Ante Patrum

Бреме не, но много зряло,

плътно време

и нова точка, нова

ос за същото въртене.

Натежават само костите.

Мозъкът прокапва в ханша –

като в казан с бензин и плът

и огън,

разтваря се до нещо друго.

Нощем

божественото семе

с работливо нетърпение

бучи

и разполовява

и споява чудото.

Свивам се на топка

край корема си,

с език прокарвам линии

в това, което съм

и ще съм,

прокарвам новите артерии

и вени,

завършвам дълго,

но несложно изречение,

започнато насън.

Съвсем ритмично плува

пулса ми

в това море.

Вероятно съм пристанище

за слънцето.

Пристанище за новите

течения.

От под водата се надига изгрев,

петно от радост върху първа страница.

7

В дремещата тишина,

в памука на неделята, където

всичко от значение принадлежи на утре,

в крехкото легло от повторения

на невидимото, на нечутото,

най-удобно се намествам.

Балкония

Вятърът духа вълнение
към небето, оставя прозрачна
следа от ядосани облаци.
Свиваме се в отредената
ни вселена – балконът,
позеленял като мачта
на отдавна обърнал се кораб.
Ние пазим посоката лято,
очите ни плуват във чашите
минерална вода и сироп.
Капе захар по скуката. Нашата
траектория, готова за скок
във водата на утре, която
все по-тъмна е, все по-дълбока,
Този ден, подивял, неподрязан,
като плет плъзва и ни смълчава.
Небето – на ръб изгоряло,
в тишината се възпалява,
става много ранено и сочно,
много тежко, вселенско лилаво,
подуто от огъня в залеза.