Нели Станева

дневник, чернови, светлини

nellystaneva@gmail.com

Етикет: 2022

  • Успях

    Няма как да изкача този склон на декември
    без да мина напряко през една пещера,
    която свързва свлачищата на устрема
    и неравномерното, катерещо дишане, винаги хлъзгаво,
    с вътрешността на планината, в която е толкова тъмно,
    че няма значение колко път ми остава, защото
    така или иначе не зная къде точно е то,
    нито къде е останалото.
    Наричам пещерата си Танц, нищо че в нея
    съм абсолютно прозрачна и неподвижна,
    това, което мускулите ми правят
    е само една от многобройните възможности,
    неизползвани от светлината, решила да липсва.
    Тъмнината на свой ред използва дирите сладост,
    които оставя изкачването.
    Те ухаят на пот, те са смисъла на обонянието,
    но се движат надолу и после във кръг, неспокойни.
    Те се движат към ядрото на времето, без да ме уморяват.
    Краят им е тунел, който прилича на поглед във чаша,
    вероятно традиционно до прозявка шампанско, което отпивам със поглед
    на току-що свестен алпинист,
    чиито първи думи ще бъдат:
    паднах, успях.

  • Only the brave

    Как слънцето разкъсва тежката, заледена мъгла и се разсъблича до пищно, червено туловище, ухилено до ушите – сякаш наистина вярва в съществуването на достоверни метафори.

  • Глиган

    Вероятно е глиган, прошепна ти.
    В полусън обхождахме пътеките,
    преплели пръсти. Отведнъж – следи
    в пръстта, като стрели пресекли

    покоя на гората. Да вървим!
    И без това си нямаме посока.
    По все по-стръмния килим
    да се изкачваме, преследвайки животното,

    да се отдалечим съвсем от хората
    по шева на следите, по нагорнището,
    към извора на нашето съзнание.

    Върхът е просто мястото, където
    пътят ни ще продължи в небето,
    към новото съзвездие Глиган.

  • Смисълът

    Тук вероятно трябва да се спомене, че си добър готвач.
    Удачен увод е в картината, в историята, в смисъла,
    но кой, освен любовници и пишещи,
    се занимават с уводи? Сега ухае
    изящно тишината в кухнята,
    маринатата от борова смола прокапва чак
    до ескалатора от шум на улицата.
    Ти отлично чуваш приливите на света,
    но си се навел съсредоточено
    над гладната уста, устата на вселената,
    все още бяла, неродена,
    смущаващо четириъгълна.
    Вероятно е студено,
    тъй както е студено раждането
    и паниката, че не разполагаш със достатъчно
    да утолиш глада на формата.
    Опитваш с плахи щрихи,
    но бялото ти отговаря с писъци. Боли,
    ти вкусваш вече съдържанието
    и знаеш, че е правилното,
    но как да го порционираш?
    И все пак – твоето стоическо присъствие
    изстисква киселина от нищото,
    препречва ветровете на безсмислието
    и от някъде, от тенджерата или от небитието
    прокапва крехък цвят. Първо в аортата ти,
    оттам – с грижовното движение на китката –
    във нежни хапчици, подадени от четката към листа.
    Упоен от бебешкото мляскане,
    ти газиш все по-смело във палитрата,
    докато усетиш равномерно дишане.
    Тя е, но ти не си заситен.
    Та кой, освен любовници и смъртни,
    се интересува от засищане?
    Сега ухае на невинност кухнята,
    на сладко мляко, на новородена,
    замаяна от вкусове вселена.
    Тук вероятно трябва да се спомене –
    историята ти, така записана,
    изобщо няма смисъл.
    Той – смисълът – все още се намира в твоя шкаф,
    на твоя плот или
    на върха на пръстите ти или пък на езика,
    нарича се
    безкрайно повторение
    и глад.

  • Zum Meer

    Alea est jacta

    Безпаметно живях в града без очертания
    не се разхождах по-далече от клепачите си.
    Зад тях не беше сигурно, миришеше на риба
    или на спомени, не помня.
    Един ден някой шегаджия
    окачи табелата „Zum Meer“
    на видно място в центъра
    и аз пропуших.
    Започнах след това да се задявам
    с добре оформените алегории
    в пропуснатото
    и да удължавам обедните си почивки.
    До рахитичната рекичка
    пораснаха мусони, влажни и през зимата,
    отвориха усти тропически цветя.
    Ела!
    шептяха рано сутрин коленете ми,
    и все по-силно се усещаше
    солената заплаха на морето,
    клечащата над църквата мъгла трепереше
    и все по-ведро бе звънтенето
    на безумните камбани вечер.
    Започнах и да бягам и не бе шега,
    по-скоро бе урок по плуване,
    едновременно да бягаш и тъгуваш
    до табелата и после пак обратно
    към мъглата. Но и там
    пристигаше на тласъци глада за нещо
    като умами неопредемимо
    и чрез микроскопични наранявания
    навлизаше в света на зримото.
    Топеше се ледът в хладилника,
    храната все не стигаше. Събличах се
    пред одобрението на прозорците,
    стените се люлееха. Морето
    сънувах, щом успеех да заспя,
    като единственото обяснение.
    Ела! крещях срещу инерцията,
    а биологичните ѝ проявления
    ме гледаха накриво.
    Бермудският триъгълник ли
    насред скута ми овулираше?
    Дяволското гърло ли
    поглъщаше останалите сили?
    Не знам, но очертаха се трапецовидни мускули
    и под една бременна луна задигнах
    табелата „Zum Meer“ и я понесох
    по надолнището, грейнало
    под билото на трийсетте години,
    и оттогава все вървя. Когато питат
    „Колко още до морето?“,
    отминавам и мълча,
    макар и вече да си спомням.
    Мълча обаче,
    защото помня също как мълчат
    децата, рибите, обичащите.

  • Тихи междублокови пространства

    Намираш се на пейката,
    опряла гръб в карнасиален шум –
    захапката на гуми непрестанно млати
    паветата на булеварда.
    Привечер сякаш наедрява,
    приятно натежава тялото ти
    и присядаш. Забелязваш,
    желязото на катерушката
    настоява да си спомниш много повече,
    отколкото събира кройката
    на неочакваната ти поява.
    Десетилетия оттук минаваше
    в галоп, сякаш се надяваш да прескочиш
    зле забитата в крака подкова.
    Вися по други лостове,
    не се изпусна ни веднъж, симулираше успешно зрели мускули.
    Ръждата тук ухае на отпускане.
    Това сълзене в тазовата кост
    е вероятно свързано. И със
    облекчение измисляш люлката,
    въжетата и чак тогава (късно е)
    виждаш и кръста. Още гъвкав,
    та не боли да се прегънеш.
    Между кофите – едно познато съскане,
    захапваш тази ябълка, която
    миналия век остави
    и гривните проблясват обещаващо.
    Задъхана, се спускаш по пързалката.
    Все пак ще опиташ
    абзаца с тихо съзерцаване,
    дори да се наложи да го сричаш.
    Площта е три на пет и няма никой,
    и тъмносиня нощ нагазва във угарките ти.
    Отнякъде едно момиче е изчезнало.
    Едва ли ще се сетят да го търсят
    точно тук след двадесет години.

  • Инсталация

    Дъжд. Покрив – кожа. Под него – леген.

    Под легена – хавлия. Стените

    в нежен роршахов десен

    тихо вдишват, издишват.

    Нищо друго – сега.

    А после мъгла. По паркета – картон.

    Вино. Чай от коприва. Бих спряла

    да бъда и бих прогонила

    анахроничната жизненост в тялото.

    Нищо друго – оттенък.

    После влага. Одеало – жена.

    Тук не бих пипнала нищичко.

    Как вали във легена и как

    животворно статично е всичко.

    Нищо друго – сега.

    Дъжд, леген, одеало, хавлия.

  • Akanes

    От леглото се протяга длан

    (важно е да кажем, че е лявата),

    напипва сладостното топче,

    със жест на прилив пъхва го в устата

    на мястото на говора.

    (А в дясната е химикалът,

    разбърква мускусната смес.)

  • Единствено децата ще останат живи

    „виж само какви са им празни погледите“

    подслушан разговор на възрастни за група подрастващи

    Единствено децата ще останат живи.

    Само те намерили са начин.

    На прага на порасването

    нещо винаги прищраква –

    интуитивен механизъм

    на разпадащата се невинност.

    И тогава те прескачат

    назад, започват вечността наново,

    вероятно в тялото на пеленаче.

    А тук, на тези столове,

    това, което е останало, седи и чака

    досадата докрай да го изпълни

    и – както нас – смъртта да го цивилизира.

  • Половин час

    Понеделник, пет и половина.
    Внезапно – времето огъва се,
    а в гънката разгъва се полиня.
    Еон в леглото на земята спи.
    Завивката – набръчкана
    от сънната тектоника –
    лежи в краката му
    като голямо вярно куче
    с полупритворени очи.
    Сред ледовете господарят спи.
    Контурите не се размиват,
    а сгъстяват се,
    в компактността на тялото
    сгъстява се абстрактното
    в пулсиращото мъжко цяло.
    Лицето е покрито с бицепс –
    масив на цялата човечност,
    антоним на хаоса.
    И нещо сладостно познато.
    Напряко ветровете – дишане.
    Напряко празното пространство – изящно свита длан.
    Напряко изгрева –
    припаднал лунен лъч – каишка.
    Трептят – завесите, камбаната и силата.
    Понеделник, шест часа
    пристига със скимтене,
    стопяващ ледовете тон.

  • Филмовият фестивал в Локарно

    Бяха двама на хълма. Изтървани случайно
    въздишки от ято закъснели плеяди.
    Голи, завити с прозрачното тъмно,
    мълчаха един на друг своите тайни
    и отлагаха своето падане.

    Бяха двама на хълма. Три изпити бутилки
    и въже между тях стана дом за съня им.
    Застопориха възможността да се съмне
    с натежали от нежност клепачи.
    Вероятно такива извънземни сили
    дава свободата да се разплачеш.

    Бяха двама на хълма. Светлина не пестяха –
    изгориха си свещите, времето, кожата
    и запасите с възторжени гръмове.
    Би помислил човек – не ще остане от тях
    нищо повече. Само една невъзможност.

    Но в голямото езеро още оглежда се
    онзи хълм. Долу, в смълчания град,
    на площада, осветен от надежда,
    безсънните зрители още стоят пред екрана
    и шептят:
    „Добре че звездите не падат“.

  • Stranger in the Alps

    Противно на всякакви навици,
    яйцата на пресните крави
    с бекон и мъгливият склон
    на камбаната водят до подвизи:
    сън deux heures, а после направо
    към бялото вино. Готов
    да нацелуваш и тишината,
    но тя яхва самун селски хляб
    и дрънчи с непознат диалект.
    Някакъв празник ще да е.
    Какъв съвършен асонанс,
    набъбват ти гласните струни,
    айларап от тигани, да, дада,
    щипка râpe à fromage и
    свободата запушва устати ти.

  • За красотата на сивото

    Цвят като въздишка на сънуващ,

    като пъшкане от детски устни,

    като спомен за безсмислено усилие

    по време на разходка по надолнище,

    като вкуса на дренки, шипка и шосе,

    което се размива в хоризонта,

    като дрямка през септември,

    като прах по гуми след пътуване

    до щастието и обратно; гладък,

    лесен цвят със изобилие

    от кротки настроения, измит,

    несъществуващ в чекмеджета и пристрастия,

    неподходящ за консумиране,

    но съвършен за фон на философията,

    студен, изящен и неясен;

    цвят – цивилизация, контур на паметта;

    цвят – четириъгълник,

    тефтер на безопасно място.

  • Писък

    Следобедът успокоява дишането си. По-малките деца, уморени от племенните си танци под слънцето, играят унесено на едно одеало под чадъра като в реклама от осемдесетте. Възрастните са достигнали онова специално ниво на концентрация на бяло вино в организма, което не ги прави забележимо пияни, но и не им позволява да се отдадат на естествения си инстинкт да си тръгнат от продължилия вече цял ден детски рожден ден. Всеки носи своята версия на безобидна, размазана усмивка. Бащата на О. вади ликьор от килера. По-големите деца, които също седят с нас на масата, предлагат „игра за разведряване“, която включва теглене на числа и изпълняване на разни номера според специална таблица. Например пълзене под столове, лицеви опори, подскоци и подобни физически изпитания. Аз съм трезва, не защото не ми се пие, а защото само така мога да отдам подобаваща чест на пътуването си като майка. Играта дава бързи резултати, градината се оглася от пърхави хихикания, малките деца се приближават плахо, ококорени, няколко с палци в устите . Т. чупи очилата си, докато прави латерално кълбо. След 5 кафета чакам реда си с нетърпение, мускулите ми са гладни за движение. Пада ми се 5 вертикално и 10 хоризонтално, което се оказва писък. Писък до изпразване на дробовете, пояснява чипоносата Л. и ме гледа предизвикателно, така, както само десетгодишните момиченца могат. Какво? Аз и писък? Срещам погледите на останалите, съвсем неангажиращи са. Това не са хора, пред които бих се срамувала да се откажа, макар че в същото време помня точно кога и в какъв контекст всеки един от тях ми е казвал, че говоря твърде тихо. Обмислям да гаврътна чашка ликьор за смелост, защото съм сигурна, че това упражнение просто не го мога, тези мускули просто не съществуват у мен, но инатът се включва навреме. Поглеждам към О., поемам дълбоко въздух и…

    Колко време? Минута, две или повече? Не знам. Не чувам този мой писък, но усещам колко е приятен. Приятно ми е да го изпускам от себе си и не искам да спирам. Дори когато усещам, че въздухът в дробовете ми свършва, от някъде се появява нов въздух, който продължава да захранва пищенето. Когато то най-сетне замлъква, се оказвам в кръга от тишина, очите на приятелите ми са широко отворени, сякаш придържани от клечки за зъби, противно гравитацията на жегата. Главата ми е лека, цялото ми тяло е леко, съвършено темперирано, усещам мисълта си остра като ръб на хартия. Уау, казва М., това бяха поне 3 гласа, насложени един в друг. Не, не три гласа, поне 30 години, мисля си. Едногодишният Ю., който досега е спал на тревата, се разплаква, гледа ме уплашено. Никой не му обръща внимание. Срещам погледа на О. Той накланя глава и започва да се смее по онзи начин, който някога, в зората на човечеството, е създал понятието „радост“. Малко след някой подобен писък вероятно.

  • Абсолютна стойност

    Задушна нощ без теб. Какво пък толкова?
    Нима влияят градусите на тъгата?
    Нима не беше същото в суровия,
    безмълвен студ на зимата, когато
    заклещена сред тъмното те чаках?


    Нима не беше също тъй болезнен
    кадансът на съзнанието? Как
    край всяка лампа зейваше и ореол от бездна
    бълнуващ името ти мрак,
    поглъщащ всяка друга мисъл, без остатък.


    Сега е просто по-горещо. Аз се чудя
    дали живакът всъщност не маркира
    колко пристрастена съм да чувствам чудото?
    Или пък колко пъти съм умирала
    в ръцете ти? Актуалното ниво възбуда?


    Кой знае. Тежко скърцат часовете.
    И те не знаят вече накъде.
    Назад към спомена за теб? Напред ли?
    Къде ли ще си ти, облакътен
    на маса до прозорец и приветливо
    ще го отвориш, и ще пуснеш мен –
    насекомото, решено да умре на светло?


    С това едва ли имат нещо общо градусите,
    съдържанието в чашите, щурците,
    пеперудите във нощния търбух
    и в моя също. Не. Сега
    покрити със разсъдък са ушите ми,
    очите стиснати. Дори не чух


    как виеше карминената паст на залеза,
    как улиците грачеха и как се срина слънцето.
    Не видях кога горещата тъга е влязла,
    кога е свършил въздухът навън.
    Но не открих и смисъла от тъмното.


    Какво пък толкова. Към абсолютната,
    неизмерима стойност на движението
    безброй човеци вече са се лутали
    както и аз, със гърчове.

    Тъй сякаш нещо развалено е
    в подредбата на цялата вселена.

    Над тях, над мен, над нас –
    безмълвни капчици живак.
    Вероятно термометърът е счупен.

    Счупен е.

  • Разговор

    Седят в тишината

    на неизмеримите няколко часа,

    замръзнали сякаш,

    като клони сред крехкия вятър

    поклащат съвсем леко глава.

    Да, да, да.

    А това

    е достатъчно разговор.

    Други подробности –

    в друго време, с по-силен вятър.

  • Питагора

    Всеки дъжд ще е един дъжд.

    Всяка чаша ще е две и

    всеки кръгозор ще е триъгълник

  • мама има топла голяма ръка дланта покрив с пет греди мама изчезна в голямо петно на стената не в прозореца това лице обичам защо ме гледа мама искам да гушна мама гладен съм какво не знам дали е самолет мама мирише голяма тревога пие кафе гледа не мен о ето дланта покрив тя казва уморен си защо мое защо казва мое ти не си неин казва лицето в прозореца

  • Разликата

    – Може ли да Ви попитам нещо? Защо носите такова дебело яке в тази жега? Винаги съм се чудил а защо хора като вас, имам предвид…Съжалявам, не искам да Ви обидя, но може ли да си позволя презумпцията, че сте бездомен?
    Той кимна. Липите тъкмо бяха наситили въздуха с вълшебна юнска мараня, все още свежа като току що произнесено обещание. Беше 25 градуса на сянка и скоро щеше да стане доста повече. До себе си той беше наредил куп вестници и няколко кутии с бисквити, една от които зееше отворена в края си. Към нея той посочи с възпален по цялата си дължина пръст и промърмори „няма нужда“ когато се приближих към него и му предложих торбичка с череши. Направи го съвсем смирено, така че не се почувствах зле, както винаги се чувствам, когато ми отказват непоискана милостиня, затова седнах до него и се опитах да завържа разговор.
    – Така забравям да усещам. Така няма разлика. – каза той след известно размишление.
    – Разлика?
    – Разлика между приятно и неприятно. Между този нежен въздух и кучешкия студ през зимата. Така всичко става еднакво мъчително и не го усещам.
    – Затова и не искам череши. Бисквити, хляб, тези неща се намират през цялата година. Единствено…
    Той замълча и се загледа в една точка пред себе си.
    – Тези липи са голям проблем. Да можех да си запуша носа, че да не ги мириша, но това проклето желание да дишам все още ме държи. Каквото и да правя, не ме напуска.


  • Билет

    Vierge mais avec son air de déjà-vu
    Le départ, Feu! Chatteron

    Ще си тръгна оттук. Точно както тогава,
    ще си тръгна в средата на месец тринайсти
    със билет за глада, с място в шеста октава,
    с два мокри тефтера и с чувство за край.

    Ще разказвам на пътя, че няма такава
    любов. Просто друга наистина няма.
    Че точно тя е размекнала със дъжда си мукавата
    на албума със снимки от моята смърт.
    И там сега пише „Раждане“.

    Че с пороя от хаос като Бог е разместила
    всички стъпки, които били са планирани
    от Земята, с теоремата нейна за лесния
    път – геометричният, който вида ни закриля.

    И ще плача, разказвайки. Разрешено е, ясно е –
    щом роден си във буря, ти сам се превръщаш
    в пространствено-времеви облак нещастие
    с мокър, тежък багаж. Който носиш в очите си
    като презаверен многократно билет за завръщане.

  • peri psuchês

    Ако някога успея да те вдишам,
    да те събера във алвеолите на този глад,
    и разбира се, да не издишам после.
    Упоена с кислород,
    разтърсвана от най-банален порив
    да те превърна в говор,
    в ярко произнасяне
    на неизвестното, което
    убягва винаги на мислите.

  • Голямата радост

    Искам да ви разкажа как участвах в създаването на голямата радост не защото мисля, че имам какво да добавя по темата, не защото имам някаква информация, която вие нямате, а просто защото искам да покажа как точно се забърках в нещо такова. Все още ми се струва толкова невероятно, че историята, глобалната история, може да бъде донякъде задвижвана от човек като мен – по-скоро човече, както аз обичам да се наричам. Аз съм един вечно объркан тип, такъв съм от малък и вероятно такъв ще си остана до гроб, та голямата дума човек някакси не ми е по мярка, ни външно, нито дори вътрешно, както вероятно ще разберете след като прочетете текста.

    Когато видях обявата на ВЗК (вие знаете кои), тъкмо бях започнал да си търся работа след десетина години висене по кръчмите с китаратa. Бях се издържал твърде дълго от малки и нередовни хонорари, заеми от приятели и тук-там от нужния памук за запълване на дупки от социалните служби, защото исках да бъда музикант, макар че отдавна ми беше станало ясно, че нямам особен талант за това. Беше ми писнало да се чувствам като загубеняк, повечето ми приятели се бяха задомили и си топлеха хубавите жилища вечер, съответно вечер в кръчмите не се намираше вече нито един, който да се напие до несвяст и да ми каже една добра дума, да ме накара да се почувствам като нещо, което поне за малко не е дишало въздуха напразно. Светът се променяше доста скоростно в годините преди радостта, знаете, това беше червеният килим, по който тя влезе. Тогава  всички гледаха телефоните си или най-много повдигаха за кратко вежди към събеседника си, колкото да му покажат, че не са си тръгнали, а музиката ми беше все повече само фон, който едва ли хората различаваха като нещо различно от свистенето на околовръстното в петък вечер.  А после онзи вирус довърши това, което моят четиридесети рожден ден само започна – бях станал излишен, даже и за себе си. Един ден взех решение да се стегна, регистрирах се в ЛИ и започнах да търся работа. Имах приятен глас, единственото приятно нещо в мен,и ми трябваше нещо лесно, за предпочитане в международна компания, заради пачката, бях решен, ако ще работя някаква тъпотия, поне да стана богат.

    Позицията, за която кандидатствах, се наричаше Support administrator за отговорна и креативна позиция, с английски и руски. Двата епитета отговорен и креативен трябваше да ме уплашат, но вече ги бях видял вече в комбинации с други подобни в почти всички други обяви, които ми попадаха, съответно имах чувството, че са само за пълнеж. Случайно говоря руски, защото ми е втори майчин, та реших, че това е някакво провидение, защото до тогава не бях срещал някой, който да се интересува от този пиянски език, освен онези гимназистки от Класическата, които неколкократно идваха в квартирата ми да ме карат да им свиря кавъри на Висоцки. Но това беше през 2002, беше друго време.

    Няма да ви занимавам с подробности – ясно е, взеха ме на работа, иначе нямаше да разказвам това. Минах през серия доста странни и, честно казано, доста интересни тестове, преди да ми обяснят за какво става въпрос. Естествено, трябваше да подпиша съгласие за поверителност преди да ми разкрият длъжността, за която бях кандидатствал, което малко ме уплаши, но вече бях захапал въдичката. Беше жестоко усещане – от някакъв тъпак се бях превърнал в отличник, който е издържал четири теста и на който се предлага договор за нещо секретно. Ясно е също, че ВЗК бяха супер приятни, забавни и страшно добре организирани пичове, всичките до един, и че аз си умирах да съм като тях. А за парите да не говорим, надвишиха очакванията ми тройно. Дори след като разбрах, че отговорна и креативна не са били просто епитети за пълнеж, бях страшно мотивиран да поема целия проклет багаж върху раменете си, само и само да продължа да се чувствам като нещо, като някой.

    Добре че този някой, заедно с останалите, ги няма сега, за да мога да разкажа всичко това.

    От онзи ден, когато радостта започна, си спомням как листата се лутаха във въздуха по-дълго от обичайното, такива неща ми правят впечатление. Не духаше почти никакъв вятър, трамваите на главния булевард тракаха като за световно, не можех да определя дали е горещо или вече студено, аз със сигурно можех хем да треперя, хем да се потя в това златно време. В началото нямаше други знаци на необичайност, само листата, които сякаш вървяха покрай мен в рояк и едва ли не жужаха. Този град е грозен като терлик, оплетен от баба с психоза, обаче по това време на годината грозотата му придобива нещо магическо авангардно, като същия терлик, но под галерийно осветление. И ВЗК не успяха да ме дисциплинират достатъчно, че да не закъснявам за работа, но с времето усетих, че това не ги бърка особено, така че спокойно си взех второ кафе и един банан от плод-зеленчука и седнах на тротоара да проуча тази работа с листата.
    Да зная какво точно се случва, докато живея същия живот, беше страхотно усещане.
    В началото бях причислен към група, която се занимаваше с имплантирането на онази позната ви много добре теория за метавселената, която ще поеме съзнанията на ваксинираните, които щяха  да умрат без дори  да го забележат. Това беше теория на отличник, страшно сложна, а този, който я беше измислил, се самоуби само месец след това, защото сам той беше ваксиниран и сам си повярва. Шефовите ми веднага видяха, въпреки послевкуса на психоза в документацията му, огромния потенциал в проекта. Той не постигна успеха на кемтрейлс, но набра сериозна преднина като носител на смут и объркване. Аз трябваше, на кратко казано, да внедрявам ботове за коментари в социални мрежи, да проверявам изрядността на текстовете, които те създаваха (на случаен принцип, изчитането на всичко би било физически невъзможно), да създавам постове и да ги поставям на колкото се може повече стратегически места, които да бъдат обгрижвани от ботовете. Имаше още един администратор като мен и няколко други, които сондираха и отчитаха успеха на теорията, викахме им броячите, както и художниците, които създаваха визуален материал по темата. Сприятелих се с всички от екипа, най-вече с Веско от художниците. След работа редовно пиехме по биричка в Казето, обичахме да седим навън, харесваше ни да наблюдаваме света, физическите промени на света, резултат от нашите виртуални усилия, в пълно сплотено мълчание. Знаех, че Веско разбира по погледа на всеки от минувачите доколко е затънал в паника. Понякога той се обръщаше към мен и кимаше леко, а аз се усмихвах. Това ставаше, когато минеше някой, който наистина беше за оплакване.
    Тези месеци, докато светът съвсем се побъркваше, бяха най-щастливите  в живота ми, колкото и извратено да ви се струва това. Понякога личното щастие се увеличава в контраст с нещастието на другите, това е биологичен феномен, предназначен да спаси рода, така че никога не съм се чувствал виновен за това. Освен това, ясно е, че когато сам работиш в извора на конспиративните теории, тоест ти сам си извора на неистинността им, светът започва да ти се струва като много по-приветливо и сигурно  място. С времето започнах дори да се питам дали някои други, да кажем утвърдени, болести или природни бедствия наистина съществуват или съществуването им в главата ми е резултат на работата на офис като нашия. Веднъж, засякъл един от шефовете в кафенето, се опитах небрежно да му сервирам тези си размисли с надеждата да изкопча нещо, но той не поддаде. Пусна монета в кафеавтомата и за мен, намигна ми и каза – пренасочи мислите си върху нещо, свързано с нашата работа. Между другото, тук си вече достатъчно дълго, може би ще ти хареса да ръководиш екип, а?

    Това означаваше, че имах право да предложа теория. Означаваше и доста повече пари. А аз наистина имах една идея, хрумна ми още първия месец, и вече бях проверил в архивите, че не е била използвана, също така я бях доразвил достатъчно в главата си през онези споделени с Веско мълчания след работа. Ако станех турбо на проект, щях да  придърпам Веско към него, разбира се, чувствах този човек  вече толкова близък, вероятно защото беше прекарал с мен повече време от всеки друг в живота ми, включително и родителите ми, не се шегувам. Не знаех дори фамилното му име или къде живее или дори каква музика харесва, но това не променяше нещата. Наивността явно наистина идва от боговете, това е техния начин да прокарат фортуната в гъстия депресарски мрак на човеците.

    Още на следващия понеделник тикнах в ръката на гореспоменатия шеф един лист, в който бях представил мислите си, старателно подредени във въведение, експозе и очакваните резултати в три варианта. Няма да ви занимавам с идеята ми, защото тя никога не видя ни бял свят, ни дарк уеб, а и с разстоянието на времето вече не я намирам за особено перспективна. Щеше, в най-добрия случай, да бъде приветствана от няколко пернати, които досега не са срещали нещо по-добро. Шефът я прочете на крак пред мен, отдели точно 2 минути  и каза. Стая 2205 е свободна, действай. За набиране на екип се обърни към Мойра.

    Тя веднага се съгласи да ми начисли Веско, след като и обясних, че така можех да започна новата си работа наистина веднага, докато стария екип няма да пострада от един единствен липсващ художник. За останалите части на новия пъзел щеше да се наложи да изчакам поне три седмици с всички процедури на наемането. 

    Вечерта в кръчмата Веско ме погледна за малко по-дълго от нормалното и изтърси едно „ей, човек, много яко, мерси“. Това беше точната реакция, която очаквах и с която можех да се справя, тоест да кимна и да отпия голяма глътка бира, за да продължим да мълчим.

    Последният от въпросниците, през които минаваха кандидатите за работа във ВЗК, цели да разбере дали човекът вярва в конспиративни теории и доколко е податлив на внушения, останалите са, като цяло, сито за легастеници, лигльовци и психопати (които не винаги бяха отсявали правилно, както историята показа). Затова и аз преминах през тестовете като отличник – както обясних, нито знам, нито мога много, но моята сардонистична нагласа ме е накарала да изглеждам като стабилен кандидат. И бяха прави да заложат на мен – бях съвършено лоялен към фирмата, до последно, беше ми просто достатъчно да разбера защо правят това, което правят, за да застана твърдо зад тях (и зад заплатата си), не беше нужно да го одобрявам. Защо бях лоялен към Веско ми е по-трудно да си обясня. Както казах, не се смятам за добър човек. Когато ми стана ясно какво става, вече беше късно да решавам каквито и да е морални дилеми, които биха се получили – или пък не, кой знае – ако се бях усетил по-рано. Отново, наивността успя да спаси света, не нещо друго.

    Докато наблюдавах листата, една дебела бяла котка се показа от скривалището си под паркираната напряко тротоара кола и ме загледа. Погледът и не беше точно  котешки, имах чувството, че ми се възхищава и само да кимна, ще дойде да ми оближе лицето. Странно. Покрай мен минаваха типичните сутрешни хора, бързащи занякъде, но сякаш не бързаха толкова. Струваше ми се, че се усмихват. Телефонът ми звънна. Онзи шеф, който беше пуснал монета за мен в кафеавтомата . Къде си, имаш ли представа какво става, какво става от месец насам? Нямах, наистина нямах. Да, бях дал ключ на Веско за 2205, защото той съвсем спонтанно и естествено се беше наел да върши и работата на брояч в новия ни екип и оставаше дълго след като аз си бях заминал. Не, това не ми се стори странно, все пак бяхме мълчали толкова дълго заедно. Да, идвам след малко, казах и запратих празната чашка към едно кошче. Не улучих, естествено, при което един дебеличък младеж, който тъкмо минаваше, се наведе, заклещи пластмасата между пръстите си и я пусна внимателно на точното място, а след това ми се усмихна. Усмихна ми се, сякаш му бях направил услуга, представяйки му възможност да вдигне боклук от улицата. Да, тогава тези неща ми се струваха все още странни.

    Вие вече знаете как Веско е създал и имплантирал радостта, няма нужда да го обяснявам. Твърде проницателен, твърде талантлив, твърде много повече беше от това, което моя собствен разсъдък можеше да обхване. Отне ми доста време да проследя процеса. На шефовите ми – също. Нищо не можеше да се направи. Това, което беше пуснато на свобода, придобиваше собствен живот. ВЗК се разпадна съвсем естествено в следващите две години, защото работата на отделните екипи просто не намираше никаква почва – хората бяха станали отведнъж резистентни към същите глупости, които дотогава пришпорваха живота им. Беше като магия, но всъщност магията работеше със същите алгоритми както и дотогава – ужаса, само дето в пъти по-добре.

    Веско естествено се покри. Понякога обаче, докато свиря, ми се струва, че го виждам сред публиката. Мълчи и гледа някъде в трептящия от музика въздух. Понякога ми се струва, че ме поглежда право в очите и ми кимва, когато в тълпата пред мен срещна някое особено развълнувано, особено щастливо лице.

  • Офия

    Забранявам да пишеш, освен ако не е за самолети. – казва О и разлива с широк жест, прилягащ на дързостта му, чашата ми с кафе, а тя превръща столчето на автобуса в топло усещане за провал.

    Всъщност съвсем нямах намерение да пиша. Посегнах към четириъгълното си продължение на ръката само заради привичната на възрастните невъзможност да се взират в преминаващия покрай прозорците пейзаж за повече от 20 секунди. Бях отворила приложение за онлайн банкиране, а сега седях в локва кафе.

    За самолети значи, добре. След малко ще се качим в един такъв. За пореден път тази година. Когато страхът ми от летене изчезна, той отстъпи място на досадата, тоест на маската на досадата, която – типично за възрастните – се опитва да покрие вълнението, онова чувство, люшкащо се опасно близо до страха. О. все още не познава този емоционален карнавал.

    След малко ще влезем в малкото летище Базел-Мюлхейм. Ще минем през тоалетната, където той ще натисне зелено копче под въпроса „Доволни ли сте от нашите тоалетни днес?“. Аз ще се преоблека и ще натикам прогизналите с кафе панталони в найлонова торба, която ще забравя до мивките. Ще излезем отново навън, за да изпуша една бърза цигара, докато се опитвам да привлека вниманието на О. върху нещо по-достойно от ръката на майка му, която приближава странното димящо нещо към устата си. Затова и няма да успея да потъна в медитативното състояние, което ми обещава гледката на плоската земя – трамплин наоколо. Един зелен автобус води нови тумба желаещи за излитане, а после завива и се спуска да събере онези, които току-що са пристигнали от долната платформа. Там седяхме точно преди седмица.

    После ще преминем необходимите точки на проверка, там, където си събличаме якетата (ще се сетя за торбата с мокрите панталони, но няма да се върна), доказваме идентичността и намеренията си (да, макар че не носи моето фамилно име, приликата ни е достатъчна, за да докаже, че не съм някакъв случаен човек, отвличащ дете, което явно е упоено достатъчно, че да целува ), и накрая там, където гигантски шоколади и близалки проверяват вътрешната сила на моето все още ново родителско „не“ (става все по-лесно, по-органично, като градина от гигантски близалки).

    Десет минути по-късно ще влезем  в онази зала, където се събират чакащите за нискобюджетни полети към балканските държави. Тоалетните там не заслужават да натиснеш зелено копче, оранжевото е достатъчно. Автоматът за напитки е развален, както и глупавите люлеещи се колички, които иначе гладно поглъщат родителски монети. От детските писъци наоколо ми се приисква да се преоблека, но вече нямам с какво. Но малко пот е част от костюма на пътуващия.  Спомням си времето, когато  бебешкият плач събуждаше малки водопадчета кърма от гърдите ми, което беше особено неприятно, когато собственото ми бебе не беше наоколо, а в яслата например. Усещането приличаше на това да седиш в локва кафе, макар течността да беше значително по-малко. Тук, в тази чакалня на изтока, има много бебета. Благодарността се ражда в присъствието на правилната перспектива. Животът се ражда от неудобството.

    Чакаме, седнали на мокета на пода, защото седящите места отдавна са свършили. Няколко пъти някой се спъва в краката ми, макар че съм притиснала колене до гърдите. Разглеждаме книжки и ядем сухари, чиито трохи аз старателно събирам, но от скоро знам, че го правя не защото съм такъв човек, а само защото магнитното поле на Швейцария ме държи прекалено здраво. От време на време поглеждам към изход 27, за да видя дали е отворен, но във все по-дългата опашка не се забелязва движение. Струва ми се, че всичко това би трябвало да преживея другояче. Размечтавам се. Откакто нося обеци, тялото ми сякаш е загубило голяма част от устойчивостта си, а ландшафта на мечтите е сменен с нещо блестящо. Сякаш бронята ми е била стопена и свита в няколкото грама метал, сгушени в ушната ми мида като спомен за отдавна отминал рицарски живот. Окичена от този спомен, бих пристъпила гордо по пистата към личния си самолет, примерно, където също не бих допуснала присъствието на трохи, не защото съм такъв човек, а такъв хамелеон.

    След това нещата се забързват. Високоговорителите си устройват звуков дуел, опашките се размърдват, ние се изправяме, минаваме през още някаква проверка на паспортите, затлачена от нервна жена с прекалено голям ръчен багаж, която крещи на служителките, някой ни махва да побързаме, прибирам явно твърде скучните си документи в джоба на сакото.

    Чак в последствие забелязвам, че жената е крещяла на чужд ми език. Може би е нормално след многобройните проверки отведнъж контролът да отслабва. Или да отслабва магнитното поле. Може би тук вече е официално обявената ничия земя, анархията на 250 квадратни метра, експеримент, който е трябвало да се състои. Или е случайност, съвсем позволима случайност, имайки предвид натиска на множеството. Миризмата, децибелите, трохите. Или може би за мъничко сме станали невидими, омагьосани от някоя приказка, която О. е настоял да прочета точно чейронтраннадесет пъти. Или са били слушалките, с които запуших слуховите си канали веднага щом закопчахме предпазните колани, или е главата на О., намерила котешкото си място в скута ми, повлякла ме към сладки двучасови сънища. Или е самолетът, който обърка всичко, защото е грешният самолет, защото е самолетът за Осхрид, Окдеса, Оксенбург, Огове, Огие, Ован, Омалие…

    И въпреки това, напускаме мястото, където паметта създава легенди, напускаме лесното и пристигаме някъде.

    Приложението за онлайн банкиране премигна само веднъж и ето, цял един живот се смени. 

  • Музей на отвращението

    Тенджерата с къкрещ боб в 6.30 в кафенето на гарата.

    Тези, наредили се по пластмасовите столове, за да чакат боба, влака, нищото.

    Миризмата на цигари в сплъстената тъга на чакалнята.

    Пияният, който повтаря, че чака охраната, за да ѝ пречупи гърлото.

    Дългуч с чувал в парка, дошъл от непубликуван ръкопис на Стивън Кинг, настъпил измисленото ми островче от спокойствие завинаги с две реплики.

    Подпухналото лице, запътено към скорошна смърт, разхождано от кротък човек, разхождащ на свой ред бяло кученце в мъглата под изгрева.

    Педиатърката, размахваща в лицето на крехко самочувствие рецепта, съдържаща два антибиотика срещу вирусна инфекция.

    Тъмното във фугите. В ъглите на баните, между блоковете, лепкавия език на разрухата.

    Сергиите, понятието наред със съдържанието им.

    Белият хляб, дъхащ на фабричен въздух, на фабрика, на отдавна незабърсван плот, опакован в целофан, с размер на четиригодишно дете.

    Тишината в ума, а отвъд – вечният шум.

    Празното петно там, където е имало училище. Празните погледи там, където е имало учители.

    Миризмата на капан. На страх. На собствената ми пот.

    Невинните, които все пак живеят тук, оплескани от мен самата.

  • Невъзможно синьо

    Ще бъде непреклонна пролетта.

    Няма да се спре пред барикадите

    от ферментирал векове наред боклук.

    Няма да я стреснат гилотината,

    отнесла всичките добри години,

    ни висящите тела, души, съмнения,

    куршумите и храчките, машините,

    с които някой пренавива времето.

    Ще бъде непреклонно светеща,

    с рокля в невъзможно синьо.

    Меланхоличен огън от картечница,

    в дулото ѝ – отраженията

    на пиян от скръб оркестър.

  • Оправѝ нещата.

    Напиши:

    Вали.

    Напиши:

    Един жълт балон прекосява локва.

    По пешеходната пътека

    човек носи чадъра си като букет.

    Напиши:

    Поне десет изящни балкона наоколо.

    От тях особено смело надвесва се тъмното.

    Напиши:

    Четох слаба поезия,

    дори не беше поезия,

    но как да изляза,

    вали.

  • Софийска аристокрация

    Най-накрая се намери хляб.

  • Удивителна

    По дяволите всички огорчения!
    По дяволите всички подозрителни,
    обхождащи ни тайните градини
    таралежи! Как бодлите им
    растежа на цветята ни променят!
    По дяволите
    маскираните като въпросителни
    на интелекта ни телесни реакции!
    Разцепващите гладкото протичане
    на нашата водниста, нежна цялост
    вирове от раздразнения!
    По дяволите всичките!
    Прескачай ги, гони ги, протестирай,
    махай със ръка,
    като глупак
    и като дявол!
    Колкото са повече, по дяволите,
    толкова по-страшно наложително е!

  • Кучка

    Едва към обяд спря да усеща погледите върху себе си като гнусни свредла в червата, от които му се гадеше. Спря да завира упорито поглед в нарастващата купичка от фасове между обувките си и табелата. Може би махмурлукът си отиваше, или просто тялото му беше замръзнало достатъчно, че да не усеща срама. Какъв срам, би казала Ирма, ти срам не познаваш, иначе нямаше да си на това дередже. Ирма, тази кучка.

    Вдигна очи и се огледа. Слънцето беше ослепително, както обича да бъде през март, беше жестоката лъжа на щедрия душ от фотони, който симулира топлина и така само отваря широкичко портите на студа към човешките вътрешности. Беше хубаво време да се мре, със сигурност.

    На табелата пишеше „Търся работа. Каквото и да е. Заплащане на ден. Моля. “ Той си я беше направил, но текстът беше от Ирма. Снощи беше твърде пиян, за да спори за съдържанието. Сега му се струваше, че тази езикова немощ е храчката, която цопва върху последното останало свободно местенце на темето му, след като е потънал точно до там в лайна.

    Седеше на кръстовището до метростанция ГД, в ляво, там, където автомобилите от Витоша с важни цели в центъра спираха принудително и прекарваха твърде много време в колона под задъханото небе, псувайки, пушейки, всички до един с черни правоъгълници между буза и рамо. Достатъчно време стояха, за да го забележат, тоест да забележат табелата, зад която той беше изчезнал. Един изчезнал, кафяв, направо лайнян човек.

    Досега никой не беше спрял. Имаше място за отбиване. Нека, така ѝ се пада на Ирма. Няма да стане на нейното.

    Запали още една цигара, не защото му се пушеше, а за да усети поне за миг топлината на огъня по пръстите си. 

    Помисли си, че би могъл да наведе челото си още повече, да потъне в лайната, за да не усеща храчката. Би могъл да се изправи, да се протегне, да влезе в първия срещнат квартален магазин и да извие врата на продавачката, която ще го погледне накриво, защото той ще гледа шишетата ѝ с водка.

    Искаше му се да се махне, но нямаше как. Бърлогата беше на Ирма, а последните четири часа тук му бяха показали, че да спи навън в този яростен студ ще го затрие по-бързо и от алкохола. Това само по себе си, на теория, му се струваше желателно, но практически нещата не изглеждаха така. Мускулите му продължаваха да се стягат и разпускат неволно, сякаш решени да поддържат ритъма на живото кръвообращение, да побутват артериите, да лъхат хладна топлина към вените. Дори езикът му кръжеше неспирно и сякаш безволево из устата, нагоре-надолу-наляво-надясно, все едно упражняваше, тайно от всички, чужда фонетика. 

    Сякаш се готвеше да каже, че е тук, стига някой да поискаше. И заплащането да е на ден.

    Иначе Ирма вече беше продала всичко негово в апартамента. Плочите, грамофона („И пет лева не взех за тази бракма, ти какво си мислиш!“) и книгите. Най-вече книгите. Него нямаше как да продаде, така че трябваше той сам да се заеме с това. Изчезнал зад табелата си, вкочанен, лайнян човек, промоция.

    При поредното пискливо, метрономно протичане на пешеходци пред колоната коли с потенциални работодатели (те, естествено, не ходеха пеша), на сантиметър от табелата му минаха колелцата на детска количка, а след тях – пъстрата танцова походка на бързаща майка. Никой не беше минавал толкова близо до него днес, обикновено го заобикаляха, макар това да означаваше да се покатерят по изчегърканата от скреж купчина кал в дясно, вместо директно да отбият към хукналия в посока съседния булевард тротоар. Всички го правеха. И той би го направил, и той би се заобиколил, по всяко време, ако имаше право на избор.

    Обаче тази бързачка с шарени ботушки и функционална количка с големи гуми, които без проблем биха изкачили купчината, се осмели да премине границата, зад която той все пак, дори и непоискан, съществуваше. Кой знае защо, това го подразни. Инстинктът го накара да вдигне очи, този път се изкачи дори над хоризонта, очните му ябълки почти изпукаха от усилието, и малко преди металическата светлина на проклетото слънце да нареже ириса му на тънки алуминиеви листи слепота, забеляза, че главата, която принадлежеше към ботушките, му кимна, а едни пухкави устнички се отвориха и пропуснаха думичките „Добър ден“. Тогава загуби контрол над себе си. 

    Успокои се едва след пет-десетминутна тирада от псувни, чието съдържание не помнеше.

    После времето се прихлупи и усещанията и липсите им започнаха да повтарят тези от сутринта. 

    По някое време, небето вече беше съвсем сиво, отчаянието все пак успя да изстиска няколко сълзи от крайчеца на лявото му око, но това бяха сълзи, чиито предназначение е да предпазват тъканта от измръзване. Както потта, която беше текнала от всички пори на вкочаненото му тяло. И от ляво, и от дясно, посоката беше все една. Няколко коли бяха надули клаксоните си в негова чест. 

    Сети се за майката с количката и детето – не беше ли то твърде голямо да седи в количка? А колко ли му е хубаво, обвито  с одеялце, под опеката на устничките, добър ден, добър ден, бързам, ами аз само да питам, ти книги обичаш ли? 

    Дано не ги е урочасал. Дано не е казал онова нещо, най-лошото. Защо се беше ядосал така въобще? Ами ако устничките са планирали да кажат още нещо след „добър ден“? Нещо като: ела, лайняни човече, имам работа за теб. Имам едно голямо легло за сглобяване. Огромно легло, във формата на количка, заема една цяла стая, ако не броим мястото за грамофона, плочите и книгите. Плащам на ден. Колкото останеш, толкова плащам. 

    Ако не беше кучката Ирма и този студ, от който той ще пукне по-бързо и от алкохола.

  • Низша математика

    Искам дете от тази година.
    След знака за равенство

    и след четен брой минуси –

    сбор от реални,
    (нищо че) сложни числа.
    Искам простичко,
    биологично доказателство
    на теоремата, че тук е имало

    изплувал сам от нулата

    ембрион-фантазия

    непрекъсната,

    безбройизмерна линия.

    Искам в края знак,

    заключващ всичко неизказано

    в писък, тоест

    във начало.

  • Метл(е)я се

    Вървя, за да си спомня

    къде съм вървяла,

    към какво и в

    какво съм се спънала,

    къде точно съм спряла,

    как точно се помни,

    как се върви.

  • Магнолия

    Увита във губер от сън, се изправям
    пред спомен за обрасла с бръшляни стена.
    Отварям прозореца. Май е.
    Изящно замайване –
    една вечно будна магнолия ме поздравява.

    Колко лесно менят имената си
    сезони и градове сутрин в три,
    когато еднакво студено мъжди светлината
    на пияните лампи
    и в Сливен, и във Париж.

    И еднакво далече е краят
    и на нощта,
    и на ръката, която протягам
    сред тъжния дъх на февруари,
    за да завия със губер от светли бръшляни
    стената, зад която ти, в някое време и град,
    също не спиш.

  • Назад

    Софийска тъга, в която заспивам и се събуждам в с. Тъжа, после Тулово, тътнещо туловище, тюленска кожа, изолирала тунелите, „който иска да слезе да пуши“, от другата страна съм на 12 години, ендокринните ми жлези са дзен, камънаците са най-красивите камънаци, които съм виждала, чудото да ги пробия с волята си за пътуване все още е достатъчно, слава на Балканите, коя метафора за тях, влакът има престой, добре, ето: престоят на историята, придружен от задължителните две и половина бездомни кучета, кафеавтомат, изоставена постройка. Има толкова много красота в това, тоест би имало, ако можех да я споделя. Самият акт на споделяне би заел достатъчно неврони, за да не ми позволи да видя боклуците, сякаш нарочно изсипани върху най-драматично осветените от катерещото се по склона слънце късчета земя.

    Бих искала да ти кажа, че можеш да спиш спокойно. Че да: родили сме се в престоя, но имаме свобода да се движим. Че да: можем да избираме между неточни метафори и точни клишета, но поне имаме някакъв избор. Че да: великаните живеят точно  в малкото, там са им хралупите, от които излизат някога и се разгъват до пълен размер, заслепени от слънцето. Че да: чеда сме, детски изчадия, съвършени в действието си и в неспокойствието си и доста сладки в съня.

    Купчините нощно дихание, затрупали хоризонта, се размърдват и съвършеният овал на жълтъковото слънце се търкулва оттам към своето надолу, към което аз повдигам очи и веднага разбърквам с бъркалката на човешките си възприятия. Краката ми, значи, висят нагоре, залепени за движението си по асфалта, нагънат като облак. Напред, мисля, също е назад. Пия второ кафе от автомат и пак забравям да натисна бутона за без захар, затова и бурната реакция на ендокринната ми система. Главата ми се люшва по контура на непреработената оптична информация. Багряна, Яна Язова, Яворов (тъмен и светъл период) и Дебелянов, да си автор или да си герой, заземяване с крила, есе за съдбата, гримирани с опушен молив очи, най-строгата стихотворна форма, лош вкус, светлината не си отива, никой нищо не може да ми отнеме, аз съм най-здравата торбичка, гладувам.

    Свиквам. Свикнах.

    „На попрището жизнено в средата
    намерих се в лес тъмен по зла чест,
    че правий път сбъркал бях в мрачината    .

    Тъй буен, див и гъст бе тоя лес,
    че спомня ли го, цял ме мраз побива:
    при грозний страх, с кой пълни ме до днес.    „

    Иска ми се да запазя това, за да го напусна, но този път както трябва, без онова тегнещо чувство на бягство. Да си тръгнеш без да напуснеш е сложен процес, който изисква друг вид настройка на духа, заобикаляне на много мисловни категории и чекмеджета. Задача за мъдреци.
    Хвърлих и четирите си мъдреци в Швейцария. По детска (детинска?) традиция си избрах места, с които исках – поне символистично – да се свържа. В два музея и в две библиотеки, скрити много старателно, надявам се – ненамерени от чистачките, гният моите четири чудовищни, разкривени на всички грешни посоки зъби, които ми причиниха много повече болка от раждането на дете. Какво ли свързване ще се получи от това?


    Мърлявите фигури, изплували от контражура в обхвата на любопитния ми поглед. Седнали на ръба на тротоара до най-оживеното платно, на крехки сантиметри от колите, там, където слънцето пада най-косо. Тъмносини долнища на анцуг, изцапани на места до графитено черно, дълги елеци от рижава прежда с повече дупки, отколкото плетка, неясни по кройка и цвят блузи, мръсни коси. Две хартиени чашки кафе до тях на асфалта, една празна щайга, отровнозелено шише вода, изпито до половина. Пушат, прегърбени над костите си, примижват и издишват дима с удоволствие, което за последно срещнах по лицата на посетителите на една префърцунена brasserie в Базел. Струва ми се, че човек трябва да бъде задължен към удоволствието поне три пъти дневно по закон. Тогава тези двамата биха били примерни граждани, изпълняващи обедния си дълг.

    Тук вечно нещо е мръсно. Дълго време смятах, че просто мускулите на разрухата по тази географска ширина са по-мощни (както и тестисите на котараците, децибелите на разговорите по телефона, устните на жените, шиите на мъжете, косата на смъртта, инатите и страстите), но понякога мисля, че може би просто имам OCD. За да проверя, решавам да оставя всичко на самотек колкото се може по-дълго и да наблюдавам. Кухнята бързо се превръща в четириъгълник на Ада. Отвсякъде капят лигите на буркани мед и сладко, няколко отворени кофички мляко киселеят с денонощия на плота, плочките се обрищват с пъпки-капки от неизвестни по произход сосове, хладилникът също хваща сивкави петна, които ме карат да се съмнявам в температурата като метод на съхранение, шоколадът губи сладостта си за една нощ престой в кутията за сладки, отвсякъде нещо капе, потраква, нещо тъмно се пени, стара отвара от билки се катери по пердетата, решила да мухляса там, в шкафовете се крият котки, които цяла нощ кашлят хрипливо, тарелките димят с аромата на нещо, нарязано преди много години, хлябът в кутията сам се раздробява на милиарди твърди трохи, които после сами се изсипват във всички посоки на погледа ми, усетили плахите ми движения сред кухненския въздух, който от своя страна все повече наподобява гъст маджун от кални обувки…
    Измивам си една чаша, но после кафето ми има вкус на веро.

    Започнах да вярвам, че всичко е здраве. Всичко, наистина всичко, трябва да бъде оставено да си бъде на спокойствие, за да ферментира потенциал.


  • Картонен кошмар

    Той върви по хълма, но не знае дали дали върви нагоре или надолу. Така е свикнал да знае, че това го смущава. Краката му чувстват наклон, но до там, а може би е само спомен за наклон. Усещанията в петите са неясни, заглушени, мозъкът му не може да ги дешифрира. Нещо във вестибуларния апарат може би, но е твърде рано за това. Кой знае. Може пък да е твърде късно дори.
    Освен това гърбът и раменето го болят. Струва му се, че е мъкнал от твърде дълго време някаква огромна раница, макар че не носи раници по естетически принципи. Големите товари обикновено събира в гръдния си кош, вляво, а за това, което не може да се вмести изцяло там, използва черния дроб. Но усещането за тежест на гърба е толкова истинско, че той се пресяга назад слепешката, защото, както вероятно не виждате, мракът наоколо е съвършен, и ръката му се удря в картон. Опитва и от другата страна и все този кух удар го посреща, сухо здрависване с плоскост, която със сигурност не му принадлежи. Опитва да я свали от себе си, но тя е слепена с гърба в онази мъртва точка, която никой жив не може да достигне.

    Една тъмна звезда наблюдава отгоре как човек с картонен кръст на гърба обикаля по протежението на билото, а вътрешната му светлина пита: накъде, и къде са пироните?

  • Ето как се обичахме

    Ето как се обичахме:
    ускорени,
    ненабраздени кълбета безсмъртие
    в полите на сивите камъни,
    (прокапва чешмата ракиена,
    достатъчно да се изпотим)
    Ето как се обичахме:
    илюзорни
    и вярващи, че сме необходими
    отвъд този акт на проникване
    и отваряне на историята
    (аз нося все още фибички,
    и отказвам да свикна).
    Ето как се обичахме:
    маломерни
    пред площта на картината,
    в която се унищожаваме
    (подгизва от влага мукавата,
    не се свършват умните книги).
    Ето как се обичахме:
    уморени
    от дължината на пътя,
    от невъзможността за затваряне,
    пръстени чаши, все едно че са първите
    (ти носиш стегнат колан,
    висяща над нежното пушка).

  • Насъщно

    Клатушка се. Осем торби
    с това, моето е мислила
    на 15 години.
    Сладка баница, после тежи.
    Пушеща улица,
    девет ката разпад.
    Каква гравитация.
    Мека розова кожа, найлон.
    Миналогодишните кичури,
    очите ѝ в джоба,
    яке с размер на война.
    София моя,
    пее славей в ушите,
    вместо звук – дим,
    вместо дупка – години.
    Няма никакъв трафик
    по тротоара, но тя
    се препъва в каквото
    е подхвърлила липсата.
    Стиска торбите,
    мляко, мазна хартия,
    все насъщно, каквото е мислила.

  • И все по-често по принуда си представям
    тъгата като неотменна част на този танц.
    Антиматерия на стъпките,
    неразбрана, непонятна като Бог. Създаваща.

    И все по-често по принуда си представям

    поезията като тон, като оплакване

    на тялото.

    Вопъл, крачещ срещу тишината,

    опус от пропуснато пресищане,

    материя, която вероятно

    разрушава.

  • Животът е едно парти

    Тя чисти пясъка от кльощавите

    като птичи кости свещички за мъртвите.

    Гърбицата ѝ краси елек:

    Beach Party Bothmingen.

    Das Original!

    Тогава виждам: те са там.

    Пренесен с камион на север пясък,

    розовобузести гиганти,

    шлагерът тече на халби във телата,

    сладка, тъпа, животинска радост,

    мастилото по книжките е прясно,

    BMW-то ще пропусне…

    Мрак, оригинален мрак.

    Някъде до портите на изтока,

    в същия отъпкан с ярост пясък,

    един тъй уморен от повторения

    прегърбен януари

    загася светлината.

  • Възпявам алгоритъма

    Възпявам алгоритъма,
    тънкокракото присъствие,
    тялото на насекомо в мозъка,
    ехото му в палеца, жуженето,
    дупките, пробити от хоботчето,
    в набръчканата бледа кожа,
    покрила Вавилон на уморените.
    Възпявам прорезите в цензурата,
    ударите в словото,
    траекториите му сред бъдещето,
    връзката със биохимията.
    Възпявам комунизма му,
    детерминизма, посаден в саксия класа,
    егалитарната походка,
    празното оставено пространство,
    където идеалите
    и ветераните им
    заченаха си
    все едно. Едно.
    Възпявам
    дебелите му расти и коаните,
    пъпките, обидите и авокадото,
    дрехите, които ни отиват,
    залитанията към простите числа,
    безкрайните му шумни множества,
    обхвата,
    азбуката от решения,
    с която пише нашата история.
    Ето тъй: едно, едно, едно
    и тъй нататък.
    Погледнеш ли назад,
    той се отдръпва,
    небето се затваря и
    се отваря раната,
    нарича се throwback.
    Възпявам и рисунките с перо от филтър
    по порестата ни действителност,
    намеренията чисти, истината,
    облегнала челото си в монитора,
    и милиардите сърца,
    които уж не означават нищо.
    Едно докосване – това е
    от което има нужда тялото,
    но също и екрана.
    Нима е някаква случайност?
    Възпявам нещото, което всичко е,
    свистенето в ушите ни,
    какъв ти ритъм?
    Душа нарича се, оптична Палечке,
    прах в нослето ти от Пало Алто.
    Учудена ли си,
    че същесъвува нещо друго,
    например нула,
    да, например нула и мълчание?
    Възпявам оцелялото учудване.