от дупката в делвата.

7

В дремещата тишина,

в памука на неделята, където

всичко от значение принадлежи на утре,

в крехкото легло от повторения

на невидимото, на нечутото,

най-удобно се намествам.

Балкония

Вятърът духа вълнение
към небето, оставя прозрачна
следа от ядосани облаци.
Свиваме се в отредената
ни вселена – балконът,
позеленял като мачта
на отдавна обърнал се кораб.
Ние пазим посоката лято,
очите ни плуват във чашите
минерална вода и сироп.
Капе захар по скуката. Нашата
траектория, готова за скок
във водата на утре, която
все по-тъмна е, все по-дълбока,
Този ден, подивял, неподрязан,
като плет плъзва и ни смълчава.
Небето – на ръб изгоряло,
в тишината се възпалява,
става много ранено и сочно,
много тежко, вселенско лилаво,
подуто от огъня в залеза.