Етикет: дете

• Очите на дъщеря ни са в неопределен цвят

  От магистралата се вижда родното ѝ място –

  синя сянка на масива,

  по който още се катерят откази.

  Аз исках да останем, но

  „защо“ донесе облак в тъмносиво 

  и бог се оцвети в каквото липсваше.

  Колко още път се вмества във човешкото

  и колко повторения, преди съвсем да се изтрият

  очертанията, за които сме увиснали?

  Така е по-добре, в ръцете ни са само

  тези дребни чашки със кафе –

  две разширени зеници пред невъзможното. Отвсякъде

  зеленото притиска ни със необхватна вечност,

  в която според бъдещето сме били.

  2025.08.24

• Балон

  Не си ли вече твърде голям за балон,

  упорствах пред малкото голямо упорство,

  но после минахме покрай гробището,

  където над най-малкия гроб,

  някой се беше предал.

  2023.08.25

• Единствено децата ще останат живи

  „виж само какви са им празни погледите“

  подслушан разговор на възрастни за група подрастващи

  Единствено децата ще останат живи.

  Само те намерили са начин.

  На прага на порасването

  нещо винаги прищраква –

  интуитивен механизъм

  на разпадащата се невинност.

  И тогава те прескачат

  назад, започват вечността наново,

  вероятно в тялото на пеленаче.

  А тук, на тези столове,

  това, което е останало, седи и чака

  досадата докрай да го изпълни

  и – както нас – смъртта да го цивилизира.

  2022.09.17

• Summertime

  Светло е почти до сутринта.
  I think I’d go down.
  Изпей ми бебешката песен, мамо.
  Summertime?

  Още веднъж.
  Fish jumpin’ с лицето на отричането.
  Днес отрязах косите ти и ги изхвърлих в коша.
  Беше лесно, като да те нося.

  Но е цял пласт лято помежду ни.
  Остави ме, можеш да си тръгваш.
  Аз вече съм далеч, so hush little baby.
  Перушината лети високо, чак до облаците,
  вход за чудовища със зъби-пирони,
  със свирепи стъпала, тропащи върху небето.
  Докато се отдалечаваше, аз упражнявах
  липсващ поглед.
  And the livin’ is easy.
  Оттук невинността напуска тялото ти.
  Пусни косата ми. Леглото ни е тясно.
  Докато се отдалечаваше, аз…
  Но те хапят!
  Hush little baby,
  спи сега, защото мама е богата,
  а ти изглеждаш толкова добре без перушина.

  2021.06.19

• 2 години

  Неведоми са пътищата,

  по които животът се изплъзва от центъра си,

  но езикът е един от тях.

  2020.07.31

• От бъдещето

  Някой ден ще криеш детството си под брада,
  светла като пясъка на Синеморец.
  Ще пушиш вероятно някакви цигари и
  ще казваш, че си уморен.
  Ще ми говориш
  за града и за въздушните му улици,
  аз във замъка ще спя.
  Когато го завариш срутен, ще знаеш да го изградиш.
  Вероятно думите ще бъдат просто други,
  и морфемите не ще се спъват в недоверие
  или в излишество.
  Очите ти ще виждат повече зелено.
  Едва ли ще разбираш сините ми камъни
  или защо мълча.
  Но ще ти кажа още тук – защото ще си по-голям
  от думите, които съм написала.

  2020.05.25

• Стрелата

  Той беше неспокоен, въртеше се около оста на необяснима нужда.

  Aз ставах тъмна от замайване, защото се въртях със него, губех ум и

  потта под мишниците ми примамваше таксони караконджулски.

  Въртенето не ми понася като цяло, бих могла да кажа

  че колите и машините ме отвращават,

  но виждах принципът им се повтаря и в човешкото,

  и им прощавах, на света прощавах, за целия му шум,

  за тази непрестанна нужда, щом е толкова красив в ръцете ми.

  И аха да изпълзи от междувеждието ми

  малък слузест ореол – като плацента, като трето раждане,

  и тъкмо да пристъпя гордо в мъченическия майчин образ,

  размазан по контурите, но поне от векове прославен,

  той спря да се върти и се изправи.

  И срелна се далеч от мен, във съвършено права линия.

  2020.02.29