Трябва да разбереш това притеснение –
за тях е повсеместно тясно.
Така било е винаги, отдавна не са се раздвижвали
и само сънуват вратата.
Важно е мястото, казват,
всеки да си бъде на мястото,
хвърлят малкозначителни погледи
към твоите кални обувки
с драскотините от катерене.
По-смелите ще те попитат
на кого си, а другите знаят отговора
и го натикват в ехидното кимане
пред твоя никой,
от което им става още по-тясно.
Въобще какво си въобразяваш?
Имаш зърна с функция, чуждо гражданство,
роднини, които не могат да направят нищо за тях,
или даже нямаш роднини, но много претенции,
копия, пиърсинг и сравнително гладко чело.
Казах ти, тясно е.
Трябва да разбереш и презрението.
Не, от застоял въздух не се умира,
не и толкова бързо, колкото рошавата ти упоритост
без опора във въздуха
пред никаквата им врата
пред никаквия им прозорец
ще ги стресне, което е същото.
Етикет: нелитература
-
Пазителите
-
Очите на дъщеря ни са в неопределен цвят
От магистралата се вижда родното ѝ място –
синя сянка на масива,
по който още се катерят откази.
Аз исках да останем, но
„защо“ донесе облак в тъмносиво
и бог се оцвети в каквото липсваше.
Колко още път се вмества във човешкото
и колко повторения, преди съвсем да се изтрият
очертанията, за които сме увиснали?
Така е по-добре, в ръцете ни са само
тези дребни чашки със кафе –
две разширени зеници пред невъзможното. Отвсякъде
зеленото притиска ни със необхватна вечност,
в която според бъдещето сме били.
-
Море
mare nostrum маре ти непоносиньо недостигащо ни наше езеро сълзящо чернокопно сладко дом на пеперуди лунни затъмнения пътеки айвазовски танкове насилено от сол заченало студено и море и ти полегнало изронено миришещо на невъзможна смърт смърдящо иначе и чисто в перестта невинност безразсъдно дърпащо нанизано на тънки колчета към времето с глава на птица маре плуват край медузите и всички наши времена и образи привидно мъртви морски чакащи ни от години във едно докосване пищящо свършващо ужилване за повече за повече за повече