Развявам се –

нишка, която не може да влезе в иглата.

Ухото ѝ – блясък в шевицата, чака

да стане карфица.

Бреме не, но много зряло,

плътно време

и нова точка, нова

ос за същото въртене.

Натежават само костите.

Мозъкът прокапва в ханша –

като в казан с бензин и плът

и огън,

разтваря се до нещо друго.

Нощем

божественото семе

с работливо нетърпение

бучи

и разполовява

и споява чудото.

Свивам се на топка

край корема си,

с език прокарвам линии

в това, което съм

и ще съм,

прокарвам новите артерии

и вени,

завършвам дълго,

но несложно изречение,

започнато насън.

Съвсем ритмично плува

пулса ми

в това море.

Вероятно съм пристанище

за слънцето.

Пристанище за новите

течения.

От под водата се надига изгрев,

петно от радост върху първа страница.

Ще прииждаш на сухи вълни

още няколко пукнати вечности.

Ще умрат още много от жажда,

запленени от дупката в делвата.

Вятърът духа вълнение
към небето, оставя прозрачна
следа от ядосани облаци.
Свиваме се в отредената
ни вселена – балконът,
позеленял като мачта
на отдавна обърнал се кораб.
Ние пазим посоката лято,
очите ни плуват във чашите
минерална вода и сироп.
Капе захар по скуката. Нашата
траектория, готова за скок
във водата на утре, която
все по-тъмна е, все по-дълбока,
Този ден, подивял, неподрязан,
като плет плъзва и ни смълчава.
Небето – на ръб изгоряло,
в тишината се възпалява,
става много ранено и сочно,
много тежко, вселенско лилаво,
подуто от огъня в залеза.