Tag Archives: 2022

Няма как да изкача този склон на декември
без да мина напряко през една пещера,
която свързва свлачищата на устрема
и неравномерното, катерещо дишане, винаги хлъзгаво,
с вътрешността на планината, в която е толкова тъмно,
че няма значение колко път ми остава, защото
така или иначе не зная къде точно е то,
нито къде е останалото.
Наричам пещерата си Танц, нищо че в нея
съм абсолютно прозрачна и неподвижна,
това, което мускулите ми правят
е само една от многобройните възможности,
неизползвани от светлината, решила да липсва.
Тъмнината на свой ред използва дирите сладост,
които оставя изкачването.
Те ухаят на пот, те са смисъла на обонянието,
но се движат надолу и после във кръг, неспокойни.
Те се движат към ядрото на времето, без да ме уморяват.
Краят им е тунел, който прилича на поглед във чаша,
вероятно традиционно до прозявка шампанско, което отпивам със поглед
на току-що свестен алпинист,
чиито първи думи ще бъдат:
паднах, успях.

Вероятно е глиган, прошепна ти.
В полусън обхождахме пътеките,
преплели пръсти. Отведнъж – следи
в пръстта, като стрели пресекли

покоя на гората. Да вървим!
И без това си нямаме посока.
По все по-стръмния килим
да се изкачваме, преследвайки животното,

да се отдалечим съвсем от хората
по шева на следите, по нагорнището,
към извора на нашето съзнание.

Върхът е просто мястото, където
пътят ни ще продължи в небето,
към новото съзвездие Глиган.

Тук вероятно трябва да се спомене, че си добър готвач.
Удачен увод е в картината, в историята, в смисъла,
но кой, освен любовници и пишещи,
се занимават с уводи? Сега ухае
изящно тишината в кухнята,
маринатата от борова смола прокапва чак
до ескалатора от шум на улицата.
Ти отлично чуваш приливите на света,
но си се навел съсредоточено
над гладната уста, устата на вселената,
все още бяла, неродена,
смущаващо четириъгълна.
Вероятно е студено,
тъй както е студено раждането
и паниката, че не разполагаш със достатъчно
да утолиш глада на формата.
Опитваш с плахи щрихи,
но бялото ти отговаря с писъци. Боли,
ти вкусваш вече съдържанието
и знаеш, че е правилното,
но как да го порционираш?
И все пак – твоето стоическо присъствие
изстисква киселина от нищото,
препречва ветровете на безсмислието
и от някъде, от тенджерата или от небитието
прокапва крехък цвят. Първо в аортата ти,
оттам – с грижовното движение на китката –
във нежни хапчици, подадени от четката към листа.
Упоен от бебешкото мляскане,
ти газиш все по-смело във палитрата,
докато усетиш равномерно дишане.
Тя е, но ти не си заситен.
Та кой, освен любовници и смъртни,
се интересува от засищане?
Сега ухае на невинност кухнята,
на сладко мляко, на новородена,
замаяна от вкусове вселена.
Тук вероятно трябва да се спомене –
историята ти, така записана,
изобщо няма смисъл.
Той – смисълът – все още се намира в твоя шкаф,
на твоя плот или
на върха на пръстите ти или пък на езика,
нарича се
безкрайно повторение
и глад.

Alea est jacta

Безпаметно живях в града без очертания
не се разхождах по-далече от клепачите си.
Зад тях не беше сигурно, миришеше на риба
или на спомени, не помня.
Един ден някой шегаджия
окачи табелата „Zum Meer“
на видно място в центъра
и аз пропуших.
Започнах след това да се задявам
с добре оформените алегории
в пропуснатото
и да удължавам обедните си почивки.
До рахитичната рекичка
пораснаха мусони, влажни и през зимата,
отвориха усти тропически цветя.
Ела!
шептяха рано сутрин коленете ми,
и все по-силно се усещаше
солената заплаха на морето,
клечащата над църквата мъгла трепереше
и все по-ведро бе звънтенето
на безумните камбани вечер.
Започнах и да бягам и не бе шега,
по-скоро бе урок по плуване,
едновременно да бягаш и тъгуваш
до табелата и после пак обратно
към мъглата. Но и там
пристигаше на тласъци глада за нещо
като умами неопредемимо
и чрез микроскопични наранявания
навлизаше в света на зримото.
Топеше се ледът в хладилника,
храната все не стигаше. Събличах се
пред одобрението на прозорците,
стените се люлееха. Морето
сънувах, щом успеех да заспя,
като единственото обяснение.
Ела! крещях срещу инерцията,
а биологичните ѝ проявления
ме гледаха накриво.
Бермудският триъгълник ли
насред скута ми овулираше?
Дяволското гърло ли
поглъщаше останалите сили?
Не знам, но очертаха се трапецовидни мускули
и под една бременна луна задигнах
табелата „Zum Meer“ и я понесох
по надолнището, грейнало
под билото на трийсетте години,
и оттогава все вървя. Когато питат
„Колко още до морето?“,
отминавам и мълча,
макар и вече да си спомням.
Мълча обаче,
защото помня също как мълчат
децата, рибите, обичащите.

Дъжд. Покрив – кожа. Под него – леген.

Под легена – хавлия. Стените

в нежен роршахов десен

тихо вдишват, издишват.

Нищо друго – сега.

А после мъгла. По паркета – картон.

Вино. Чай от коприва. Бих спряла

да бъда и бих прогонила

анахроничната жизненост в тялото.

Нищо друго – оттенък.

После влага. Одеало – жена.

Тук не бих пипнала нищичко.

Как вали във легена и как

животворно статично е всичко.

Нищо друго – сега.

Дъжд, леген, одеало, хавлия.

„виж само какви са им празни погледите“

подслушан разговор на възрастни за група подрастващи

Единствено децата ще останат живи.

Само те намерили са начин.

На прага на порасването

нещо винаги прищраква –

интуитивен механизъм

на разпадащата се невинност.

И тогава те прескачат

назад, започват вечността наново,

вероятно в тялото на пеленаче.

А тук, на тези столове,

това, което е останало, седи и чака

досадата докрай да го изпълни

и – както нас – смъртта да го цивилизира.

Понеделник, пет и половина.
Внезапно – времето огъва се,
а в гънката разгъва се полиня.
Еон в леглото на земята спи.
Завивката – набръчкана
от сънната тектоника –
лежи в краката му
като голямо вярно куче
с полупритворени очи.
Сред ледовете господарят спи.
Контурите не се размиват,
а сгъстяват се,
в компактността на тялото
сгъстява се абстрактното
в пулсиращото мъжко цяло.
Лицето е покрито с бицепс –
масив на цялата човечност,
антоним на хаоса.
И нещо сладостно познато.
Напряко ветровете – дишане.
Напряко празното пространство – изящно свита длан.
Напряко изгрева –
припаднал лунен лъч – каишка.
Трептят – завесите, камбаната и силата.
Понеделник, шест часа
пристига със скимтене,
стопяващ ледовете тон.