Нели Станева

дневник, чернови, светлини

nellystaneva@gmail.com

Категория: разказ

  • Битка

    Ако времето беше по-хубаво, щяхте да ги видите. Да, ако предишния ден температурите не бяха паднали с десет градуса, вие също щяхте да сте там, на някои от малките плажчета на брега на езерото, на одеалото си за пикник, по бански и с бира в ръка. Щяхте да видите шарените им дрехи и рошавите им коси под шапките, които сега попиват дребни капки дъжд, завихрени от силния вятър. Щяхте да видите усмивките им и голите им кореми, гладни за небе и слънце, и големите им очи, в които се е разплискала синьо зелена вода. Но юлската жега беше скоростно издухана от северни течения и вие днес ще отидете само до пекарната за хляб, а после ще косите трева в градината си, надянали есенно яке. Те обаче, жената и момчето, са тук, без якета и боси, крачолите на панталоните навити до коленете и въпреки това прогизнали.
    Жената по принцип е майка на момчето, но само когато са вкъщи. И двамата нямат особено интерес това състояние да продължава дълго, и промените в климата не променят намерението им. Тук тя е матрос Зълзик, който помага на капитан Млечна брада да завладее острова на съкровищата. Този остров плува само на метър от брега и представлява едър пън,  закотвен на място от тънкостеблени слузести подводни растения. Жителите му са насекоми от неопределен вид, въоръжени със саби, изключително многобройни и агресивни. Затова двамата завоеватели прибягват до нечестните средства на цивилизацията и ги обстрелват с камъни. От време на време едно семейство патици прекосява заливчето, тогава и двете страни единодушно спират военните действия, дори сякаш хладния вятър за кратко отпуска мускулите си, за да наблюдава как петте съвършени патешки следи разчертават гладката повърхност.
    Ако бяхте тук, и вие щяхте да ги видите. Но ако бяхте тук, това, което се случи по-късно, вероятно нямаше да се случи. Сега тук е и той – приближил се е толкова тихо, че, когато жената се обръща, е само на педя от носа ѝ. Ако тя не беше храбрия матрос Зълзик, щеше да изкрещи от ужас, но сега само гълта изненадата си, наред с дъвката. Поздравява го леко смутено, опитва се да запази самообладание. Висок и дебел старец, от онези, които са изгладили възрастната си кожа с голям апетит, натрупал подкожни тлъстини, така че тя да лъщи като старателно полирана тенджера. Наоколо е пълно с празни плажчета с удобно разположени пейки, на които да поседне, какво прави той точно тук, където момчето остри пръчка за следващата атака на острова, и защо започва да му говори някакви неща, които то успява да игнорира, но тя не? Опитва се да парира умело – не, той не е момиче, момче е, не, не съм самотна майка, откъде ви хрумна това. Той се приближава, настъпва един шал, който всъщност беше одеало за пикник, тя вади алуминиевата бутилка с вода от раницата и в претегля в шепата си – пълна е, достатъчно тежка. Момчето усеща всичко, усеща промяната, макар да не го удостоява стареца нито веднъж в поглед, нагазва във водата с дрехите си и  плува до острова, хваща се за него и започва да чопли и да си пее нещо, защото истинските капитани не обръщат внимание на маловажни неща, но матросът е нащрек. Огромният човек има малки полуслепи очички, зад които не се вижда нищо – абсолютна празнота, размита в някакъв сивкав цвят. Жената се сеща за самотата на света и се пита дали нищото, произлязло от нея, има право на съчувствие, също така се пита  какво да прави с големия си страх, който върви с нея вече толкова години, упорито в преследва, макар че тя не му обръща внимание, защото знае един куп пиратски песни, които в повечето случаи го заглушават. Какво да прави с него освен да го подостри до оръжие, с което да набоде дебелия корем, който се е изпънал пред водната линия и чака момчето да излезе на сушата, за да го погълне? От този тип мисли, които отново я правят майка, ѝ призлява, затова влиза в езерото, достига до острова, които вече е завладян, и качва завоевателя  на раменете си, като че да е малко дете, а не капитан Млечна брада. Когато минава покрай мъжа, блокирал изхода към брега, той протяга ръка, за да ощипе бузата на момчето, която наистина е млечна, но тя прикляква, защото се е подготвила, и меката му длан увисва във въздуха, където и ще остана завинаги, ако питате паметта на жената. Но вие не сте тук, вие сте в кухнята, пиете чай и отваряте някакъв вестник, в който утре може би ще пише нещо за това, което ще се случи след малко.
    След малко жената и момчето търчат по обиколната пътека към противоположната страна на езерото, далеч от плажчето с острова на съкровищата. Момчето негодува заради рязкото напускане на битката, а жената мълчи, защото е водила друга битка и малко се срамува от себе си, а и тя самата не иска да се прибира – денят е толкова хубаво хладен, може би нещо ѝ се е сторило там, на разстояние 180 градуса, което тук вече не същестува. Да поплуваме малко с една истинска лодка, а, капитане, и капитанът сияе, разбира се, и все още стиска полуготовата си стрела. При навеса с лодките под наем няма никой, обаче жената забелязва, че не са заключени, явно ще си спести 20-те франка на час, облаците са се стопили и топлината се прокрадва от контурите на слънцето, ясно различими в средата на езерото. Тя никога не е използвала гребла и момчето вижда това, вижда несръчните ѝ, твърде усилени движения, от които по челото ѝ скоро бликва тъмна пот, но вместо да порицае матроса, то просто казва, дай ми на мен, мамо, и странно, въпреки дребния му ръст, гребането му се отдава много по-добре, и тя се отпуска, ето вече не е майка, а кралица, гордо тъмнокоса и прелестно розовокожа, която се е излегнала на дъното на лодката и примижва доволно под слънцето, докато един златист роб натиска здраво веслата, за да я отведе в уютния ѝ езерен замък. Но това не продължава твърде дълго, само няколко вдишвания, и сега  момчето казва: 
    Мамо, мисля че този ни преследва.
    Жената знае кой е този, но все още си мисли, че в средата на езерото са на сигурно място, затова не се изправя веднага. Само че то казва отново “мамо” и в гласът му има онази кристална нота страх, която веднага събаря капитанската му шапка, и тя скоква, разлюлявайки лодката, почти обръщайки я, и под слънчевите зайчета вижда лицето с очите, зад които е празното, вижда главата и нищо повече. Той плува и е на съвсем обозримо разстояние от тях, плува с едър размах, който няма как да принадлежи на възрастта му, със скорост, която жената е виждала само по телевизията, в онези репортажи от олимпийските игри. Не се насочва към тях, но обикаля в смаляващи се геометрични фигури, и отведнъж лодката им сякаш се смалява и се пълни с вода – всъщност не е вода, а страх. Очичките на чудовището – междувременно жената е сигурна, че мъжът не е човек – се стрелкат към тях като остри вълни и заливат кожата на момчето и то вече плаче, или може би вятърът се е завърнал, или може би тя просто чува шуртенето на онзи хормон, или беше невротрансмитер, в мозъка си, който ще ги спаси. 
    “Неидентифицирано тяло на удавник в езерото Х.”  трака хормонът по клавиатурата, докато тя казва:
    Всичко е наред, капитане, подай ми бутилката и също тази стрела, и ножчето си.
    Тази вечер, докато вие приготвяте вечерята си, жената и детето ще ядат пица директно от картона, току-що изкъпани с гореща вода и излегнати в леглото си, изтощени от хубавия хладен ден. Кожата им е нахапана от неидентифицирани насекоми на безброй места, но иначе нищо им няма. Тази част от деня няма нужда да бъде видяна или разказана, защото историята обича само битките и само победителите, и рядко иска да знае кого точно са победили – дали истински враг, чудовище или себе си.

  • Един летен ден

    Коланът оставя зяпнали следи по деколтето ми. Не сме си свикнали, а и топлината, която се втурва отведнъж и облива колата с танцуващи светлосенки, е съвсем нова. Все още леко зашеметена, но максимално концентрирана, пускам радио. Вървят новините на френски, които превеждам на детето зад мен: очаква се силен валеж от препечени рибки, тежки захарни облаци над всички кантони, липите цъфнаха едновременно с жасмина, нов рекорд по ядене на сладолед, национална забрана за родителите да забраняват.
    Справяш се добре, мърка двигателят, и аз поемам хълмовете с вълнообразно движение на корема си. Не съм и мечтала, че ще стигнем толкова далеч. Термосът е пълен с нескафе, което ми се охлажда повече в контраст с изрядните порцеланови контури на езерото.
    Изреждам наум думи, за които нямам съответствие на български, но това са само преживявания, маловажни под танца на чайките. Откъде се взеха тези чайки всъщност и откъде този тих аромат на борова смола, разтопена от обедното слънце в горичката, която поливаме, защото, възпитавам, да се изпишкаш във воден басейн е простащина, но да вървиш всеки път повече от километър до най-близката тоалетна е ненужна буржоазия. Вече не ми се налага да обяснявам нови думи, вече делим пребиваването си в един контекст, върху една хавлия, с една кутия, пълна с краставици, салам и хляб, които ни се услаждат еднакво.
    Нещо току-що се развързало, както може да се забележи по раничките ни, драскотини с тънки корички на ден-два, по сухата ми разпиляна коса, по костната структура на детето, която, напълно видима, се разтегля до бъдещето, за да срещне летяща топка. Зеленото изригва отвсякъде, влива се в забавен каданс в тъмносинята вода, над която виси сребърно небе. Не, не виси, а дърпа, дърпа погледа ми нагоре, невидимите му изпарения и няколко с нежно бели пирамиди в далечината.
    Един герой от роман на Телие пише в дневника си: „Как е възможно да съм толкова далеч от вкъщи и  толкова близо до себе си?“, но това близо нямаше да бъде възможно без далечното страдание, без мъртвия прилив на зимата, който отблъснах с тези ръце, които сега с лекота разделят водата. Нямаше да е възможно и без връзката на тази вода с другата вода и без категоричната свързаност на всяка точка с всяка друга точка чрез една трета, произволно избрана в небето, и тя, третата, може да бъде подвижна, както подвижни са и земните точки, без да нарушават стабилността на триъгълника, който създават. И сега избирам бледия корем на луната, едва различим на хоризонта, и избирам да вярвам и да мога повече, както избрах и в едно друго, все още детско тяло, и заради последното ще извървим повече от 1 км. На табелата пише „artisanal“, но детето нарича сладоледа „буржоазен“, и аз кимвам, да, истински  разкош.

  • Мед

    Не бях плакала в тоалетна на самолет.

    Какво има в буркана?

    Жената със силиконови ръкавици ме гледа с очите на доберман. Когато бях на седем, два добермана нахапаха до смърт моя приятелка, така че знам. 

    Не чувам. Какво? Не помня да имам буркан.

    Напоследък постоянно забравям някакви неща, което по принцип е хубаво, защото имам повече място за други. 

    Защото ме интересува единствено съдържанието на нещата, по дяволите.

    Сега обаче този багаж ще бъде проверен. Парче по парче, прашка по прашка, докато се сетя, освежена от кръвообращението на срама, колко близки ще си станем с добермана съвсем против волята си. А съвсем друго исках. 

    Масло от шипка и карите, магнит от Офринио, магнити от София, две пакетчета къна, оглеждани и опипвани дълго, вафли, бележника ми (доберманът го прелиства и дори изтърсва внимателно), три книги (не им обръща никакво внимание), тигров десен, който е бил в Колата, дантела, найлон, кабели, тоалетна вода на свобода, капачки, филтри, цели 6 химикала (ех, Моцарт, де да имах 6 ръце, за да пиша с тях едновременно).

    Толкова се притеснявам, че доберманът се превръща в блага жена с леко уморена усмивка. Притеснението ми е най-сигурният признак за невинност, а и вече е видяла какво бельо нося и почти дъното на раницата. 

    Не пипайте, аз ще извадя всичко, че ни наблюдават как работим. 

    Накрая то излиза. Разбира се. Проблясва само за секунда пред очите ми, преди да тракне в пластмасовото кошче под лентата. Хиляди полски цветя, безумни приятели-пчели, цялата радост, цялото безкрайно лято, цветът на косите ми в рая, нощната блестяща точка в очите му, пътищата и филийките с масло, всички тоналности на залеза и няколко уморени цикади. 

    Това – казва тя – също е течност. 

    Наздраве тогава, казвам аз, и започвам да опаковам обратно нещата си.

  • Мидата

    През последния им ден заедно тя реши, че от всичко, което можеше да обича в него, най-много ѝ харесва мълчанието му. Харесваше тишината, която тялото му излъчваше, когато привидно се отпускаше в очертанията си върху хавлията до нея и после се разтичаше върху нейното. Тишината беше розова, изящно надраскана от ехото на бурни вътрешни движения и толкова уханна, че я караше да огладнява непрекъснато. 

    Малко преди залез той нахлузи очилата за плуване и възхитително бавно прекоси намачкания, вече почти празен плаж. Току-що родените му мъжки очертания разкъсаха гладката повърхност на морето на две матови половини. Светлината тъкмо се беше преобърнала и сега висеше ниско и тежко под рехавия синкав чадър на облаците, едно гигантско мазно петно, което попиваше и зад стъклата на слънчевите очила и узурпираше всеки неин опит за фокусиране върху конкретен образ, изваден от цялото. Тя затвори очи. В гърлото ѝ имаше вкус на понички, а в крайчицата на устните се бяха събрали няколко топчици пудра захар, засъхнали върху капка млечно фрапе. Цял следобед си беше представяла, че остава тук, че утре заравя глава във възглавницата и не хваща автобуса до летището, че малкото ѝ тяло се превръща в безвремие, в мудно и пищно доволство, което пържи понички за туристите в мърлява приземна кухня, а вечер пие узо под лунната сянка, обгърната от прашните лози и от ръцете на мълчаливия си любовник, единственият, който няма да може да се засити. Сега обаче зад оранжевото перде на клепачите ѝ започваха да се промъкват хладни образи от другаде, да нахлуват северни ветрове и остри планове, които притискаха коремните ѝ мускули към гръбначния стълб и ѝ напомняха, че това, което вече е било, няма начин повече да бъде. 

    Усети мокрото докосване по бедрото си и отвори очи. Той беше клекнал до нея, подпираше маслената слънчевата топка на гърба си, а от от миглите му капеше тъмносиня вода с аромат на потънали кораби. Не се усмихваше, погледът му вибрираше в ритъма на неясно очакване. Дясната му ръка направи полукръг откъм гърба и се изпъна пред нея с жест, в който имаше нещо твърде сериозно, твърде театрално, за да бъде разбран от съненото ѝ съзнание. Тя протегна длан към лицето му,  за да улови една искряща капка, стичаща се по брадата, но той се отдръпна и кимна към пръстите си, които се разтваряха тържествено. В средата им лежеше голяма колкото половината му длан розова мида, невъзможно крехка, две плътно притиснати половини мълчание, погълнало всички фантазии на света. Отвори я, каза той, и внимателно я постави в ръката ѝ, но при този разтреперен трансфер двете половини се счупиха, разделиха се, освобождавайки само малко водорасли, вода и няколко лениви песъчинки. Тя не забеляза паниката в очите му, засмя се и благодари, като внимателно отдели частите на мидата, постави ги върху хавлията и избърса ръцете си от останалото. Не забеляза как той отведнъж се стегна като тънко дърво, брулено от зимен вятър и се засуети, колко отчаяно се взираше в пясъка, как уж небрежно ровеше с пета насам-натам, избягвайки погледа ѝ, колко нервно навлече очилата за плуване и се хвърли в морето отново, за да излезе половин час по-късно победен, пребледнял, чужд и съвършено свършен. 

    Слънцето залезе и въздухът помътня от жестоките комари, тя побърза да събере багажа си, забрави за мидата, която изтърси заедно с останалия пясък от хавлията в краката си и не пожела да вечеря с него. Мълчанието му беше станало далечно, космическо и вече не я докосваше. Това улесняваше нещата. Студеният вятър на бъдещето блъскаше ушите ѝ като крясъка на треньор, който упорито настоява, че тя трябва да бяга към тъгата, защото тъгата е сигурна като почва. 

    Минаха много години от този ден, наистина много, почти толкова, колкото биха се събрали във вътрешността на една голяма мида. Времето се беше забързало доста. От ускорението му кожата ѝ беше станала суха и почти прозрачна, а под нея костите изпъкваха още повече. Една тъжна, опушена зимна нощ тя приспиваше сина си с приказка. Напуканите ѝ устни бавно се движеха по историята за рибаря, рибата и пръстена, беше уморена както никога досега, както беше всъщност и всяка друга вечер. Само за кратко отпусна  глава на възглавницата до уханната косичка и затвори очи, защото светлината на нощната лампа хапеше очните ѝ ябълки и те сълзяха. След няма и минута ги отвори, но книгата в ръцете ѝ отведнъж беше подменена. Наложи се да потисне вика на изненада, защото детето тъкмо се унасяше в сън, бързо изгаси лампата, изправи се и лъкатушейки, затърси път навън. Когато излезе в ярко осветения коридор и се увери, че това, което е видяла в сумрака, все още е истина, се свлече до стената. Илюстрацията в дясно на разтвора, който пръстите ѝ все още стискаха, представляваше акварелен образ на онази мида, невъзможно реалистичен, както и самата мида тогава  беше невъзможно красива, образ на нещо, приканващо да бъде помилвано. Дланта ѝ се залепи за него, устните ѝ потрепериха, гласът ѝ се отърси и тръгна по текста вляво, беше невъзможно да направи друго, защото един сънен глас каза “Продължавай да четеш, мамо”, но това не беше гласа на нейния син.

    И той се гмурна и намери мидата на дъното на морето, на най-дълбокото място, толкова дълбоко, че времето не го достига, мястото, където всички неща на този свят се раждат, там намери мидата, най-красивата от всички, която само той можеше да намери, защото само той вярваше, че съществува, внимателно я отвори и постави пръстена в нея. Докато плуваше към брега, ръката му стискаше ценния подарък, стискаше надеждата за нейното “да” толкова силно, че половините се разместиха и пръстенът изпадна в мрака на невъзможното, полетя към пясъците, които принадлежаха на удавниците. Една гладна риба видя потъващия блясък, стрелна се нагоре и го глътна. Камъкът обаче беше твърде голям и ръбовете му не бяха ошлайфани, защото не беше купен от магазин, а намерен, всъщност той беше част от метеорит, отчупил се от планета в друга галактика, светеше в розово с тъмни нишки в искряща магента, един невъзможен цвят и материал, който нито един бижутер на тази земя не можеше да обработи. Откъде ли той се беше сдобил с него? Бяха му трябвали няколко живота да го намери и цели три летни месеца, за да успее да го залепи някак си към златния пръстен, който беше купил с парите, спечелени с други три месеца бригада в Англия, приведен под убийствен сив дъжд. Острите ръбове на камъка разкъсаха вътрешностите на рибата и скоро тя предаде мъртвото си тяло на пясъците, а пръстенът с извънземния камък се сля с най-дълбокия земен пласт. Така всички приказки свършват, преди още да са започнали. А сега лека нощ, мило мое момиче. 

    Цяла нощ тя сънува с отворени очи, свита в клаустрофобичната капсула на коридора. На сутринта започна да търси по обичайните за времето ни начини, защото знаеше името му, но интернет не съдържаше нито една следа от него. Това можеше да означава само едно, помисли си тя. Такъв човек може или да блести, или да се удави, други варианти няма. Прекара няколко месеца в унес, какъвто не беше преживявала досега. Мислеше за него с отдадеността на обсебените и единственото, което успокояваше все още живия ѝ интелект, единственото доказателство, че не е луда, беше книгата с приказката, изникнала от дълбините. Разтваряше я всекидневно, по няколко пъти, препрочиташе историята, милваше илюстрацията с мидата. Това не беше историята, която познаваше, но това важеше явно и за всички други истории. Истории, които не си е направила труда да разчете правилно, събития, през които е минала само повърхностно, за да се намери сега на сушата – студена и жадуваща онова топло море, отдавна изчезнало. 

    Когато лятната ваканция дойде, тя изтегли известна сума от скромната си спестовна сметка и купи два еднопосочни самолетни билета за себе си и за сина си. След два дни вече се намираха на онзи плаж. Тя беше почти сигурна за точното място, на което беше седяла тогава, но съвсем сигурна щеше да бъде едва при залез, защото помнеше късните стъпки на светлината по тялото си. За разлика от всичко останало, светлината през това време на годината беше същата. Пясъкът сега беше надупчен от едри шезлонги и шумен боклук, но тя не им обръщаше внимание. Постара се доста, за да убеди детето си, което за първи път стъпваше на плаж, да останат цели десет часа там. Едва малко преди залез слънце влезе в морето да плува и дълго задържа дъха си под вода, ровейки в мълчаливия дънен пясък. Когато излезе, беше тъмно и синът ѝ плачеше, съвсем сам на плажа сред орда жадни комари.” Не ми харесва тук”, хълцаше той на път към квартирата, “искам вкъщи”. 

    “Още утре се прибираме”, обеща тя “но първо да намерим някоя отворена пекарна. Умирам си за понички, а ти?”

  • Лила

    Беше ненужно да вади толкова често телефона от чантата и да се взира в екрана му, един стар навик от времето преди микрочиповете. В същата категория спадаше и пушенето, но светът все още не беше измислил друг начин за справяне с нервността, който да я задоволи. Загаси фаса с тока на ботуша си, който проскърца върху електронната постелка. Очакваната вибрация трябваше да дойде всеки момент, но колко цигари можеха да се съберат в един момент?

    На върха на поредното проблясване на запалката, когато започна да мисли, че нещо лошо се е случило, гранитеносивата стъклена плоча на входа на болницата се отмести и Фърст пристъпи – така, както само той умееше да пристъпва, променяйки безапелационно вибрацията на въздуха – с бледорозова кутия, притисната към гърдите. Тя се втурна към него, макар че не трябваше, така излишно привличаше внимание, да се владее беше изключително важно и също толкова невъзможно точно сега.

    – Лила. – каза той. Очите му бяха влажни.

    – Всичко наред ли е? – Това беше въпрос, който не издаваше по никакъв начин провала ѝ.

    – Всичко мина както трябва. Виж… – той се огледа, за да се увери, че са защитени от директни погледи, и внимателно отвори капака на кутията. Тя се наведе и вдиша околоплодната мъгла, която поддържаше идеална температура около мекото силиконово гнездо. В средата му лежеше десетсантиметровото момиченце с тъмни ококорени очи, които само леко се присвиха, когато първата сълза капна върху бузата му, а после се заблестяха с ослепителна всеклетъчна усмивка.

    – Казаха, че ще задържат матката ти известно време, имало е разкъсвания, но нищо сериозно. Ще те уведомят лично кога можеш да си я вземеш.

    – Да, да, няма проблем, усетих.

    – Усети?

    – Вероятно фантомна болка, кой знае.

    – Нищо сериозно, както казах. Вероятно няма да отнеме повече от 12 часа. Но не трябваше да стоиш в такава близост…

    – Не мисля че някой ми обърна внимание.

    – Добре, но сега трябва да се омитаме от тук. Притеснявам се за теб.

    – Кога мислиш ще мога да…

    – Ще ти се обадя. Не повече от двайсет години, обещавам. Ще подготвя всичко.

    Затвори кутията с неловката скорост на надигащото се притеснение, което накара момиченцето вътре да заплаче. Той се поколеба, погледна сините разплаканите очи пред себе си и се поколеба още повече, но в крайна сметка натисна едно от многото копчета по дясната стена на кутията и след няколко секунди бебешкият плач заглъхна.

    – Защо Лила? Не е заради онзи панталон, нали?

    – Точно заради него. Лилавият панталон, който вървя сам двайсет години.

    – Липсваш ми.

    – Повече от всичко. Но всичко ще бъде наред, когато е на точния ред във времето. Просто ми се довери.

  • Усмивката

    Азът не може без другия. Опитът да бъде произведена собствена външност чрез взиране в огледалото е също обречено и обричащо усилие, тъй като чрез този акт се постига само някакво отражение, а не себе си…
    Амелия Личева, „Истории на гласа“

    Видях я в понеделник след работа. Беше първият ми работен ден в кафенето, а тя беше на противоположната ескалаторна лента, която свързва двете метро линии. Забелязах еднаквата прическа – същата оранжева коса до раменете с късо бретонче. Беше необичайно, но не и особено странно, все пак бях поискала тази коса от фризьор, възможно беше желанието за този образ да се родило и в други глави. В следващите дни срещата се повтори, потрети и имах шанса да я огледам обстойно, да отбележа с нарастващ ужас и останалото – устните, очите, дори носът, за който винаги ми бяха казвали, че е уникален, бяха същите. Минаваше винаги по едно и също време, вървейки в посоката, от която аз идвах, вероятно дори се качваше в мотрисата, която аз бях напуснала току-що. Погледът ѝ винаги беше забит в телефона, нито веднъж не ме погледна, което беше покана за мен да я зяпам безсрамно с нещо, което в последствие мога да нарека мазохизъм. Улавях се, че почти не мога да мисля за друго. В събота, макар да имах почивен ден, си намерих причина да изляза и да бъда точно в 16:30 на моята страна на тунела, но нея я нямаше, явно работеше също като мен само от понеделник до петък.

    Работата в кафенето беше съвсем лека. Имах само две масички и три места на барплота, за които отговарях, и минималистичен сортимент. Продавахме скъпо качествено кафе и кроасани на работещи хора и затваряхме в 16:00. Марджът ни беше достатъчен, нишата ясна и добре посещавана. Само след два дни бях толкова обиграна, че можех да работя и на сън, което означаваше, че имах възможност да мисля за друго, но това не беше добре. Вместо да се занимавам с дългия списък идеи за книги, които от години едва побирах в главата си, аз мислех само за нея – коя е, как беше възможно това, какво означаваше тази едностранна среща (защото тя явно не подозираше за моето съществуване) и трябваше ли да опитам да говоря с нея. Към края на втората седмица не издържах, затворих кафенето 10 минути по-рано и притичах до метрото. Малко след 16:00 часа застанах до входа към моята ескалаторна лента с поглед към края на нейната. Бяхме се разминавали винаги в средата, винаги по едно и също време. Тази точност не ми се беше сторила необичайна на фона на останалото. Изчаках до 16:30, после до 17:00, после още малко. Тя не се появи. Хората ме зяпаха, въздухът тежеше, лентите се превъртаха с протяжно отчаяние. Стана ми лошо и едва се прибрах, сдържайки сълзите си, оформи ли се кой знае защо.

    Вечерта препрочетох всичко, което имах по темата: двойници на Борхес, Кортасар, научни трудове за сянката и така нататък. Винаги имаше някакво разминаване – дали във времето, в нагласата, в реалностите, които двойниците обитаваха. Ние се разминавахме единствено в посоката. Дори стилът ѝ на обличане беше идентичен с моя, осъзнах на следващия ден, когато, прихваната от огражденията на моята пътека, я видях отново от другата страна, както винаги прегърбила шия над устройството си. Имаше торбички под очите, хоризонтална бръчка между веждите и изглеждаше страшно изнервена. Извадих огледалце от раницата, погледнах лицето си, извивайки шия нагоре към осветлението, от което образът ми придоби приятна гладкост. Усмихнах му се. Някой се блъсна в мен, бях блокирала пътя с доволството си. Това беше стратегията – разграничаване. Когато се прибрах, прерових гардероба си и приготвих няколко закачалки с тоалети – панталони, поли и пуловери в класически убити цветове. Всичко пъстро, ярко или необичайно като кройка натъпках в кашон, от който планирах да се отърва в най-скоро време. На следващата ни среща се почувствах много по-силна от нея, черната ми униформа беше щит, но не беше достатъчно. През уикенда отидох на фризьор. За да ме боядиса в желания естествено рус цвят, той трябваше да обработи косата ми няколко пъти със силен пероксид, за да се отърве от оранжевото. От това косъмът изгоря и започна да се къса на половин дължина. Без да трепна, посочих един от плакатите на стената и излязох от салона с къса момчешка коса. Ликувах и нямах търпение да се покажа на безразличната ми близначка, която, освен всичко друго, очевидно имаше проблем със зависимостта си към телефона. Реших че това е още една възможност да създам ярка разлика между нас двете и вкарах SIM картата си в една стара Nokia, а новият смартфон качих в сайт за продажби с толкова ниска цена, че намери купувач само след 10 минути.
    Затова пиша това на хартия. Еуфорията ми не продължи дълго. С времето започнах да ѝ завиждам за незнанието, за това, че тя съществуваше сама за себе си. Беше запазила прическата и цветовете на дрехите, които и двете харесвахме, тоест ми ги беше отнела. Аз се опитвах да се убедя, че съществувам самостоятелно, но бях просто реакция, а съзнанието за двойничката не ме напусна, макар и сега да бяха нужни няколко по-задълбочени погледа, за да бъде забелязана приликата между нас. Завиждах ѝ дори за смартфона, който явно непрекъснато търсеше вниманието ѝ, докато на моята стара Nokia звънеше само майка ми.

    Единственото, върху което имах истински контрол, беше изражението ми. Тя често, всъщност почти винаги, се мръщеше, крайчетата на устните бяха преждевременно увиснали. Моето знание за нас, колкото и да ми тежеше, имаше предимство. Научи ме да поддържам ведро изражение, меки очи и полуусмивка по всяко време на денонощието като начин да се отлепя от приликата с нея. Няма да изброявам всички случаи, в които това ми донесе блага, за които не съм вярвала, че съществуват за мен, не само на работа, но и в личния ми живот. Убедена съм, че дори насън се усмихвам – леко неудобно ми е да питам любовника си, но мога да се обзаложа, че е така. В кратките моменти, в които спра да го правя, кошмарите се завръщат. Кошмарите винаги са едни и същи – тъмна убеденост, че тя знае за мен и че в момента пише, за да ме накара да пиша, че когато се събудя, ще се събудя в нейното тяло, в нейния живот, в който аз не съществувам. Разбира се, още няколко пъти направих опит да я пресрещна, но не се ли намирах на моята лента, тя просто не се появяваше, от което напрежението в тялото ми ставаше непоносимо. В един момент се отказах от това и се върнах към усмивката, с която посрещам срещите ни – всеки ден в 16.30 между двете метро линии, а и всичко останало.

  • На ред

    Когато Бах се родил, меланхолията  получила първата си паническа атака. Има значи, помислила си, нещо по-голямо от мен; имат си, значи, човеците, достъп и до друг космос, който явно се разширява; нищо чудно скоро никой да не желае доброволно да копае в моите сложни тунели. След като се посъвзела малко, отишла да говори с философите. Те ѝ отвърнали: не се спичай твърде много, бледолика богиньо, нека те запознаем с един симпатяга, казва се Аз, човешкият Аз, който ние измислихме. Още е малко хилав, но ще видиш как ще се подуе, до 21 век най-късно ще е великан, изпълнен с хомогенност или някакъв друг газ, тогава той няма и да си спомня за нас, но той те харесва и може да си бъдете полезни един на друг. Той ще се грижи за теб, ще ти праща редовно черни работници в мините, непотребните му емоции, а когато изгори всичките, ако трябва и той ще бачка там, а ти само ще трябва да му переш мръсните ризи. Вземете се, заедно ще се противопоставите на тази отвратителна радост от съществуването, тази невъзпитана склонност към извисяване и сливане, това непланирано, естествено живеене, тази животинска извънземна музика, която си позволява да твърди, че всичко е наред, тук и сега, така и завинаги.

  • Silensky on the beach

    Тук нищо няма да се случи. Липсва основа за каквато и да е история. Погледът ще се плъзга по буквите без никакво съпротивление, без прикакващия наклон на структурата, без места за почивка, и накрая ще се намери точно там, от където е тръгнал. Нищо няма да се промени. Никакво очакване не придружава движението. Пътят не е маркиран. Вълните докосват брега, а после се връщат в хладината на подводната си потенция. Нищо не е.
    И все пак, има снимки, които да я потвърдят. Тихо е, юли е най-мълчаливия месец. Горещината е пригладила пясъците. Зрители са няколко избелели от пътешествия в соленото време клони, изхвърлени като кости на брега. Коремът на морето отдавна е смлял живота им и едва се повдига – кротко, следобедно дишане, светия час на сиестата. Тя е тук, защото е сън.
    Има месо по нея. Неопределено по пол месо, ако пита вътрешното си усещане, но – както тя подозира – вътрешното усещане за каквото и да е греши. Косите са пълни с пясък, въргаляла се е по протежението на мокрите устни на прибоя, приканвала е вълните. Пяната ѝ напомня на нещо друго, на друг сън. Има и черно око, насочено към нея, хора, които ѝ говорят нещо. Тя се завира още по-дълбоко в пясъка. Някой вдига палец. Регистрира движенията на сянката си – обедно джудже, преяло със слънце, регистрира и една самотна фигура в далечината, която закърпва хоризонта с неравномерен, пиян от жегата ход. Фигурата я гледа, отдалечавайки се, и това е най-важното сега и завинаги. Тя е тук, за да види отдалечаването му, да провери силата на зрението и на намерението му. Камерите само регистрират това, което вижда той, те използват съвсем нахално зрението му. Тя не вижда, слънцето я заслепява. Слънцето се настанява вътре в нея, разкъсано красиво от сянката му. Тя ще строши камерите, ще му върне видяното, защото е негово. Той ще върне вътрешното усещане и времето на месото.

    После нищо няма да е. Ще бъде начало, прочетено някъде другаде, в текст за други неща. Бавно влиза в морето, в което се събужда, на стотици километри, най-потентната вълна.

  • Глас и фигура

    На 22. май в 9.20 часа в стая 212 на Hôtel de Sens, ул. Симон Кюрболие 40, Париж, върху леглото лежат старателно сгънати мъжки тъмносини дънки, размер 48, тип чарлстон, както и небрежно навито дамско полупрозрачно бяло поло, размер 34 от вискоза. Наемателите на стая 212 вече са отпътували, а чистачката, която трябва да приготви стаята за следващите, се очаква да пристигне едва след 11 часа. Дънките и полото или са забравени, или нарочно оставени там, но ние бързо ще научим, че в случая не е нужно да избираме между двете твърдения, защото и двете са верни, макар и да не важат отделени едно от друго. Вече сме забелязали, че рано сутринта – малко след 6 – наемателите на стая 212, които не са особено важни за нас и които ще наричаме просто той и тя, макар да знаем имената им – са излезли от хотела и са се запътили към кафене Paul, което се намира на ъгъла срещу метростанция Saint Bordeaux. Тя е носила раница от кафява кожа, не особено голяма, от онзи тип, който се използва често вместо дамска чанта, а той – черни очила Rayban и никакъв багаж. След като са изпили по едно еспресо в пълно уютно мълчание, малко след като изгревът се е излял върху тротоара под краката им като блестяща сапунена вода, те са се изправили, той е поел нежно ръката ѝ и я е придружил по стълбите на метрото до спирката на линия 1, тя се е опитала да се сбогува, казала му е нещо с тъжна усмивка, той само е тръснал глава и се е шмугнал в мотрисата след нея. Придружил я е до Gare de Lyon, където тя се е качила във влак с неизвестна за нас дестинация (неизвестна поради неудобния ъгъл, от който сме гледали към гарата, а и поради сравнително слабия ни интерес към героинята), а той е гледал дълго след нея, после се е върнал пеша до стая 212 в хотела, където е напълнил неголям сив куфар с личните си вещи и на свой ред е напуснал хотела точно в 9.19, отправяйки се в също неизвестна за нас посока. Малко преди да напусне стаята, оглеждайки се внимателно, той е забелязал полото ѝ, обърнато с шевовете нагоре и запратено в един ъгъл под леглото, една позиция, която може да ни разкаже много за начина, по който е било съблечено предната нощ, ако искахме да знаем нещо за това. Той го е повдигнал, изтупал от прах, притиснал към лицето си, а после, след няколко мига зачестено сърцебиене, сгънал внимателно, доколкото може, защото хлъзгавата материя на полото е от онези, които доста се бунтуват срещу подобни опити. Не е било възможно, по ред причини, които няма да изброяваме, защото не са важни за нас, да го вземе със себе си, нищо че точно това е било неговото желание. Затова го е поставил върху оправеното от него самия легло, а после, след кратко колебание е отворил куфара си и е извадил от него въпросните тъмносини дънки, сгънати на три, и ги е прибавил към крехката бяла скулптура върху горния чаршаф. Това действие би могло да има много обяснения, и за него самия подбудите му не са били съвсем ясни, а и не е имал време да разсъждава по тях, но дънките така или иначе са стари, извървели са много пътища и всъщност той ги използва от години само за работа вкъщи, с непрактичната си кройка от миналия век и с прокъсаните ръбове на шевовете, така че няма да му липсват особено. Дали е искал да остави нещо толкова тъмно, което да се откроява веднага върху бялото легло, за да привлече внимание към изоставеното поло, или може би дънките е трябвало да пазят, да защитават полото от ужасяващата бяла празнота на чаршафа, заплашваща да го погълне, или може би просто панталонът е трябвало да прави компания на блузата, или пък цялото е било символ на нещо друго, нещо общо, създадено от двамата, останало на това място, или пък нещо съвсем друго, несъздадено от никого, това едва ли ще разберем, а и не е важно за нас.

    Във всеки случай в 9.20 часа двете дрехи ни викат на помощ и ние ги заварваме в положението, в което той ги е оставил върху леглото. Разказват ни, че този хотел има особено екологична политика що се отнася до всякакъв вид стар текстил – вместо да го изхвърлят, заедно с останалия боклук, в контейнера до задния двор на хотела, на Rue d’Aboutir, от където всеки може лесно да се измъкне, чистачките го събират в специално наречена гигантска торба, която, веднъж запълнена, бива предадена на страховитите транспортери на някаква благотворителна организация. Те я откарвали до пристанището в Марсилия и товарели на кораб за Африка. Какво точно се случва там с тоновете текстил не е известно и явно не съществува нито една дреха, оцеляла след този морски преход, за да разкаже.

    Ние питаме любезно защо са ни повикали и как можем да бъдем полезни, все пак ние сме само един литературен глас и, с колкото и емпатия да сме надарени, не можем да спасим никого и нищо във физическия свят. Полото, което досега не е говорило изобщо, казва, че можем да им помогнем просто да напуснат тази стая и хотела, това е всичко, навън те ще се оправят много добре сами, защото и двамата обичат и познават Париж, нищо че са купени и произведени другаде, че навън, по улиците на този божествен град, няма да имат нужда от човешко присъствие – нито от телата им, нито от историите им, че въздухът ще им дава живот, както и че те двамата – полото и дънките – вече знаят къде точно ще отидат, за да прекарат остатъка от дните си заедно, без да смущават реда на нещата. Как точно да се случи това бягство, питаме ние, фантазията ни е уморена от нощна работа и все още не е пила кафе.  Дънките се изправят в пълната си дължина пред нас и почти продънват ушите ни с дълбокия баритон, който сякаш излиза от задните джобове и тежи от решителност:

    • Метлата. Донесете метлата, която стои облегната на стената в края на коридора на четвъртия етаж. 

    Ние се подчиняваме. „Метлата“ се оказва по-скоро широка четка с дълга пръчка, но понеже се оказва единствения предмет в коридора на четвъртия етаж, ние я пренасяме в стая 212 без да търсим нещо друго. Полото с един пъргав скок се нанизва върху пръчката, а дънките се шмугват от другата страна, откъм полиетиленовата четка, която приляга в тях идеално, сякаш е тазова кост. С този импровизиран скелет, двойката дрехи успява да стои изправена в средата на стаята, наподобявайки човек без глава, изпосталял от гладуване или болест. Крачолите на дънките, изпълнени с въздух, се раздвижват, трябват им няколко опита, за да синхронизират движенията си, но след няколко минути вече успяват да направят няколко съвсем прилични крачки към вратата, където ръкавите на полото потреперват, сякаш през тях е минал ток, обгръщат бравата и я придвижват надолу. След няколко минути, облегнати на перваза, наблюдаваме как странната фигура излиза от главния вход на хотела, потегля с несигурна походка по булеварда и изчезва по първата стълба, водеща към алеята по Сена. 

    Макар да сме приключили работата си по този случай, любопитството ни надделява и решаваме да проследим пътя ѝ. За целта населяваме охрените водни маси на реката и сега наблюдаваме фигурата косо от съвсем друга перспектива, от ниското, при което почти не забелязваме липсващата ѝ глава. С напредването по алеята движенията ѝ стават все по-уверени, все по-убедително човешки, и докато се борим с течението, типично силно за сезона, за да не напредваме твърде бързо, често я губим за секунди сред тълпата от хора, наслаждаващи се на хубавото време, които, разминавайки се съвсем отблизо с нея, явно изобщо не отбелязват странността ѝ, или просто може би са заслепени от слънцето, или може би това е град, който не може да се учуди на нищо, в който се раждат и пребивават съвсем необезпокоявани най-великите куриози на съществуването. Под един мост са се настанили няколко шумни, еуфоризорани от новодошлата топлина и евтината бира бездомни, разпрострели са върху камъните спалните си чували и безброй торби, фигурата спира точно там. За момент ние се запитваме дали това не е крайната точка на разходката им, дали това не е някакъв благороден план – да се подарят на онези, които имат нужда от дрехи, за да заживеят отново по приложение, но един поглед ни стига да забележим, че това е абсурдно – полото и дънките са твърде малки за бездомниците, които явно не гладуват и се радват на доста масивно телосложение. 

    Явно и фигурата е видяла това и след няколко минути продължава пътя си. Под следващия мост няма никой, бежовите камъни не ухаят на пикоч, а само на река, пропити са от зеленикава речна влага и дъждовете на пролетта. Фигурата сяда там, ръкавите на полото се прегъват и опират лакти в коленете, издути от дънките. Иска ни се да видим какво ще се случи след това, но течението тук образува малък водовъртеж, който ни повлича под повърхността на водата, и когато успеем да изплуваме, виждаме само четката с дълга дръжка, която лежи съвсем неподходящо захвърлена близо до водата, а от двамата никаква следа. Обхождаме с поглед няколко километра напред и назад по алеята – нищо. Накрая решаваме, че ще бъде редно поне да върнем четката в хотела, за да не замърсява ненужно алеята. За целта я яхваме и се издигаме с нея във въздуха, високо над улиците и покривите на Париж, които блещукат, упоени от сребърно слънце.

  • Южна Америка

    Пиша ти това писмо, зашото съм сигурна, че не ме помниш. За теб бях една от многото пациентки, а престоя в клиниката би трябвало да е изтрил всички допирателни точки на живота преди онзи ден със живота след него. Да е изтрил онези места, които думите ми биха могли да населят, за да образуват бегъл спомен. Дори и да е останала някаква съзнателна площ, непоразена от болката, аз ще стъпвам внимателно. Не искам да знаеш коя съм, не си търся проблеми, а и тук не става въпрос за мен. Пиша ти това писмо, защото бих искала да разбереш защо умря сина ти. Това, че аз съм замесена, е достатъчно да ме накара да се чувствам болезнено отговорна да ти разкажа историята. Чаках достатъчно дълго. Надявах се времето или Бог да свършат тази работа, но явно те – и двамата – са абсолютно безполезни.

    Спомням си гордото ти лице. Едрото ти северно лице без никакъв естетически дисбаланс, хармонично издълбано от ръцете на живот, прекаран в оптимизъм. Гладко, дори и в петото ти десетилетие, свежо и приветливо лице. Лице, с което можеше да си сестра на всяка жена. Помня и високото ти здраво тяло, което ме караше да мисля за заснежени върхове. За девствен сняг, в който стъпваш ведро, нарамила ски и щеки. Ти беше човек, който живееше леко, по план, който нямаше нужда от промени, защото планът ти беше перфектен. Подкрепяна  в своята елегантна хипотенузата от благ мъж, също лекар, и от умен син със съвсем лек пубертет. Триъгълникът е най-стабилната форма във вселената. В началото на февруари две седмици ваканция в Цермат. И още две седмици през август в Бразилия, защото някакви ваши далечни роднини живеели там. През останалото време работа, винаги с усмивка на уста, без нито ден отсъствие. Знам всичко това от сина ти.

    “Волята на жената е много по-силна от божията воля.”, каза ти тогава, и добави “Помислете си още едно денонощие, моля.”

    Това изречение, това “моля” накрая, не беше просто стандартен коментар на гинеколог, изправен пред поредната нежелана бременност. Нежелана само от едната страна, което би трябвало да е същото, но за теб имаше разлика. Все още лежах с разтворени крака на стола, ти явно беше забравила да натиснеш копчето, с което да го свалиш. Но аз не обръщах внимание на позицията на тялото си, сълзите течаха от очите ми като хладни реки, зад които виждах единствено проблясъците на надеждата, едно голямо русо слънце, което се усмихва зад тъмните баири на страха ми. Току-що ти бях показала най-голямата си рана, една жива и туптяща рана, обвита от изрядно функциониращи репродуктивни органи и нескопосано засенчена с името на онзи, в който май сериозно вярвах тогава, защото нямах нищо друго.

    “Той просто наистина не иска деца, може би това е божията воля и аз трябва да я приема.”

    Така, без да съзнаваш, с едно изречение, ти ми подари Ясен. Подари ми силата да не направя аборт, да износя детето, което исках, без никакви разумни доводи. На контролните прегледи изражението ти, с което ме посрешаше, беше все по-ярка градация на усмивката на Мона Лиза. Кабинетът ти се усещаше като уютно място за безмълвни разговори на съучастнички, чиито план беше да надхитрят лошия брадат старец горе в небето. Днес се чудя дали си постъпила по съшия начин и с Елиас, дали и ти някога не си тряснала юмрука на своята добре тренирана воля върху онова, което старецът е бил планирал за теб? Дали той ти е отмъстил за дързостта? И дали някога ще отмъсти и на мен, или ме е наказвал достатъчно и мога да се успокоя веднъж завинаги?

    Силата, която онова твое изречение ми даде, не се задържа дълго, само докато избутам детето от себе си. Оттам нататък нямаше причина да посещавам кабинета ти, нямаше причина да продължаваме да си кимаме с усещане за сестринство, което така или иначе вероятно аз си бях измислила. Тялото ми скоро се прегърби под тежестта на клишето, в което се превърнах – самотна майка със свръхактивно дете, упорита жена на средна възраст с панически атаки и глупава балканска гордост, с все по-малко приятели, все повече неплатени сметки. Когато се запознах със сина ти, бях опряла гръб в дъното и имах чувството, че държа тежестта на света върху болезнено слабите си крака, като буболечка, която се бори да не бъде смазана. Ясен беше навършил осем, което ми позволяваше да го оставям сам вкъщи, единствено според закона, разбира се, съвестта ми съвсем не беше съгласна. Но след вечеря излизах и обикалях смразените улици, отварях тъмни пощенски кутии и пусках в тях рекламни материали, за което ми плащаха мизерни пари. Тези допълнителни доходи бяха единствения начин да направя неща като тренировки по хокей, клуб по програмиране, таблети и подобни момчешки насъщности възможни. Това, което изкарвах през деня, едва покриваше наема и строго бюджетираната постна храна. Докато аз можех донякъде да преоблека този факт в съзнателен избор или дори в някакъв вид кредо, детето ми все по-често даваше сигнали, че не може и не иска. Мамо, кога ще имам собствена стая, питаше, докато оправяше леглото, тоест матрака, на който все още спяхме заедно.

    • Елиас, приятно ми е. 

    Беше 23 часа и аз пушех цигара на една пейка до църквата пред вашата къща, макар че ми отне почти година да разбера последното. Намирах се в най-богатия квартал на града, където градините, опасващи изящни вили по фрески маниер, се простират с километри и разстоянията между пощенските кутии са големи, а те самите често са и труднодостъпни. В ремаркето на колелото имах още поне десет килограма проспекти за разнасяне и знаех, че едва ли ще си легна преди два след полунощ. Надявах се Ясен да не се събуди тази нощ. Бях му дала телефон, на който беше записан само моя номер. Понякога се обаждаше и плачеше от страх, защото аз все още не се бях прибрала. След такива обаждания се движех така, сякаш носех прогизнали от сълзи дрехи върху себе си.

    Елиас не излезе през главния вход, а се провря директно през живия плет в левия край на градината. Уличната лампа освети главата и дългите светли коси, които с обема си улавяха всяко неестествено движение на тялото и създаваха илюзията за нещо нечовешко. Нещо небесно, красиво и добро, носещо се към мен, помислих си, нещо божествено.

    Поиска ми цигара и след това започна да говори по същество, без да увърта много. Умът му, за разлика от тялото, беше много добре трениран, включително и в комуникация с непознати. Забелязал ме е отдавна, да, идвам почти всяка нощ, не е ли трудно, сериозно ли имаш осемгодишно дете, разкажи ми повече. На 23, учи химия в Базел, прибира се в Цюрих всеки уикенд, и аз бих се прибирала в тази къща, смее се, да, родителите му са лекари. Когато научава разликата във възрастта ни, видимо се смущава за кратко, но това, което се е канил да попита, така или иначе не е свързано с такива подробности. Много по-важно му е да потвърди разликата в социалното ни положение, да затвърди и случайността, която ме е накарала да започна тази нощна работа точно когато и той е решил да си потърси куриер.

    Казах  “да” веднага, без колебания. Предложението дойде прекалено неочаквано, за да не го приема като подарък. От позицията си на буболечка не рискувах нищо. Щях да продължа зигзага из пощенските кутии на града, но просто в някои от тях щях да оставям не само рекламни материали, но и нещо допълнително. Нямаше никога да нося в себе си твърде много, така че дори и по някаква причина да бъда претърсена от полицията (което според Елиас било невъзможно, с този мой невинен ангелски вид), нямаше да имам проблеми със закона, щеше да мине за лична употреба. Ако въобще се стигне до това, защото всъщност нещото, което щях да лепя от вътрешната страна на специално подготвените за целта кутии, дори не беше нелегално. Все още. Лагерът с предварително опаковани миниатюрни пликчета се намираше във вашата градина и беше достъпен за мен след залез слънце. Заплащаше ми се единствено за куриерската услуга, не и за носене на какъвто и да е риск. Заплащаше ми се добре обаче, все по-добре, в някаква прогресия, която не успявах да разбера напълно. Напуснах дневната си работа още на следващия месец.

    • Какво разнасям всъщност?
    • Наистина ли искаш да знаеш?
    • Наистина.
    • Нещо съвсем ново. Нещо, което засега се синтезира само от мен и само в съвсем малки количества. Нещо, което аз измислих. Нещо…велико, наистина велико.
    • Хофман джуниър, а?
    • Може би дори повече.
    • Пробвал ли си го?
    • Разбира се. Откъде иначе щях да знам как действа?
    • Виж, може и да се явявам само куриер, но ми е напълно известно, че вече не се процедира както преди един век. Учените днес не се друсат с неизвестни вещества.
    • Е, аз исках да пробвам. Знаех какво правя. Това не беше случайно откритие. Мислих и изчислявах няколко години, започнах още в гимназията. Едва дочаках да получа достъп до лаборатория.
    • И какви са плановете?
    • Нямам намерение да правя големи схеми и да си прецаквам живота. Трябва ми само малко свобода. Да правя каквото си искам. Както виждаш, държим се съвсем скромно. 
    • Държим? Колко души сме в този…бизнес?
    • Само ти и аз. Няма нужда от други.

    Не се усъмних в думите му, но трябваше да се изхиля, за да потисна изненадата си, докато той ме гледаше открито, с широка като халба за бира усмивка. После изпушихме мълчаливо още една цигара и се разделихме – той се прибра в детската си стая на последния етаж, точно над вашата спалня, където спяхте съня на невинните, а аз продължих обиколките си. 

    Понякога  се разхождам в същия квартал, но само по светло. Сега вашата къща е необитаема, призрачните корпуси приютяват само мъглата, а градината е запустяла. Така и не разбрах какво се случи с мъжа ти, но мога да гадая. Сигурно те е чакал  да се оправиш, съвестно е поддържал своята страна на триъгълника, вероятно дълго след диагнозата ти. Това е било учудващо постижение за лекар, който, както знаем, няма привилегията да се надява на чудеса. В един момент съществуването му като самотна черта го е сринало. Предполагам някакъв апартамент в близост до болницата, където работи, за да скъси пътя до забравата. Предполагам нова жена, за да създаде поне за света впечатление, че се опитва да живее. Предполагам също, че ако това някога му се получи, той ще събере сили да продаде къщата.

    Елиас беше брилянтно момче. Да, аз така и не се научих да го възприемам като нещо повече от дете, малко по-голямо от моето собствено, въпреки възрастта и гениалността му, въпреки харизматичността, въпреки решителността, с която действаше. В него имаше нещо наивно, нескопосано и момчешко. Като повечето надарени хора, той имаше редица социални слабости, някои от които сподели с мен, а други само загатна. Разбрах, че няма никакви приятели. Беше чудо – и за мен, и за него – колко лесно се сближихме. Точно както се случи и с теб – един разговор ми беше достатъчен да усетя някаква необяснима връзка, да отворя всички врати на доверието си. За сина ти обаче можех да бъда сигурна, че чувството беше споделено. В началото той ми изпращаше адресите, на които трябваше да доставям стоката, в един архивиран чат прозорец, където можех и свободно да общувам с него, но бързо започна да излиза всеки уикенд на пейката до църквата, за да разменим няколко думи на живо. Тези разговори се проточваха понякога толкова, че се прибирах вкъщи едва по изгрев. Когато това се случи няколко пъти подред, реших да го прекратя, вместо това започнах да каня Елиас у дома в неделя следобед. Пиехме кафе, говорехме за книги и игри. Ясен беше във възторг от него и не откъсваше поглед от широкото му  лице, приютило толкова много знания. Когато все пак му писваше да стои около нас, защото разговорите ни ставаха абстрактни, той се връщаше в стаята си, а на нас ни оставаха няколко минути да обсъдим и нещата, които пълнеха банковата ми сметка.

    Не се сетих за теб, когато Елиас ми разказа, че майка му е гинеколожка, но когато един ден спомена, че е наполовина австриец по майчина линия, разбрах. Зяпнах от шок, защото отведнъж не можех да проумея как не съм го видяла по-рано – та той толкова приличаше на теб. Бяха минали почти десет години, но аз не те бях забравила. Не бях забравила онова изречение, изречено с най-топлия виенски акцент. Не му казах нищо обаче.

    Елиас влагаше всичките си печалби в диверсифицирани презокеански фондове и не харчеше нито франк. Нямаше интерес от масово разпространение – обслужваше само много отбрани клиенти от висшето общество, каквото и да значеше това. Веществото им се предлагаше като нещо специално, нещо, до което имат достъп само те, избраните, най-елитния клуб психонавти. Това момче определено имаше усет за правилно продуктово позициониране. Един микрограм, което беше нужната доза за възрастен, струваше на крайния потребител пет хиляди франка. Елиас успяваше да произведе около грам на седмица в университетската лаборатория, където оставаше след упражнения – не прекалено дълго, за да не буди подозрения. 

    • Кой е толкова луд да плати толкова за един трип? Или не съм разбрала правилно?
    • Явно не си. То е…много повече от трип. Изобщо няма нищо общо с ЛСД.
    • И все пак, пет хилядарки за едното надрусване?
    • Дори е малко за това, което то прави.
    • Определено си добър търговец. Но кога смяташ да му дадеш име?
    • Няма нужда от име. Даже е по-добре да няма.
    • “Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог…”

    Елиас се ухили. После прошепна:

    • Ако искаш да разбереш, трябва да опиташ. Лично аз смятам, че задължително трябва да опиташ, макар че това не е условие да запазиш работата си.
    • Известно ти е, че съм майка, нали? Не употребявам психотропни вещества със съмнителен произход. 
    • Част от основанието за високата цена е, че това вещество е изключително силно, но и абсолютно сигурно. Няма никакви негативни ефекти за психиката или органите. Осем часа след прием в организма не остава и следа от него – разгражда се напълно. Не отключва психични разстройства, напротив – лекува ги дългосрочно, ако такива присъстват или са закодирани в ДНК-то. Това беше и идеята.
    • Сега ще ми кажеш и че си правил клинични тестове.
    • Да, но в малък кръг и нелегално. Иначе трябваше да го оповестя и вече нямаше да е мое.
    • И какво толкова се случва по време на тези осем часа?

    Разбрахме се да го направим в нощта понеделник срещу вторник. Елиас нямаше да хване сутрешния влак за Базел, щеше да остане у нас до вечерта, и веднага щом Ясен заспи, щеше да съпроводи първото ми надрусване в живота като вид надежден пазач и да си тръгне едва след като се е убедил, че съм напълно трезва и нормална. Накарах го да ми се закълне в последното, за да приспя вълната паника, която се надигаше в гърдите ми. 

    • Под нормална нали нямаш предвид тревожна? Защото няма да бъдеш такава след тази нощ.
    • Ще преглътна с радост липсата на страх. Но трябва да съм в състояние да се грижа за дете още поне десет години, ясно?
    • И да бъдеш най-страхотния куриер, на който мога да се надявам, нали? Добре. – Той размаха ръце театрално – Какво ли не прави човек за бизнеса си? Налага ми се играя цяла нощ бавачка на жена, която теоретично може да ми бъде майка.
    • Да, а мен питаш ли ме? Налага ми се да се друсам с вещество, което дори си няма име.

    Познавам достатъчно ситуации, в които безсилието на езика се усеща ясно, но опитът да опиша какво преживях онази нощ ме кара да мисля, че езикът, с който си служим, не само е безсилен, но и е вид затвор, който гарантира, че божествените преживявания няма да прекрачат границите на съществото ни, няма да нарушат хомеостазата на ежедневието. Един Бог знае защо е нужно последното, но няма как да ти разкажа достоверно какво се случи малко след като поставих картончето под езика си, макар и спомените ми да са съвършено ясни. За секунди разбрах всичко – видях скелето на света, придобих очи, отделени от мозъка си, отделени от импулсите и личността си.  Елиас беше прав – от тази нощ нататък не почувствах нито веднъж страх – не завинаги, но в продължение на цели две години. Още в първите десет минути на трипа чух как амигдалата ми се уви в пухен пашкул, а магистралите, които паниката беше дълбала в мозъка ми в продължение на четири десетилетия, бяха залети от хладна, свежа вода, която се завихри и образува долина. Аз се превърнах в езеро, в ясно око, гледащо към Бог, в дете, което използва мислите на възрастното ми аз като компютърни програми, само за да свърши някаква работа, без да се идентифицира с тях. Бях свободна, можех да влизам и излизам от себе си както си поискам. Усещането за абсолютна, достоверна свързаност с цялата вселена беше наистина толкова грандиозно, че разбрах защо петте хилядарки са твърде ниска цена.

    Толкова грандиозно, че не почувствах страх и няколко месеца по-късно,  когато разбрах какво е направил с Ясен. Не почувствах никакъв гняв, когато го попитах дали е вярно и той си призна – да, трябвало му все пак и дете за клиничните опити, но Ясен сега е много по-добре от преди, нали, не виждаш ли колко дълго може да се концентрира над книгите, той има брутален мозък, който реагира отлично на този вид стимулация, мозък на гений, трябва да го опазим, той носи твоето ДНК, гледай към бъдещето, моля те. И същата широка, невинна усмивка.

    Бъдещето гледа към това време с неразбиране. В един момент Ясен спря да говори, прекарваше всяка будна минута в четене и писане. Учителите бяха в потрес от тетрадките му, които изпълваше със ситен почерк в упорито мълчание. Анализираше света така, сякаш разделенията на науките не съществуваха. Информираха се министерства, университети, комисии. Дори и тогава не изпитах страх, дори и тогава се доверявах на детето ти. 

    Паниката ми се завърна едва няколко месеца след смъртта на Елиас. Приветствах я така, както отшелник приветства дар от пищни ястия – с чувство за вина и облекчение. Малко след това и Ясен започна да се завръща и тази времева линия на възстановяването ме кара да мисля, че гениалният ти син е сбъркал повече от веднъж в изчисленията си. Пълното разграждането на веществото явно отнема около две години, а не осем часа. Знам, че от това ще те заболи, теб или може би Бог, но днес Ясен е съвсем нормален разсеян и прилично импулсивен младеж, със средно добри оценки и тук там някоя шестица, която всеки път ме изнервя. Понякога все още пита кога Елиас ще се върне от Южна Америка. И защо да не го посетим там през училищната ваканция, все пак можем да си го позволим. Все пак сега може да си позволим всичко, за което може да се сети човек.

    Южна Америка беше кодово име за онзи парк в покрайнините на Цюрих, знаеш кой, защото там намериха тялото му. Този тип кодови имена, параноични действия с оттенък на филмова индустрия, бяха нови и не съвсем нормални за Елиас и не ми харесваха. В последните три месеца се виждахме изключително рядко. Знаех, че работи върху потенцията на веществото. Кому е нужно това, исках да зная, а неговата усмивка се превръщаше в градация на усмивката на Мона Лиза. Тъй като аз не можех да се страхувам, оставях трудните теми да потънат в калта. Заедно доставихме две дози, после отново тръгнахме в зигзаг из алеите на парка. Елиас беше неспокоен и имаше нужда да се разходи. Време е, каза, да срещна Бог в новата комбинация. Нали ще ми върнеш услугата и ще си поиграеш на бавачка? От кога имаш нужда от бавачка? Може би няма да имам, но ако се наложи, предпочитам ти да си около мен.

    Това също беше грешка.

    Ако бях негова майка, може би щях да успея да го спася. Със сигурно щях, когато започна да се гърчи и да крещи. Влез, моля те, трябва и ти да влезеш, трябва да ме измъкнеш от тук, езерото иска да говори с теб, езерото каза, че ако не дойдеш, няма да ме пусне. Да, ако бях негова майка, със сигурност щях да глътна доза от промененото вещество, да глътна едно предозирано картонче, да полудея вместо него, да умра вместо него. Това щеше ли да го спаси? Понеже все още помня какво видях по време на онази нощ под въздействието на веществото, съм убедена, че отговорът е “да, щеше”. 

    Тогава ти ми каза “Волята на жената е много по-силна от божията воля”. Но имаше предвид не женската, а майчината воля, нали? Защото аз гледах бездейно как той умира, знаех, че умира, защото не може да понесе толкова много Бог в себе си и че нищо не може и не бива да се направи, но днес имам съмнения в тази теза. Може би аз просто не можех да изпитам достатъчно страх, за да го спася.

    Аутопсията не откри нищо. Може би точно заради това ” нищо” ти полудя, може би не беше заради прекомерната мъка. Представям си как мозъкът ти, построен върху основите на медицинската наука, просто е отказал да съществува във вакуума ѝ. 

    Може би трябваше да ти кажа веднага какво се е случило, нормално и човешко беше да ти кажа още тогава, но не можех да те лиша от надеждата. След като оставих безжизненото му тяло да лежи в калта, хукнах към къщи, към моето собствено дете, което се беше превърнало в една страховита градация на твоето. Мислех за теб. В главата ми се въртеше един единствен въпрос – какво би ме утешило, ако бях на твое място, какво би ми дало надежда? Единственото, което успях да измисля, беше да те оставя да полудееш и така да се опиташ да го намериш и да го спасиш. Да го измъкнеш от езерото. Но мина достатъчно време и явно не си успяла, така че сега е време да се върнеш обратно. Време е да спреш продажбата на къщата, да извикаш градинаря, да проветриш стаите, да пуснеш осветлението, да извадиш ските от килера. 

    Аз също се научих да карам ски. Зимната ваканция прекарваме в Цермат.

    Южна Америка е тъй далече, тананикам си вечер, докато Ясен спи в стаята си над мен, тъй далече, че нито една дума не може да ни отведе там. Ни една дума, ни една форма, само една случайност.

  • Разликата

    – Може ли да Ви попитам нещо? Защо носите такова дебело яке в тази жега? Винаги съм се чудил а защо хора като вас, имам предвид…Съжалявам, не искам да Ви обидя, но може ли да си позволя презумпцията, че сте бездомен?
    Той кимна. Липите тъкмо бяха наситили въздуха с вълшебна юнска мараня, все още свежа като току що произнесено обещание. Беше 25 градуса на сянка и скоро щеше да стане доста повече. До себе си той беше наредил куп вестници и няколко кутии с бисквити, една от които зееше отворена в края си. Към нея той посочи с възпален по цялата си дължина пръст и промърмори „няма нужда“ когато се приближих към него и му предложих торбичка с череши. Направи го съвсем смирено, така че не се почувствах зле, както винаги се чувствам, когато ми отказват непоискана милостиня, затова седнах до него и се опитах да завържа разговор.
    – Така забравям да усещам. Така няма разлика. – каза той след известно размишление.
    – Разлика?
    – Разлика между приятно и неприятно. Между този нежен въздух и кучешкия студ през зимата. Така всичко става еднакво мъчително и не го усещам.
    – Затова и не искам череши. Бисквити, хляб, тези неща се намират през цялата година. Единствено…
    Той замълча и се загледа в една точка пред себе си.
    – Тези липи са голям проблем. Да можех да си запуша носа, че да не ги мириша, но това проклето желание да дишам все още ме държи. Каквото и да правя, не ме напуска.


  • Написах

    Разбира се, че не съм. – отвърна тя, когато я попитах за втори път дали е Ина Григорова. Тонът на гласа – за мен абсолютно разпознаваем (за вас също би бил, честно) – и този път съвсем ясно се вмъкна в октавата на несъразмерно силно раздразнение, което тотално ме убеди, че лъже.
    Пушехме една до друга на един тесен перон в Карлово. Влакът Бургас – София спира там и, когато разписанието позволява, кондукторът се провиква: „почивка за пушене!“. Такива като мен очакват този момент в пълна бойна готовност с извадени от кутиите цигари и неколкократно проверени за функционалност запалки в дланта. Не знам какво правят останалите пътници с тези 20 минути в Карлово. Гледката към Балкана тук е прихлупена и доста потискаща, а вътрешността на влака вони на старост, един аромат,  който никакво чистене не може да премахне. Ина слезе с мен, други пушачи явно нямаше. 

    Забелязах я още когато се качих на влака. Минах покрай нейното купе и с една разплетена шевица на съзнанието си отбелязах начина, по който беше заела пространството, тежестта на зениците ѝ в блуждаещото движението на погледа, усетих и прескачането на искрата, която си разменят неволно представителите на един и същ вид в саваната на рода. Носеше слушалки, тлъсти черни хлебарки, застинали на ушите ѝ, черни дънки, тениска. Какво друго да носи такъв човек? Лежеше върху седалките като в спалня. Моето купе беше на края на същия вагон. Имах треска, априлска треска или дори нещо повече, екзистенциална криза. Първа класа на БДЖ напомня на стаята, в която живяха и умряха един след друг баба, дядо, а после и още един друг старец, който бяхме приютили. Пътят от Сливен до Карлово прекарах в компанията на разказите на Фицджералд, без да мога да мисля за друго освен за миналото.Слушай какво, Ина. Не може така. Просто нямаш право да го направиш, нямаш право да изчезнеш. Не и ти.

    – Слушай какво, Ина. Не може така. Просто нямаш право да го направиш, нямаш право да изчезнеш. Не и ти.

    Наблюдавах колко красиво дърпаше от цигарата. Облакът, който се носеше около нея, стесни небосклона. Косата ѝ беше ненужно дълга и много суха, отмъщението на времето се беше развилняло в тази коса, но лицето ѝ беше съхранено. Тя не каза нищо, но не се отдръпна, макар че имаше достатъчно място. Все още избягваше погледа ми, но запали нова цигара. Това беше подкана да продължа.

    – Знам защо го правиш, чуваш ли? Абсолютно ми е ясно, абсолютно те разбирам. Познавам всичките поразии, които разстоянието прави. Знам и какво е направил английския с главата ти. Обичаш ли го още, а? Не казвай нищо, знам колко го мразиш, но не можеш да се откъснеш от него, завзел е цялата външна обвивка на личността ти. Не можеш да излезеш. Но само външната е, бейби. Трябва ти Ноа? Моля, заповядай, ето, намери ме. Знам, че не си толкова тъпа, че да очакваш Ноа да има пенис. Имаме си този влак, истински ковчег от стомана. Ако това ти е твърде двайсети век, помисли за другия ковчег, виртуалния. Става все по-голям. Може да пренася всичко. И една Ина ще може. Има го и езикът. Ръбатият език, този с ъ-то. Със засечките, гънките. Езикът на пияната поезия, на обидите, на смелостта. Ясно ми е, че не можеш без него. Ти не съществуваш без него, затова, понеже си супер яка, показваш на всички нас това твое велико несъществуване. Честна като капчица, мила Ина, а косата ти е ужасна. Искаш ли да си острижем една на друга косите? Да разпокитим времето, да измислим нещо толкова гениално, че…какво, хайде ти кажи! Измисли го ти, хайде. Измисли резултата от съществуването ти. Напиши го – тук! Не ти харесва тази грозота, знам. Тази посредственост, колко малко е всичко. Как животът тук се усеща само като плаха мастурбация, а ти искаш да свършиш истински, дори и да крещиш на чужд език. Знаеш ли какво? Изглежда ти малко, защото ти си голяма. И мастурбацията само увеличава желанието. Езикът променя. Как ужасно боли, когато умът ти регистрира промяната! А и другото. Невъзможността за лекота. Чувството за смаляване. Но всичко това не съществува тук. Тук времето е спряло. Тъкмо сега се сещам, че точно днес, на това трасе, ние двете с теб пишем една и съща книга, нещо много тъмно за огромното, което не се променя. Ина! Кажи нещо!

     – Ина не пуши. – каза тя.

    – А написала ли е големия роман?

    – Влакът тръгва. Ела. 

  • Голямата радост

    Искам да ви разкажа как участвах в създаването на голямата радост не защото мисля, че имам какво да добавя по темата, не защото имам някаква информация, която вие нямате, а просто защото искам да покажа как точно се забърках в нещо такова. Все още ми се струва толкова невероятно, че историята, глобалната история, може да бъде донякъде задвижвана от човек като мен – по-скоро човече, както аз обичам да се наричам. Аз съм един вечно объркан тип, такъв съм от малък и вероятно такъв ще си остана до гроб, та голямата дума човек някакси не ми е по мярка, ни външно, нито дори вътрешно, както вероятно ще разберете след като прочетете текста.

    Когато видях обявата на ВЗК (вие знаете кои), тъкмо бях започнал да си търся работа след десетина години висене по кръчмите с китаратa. Бях се издържал твърде дълго от малки и нередовни хонорари, заеми от приятели и тук-там от нужния памук за запълване на дупки от социалните служби, защото исках да бъда музикант, макар че отдавна ми беше станало ясно, че нямам особен талант за това. Беше ми писнало да се чувствам като загубеняк, повечето ми приятели се бяха задомили и си топлеха хубавите жилища вечер, съответно вечер в кръчмите не се намираше вече нито един, който да се напие до несвяст и да ми каже една добра дума, да ме накара да се почувствам като нещо, което поне за малко не е дишало въздуха напразно. Светът се променяше доста скоростно в годините преди радостта, знаете, това беше червеният килим, по който тя влезе. Тогава  всички гледаха телефоните си или най-много повдигаха за кратко вежди към събеседника си, колкото да му покажат, че не са си тръгнали, а музиката ми беше все повече само фон, който едва ли хората различаваха като нещо различно от свистенето на околовръстното в петък вечер.  А после онзи вирус довърши това, което моят четиридесети рожден ден само започна – бях станал излишен, даже и за себе си. Един ден взех решение да се стегна, регистрирах се в ЛИ и започнах да търся работа. Имах приятен глас, единственото приятно нещо в мен,и ми трябваше нещо лесно, за предпочитане в международна компания, заради пачката, бях решен, ако ще работя някаква тъпотия, поне да стана богат.

    Позицията, за която кандидатствах, се наричаше Support administrator за отговорна и креативна позиция, с английски и руски. Двата епитета отговорен и креативен трябваше да ме уплашат, но вече ги бях видял вече в комбинации с други подобни в почти всички други обяви, които ми попадаха, съответно имах чувството, че са само за пълнеж. Случайно говоря руски, защото ми е втори майчин, та реших, че това е някакво провидение, защото до тогава не бях срещал някой, който да се интересува от този пиянски език, освен онези гимназистки от Класическата, които неколкократно идваха в квартирата ми да ме карат да им свиря кавъри на Висоцки. Но това беше през 2002, беше друго време.

    Няма да ви занимавам с подробности – ясно е, взеха ме на работа, иначе нямаше да разказвам това. Минах през серия доста странни и, честно казано, доста интересни тестове, преди да ми обяснят за какво става въпрос. Естествено, трябваше да подпиша съгласие за поверителност преди да ми разкрият длъжността, за която бях кандидатствал, което малко ме уплаши, но вече бях захапал въдичката. Беше жестоко усещане – от някакъв тъпак се бях превърнал в отличник, който е издържал четири теста и на който се предлага договор за нещо секретно. Ясно е също, че ВЗК бяха супер приятни, забавни и страшно добре организирани пичове, всичките до един, и че аз си умирах да съм като тях. А за парите да не говорим, надвишиха очакванията ми тройно. Дори след като разбрах, че отговорна и креативна не са били просто епитети за пълнеж, бях страшно мотивиран да поема целия проклет багаж върху раменете си, само и само да продължа да се чувствам като нещо, като някой.

    Добре че този някой, заедно с останалите, ги няма сега, за да мога да разкажа всичко това.

    От онзи ден, когато радостта започна, си спомням как листата се лутаха във въздуха по-дълго от обичайното, такива неща ми правят впечатление. Не духаше почти никакъв вятър, трамваите на главния булевард тракаха като за световно, не можех да определя дали е горещо или вече студено, аз със сигурно можех хем да треперя, хем да се потя в това златно време. В началото нямаше други знаци на необичайност, само листата, които сякаш вървяха покрай мен в рояк и едва ли не жужаха. Този град е грозен като терлик, оплетен от баба с психоза, обаче по това време на годината грозотата му придобива нещо магическо авангардно, като същия терлик, но под галерийно осветление. И ВЗК не успяха да ме дисциплинират достатъчно, че да не закъснявам за работа, но с времето усетих, че това не ги бърка особено, така че спокойно си взех второ кафе и един банан от плод-зеленчука и седнах на тротоара да проуча тази работа с листата.
    Да зная какво точно се случва, докато живея същия живот, беше страхотно усещане.
    В началото бях причислен към група, която се занимаваше с имплантирането на онази позната ви много добре теория за метавселената, която ще поеме съзнанията на ваксинираните, които щяха  да умрат без дори  да го забележат. Това беше теория на отличник, страшно сложна, а този, който я беше измислил, се самоуби само месец след това, защото сам той беше ваксиниран и сам си повярва. Шефовите ми веднага видяха, въпреки послевкуса на психоза в документацията му, огромния потенциал в проекта. Той не постигна успеха на кемтрейлс, но набра сериозна преднина като носител на смут и объркване. Аз трябваше, на кратко казано, да внедрявам ботове за коментари в социални мрежи, да проверявам изрядността на текстовете, които те създаваха (на случаен принцип, изчитането на всичко би било физически невъзможно), да създавам постове и да ги поставям на колкото се може повече стратегически места, които да бъдат обгрижвани от ботовете. Имаше още един администратор като мен и няколко други, които сондираха и отчитаха успеха на теорията, викахме им броячите, както и художниците, които създаваха визуален материал по темата. Сприятелих се с всички от екипа, най-вече с Веско от художниците. След работа редовно пиехме по биричка в Казето, обичахме да седим навън, харесваше ни да наблюдаваме света, физическите промени на света, резултат от нашите виртуални усилия, в пълно сплотено мълчание. Знаех, че Веско разбира по погледа на всеки от минувачите доколко е затънал в паника. Понякога той се обръщаше към мен и кимаше леко, а аз се усмихвах. Това ставаше, когато минеше някой, който наистина беше за оплакване.
    Тези месеци, докато светът съвсем се побъркваше, бяха най-щастливите  в живота ми, колкото и извратено да ви се струва това. Понякога личното щастие се увеличава в контраст с нещастието на другите, това е биологичен феномен, предназначен да спаси рода, така че никога не съм се чувствал виновен за това. Освен това, ясно е, че когато сам работиш в извора на конспиративните теории, тоест ти сам си извора на неистинността им, светът започва да ти се струва като много по-приветливо и сигурно  място. С времето започнах дори да се питам дали някои други, да кажем утвърдени, болести или природни бедствия наистина съществуват или съществуването им в главата ми е резултат на работата на офис като нашия. Веднъж, засякъл един от шефовете в кафенето, се опитах небрежно да му сервирам тези си размисли с надеждата да изкопча нещо, но той не поддаде. Пусна монета в кафеавтомата и за мен, намигна ми и каза – пренасочи мислите си върху нещо, свързано с нашата работа. Между другото, тук си вече достатъчно дълго, може би ще ти хареса да ръководиш екип, а?

    Това означаваше, че имах право да предложа теория. Означаваше и доста повече пари. А аз наистина имах една идея, хрумна ми още първия месец, и вече бях проверил в архивите, че не е била използвана, също така я бях доразвил достатъчно в главата си през онези споделени с Веско мълчания след работа. Ако станех турбо на проект, щях да  придърпам Веско към него, разбира се, чувствах този човек  вече толкова близък, вероятно защото беше прекарал с мен повече време от всеки друг в живота ми, включително и родителите ми, не се шегувам. Не знаех дори фамилното му име или къде живее или дори каква музика харесва, но това не променяше нещата. Наивността явно наистина идва от боговете, това е техния начин да прокарат фортуната в гъстия депресарски мрак на човеците.

    Още на следващия понеделник тикнах в ръката на гореспоменатия шеф един лист, в който бях представил мислите си, старателно подредени във въведение, експозе и очакваните резултати в три варианта. Няма да ви занимавам с идеята ми, защото тя никога не видя ни бял свят, ни дарк уеб, а и с разстоянието на времето вече не я намирам за особено перспективна. Щеше, в най-добрия случай, да бъде приветствана от няколко пернати, които досега не са срещали нещо по-добро. Шефът я прочете на крак пред мен, отдели точно 2 минути  и каза. Стая 2205 е свободна, действай. За набиране на екип се обърни към Мойра.

    Тя веднага се съгласи да ми начисли Веско, след като и обясних, че така можех да започна новата си работа наистина веднага, докато стария екип няма да пострада от един единствен липсващ художник. За останалите части на новия пъзел щеше да се наложи да изчакам поне три седмици с всички процедури на наемането. 

    Вечерта в кръчмата Веско ме погледна за малко по-дълго от нормалното и изтърси едно „ей, човек, много яко, мерси“. Това беше точната реакция, която очаквах и с която можех да се справя, тоест да кимна и да отпия голяма глътка бира, за да продължим да мълчим.

    Последният от въпросниците, през които минаваха кандидатите за работа във ВЗК, цели да разбере дали човекът вярва в конспиративни теории и доколко е податлив на внушения, останалите са, като цяло, сито за легастеници, лигльовци и психопати (които не винаги бяха отсявали правилно, както историята показа). Затова и аз преминах през тестовете като отличник – както обясних, нито знам, нито мога много, но моята сардонистична нагласа ме е накарала да изглеждам като стабилен кандидат. И бяха прави да заложат на мен – бях съвършено лоялен към фирмата, до последно, беше ми просто достатъчно да разбера защо правят това, което правят, за да застана твърдо зад тях (и зад заплатата си), не беше нужно да го одобрявам. Защо бях лоялен към Веско ми е по-трудно да си обясня. Както казах, не се смятам за добър човек. Когато ми стана ясно какво става, вече беше късно да решавам каквито и да е морални дилеми, които биха се получили – или пък не, кой знае – ако се бях усетил по-рано. Отново, наивността успя да спаси света, не нещо друго.

    Докато наблюдавах листата, една дебела бяла котка се показа от скривалището си под паркираната напряко тротоара кола и ме загледа. Погледът и не беше точно  котешки, имах чувството, че ми се възхищава и само да кимна, ще дойде да ми оближе лицето. Странно. Покрай мен минаваха типичните сутрешни хора, бързащи занякъде, но сякаш не бързаха толкова. Струваше ми се, че се усмихват. Телефонът ми звънна. Онзи шеф, който беше пуснал монета за мен в кафеавтомата . Къде си, имаш ли представа какво става, какво става от месец насам? Нямах, наистина нямах. Да, бях дал ключ на Веско за 2205, защото той съвсем спонтанно и естествено се беше наел да върши и работата на брояч в новия ни екип и оставаше дълго след като аз си бях заминал. Не, това не ми се стори странно, все пак бяхме мълчали толкова дълго заедно. Да, идвам след малко, казах и запратих празната чашка към едно кошче. Не улучих, естествено, при което един дебеличък младеж, който тъкмо минаваше, се наведе, заклещи пластмасата между пръстите си и я пусна внимателно на точното място, а след това ми се усмихна. Усмихна ми се, сякаш му бях направил услуга, представяйки му възможност да вдигне боклук от улицата. Да, тогава тези неща ми се струваха все още странни.

    Вие вече знаете как Веско е създал и имплантирал радостта, няма нужда да го обяснявам. Твърде проницателен, твърде талантлив, твърде много повече беше от това, което моя собствен разсъдък можеше да обхване. Отне ми доста време да проследя процеса. На шефовите ми – също. Нищо не можеше да се направи. Това, което беше пуснато на свобода, придобиваше собствен живот. ВЗК се разпадна съвсем естествено в следващите две години, защото работата на отделните екипи просто не намираше никаква почва – хората бяха станали отведнъж резистентни към същите глупости, които дотогава пришпорваха живота им. Беше като магия, но всъщност магията работеше със същите алгоритми както и дотогава – ужаса, само дето в пъти по-добре.

    Веско естествено се покри. Понякога обаче, докато свиря, ми се струва, че го виждам сред публиката. Мълчи и гледа някъде в трептящия от музика въздух. Понякога ми се струва, че ме поглежда право в очите и ми кимва, когато в тълпата пред мен срещна някое особено развълнувано, особено щастливо лице.

  • Еволюция

    Когато Аркади достигна средна възраст, се стресна и реши да се научи да ходи на ръце. Първоначално се наложи да се отърве от корема си, който разнасяше петнадесет хиляди изпити бутилки бира и половин тон излапани пържени картофки под формата на мастен слой памет. За това му бяха нужни три месеца хрупане на моркови и девет хиляди подскока с вдигнати ръце пред първоначално подозрителния, а впоследствие възхитен поглед на съседката от отсрещния балкон. Когато усети тялото си максимално леко, Аркади започна с лицеви опори, а след още три месеца се престраши и да преобърне полюсите си, опрял жилави стъпала на стената. След още няколко седмици проходи свободно и с всеки изминал ден увеличаваше разстоянието, което покриваше на длани. Една лятна вечер глътна голяма ракия за кураж и излезе от апартамента си на ръце. Стълбите от седмия етаж надолу бяха съвсем ново предизвикателство и Аркади вероятно щеше да се откаже, но ракията беше разводнила последните останали мазоли страх в душата му и, почти без да се усети как, се озова върху разбития тротоар пред входа. Направи малка обиколка из квартала и когато алкохолът се беше метаболизирал достатъчно, че да му стане леко неудобно от подигравките на децата и от кискането на клаксоните, се качи обратно в дома си. На следващия ден си купи специални подплатени ръкавици за свикналата на мек килим кожа на дланите, за да я защити от стъкла и кучешки изпражнения, както и слушалки, изолиращи звуковете на околната среда, за да се справят с останалите неприятности. Казват, че това бил последният път, в който Аркади използвал краката си, но кой би могъл да е сигурен в това? Да, от тогава нататък прекосяваше всяко разстояние пеш на ръце, но краката му все пак служеха за нещо – окачваше по тях чантата си, или брулеше круши, или ги използваше, за да махна на някой – движение, което приличаше на ритник във въздуха. Освен това, когато се налагаше да седне някъде, се обръщаше и заемаше нормална за хомо сапиенс позиция, макар че лицето му винаги подсказваше, че хич не е доволен от този компромис, но все още не е измислил как да седи с крака нагоре без да пречупи гръбначния си стълб. Многобройните въпроси на околните за начина си на придвижване Аркади игнорираше – с времето все по-умело, така че питащите оставаха с усещането за получен, но забравен отговор. Дори съседката от отсрещния балкон, която впоследствие опозна тялото му доста отблизо, не се сдоби с никаква вътрешна информация, която да задоволи общото неразбиране. След няколко години Аркади вече населяваше чекмеджето на приветливите градски откачалки – едно развитие, което почти му коства работното място и със сигурност страстта на съседката и на още няколко други жени. Но ръцете му бяха толкова заякнали, че можеше да прави пирует във въздуха и да прескача прилично големи локви. 

    Тридесет и три години след това развитие в личната си еволюция, Аркади имаше работа в друг град и забрави слушалките си в купето. Още щом слезе от влака и почеса празното място около ушите с лявото си стъпало (което беше по-гъвкаво от дясното), чу как някакво дете се провикна зад него

    Ейейей, дядка маймун, ейййй.

    Аркади спря като ударен от гръм. Бавно врътна длан, за да фиксира кладенеца на обидата, но погледът му вместо това се удари в една огледална витрина. Той се приближи към нея и бавно свали крака към земята. Знаеше, че мускулите им са прекалено отслабнали, за да го държат дълго изправен, затова застана на колене и се огледа. 

    Не знам – каза след няколко часа така – не разбирам защо.

  • Папагал

    Наоми не ми е точно приятелка. Май все по-малко хора в живота ми носят това красиво съществително. Повечето са облечени в неясни на цвят, функционални дрехи (и никой вече не е гол, за съжаление, но това е друга тема). Kогато станах майка, една фурия премина през живота ми и отнесе един куп шарени шапки, шалове и рокли, бомбета и костюми от пайети. Хич няма да се отплесвам в клишета и да разказвам какви други радости ми донесе, защото това също е друга тема. Това, все пак, май се очертава да е история за нямането. 

    Третото дете на Наоми се роди няколко дни преди О. Още докато бяхме бременни попаднахме в полезрението си, защото големият корем създава една специална гравитация, която привлича други големи кореми. За разлика от мен, Наоми роди Измаил сама у дома си, за един час, докато децата ѝ бяха на детска градина, като малко преди това изпуши една цигара със “съвсем минимално количество” марихуана на балкона ми, който по някаква случайност гледа към родилното на местната болница и според нея е причина за спукването на плацентата ѝ. Аз пък  бях заета с пиене на витамини, зелени сокове и с притеснения дали пеперудките, които пърхаха в матката ми, са вече контракции или нещо друго ужасно се случва. Наоми ме гледаше присмехулно, приличаше на арогантен Буда, само че с по-големи цици и с абсурдното убеждение, че раждането е най-големият възможен оргазъм. Хем ме дразнеше, хем не можех да се отлепя от нея месеци наред. 

    Когато и моето бебе се появи след четиринадесет часа кралско, но свръх болезнено израждане от две акушерки, таткото и един куп приятели по телефона, активирах кой знае защо модус “бясна котка” и се отделих от света. Наоми е смесица от италианка и египтянин и не се примири с желанието ми да бъда оставена на мира, за разлика от други прекалено разбрани хора. Звънеше, хлопаше, разпитваше, досаждаше. Киснеше с двете си по-големи момичета и с малкото вързопче, вечно прикачено към огромната ѝ фабрика за кърма, пред блока ми и ме караше да се мразя, защото се криех вкъщи. Чувствах се виновна, но не можех да понясям никой. Накрая написах едно съобщение, с който скъсах с нея – брутално и категорично. Изпратих го. От тогава не я видях почти две години, въпреки че живеем в един квартал, в който няма кой знае колко детски площадки. 

    После обаче се засякохме няколко пъти в супермаркета, подушихме се и ни стана ясно, че сега нещата са други. Аз не мириша вече на страх, почти сигурна съм в това, а тя изглеждаше леко отчаяна. Двете ѝ момичета бяха по-тихи от преди, а вързопчето, което помнех само като Буда-бебе, ме посрещна с нежен, дълбок поглед. Уговорихме се да се срещнем през уикенда, естествено – на една площадка. 

    Прекарах две дни в гъделичкаща радост. Пронизваха ме спомени за всички онези неща, които бяхме решили да направим заедно – шивашко ателие за бежанки, детска градина по Монтесори, сладоледаджийница с вегански сладолед, поп-ъп изложби из целия град, детска книга с мои текстове и нейни илюстрации, нощен клуб със стриптизьорки-роботи, магазин за марихуана веднага щом я легализират, моден лейбъл, магазин за бижута. Имаше едни такива моменти с нея, започвахме да се караме за какво ли не, енергиите ни се сблъскваха и, стреснати от това, решаваха да се съединят. Въздухът около нас започваше да трепти и главата ми се замайваше от огромната сила, която чувствах в тази леко неудобна симбиоза. Може би щяхме да продължим там, където бяхме спряли.

    Когато се срещнахме, чувството за вина ме пресрещна на няколко метра преди Наоми. Изпозвах препоръките на здравното министерство като претекст да не я прегърна. Постелихме две одеала на полянката и седнахме поотделно. Децата веднага потънаха в пясъчника. Слънцето се сипеше върху нас неуморно, без да се плаши от камбаната на църквата, която удари пет следобед. Извиках малкия, за да го намажа за кой ли път със слънцезащитно масло. Наоми присви очи, но не каза нищо. Знаех мнението и по въпроса. Отново се почувствах неуверена, но продължих да размазвам цинковата гадост по малките ръчички. Исках да кажа нещо от сорта на “Твоите деца са с тъмна кожа”, но не знаех дали изречен в този ред коментарът ми не би прозвучал расистки, макар че в случая аз с моето светло дете се чувствах дискриминирана от хапещото слънце. Така че присвих очи и не казах нищо. 

    Наоми беше донесла термос с ледено фрапе, ягоди, рожкови палачинки и една огромна купа хумус. Аз имах един чипс в чантата и бутилка вода, но хич не ги извадих. Седяхме една до друга на одеялата си, пиехме кафе, пушехме цигари и гледахме децата. В един момент тя каза:

    • Ние вече си нямаме татко.
    • Тоест?

    Звучах като арогантна глупачка сигурно.

    • Ами той се премести да живее в Цюрих, защото нещо му писна от нас. А след това го хванаха с една торба трева. Всеки момент ще го екстрадират обратно в Гана. 
    • Хм.

    Нищо по-добро не ми хрумна. Не зная къде загубих умението си да съчувствам. Може би в същата фурия, която ме направи майка и ме научи да се грижа за едно-единствено същество.

    • На мен не ми пука особено. Но на децата хич не им е леко.

    Наоми ме погледна отново с онзи поглед, който познавах. Който, според текущото ми психологично състояние, интерпретирах или като:

    • Ти си гадна, бяла, привилегирована глупачка.

    или като:

    • Помогни ми.

    Сега тендирах към втората интерпретация. Налях си още една чаша фрапе. В главата ми се блъскаха различни идеи, една от друга по-неудобни. Наоми не ходеше на работа от 7 години, откакто беше станала майка за пръв път, и не ходеше по убеждение. Обаче аз мислех как във фирмата имахме нужда от човек, който да работи в склада през уикенда, защото не смогвахме с обработването на поръчките през седмицата. Също така аз имах нужда от някой, който да ми помага с чистенето и готвенето у дома. Наоми можеше също да шие, да плете, да прави бижута и да подстригва коси – все неща, за които бях готова да давам пари, които аз имах, а тя не. Знаех, че това е истинския проблем в случая. Но идеята да предложа на Наоми да работи за мен – или да работи въобще – от позицията си на самонарекла се бяла, привилегирована глупачка – ме ужасяваше. 

    • Как се справяте?

    беше най-доброто, което успях да измисля.

    • Ая трябва да ходи редовно при училищния психолог. Сая е в предучилищна сега. Няколко пъти се сби с други деца. Измаил не говори, дори и мама не е казал досега, въпреки че е на две. Педиатърката ме тормози да правим някаква серия от тестове. 

    Цялото това го изтърси с неутрален като сива стена тон. 

    • Аз…ако имаш нужда от нещо, ми се обади.

    Прехвърлих тежкия камък в нейната градина отново. 

    • Да не би да си тръгваш?
    • Не, отивам само за малко…

    Използвах случая, че малкият ме извика, за да напусна проклетото си одеало от безсилие. Останах ненужно дълго в пясъчника. Ая и Сая се надпреварваха да ми разказват една и съща история. Папа има голяма къща. Папа има голяма кола, почти толкова висока, колкото къщата. Папа спи в златни чаршафи. Къщата е на един хълм, много далече, до там се стига само със самолет.

    Самолет! – извика О. Наистина един самолет пресичаше излъсканото от слънце небе. Децата се разкрещяха и вкупом хукнаха след сянката му. Върнах се при Наоми. Около нея се виеше нежен марихуанен облак, като джин, който обгръща потното, морно тяло на Шехерезада, а после се скрива в спираловидните и къдрици. 

    • Искаш ли?
    • Не мерси. Аз…такова…
    • Не пушиш?
    • Само цигари.
    • Е…
    • Бих могла, но когато съм с малкия…незнам. И не искам май.
    • По-добре.
    • По-добре би било да си успокоя нервите. Снощи пак сънувах кошмар. Детето ми отведнъж се превърна в куклa, която държах в ръка, но тялото ми беше обзето от странен тремор и я изтървах, и главата ѝ, тоест главата му, беше потънала в локва кръв и знаех, че това е…
    • Ужас. Господи.

    За моя изненада, не се появи никакъв хаплив коментар за абсурдността за страховете ми. За още по-голяма изненада, очите на Наоми плувнаха в сълзи. Започна да маха с длан пред лицето си, сякаш искаше да изгони някакви мисли-комари. 

    • Милата. Сигурно не ти е леко с тези неща…

    Не трябваше ли аз да изрека тези думи? Вероятно да, но ги изрече тя. Не само това, но и ме придърпа към себе си. Меките ѝ ръце бяха като потни клещи, в които омекнах и аз. Затворих очи и забравих всички магазини, книги, изложби, счетоводства, проекти и мухи, които от години бръмчаха в главата ми и ми пречеха да спя.

    Когато се свестих от прегръдката и погледнах към пясъчника, видях Ая и Сая да затрупват О с пясък. Той пищеше от радост и, в този контекст не исках да го казвам, но за момент сякаш бях в рая. Обаче само за момент, после регистрирах нещо друго.

    • Наоми, къде е Измаил?
    • Ая, Сая, къде е Измаил? 

    извика Наоми без да се помръдва. Аз вече бях на крака, в бойна готовност. Момичетата извикаха, че не знаят къде е, че бил с тях, но сега го нямало. Лицето на Наоми се зачерви от нещо, което преди бих интерпретирала като гняв, но сега знаех, че е страх. Видях, че се изправя, но с нейния препълнен от женственост ханш това щеше да отнеме точно толкова време, колкото ми трябваше да прекося половината площадка. Хукнах, подпалена от нещо абсолютно непознато, тичах така, сякаш се борех за живота си, така както бях раждала – със същата сила, чиито център сега се намираше извън мен. Използвах периферното си зрение да сканирам всяка пейка, люлка и катерушка за един къдрав дребосък. Площадката беше доста голяма, в перфектна квадратна форма и оградена от всички страни с жива ограда, която обаче беше достатъчно пропусклива за двегодишни приключенци. Обърнах се назад и видях как Наоми и момичетата се бяха запътили към другия, по-близък плет. О седеше самичък в пясъчника. Нямаше да отнеме дълго и той щеше да хукне след някой от нас или след сянката на някой друг по улицата и ако имах време да мисля, тази мисъл щеше да ме ужаси, но нямах. От улицата изпищяха спирачки, един клаксон придаде на шума им още по-ужасяващ тембър. Наоми викаше детето си все по-отчаяно. За да не губя време, се опитах да прескоча оградата така, както бях виждала да правят във филмите. Издрана до шията, изскочих на улицата и се огледах. Две коли профучаха пред мен и се скриха зад завоя, после – тишина. Нито следа от катастрофа, никаква локва кръв по улицата. Дишането ми се успокои и очите ми се извърнаха от тунела на страха. В ляво, на десетина метра от края на площадката, беше началото на пешеходната зона с аркадите, които днес, в неделя привечер, лъхаха свежа тишина. Пред витрината на зоомагазина, с плътно притиснато към стъклото личице, стоеше Измаил. С два скока се озовах до него и го обгърнах с ръце. Той се стресна, погледна ме очудено, готов да се разплаче, но вероятно зачервеното ми, познато лице някак си го зарадва, защото веднага се ухили и започна да сочи ентусиазирано към витрината. Папагал –  голям и яркозелен, вероятно излязъл от нечия халюцинация, стоеше на пръчицата изпъчен като пуяк и чоплеше крилата си. 

    • Господи…Папагал.

    изстенах. Днес определено не бях надарена с красноречие.

    • Папа, папа.

    извика Измаил и продължи да сочи към чудото.

    • Папагал…
    • Папа, папа, папа, папа, папа, папа.

    викаше Измаил и се смееше на глас. Продължи да се смее и да повтаря безспирно “папа, папа”, докато го носех обратно към площадката, докато махах на Наоми, докато тя, с моя О на ръце, тичаше към мен, докато се прегръщахме всичките и ревяхме и се смеехме едновременно, докато аз, отново съвсем не на място, коментирах:

    • Говòри, Наоми, Измаил говòри!

    Сякаш това беше най-важното в случая.

  • Заек

    Йонас сви цигара с последните си прашинки тютюн и я изпуши до половината, плюейки залепналата по устните му хартия. Навлече парката на баща си и излезе от вкъщи, внимавайки да не скърца много с входната врата. Беше малко след 7 и нощният студ все още лежеше върху тротоара. Стръмната уличка пред къщата на родителите му, надвесена над един широк завой на река Ааре, беше покрита със скреж и Йонас забави ход. Само един счупен крак му липсваше сега, сякаш шината на дясната му китка не беше достатъчна. Не помириса писта тази зима, а сега беше без работа и под карантина при родителите си. Проклета пролет, проклета година. От казана за био отпадъци на съседа го лъхна остър мирис на развалени яйца и конски изпражнения. Да си беше взел тъпата маска за лице, заради която майка му пискаше снощи, поне срещу това щеше да помогне. Сви зад ъгъла и забърза. По равната „Бернщтрасе“ къщите се редяха една до друга, без гаражи и градини, сиви триетажни жаби, вечно влажни и мръсни ‒ такава скука, че дори не заслужаваше епитета грозна. В нормални времена тук колите се движеха в непрекъснати поточни линии, но сега по шосето можеше да се кара скейтборд. Ако знаеше къде си е заврял неговия, де. 

    Стигна магазина, който тъкмо беше отворил, и се насочи към входа. Една нахална дебелана, най-много двадесетгодишна, с подпухнало лице и абсурдно пристегнат в талията сигнален елек, го помоли да изчака навън. Пускали само по един човек ‒ разпореждане от вчера ‒ и му посочи рядка опашка от пенсионери, които стояха мирно, на два метра разстояние един от друг, до саксиите с цветя. „Кой ли пък си купува саксии по това време“, запита се Йонас, и в този момент видя как една от дъртофелниците взе мушкато и го пъхна в кошницата си, която се разклати силно в костеливите ѝ ръце. Йонас се изплю на тротоара и се запъти към края на опашката под ужасения поглед на дебеланата. 

    Успя да влезе в магазина едва в 8.30, след като кой знае колко саксии мушкато, пакети безкофеиново кафе и пастети от гъши дроб минаха преди него. Големият, до болка познат супермаркет, в който като дете крадеше шоколадови бонбони, а като тийнейджър ‒ презервативи, му се стори съвсем друг сега. Празните коридори вибрираха от какафонията на цветовете по рафтовете, радио „Енерджи“ бликаше бълвочите си поне пет октави по-изнервящо от обикновено, без да заглуши скърцането на самотните му стъпки.

    Йонас имаше чувството, че светът е свършил и зад всеки ъгъл може да изскочи някое безформено зомби, точещо лиги по махмурлийския му мозък.

    Стана му отведнъж адски неудобно да купи само тютюн и бира и да се изниже. Все пак един куп хора в магазина работеха в момента, реално погледнато, само и единствено за него. А и защо да не накара следващия да почака малко повече? Тръгна безцелно между рафтовете. Обръщаше специално внимание на стоките, които не го интересуваха. Вегански наденици, подложки за обувки, крем карамел на прах, чорапи от мерино вълна, книжки за оцветяване. Четеше етикети, правеше се, че сравнява конкурентни марки на един и същ продукт, тук-там слагаше нещо в кошницата си, после го оставяше при други продукти. Сок от глухарче сред червените вина, семена чия в хладилника със сладолед, дамски превръзки до памперси. Намери и една хартийка в джоба си и от време на време се взираше в нея, сякаш изучаваше списъка си за пазаруване. 

    Обаче никой не му обръщаше внимание, продавачките се въртяха около касите, опъваха ластичките на маските си, уплашени като подгонени от гръмотевица крави. Имаше промоция на прах за пране и почистващи препарати, също и на грозни великденски зайци и шоколадови яйца в бледи пастелни цветове, които напомняха повръщано. Пред щанда с прясно изпечен хляб се задържа повече, подуши два комата хляб, които изглеждаха абсолютно еднакво, но единият беше двойно по-скъп от другия. Пъхна и двата в кошницата си. Стомахът му се беше събудил и къркореше като старата Веспа на майка му. Може би беше добра идея да купи и нещо за нея. Някакви кифлички, малко френско сирене, шунка, такива работи обичаше тя. И за баща си – лют салам, фъстъци, онези солени бисквити, които гризеше вечер пред телевизора. Кошницата му се напълни за нула време. Едва когато се запъти към касите, се сети, че беше дошъл за нещо друго. Затътри се обратно към рафтовете с алкохол. Обаче нещо не беше наред. Тишината. Осветлението също беше друго – сякаш половината халогенни лампи бяха сдали багажа. Обърна се към касите и видя, че там нямаше никой. Потърси с поглед дебеланата пред входа, но и от нея нямаше следа, нито виждаше каквато и да е опашка от желаещи да пазаруват. В този момент го видя как се влачи към него – огромен двуметров заек, покрит с разкъсан станиол и засъхнала кръв, мучащ като оркестър от Ада.

    Кой знае защо първата му мисъл беше ЛСД. Миналото лято пробва за първи път. Миналото лято Йонас живееше друг живот. В него имаше Мара, а също и малкият им апартамент с хамак на балкона и двадесет и две саксии с цветя. От четвъртък до неделя правеше коктейли на един от баровете в Хинтерхоф – “с магическа пръчка”, както не спираше да повтаря пред възхитените лица на момичетата. И наистина се чувстваше мощен като магьосник, догато почернелите му и заякнали бицепси разсичаха лазерните инсталации и танцуваха пред рафтовете с бутилки. Сутрин към седем прекосяваше заспалия град с колелото си, замаян от радост и безсъние, и жадно всмукваше свежия, мек въздух, който го подготвяше за прегръдките на леглото и на сънената Мара. Беше хубаво.

    И кой знае, ако не беше този ЛСД трип, може би щеше да продължи малко повече. В края на септември лятото все още не мислеше да си отива. Празнуваха годишнината от откриването на Хинтерхоф в продължение на седмица. Една голямо ято хедонисти от всички краища на Швейцария, полуголи и окъпани в брокат, лежаха по озарените полянки около клуба. Мара също беше там, двамата не се бяха прибирали вкъщи от няколко дни. След като Йонас свърши последната си смяна на бара, двамата поплуваха в Ааре, а после дълго търсиха дрехите си из храстите, заливаха се от смях, настръхнали от хладната вода, твърде ентусиазирани, за да спят.

    “Винаги съм искала да пробвам.” каза тогава тя. “Много готини хора от Цюрих, преди малко се запознахме, имат достатъчно, всичко е точно. Искам с теб. Хайде заедно в Огледалния Свят!”

    Не че той не искаше. Но Йонас беше способен да иска нещо и от страх или мързел да не се протегне към него. Тя обаче беше направена от друг слой пръст. Той с радост пренебрегна тихото мише гласче на разума си, а после то го напусна, смъртно обидено.

    Беше хубаво, о да. Но след цялата прелест нещо се обърка. Паниката дойде към края, когато Йонас усети, че сетивата му бавно се връщат към нормалното си състояние и че Мара не е до него. Взираше се в един храст, който разливаше очертанията си в причудливи форми – ту човешки, ту геометрични. Струваше му се, че държи ръката ѝ, но изведнъж осъзна, че е сам. Тръгна да я търси, обиколи целия ареал на Хинтерхоф, но малкото хора, които срещна, последните останки от голямото празнуване, му бяха непознати. Накрая намери колелото си и, едва-едва балансирайки върху объркания си дух, се прибра вкъщи и грохна върху дивана.

    Мара си дойде едва след няколко дни. Носеше широка тениска с грозен принт на заек, който сякаш се взираше в него и го разсейваше, когато се опитваше да говори с нея. Което не беше лесно така или иначе.

    Не му даде никакво обяснение. Говореше несвързани неща – нещо за майка си, за зъбите на лисиците, какво било движението по магистралата и за един сладолед, който изяла и който се оказал без съдържание. От време на време взимаше нещо в ръцете си и дълго го оглеждаше, застиваше в ступор по средата на стаята. На Йонас му отне доста дълго време да приеме, че нещо наистина трайно не е наред. Мара не се къпеше, отказваше да свали тениската със заека, отблъскваше всякакви опити за физически контакт. Когато октомври дойде, му стана ясно, че явно не мислеше да стъпва в университета. Отвреме навреме изчезваше за няколко дни, после се покатерваше през перваза като разпердушинена птица, хапваше малко хляб и заспиваше на дивана. Сънят ѝ беше придружен от непрекъснато бълнуване. Тениската ставаше все по-мръсна, лицето на заека беше покрито с кал, пот и кой знае какво, малки трънчета се бяха забили в плата и раздираха кожата ѝ. Това заешко лице се взираше в него – ту тъжно и укорително, ту ехидно и заплашително. Лицето на Мара пък все повече се изпразваше от емоции. Ужасът се настани в сърцето на Йонас трайно, безсънието също. Когато все пак успееше да заспи, го будеха тежки кошмари и го захвърляха насила сред остатъците от щастието му, сякаш имаше нещо за вършене там.

    Обади се на родителите ѝ, а после в психиатрията, на първи ноември. Оттам нататък животът му продължи да се скапва на редовни порции. Проклетата световна пандемия беше най-лесно смилаемата от тях. Хубавото беше, че вече май не му пукаше. 

    Затова и зомби-заекът не го уплаши. Снощи беше   унищожил десетина бири. Или може би ЛСД-то беше разбило и неговата психика и той едва сега го забелязваше. За първи път, вместо да се самосъжалява или да мрънка, се зачуди какво ѝ беше на Мара с нейното шизофренично разстройство, което не реагираше добре на лекарства и терапии, което дори се влошаваше. За пръв път се запита как изглежда светът, който тя обитава. Със сигурност по-добре от неговия. За какво ѝ е да се връща?

    Ръката с шината, държаща кощницата, го болеше, но Йонас се изправи от мислите си и се опита да изглежда колкото се може по-решителен. Фокусира се върху видението пред себе си. Имаше поразително реална, влажна, лигава кожа. Явно не се движеше много-много, освен когато туловището му произвеждаше тежките мучащи балади. Понеже очи липсваха, а главата беше изкривена на няколко места, Йонас не можеше да определи дали нещото изпитва интерес към него или просто си стои там. Под разкъсания целофан, парчетата шоколад и лигите се виждаше логото на фирма Лунд. Като момче обичаше да краде от техния сортимент. После задраскваше н-то в логото с черен маркер и разнасяше новия си продукт – Луд шоколад- из квартала под възхитените погледи на по-малките деца. И той, и приятелите му, намираха това за много смешно.

    • Махай се, измислена гадост такава. 

    Нещото се извърна към него. Това, което беше смятал за лице, се оказа задната част на главата. Сега предната, която не изглеждаше по-симпатично, се опули към него с две големи тъмни дупки, през които се виждаше нещо. Имаше нещо блестящо във вътрешността на тази полусмазана глава. Йонас инстинктивно се приближи към заека, за да види по-добре.

    • Мууууу.
    • Стига бе. Зайците не мучат. Само на такава тъпотия ли е способна фантазията ми?
    • Добре де, извинявай. Исках да се пошегувам. Знам колко много мразиш великденския комерс. Йонас, аз съм.

    Сега стана наистина гадно, защото това беше гласът на Мара. Лек и весел бликаше от кухините на заека. 

    • Да бе. А аз съм шизофреник. 
    • Не си, Йонас. Шизофренията изключва саморефлексия. Чел си достатъчно, би трябвало да знаеш.

    Наистина беше прочел какво ли не в първите седмици след диагнозата ѝ. След това престана да чете и започна да пие.

    • Как са вашите? 
    • Мара, честно? Първото нещо, което ме питаш след толкова много време, е как са нашите, докато се криеш в зомби-шоколадов заек по средата на супермаркета? Как да те взема на сериозно? Тоест себе си, как да взема себе си на сериозно? По дяволите, няма да те наричам повече Мара, никаква Мара не си. Изчезвай, махай се, остави ме на мира.
    • Ще се махна, ако ми обещаеш да се грижиш за тях. Явно не мислиш за това, но нали ти е ясно, че и двамата са рискова група за вируса? 
    • А аз пък съм рискова група за тъгата.
    • Можеш просто да си сложиш маската и ръкавиците, когато излизаш. И да престанеш да поркаш бира с онази сган от полумъртви алкохолици. Стой си вкъщи. Какво направи със саксиите ми?
    • Изхвърлих ги.
    • Глупак.
    • Майка ти не ги искаше. 
    • А ти какво, беше твърде зает, за да ги поливаш?

    …

    • Извинете, бихте ли се придвижил към касата? Чакаме ви вече повече от час.

    Дебеланата със сигналния елек стоеше пред него и размахваше малката си подпухнала длан пред лицето му, за да го събуди. Йонас се стресна и послушно нареди съдържанието на кошницата си върху лентата. Притесни се дали ще има достатъчно пари в картата си, за да плати всичко, но когато касиерката му подаде касовата бележка с нещо като гънки на усмивка под маската, той се осмели и каза:

    • Извинете, ще искам и една кофичка мушкато.

  • this side of paradise

    б.а: Известно време из мрежата се разхождаше това писмо на Ник Фаринела, написано от името на Ф.С. Фицджералд.

    https://www.mcsweeneys.net/articles/this-side-of-paradise-a-letter-from-f-scott-fitzgerald-quarantined-in-the-south-of-france

    Струва ми се, че има нужда от отговор.

    Париж, Вила Paradis

    Май 1920

    Скъпи Франсис

    Писмото ти ме достигна в един момент, в който мислех, че полудявам. Впоследствие ми стана ясно, че не само аз, а целият свят се е запътил натам. Единственият ни шанс да се спасим е да наблюдаваме. Наблюдателят задължително е (поне донякъде) извън нещата. В коя ли книга прочетох това? Дано да е вярно.

    И тук животът се е заврял в миша дупка, преследван от сянката на един призрак. Никой не излиза, улиците кънтят от тишина. Все едно живеем не в Париж, а сред степите. Затворените кафенета хвърлят тъжни сенки по тротоарите като оглозгани скелети. Днес обаче с ужас установих, че вече съм свикнала да не правя нищо вълнуващо и че не ми липсва каквото и да е от преди. Щастието е нещо ужасно понякога, защото обезсмисля цялото ти минало, в което си действал и мислил по друг начин. Спомняш ли си онези безкрайни тропически нощи, в които унищожавахме бутилка след бутилка и разкъсвахме света на малки парчета, за да го огледаме добре над пламъка на свещите? Това е сякаш чужд живот. Ще трябва да намеря нещо, което ме прави също толкова развълнувана и в новия. Но както изглежда, единствените кандидати за сега са обедният сън и заспиването в 21 часа вечер до грамофона. 

    Прекарвам цялото си време с Александър и децата. Запасили сме се с всичко необходимо, мис Ая ходи веднъж седмично до едно близко село за хляб, пресни яйца и мляко. Въздухът е разкошен. Александър се е залепил за пианото и почти не говори с мен. Понякога мисля, че е гений, друг път така ме ядосва, че ми иде да го полея с кофа студена вода. Все едно имам три деца, а не две. Липсват ми контакти с мъже, познаваш ме, липсват ми флиртуването, театрите, философския клуб. Тъгувам и аз за Ню Йорк. Обаче най-много страдам заради затворените библиотеки – представяш ли си, от два месеца препрочитам две тънки книжки, и сякаш препрочитането изтрива цялото ми досегашно знание, всички други книги, които съм чела през живота си. Ставам все по-празна. Ако знаех, че ще се случи така, щях да си заема половината библиотека, но как да знаеш такива неща. Всъщност аз май си знаех де, ама и сама не си вярвах. Когато цялата истерия започна, повечето ми се присмиваха. Тогава бях много уплашена. Най-вече заради децата, мислех си: ако нещо се случи с мен и с Александър, кой ще се грижи за тях? След две седмици, прекарани в леглото с нервен срив, от който вдигах и висока температура, се успокоих – нали затова си имаме кръстници. Бог ми е свидетел – нашите са страхотни, нали познаваш Анаис и Жан? Със сигурност на децата ще им е по-добре с тях, отколкото със собствените им побъркани родители. Но нека това не звучи фаталистично, скъпи Франсис. Определено имам намерение да поживея още доста дълго време, просто има едни такива родителски страхове, които, ако ги анализираш малко, са направо детински. Говорила съм със Зелда за това, тя ме предупреди още преди години. Ама май не е лошо човек да помисли интензивно за собствената си смърт. От известно време пия само червено вино, а сутрин преди изгрев се разхождам боса в парка, като внимавам да не ме види някой. И ето – здравето ми е укрепнало и то само благодарение на една ужасна и в същото време освобождаваща мисъл. А що се отнася до отношенията ми с Александър – спомни си, първо – че той е руснак, и второ – че не всяка двойка може да е като вас със Зелда. Прегръщам ви и двамата. Моля те, наистина не прекалявай със скоча – твоята прекрасна лейди е абсолютно права. Ако търсиш нещо, което да размърда писалката ти, пробвай този индийски чай, който ти пращам. Не ме питай откъде съм го намерила – дори и в тези несигурни времена някои пазари работят, за щастие. Ето малко островче сигурност, на което да облегнем уморените си, уплашени духове.

    Благодаря ти сърдечно за рецензията на разказа ми. Ясно ми е, че трябва да изхабя още много мастило, ако искам някой ден да се нарека писателка. Ясно ми е също, че вероятно никога няма да се освободя от женското бреме на сантименталността. Но щом ти чуваш ехото на гласа ми в написаното, значи съм на прав път. 

    И още нещо – моля те не споменавай повече Ърнест. Не искам да знам нищо за него. Нима забрави какво ми причини този дяволски син? Не мога да те коря за приятелството ти с него, но ако моето ти е поне наполовина важно, то се прави, че той не съществува, когато говориш с мен. 

    Как е Франсес? За нея нищо не казваш. Моля се скоро да успеем да се срещнем отново и да прекараме няколко безгрижни месеца заедно, с новите си неврози и с децата си. Може би те ще продължат приятелството ни, когато нас ни няма. Но нека да не започвам пак да мисля за това. Все пак ние сме добре. Всъщност, по-добре от всякога. И въпреки всичко…

    Твоя приятелка в тези дяволски времена,

    Розанели

  • Заедно

    В деня, когато светът щеше да свърши, се събудих много рано. Не беше нужно да поглеждам часовника, а само да се ослушам – нощната тишина притискаше спуснатите щори. Опитах се да заспя отново, но тялото ми имаше други планове. Кръвта шурна към крайниците и засили скоковете на сърцето ми и отведнъж нито един ъгъл в леглото не ми беше уютен. Сетих се защо и изритах завивките на земята. Втурнах се към кухнята, където с един замах включих кафемашината и лаптопа си, пренощувал на малката масичка до прозореца. Тъмното правоъгълното око на телефона ми примигна и се взря в мен от кухненския плот. Докоснах го. Беше 4.41 сутринта.

    Преди много, много години непрекъснато се будех в 4.41. Бебето ми имаше навика да огладнява по това време – биоритъмът му беше прецизен часовник. Кърмех, докато в гърдите ми останеше само вакуум, а после милвах челото му, докато заспи отново. Лягах и се взирах в тавана, който все повече надвисваше над нас, готова да покрия малкото телце с моето. Убедена бях, че ако заспя, нещо ужасно ще се случи. Трябваше да стоя будна. Бебето стана дете и продължи да се буди по същото време, а аз -да вардя съня му от нощните караконджули. От тези години ми останаха умението да се страхувам прекомерно и един куп нервни тикове.

    Седнах до прозореца с чаша кафе и дръпнах пердето, за да изчакам изгрева. Пътеката пред блока трептеше в ритъма на единствената си леко дефектна улична лампа. Отсреща скелетът на празния триетажен паркинг замрежваше тъмния силует на Витоша. Чух няколко автомобила, които се спускаха по шосето към центъра, отнякъде проскърцаха щори. Всичко беше нормално, обаче сърцето ми хлопаше като дървена лъжица по тенджера. Изхвърлих кафето, направих си чай и се логнах в комуникационния канал. Имах съобщение от MrTime.

    Така – Господин Време – наричах последния си клиент, който беше известен писател. Аз самата не бях чувала името му, но това се дължи на по-уединения ми начин на живот, с който се опитвам да компенсирам недостатъците в енергийното си захранване – избягвам всякакви външни стимули. Откакто работех като витаизчислител на свободна практика – петдесет години поне, не бях срещала такъв феномен. Господин Време разстройваше инструментите ми със самото си присъствие. Не само не можех да измеря дори телесната му температура, ами и машинките ми излизаха от строя една след друга, плюейки странни параметри за довиждане.

    На втората ни среща се появих с чисто ново оборудване, което сдаде багажа също толкова бързо колкото предното. Господин Време ме гледаше благо, докато се потях от притеснение. Беше висок и жилест старец, със суха, болезнено опъната върху скелета кожа, дълги бели коси и топли като уиски, уморени очи. Предполагах, че е поне 300-годишен, а защо не и повече – такъв като него със сигурност можеше да си го позволи. Макар че не ми беше ясно как е успявал да се подмладява без витаизчислител.

    • Съжалявам, нещо не е наред.
    • Вината е изцяло моя, госпожице. Това не се случва за първи път. Бях се отказал от идеята, докато един мой колега не спомена вашето име. Каза ми, че сте изключително добра. Започнал съм един мащабен роман и много искам да го довърша.
    • Съжалявам, че ще Ви разочаровам.
    •  Колегата ми спомена, че Вие сте учила и аналогови системи.
    • Това е просто едно не съвсем научно издържано хоби…
    • Което би могло да Ви свърши работа с труден случай като моя, нали?

    Приех, защото обичам да си блъскам главата. Господин Време ми каза, че е живял повече от век и никога не се е подмладявал, което беше абсолютно невъзможно. Отведнъж бях готова да му повярвам, все пак бях видяла как реагират инструментите ми. Енергийното му поле беше особено. В негово присъствие дори кръвоносните ми съдове започваха да шумолят от непознато налягане. Според учебниците ми, които изкарах от архива и прелистих отново, беше теоретично възможно да съществува човешко тяло, което се влияе повече от гравитационните вълни, отколкото от електромагнитното поле на земята, което би предизвикало различен ход на делене на клетките и друг ритъм на разпад. Възможно беше и такава мутация да се случи при силен емоционален стрес. Господин Време явно беше извадил този късмет, но вероятно хич му беше леко, а и явно не го правеше безсмъртен. Тялото му показваше и някои противоречиви знаци, но като цяло се беше запътило към скорошна биологична смърт.

    Вечерта след последната ни аналогова сесия се почувствах отвратително. Започнах да изчислявам позицията на повредените му теломери и докато чертаех първата карта на ръка, забелязах, че треперя силно. Малко след това зрението ми се влоши, повърнах вечерята си и със сетни сили се притеглих от банята до леглото, където загубих съзнание.

    Събудих се – това беше точно преди пет дни – с тежка глава и още по-тежки мисли за О. От години не бях мислила за детето си – пак част от моята система за енергоспестяване – и самото му присъствие в главата ми ме помете с невиждана сетивно-емоционална вълна. Усещах русите му коси между пръстите си, главата, която миришеше на пот, сън и засъхнал ябълков сок. Яркият му, вечно пресипнал от свръхупотреба глас наводняваше черепа ми и сърцето ми се свиваше толкова болезнено, че се чух как стена като умиращо животно. Преди век го изпратих насила по Пътя. Тогава бях убедена, че това е правилният начин, вярвах в новия свят и в неговите постулати, вярвах в личната жертва в името на колективното добро. Той не беше готов, отказа да си приготви багажа, постерите в стаята му демонстративно висяха до последно. Накрая аз ги свалих и увих в копринена хартия, а той ги накъса, крещейки в лицето ми думи, остри като начупено стъкло. Извърнах се и му извиках такси.

    – Кажи ми поне кой е баща ми.

    – Ти нямаш баща.

    – Знам, че си забременяла по стария начин. Затова са те уволнили от

    предишната работа. Значи имам баща. И сега, след като си напът да ме изхвърлиш, си длъжна поне да ми кажеш нещо за него.

    – О, аз не те изхвърлям. Време е да поемеш по Пътя. Както всички твои връстници.

    – Аз не съм като всички. И ти знаеш това най-добре.

    – Таксито ти пристигна.

    Сега изпитвах остра нужда да продължа този разговор, но О вече не се казваше така, беше над 100-годишен, живееше на ново място и нямаше сила на този свят, която би ми помогнала да го намеря, но хиляди, които щяха да ми попречат. Дали косата му все още миришеше по същия начин? Или е използвал подмладяващия процес, за да смени външния си вид и дори порите на кожата си, за да забрави кой е? Дали все още меланхолията и пенестият гняв разкъсваха светлото му лице, или животът го беше научил на примирение, както и мен самата?

    Разопаковах нов комплект инструменти и застанах до прозореца. Все още треперех и дишах трудно. Преди месец бях измерила състоянието си, за да докладвам в агенцията за заетост. Резултатът беше дори по-добър от миналогодишния – оставаха ми 37 години до началото на биологичния разпад и още 14 до края му. Сега обаче всички параметри светеха в червено. Оставаха ми точно 5 дни живот. Твърде малко, за да мина през процес на подмладяване.

    Нямах сили да се питам какво се е случило. Взирах се в мъглата навън, докато тя ме погълна, после си направих кафе.

    Понеже нямаше какво друго да правя, освен да чакам, се заех да подредя емоциите и делата си. Прекарах петте дни, медитирайки и работейки по изчисленията на Господин Време, които се оказваха последния ми проект. Искаше ми се да успея да го завърша. Мислех много за него и за добрите му очи, после отведнъж започвах да мисля за О и за неговите огнени зеници, които идваха от друго време, а после се плъзвах още по-назад и мислех за С, дълго обхождах спомените за тялото му, за неспокойството, което ми предаде заедно със спермата си, за това колко щастлива бях в това неспокойство, и колко ми липсваше С, и колко ми липсваше О, и колко ми липсваше крехкото, изтръгнато от първата буря семейно дръвче, и колко ми липсваше… Заспивах върху кухненската маса с отворена уста и оцъклени очи, после идвах на себе си и продължавах да работя. Трудно ми беше да се концентрирам, но упорствах, всеки път търпеливо измествах фокуса си от миналото и го поставях върху сегашното време. Симптомите ми се влошаваха, но способността да ги приемам нарастваше обратнопропорционално на оставащото време. Бях професионалист в тази област и освен всичко друго, знаех и как се умира добре. Най-важното беше да се избягва въпросът защо.

    Снощи останах да работя до късно, за да привърша изчисленията на Господин Време. Докато оглеждах готовите карти, забелязах повторенията в генома. Сравних ги с моите, после – за да съм сигурна в това, което вече знаех, извадих от архива картите на С, които бях изработила на майтап, докато си седях в къщи, безработна, наивна и бременна, и които съвсем точно предсказаха кога той ще ми бъде отнет. Тогава и двамата не им вярвахме.

    Господин Време ми беше изпратил съобщение точно в 4.41. Текстът гласеше „Началото на моя роман. Твой малък О”, приложението беше в непознат за мен .nwn формат, който лаптопът ми отказваше да отвори. Сърцето ми се превърташе от страх, но знаех, че това, което трябваше да се случи, щеше да се случи така или иначе. Преместих файла в устройството за виртуална реалност, сложих каската и стартирах файла отново. Докато влизах в малката къща, усетих как тялото ми пое последния си дъх, а после чух гласовете им.

  • Имам кученце

    – Здравей. Добре изглеждаш.

    – Здравей. Нали знаеш, че не разбирам какво означава това?

    – Няма значение. По-интересно ми е да знам как се усеща човешкото тяло за първи път?

    – Не усещам много. Трябваше да си избера онова косматото зад витрината… кучешкото. Имате много малко сетивност. Сякаш съм отделен от света с изолиращо фолио.

    – Значи сравняваш сетивата на обитател на твоята галактиката с куче от моята? Какъв процент е съвпадението?

    – 89,349 процента.

    – Трябва да си го запиша в бележника.

    – Бих могъл да ти го запиша директно в паметта.

    – Можеш?

    – Вече съм ти записвал разни неща. Различната мозъчна обвивка не се оказа проблем ‒ пропускливостта се контролира от съшите биоалгоритми.

    – Какво си ми записал?

    – Ще разбереш.

    – Кога?

    – Когато си зададеш съответните въпроси.

    – От дванадесет месеца ми казваш колко е лошо, че непрекъснато си задавам въпроси.

    – Лошо е. Но аз това съм го казал само веднъж. Тези…месеци, това ваше време…ги усещаш само ти. Както и много други неща.

    – И все пак.

    – Реших да те приема такава, каквато си. И да ти дам отговорите.

    – А сега какво?

    – Сега ще си купиш това кученце. После трябва да се отървем някак си от това неудобно мъжко тяло. После ме хващаш на каишка и ми показваш твоя свят, както бяхме планирали. А след това, ако си готова, идваш с мен.

  • Последният път, когато видях Мара

    Не знам защо не съм ти разказвал тази история досега. В началото аз самия се опитвах да я забравя, после известно време се срамувах – все пак става въпрос за чувства, които тогава играеха голяма роля в моя живот, но не пасваха на лицето, което показвах пред приятелите си, дори и на най-близките. Колкото повече време минава обаче, толкова повече си позволявам да се сещам и да говоря за всичко, което се случи тогава, и да го анализирам като феномен, все едно се е случило на друг. Мисля си, че тези неща трябва да се знаят, че от тях може да научи нещо. Или поне да се позабавляваш една бира време, както човек може да се забавлява с небивалиците.

    Разбрах, че Мара е изчезнала от Митко. Той се беше заел да организира събиране на класа от гимназията – нелеко начинание, понеже бяхме разпръснати из всички краища на света и малко от нас поддържаха някакъв контакт. Но Митко е веселяк и купонджия, освен това го тресеше носталгията по онези времена, затова се захвана с тази работа. Понеже живееше близо и се засичахме от време на време, още в началото се опита да ме спечели за организационния комитет, но аз му отказах. Предложих му помощта си само за осигуряване на помещение и катеринг чрез моята фирма, в случай че събитието наистина се състои. За няколко седмици беше успял да издири класа във Фейсбук и да вкара всички в една група с предложения за няколко дати и места за срещата. После се захвана да модерира безкрайните дискусии, които се пораждат когато 30 човека не са сигурни какво искат. Оставаха няколко месеца до 15 годишнина от завършването ни и всичко изглеждаше добре. Един ден го срещнах отново на улицата и след обичайните оплаквания за времето, той изтърси:

    • Абе човек, тая Мара да не би да е умряла?

    Сърцето ми направи салто и падна болезнено на земята. Митко нямаше как да знае, но Мара беше тайният обект на любов в последните години на гимназията, всъщност никой не знаеше, освен може би тя самата. Въпреки че оттогава не я бях виждал, тези неща създават доста трайни невронни връзки в мозъка, така че дори само името ѝ беше достатъчно да ме разтърси като електрически шок.

    Казах, че не се бяхме виждали 15 години и това е вярно, но не бяхме изгубили контакт съвсем. От десетина години бяхме приятели във Фейсбук, гледахме си снимките – така де, аз гледах нейните. Поздравяваме се за рождените си дни. Веднъж я питах как е във Франция, където тя замина веднага след завършването. Отвърна с “Бива.” и ми написа един телефонен номер, да съм звъннел ако съм наблизо. Естествено, не ѝ звъннах, когато бях на романтична ваканция в Париж с жена ми, макар че мислех за това през цялото време (и се укорявах за мислите си). В България никога не се засякохме. Тя май не се прибираше въобще. Странно е как отсъстващите присъстват в нас толкова отчетливо, и то без да ги забелязваме.

    Тогава, в последните класове, ние двамата бяхме аутсайдери. Но докато аз бях класически случай на срамежлив книжен плъх, тя беше цветна птица и странеше от класа, но си имаше други приятели. Тъмни, странни субекти, с които се движеше нощно време в един свят, който ми се струваше ужасно плашещ, но също толкова вълнуващ и до който, знаех, никога нямаше да имам достъп. Тя не се страхуваше от нищо и изглеждаше винаги занесена, заета с някакви извънземни мисли. Малко е да се каже, че ѝ се възхищавах.

    Обединяваше ни страстта към четенето – и двамата седяхме на последния ред и четяхме книги в час. Започнахме да общуваме от време на време и да си разменяме книги. И въпреки че това общуване беше доста минималистично, то беше много повече отколкото получаваха съучениците ми, които тя игнорираше, така че се чувствах избран. Бях, да си го кажа, хлътнал до дупка и една нейна реплика от сорта на “Прочетох я” ми се струваше по-ценна от всякакви любовни признания.

    На абитуриенския бал се напих за първи път и то сериозно. Не че ми трябваше много де. Мара беше там, макар че повечето очакваха тя да не дойде. Носеше семпла черна рокля с голямо деколте и това все още е най-възбуждащата гледка, която мога да си представя. Тогава постригваше косата си по момчешки късо и я боядисваше в ярко розово. Когато малко след полунощ алкохолът в кръвта ми достигна критични нива, това розово сияние беше единственото, което можех да различа в мъглата и единственото, за което можех да мисля. По някое време се приближих до нея и я попитах без да мигна дали иска да правим секс. Спомням си за тази сцена толкова ясно, защото това беше върхът на мъжката смелост, който не съм изкачвал втори път. Тя ме огледа дълго и внимателно, после се усмихна и каза:

    “Да. Но не сега.”

    И това беше. Останалата част от нощта ми се губи, после дойде лятната ваканция с кандидатстването. Видях Мара няколко пъти, все в компанията на хора, които ме плашеха, и не се престраших да я заговоря отново. После тя изчезна, а аз започнах да пораствам.

    Но това “да, но не сега” се загнезди в мен и мутира в подмолни еротични въжделения, които обаче не са ми пречели през годините. Да, понякога, когато се чувствах тъжен, гледах снимките ѝ във Фейсбук и се наслаждавах на мазохистичното си влечение, което ме връщаше назад към времето и ме караше да се чувствам хем душевно възбуден, хем истински нищожен. Това е някаква форма на носталгия може би, психическа хигиена. Между другото, жена ми прилича малко на нея, така де, има някои нейни черти, които все съм търсил и които, при необходимост, си доизмислям.

    За Мара не знаех всъщност нищо освен къде е и че продължава да се движи в странни среди – снимките ѝ, предимно черно бели, показваха силуети на дългокоси мъже и жени, галерии, абстрактни гледни точки към ежедневни предмети или нейни портрети, направени от всъщност доста добри фотографи (които може би ѝ бяха любовници). Иначе – нищо. Нито работодател, нито семеен статус, никакви селфита или коментари под популярни статии. Фейсбук профилът ѝ беше, както и тя самата, една добре изиграна интелектуална пиеса със скрито съдържание.

    Та Митака си писал с нея по повод събирането на класа и тя веднага го уверила, че ще присъства. После обаче не му отговорила на някакъв въпрос десетина дни и той забелязал, че от тогава не е била онлайн. Това в днешно време е достатъчна причина да си помислиш за най-лошото. Каза ми всичко това като на шега и после захвана друга тема, махвайки с ръка. Аз обаче не можех да мисля за нищо друго. Представата, че тогавашната ми любов не е на този свят, означаваше да се лиша от детинското, успокояващо усещане, че някой ден, може би, тя ще намери ответен отговор. Не че правех планове, не че вярвах, всъщност дори и не исках, но потенцията на мечтата явно беше станала съществена част от мен и ме дърпаше напред през рутината на живота, както да речем някои се крепят на идеята някой ден да спечелят милиони от лотото. Женен съм щастливо, обичам жена си и мисля, че не бих ѝ изневерил. Мисля си, с опита на тази история, че фантазиите са толкова могъщи именно докато са в полето на невероятното.

    Още същата вечер набрах френския номер, който Мара ми беше дала преди години, след старателно изучаване на последната ѝ онлайн активност. На 5.02 беше качила снимка, която показваше горски пейзаж и това беше доста нехарактерно – ако съдех по останалия снимков материал, тя беше човек на града, градска принцеса, и не се вълнуваше от простичката зелена красота на природата. А това беше съвсем нормална цветна снимка, без никаква артистичност, на една съвсем нормална гора, покрита с киша и мъгла, която можеше да се намира навсякъде. В главата ми се зародиха десетки сценарии, един от друг по-абсурдни. Почувствах се като вкаран във разказ за Шерлок Холмс, който обаче тук липсваше. Аз бях един безсилен доктор Уотсън. Естествено, никой не вдигна телефона.

    На следващия ден не се сдържах и издирих в телефонния указател номера на родителите ѝ. Представих се, казах че организирам събиране на класа и че се чудя как да се свържа с Мара, защото явно не е много активна в социалните мрежи. Гласът на майка ѝ беше доста безразличен. Даде ми същия номер, който вече имах. Когато отвърнах, че на този номер не се обажда никой, тя с раздразнение каза, че не се учудва, да съм пробвал пак, Мара все някога щяла да вдигне, когато е в настроение да говори със земляни.

    След този разговор ми стана ясно, че хората явно наистина не се променят толкова много с годините. Този факт по някакъв начин още повече разбуди старите ми страсти и в следващите седмици Мара се превърна във фикс идея. Трябваше да я намеря, поне под удобния претекст – събирането на класа.

    Защо изведнъж бях решил, че е изчезнала, след като липсваше не повече отколкото през тези петнадесет години? Явно нещата изчезват едва когато протегнеш ръка към тях, за да ги пипнеш, и ръката ти увисне в нищото. Нещо като котката на Шрьодигер, която не е нито жива, нито умряла, докато не отвориш кутията.

    А аз развалих всичко това и повдигнах капака. Следях брояча на Фейсбук (last online since…), претърсвах списъка ѝ с приятели за каквито и да е следи от нея (нямаше), въвеждах имената на фотографите, които я бяха снимали, в Google и изучавах живота и творчеството им с усърдието на полицейски следовател. До никъде не стигнах. Колкото повече се ровех, толкова повече адреналин произвеждаше тялото ми, и тази смесица от възбуда и страх ме държеше буден по цяла нощ. Жена ми няколко пъти ме нарече зомби. Казвах ѝ, че имам много работа. Не беше лъжа.

    В началото на март се осмелих да изпратя съобщения на случайно избрани индивиди (защото по никакъв начин не можех да определя кой от тях ѝ е близък и кой не) от списъка ѝ с приятели. Направих стандартизиран текст на английски, в който описвах официалната причина за търсенето ми на Мара и ги молех да ме осведомят, ако знаят къде е и как да се свържа с нея. Получих няколко отговора, които до един казваха едно и също: „Не познавам тази жена лично, приятели сме във Фейсбук, защото има готини снимки“. Изпратих текста още веднъж, този път само на фотографите, с които беше работила, но никой не ми писа обратно. Леден вятър нахлу в тялото ми. Докато пиех десетото кафе в 2.30 след полунощ, започнах да се съмнявам, че Мара съществува или че е съществувала въобще някога. Не само за мен, сякаш и за всички други тя е била илюзия, безплътен дух, който приема за кратко красивите си форми и създава свят около себе си, също толкова измислен; един сукубус, който изпива енергията на пленниците си и след това изчезва от материалното. Как беше казала майка ѝ? “Когато е в настроение да говори със земляни”? Тя би трябвало да знае за какво става въпрос.

    На следващия ден, след като бях спал само един час и се наложи да преговарям с доставчици до късно следобед, бях толкова капнал, че реших да се откажа, да се освободя завинаги от идеята за Мара и да се завърна към спокойната радост на живота си. Но още същата вечер жена ми съобщи, че заминава за уикенда на с приятелка, така че болният ми мозък веднага започна да крои други планове. Днес дори и аз самият не мога да повярвам, но в петък вечерта седях в самолет за Париж, разполагайки само с няколко адреса на студия на фотографи, чиито имена вероятно бяха псевдоними, ако въобще съществуваха.

    Наех стая в евтин хотел близо до Лионската гара, планирайки да започна обиколката си на следващия ден, но не можах да заспя от вълненение. Под прозореца ми тътнеше непрестанен поток от човешки гласове и автомобилни сирени. Към полунощ не издържах, облякох якето си и тръгнах да се разхождам. Париж никога не спи, дори и при минусови температури, с каквито ни беше изненадал този месец март. Нахлупил качулката си, се блъсках в развеселени групи млади хора, които запълваха тесните мокри тротоари с танцовите си стъпки, всеки с бутилка в ръка. Прииска ми се да принадлежа към тях. Там, където и Мара се движеше свободно, в сумрачните пластове на живота, да бъда част от тъмното, от дълбокото. Там, където нямаше задължения, рутина. Където всичко можеше да се случи. Всичко? Това, което ѝ се е случило и на нея?

    Не знаех в каква посока се движех, а снежната виелица се усилваше. Накрая се обърнах и закрачих към хотела. Нощта ме изплю обратно в сигурността на стаята ми. Не ме искаше.

    Тази нощ сънувах Мара. Е, как можеше да бъде иначе? В съня тя седеше на дивана в малката ми хотелска стая, с късата си розова коса (която междувременно беше пораснала до дълга кестенява грива, както знаех от последните снимки), с лице, облегнато на тънките длани и с прозрачен поглед, от който ми се покосяваха краката.

    • Защо ме търсиш всъщност?
    • Не знам, Мара. Може би заради онова „Да. Но не сега.“ преди петнадесет години. Може би искам да те питам, с голямо закъснение, кога?
    • Не си ли спомняш нищо от онази нощ? Тоест какво се случи след като ме попита?
    • Не.
    • Правихме секс. Беше нелошо дори.
    • А откъде да зная, че това е истина? След като нямам никакви спомени?
    • Ето, напипваш корена на нещата. Всичко може да съществува в спомена. Дали се в случило наистина или не, не е важно. Нима само заради това си в Париж?

    Събудих се с мачкаща болка в главата и с усещане за нереалност. Бледата светлина от прозореца, покрит с петна от навят и залепнал сняг, правеше стаята ми да изглежда като клетка в нечий нездрав мозък, където бях затворен, безсилен да изляза отвъд лудостта. Гадеше ми се, а не бях ял нищо от предната сутрин. Облякох се отново и тръгнах да търся кафе и закуска извън неуютния хотел. На излизане от фоайето почти се сблъсках с един мъж, който припряно нахлуваше откъм улицата. Промърмори ми нещо на френски, който дори и аз можех да различа като лош. Беше с ясен източноевропейски акцент и може би само заради това се вгледах в лицето му. Изведнъж ми се стори, че разпознавам тези черти. Да, определено го бях виждал. Докато се усетя къде обаче, мъжът беше завил към асансьора, а аз се намирах навън, сред врявата на пешеходците. Тогава се сетих – това беше един от фотографите, снимали Мара, Жан Белов. Можеш ли да повярваш? Бях намерил официалния му сайт и там имаше малка снимка, която се беше запечатала в мозъка ми – тъмно руси, леко прошарени коси, дълги почти до раменете, тънък мустак, широко лице с високи скули, типичното славянско ДНА, което така отиваше на акцента, който чух.

    Втурнах се обратно към рецепцията. Момичето, което си пилеше ноктите зад гишето, ми каза, че не е видяла никой да минава освен мен самия. Освен това не може да ми каже дали има регистриран гост на името на Жан Белов, освен ако не съм от полицията. Седнах на единствения стол в тясното фоайе, директно пред раздразнения ѝ поглед, и реших да чакам. Той все някога щеше да излезе. Хотелът не предлагаше закуска, даже кафе или вода не можех да си поръчам. Откъм улицата долитаха приглушени шумове на автомобили, прерязваши кишата по улиците, и неразбираеми разговори на непознати ми езици. Портиерката говореше през цялото време по телефона на арабски, но много тихо, сякаш се страхуваше да не разбера нещо, вероятно я объркваха тъмните ми вежди и леко гърбавия нос. По някое време май съм заспал. Или само съм се унесъл, но не зная за колко време. Свестих се от струята студен въздух, която нахлу откъм отворената врата. Някой току що беше излязъл.

    Обхвана ме смазващо отчаяние. Какво правех тук всъщност? Кой бях аз всъщност – спокойният предприемач, който изведнъж тръгваше подир някаква химера, оправдавайки глупостта си с героични стремежи да спаси принцесата от дяореца на дракона? Колко патетично и колко вълнуващо.

    Закрачих с бавни стъпки към един ресторант. Междувременно беше почти обяд. Седнах на една вътрешна маса, за да не се изкушавам да следя улицата и прекарах два часа, наслаждавайки се на обедното меню и на една бутилка вино, без да мисля за нищо. След това, леко пиян, се довлачих обратно до стаята си, където камериерката беше надула отоплението до дупка, проснах се на леглото и изгубих съзнание.

    Не бях спал през деня от тийнейджърските си години. Има някаква магия в това да избягаш от заетостта на светлото, да се скриеш в леглото и да се събудиш свеж привечер, когато светът започва да се свива, уморен, оставяйки ти празното пространство на нощта, сякаш само на теб. Тогава, в гимназията, обичах да проспивам дните си, които ми се струваха безсмислени, и да намирам утеха в нощта, под малката лампа за четене, или на балкона, взирайки се в тъмното, пълно с обещания. Никога не излизах. Нямах причина. Но си фантазирах всичко, което се случваше – градската градина под лунната светлина, приятелите на Мара, които свиреха на китара и пушеха трева в ритуален кръг, изпъстрените с графити стени на онази нелегална кръчма, където пускаха само избрани хора, танцуващите тела, летенето в космоса на съзнанието, мириса на акрилна боя, марихуана и шишарки.

    Тогава това ми беше достатъчно. Но сега нямаше да загубя времето си в Париж, затворен в стаята си. Хрумна ми, че може би бях дошъл да открия себе си тук, а не Мара. Търсех някакъв катарзис. Имаше, все пак, нещо погубващо в спокойния ми живот досега, макар че никога не съм искал нещо друго, поне не на съзнателно ниво. Имаше нещо страховито във връзката с жена ми, в тази тиха, истинска любов. Дълбоко в себе си бях все още жаден, все още чаках нещо да се случи, да ме разтърси, да ме погуби.

    Този път излязох от стаята си, пълен с енергия, може би все още леко пиян, щастлив, че бях сам в Париж, без задължения. Бях един току що осъзнал се мъж, който можеше да прекара вечерта си както поиска.

    Във фоайето ме чакаше Жан Белов. Седеше на стола с бутилка бира в ръка, кой знае откъде я беше намерил, а арабката му кимна като ме видя как залитам по тясното стръмно стълбище.

    – Разбрах, че си ме търсил. Мога ли да знам защо?

    Обясних му, че френският ми е много зле и го попитах дали говори руски. Той поклати глава за не, но това може би означаваше да. Извадих телефона си и му тикнах пред лицето една снимка на Мара.

    -Да се разходим. – предложи той лаконично.

    Тръгнахме. Жан се движеше бързо и елегантно сред вечерните тълпи, без да се налага да отстъпва място на други пешеходци, с издължената осанка на благородник, отвреме на време поглеждайки към мен само колкото да се увери че го следвам. Аз пъхтях след него и все закачах нечие яке, чанта или детска количка. Бяхме вървяли около двадесет минути, когато не издържах.

    – Е, какво? Познаваш ли я? Как мога да я намеря?

    Направих поне десет грешки в тези три изречения и Жан явно се смили с мен, защото ми отвърна на чист руски:

    – Разбира се че познавам Мара. Но не знам къде живее в момента. До преди година беше в една мансарда съвсем наблизо. Там съм я посещавал често. После се премести, но не ми каза къде. Нямаше нужда вече от мен. Но сега отиваме на едно хубаво място, ще те запозная с хора, които може би знаят повече. А ако си късметлия, може и самата тя да е там, кой знае. Ти, предполагам, си от българските ѝ любовници от онова време?

    – Не, всъщност не съм…не бях…

    Тогава се сетих за последния си сън. Бях ли, или не бях? Имаше ли въобще значение дали наистина съм спал с Мара? Вече се съмнявах във всичко.

    – Виж какво, не е толкова важно. Просто съм в Париж и мислех да ѝ се обадя. Бяхме приятели. И се притеснявам леко, защото повече от месец не е била онлайн и не си вдига телефона…

    -Ти имаш даже и телефонния ѝ номер? – Жан свирна с уста. – Явно не си кой да е. Но Мара често изчезва така, да знаеш. Всички, които я познават, знаят това. Понякога се връща, понякога – не. Понякога изниква на съвсем друго място, защото почвата на предишното се е изчерпала.

    – Почва? Възможно ли е да е извън Париж? Последната и снимка е на една гора. Озадачаващо постна.

    – Всичко е възможно, приятелю. Само любовта е невъзможна. Хайде ела. Имам след малко представяне на новата си книга в Luis6. Това е един нов клуб, страшен е. Ще се забавляваме. Щом си близък на Мара, си добре дошъл. Част от семейството.

    Тръгнах след него озадачен, не толкова от това, което чух, колкото от ненормалната лекота, с която нещата се наместваха едно в друго. Представях си случайностите като верига, която тегли силно колелото на настоящето и то се върти все по-бързо, все по-гладко, а аз само седях отстрани, наблюдавах и се дивях на тази божествена мощ, с която бях свързан. Случвало ли ти се е нещо подобно?

    Сякаш чул мислите ми, Жан се обърна и добави:

    – Сигурно се чудиш какво правех в същия хотел, в който и ти си отседнал. За теб знам сега. А аз имах среща с една любовница. И тя е женена, затова. Не е лоша. Странно е, че докато се любехме там, по обяд, в горещата като сауна стая, непрекъснато се сещах за Мара. Явно духът ѝ ни е събрал и двамата в този хотел, а, приятелю?

    Тогава забелязах, че държи в ръката си запален джойнт. Кимнах му и той ми го подаде. Дръпнах си няколко пъти и скрих кашлицата си в шала. Първата миризлива цигара в живота ми, на 35, в Париж. Не е лошо като за история, нали?

    Luis6 приличаше отвън на нормална триетажна жилищна сграда, само дето прозорците бяха покрити с черно фолио и явно добре изолирани, защото отвън не се чуваше нищо. Жан въведе цифров код в устройството над ключалката, вратата се отвори и ни посрещна мощна басова вълна, от която краката ми се подкосиха. Фоайето на първия етаж изглеждаше огромно, плувнало в мътна розова светлина. Повечето стени и врати бяха изкъртени, мебели липсваха, вместо тях в ъглите се извисяваха внушителни постройки от тонколони, които бълваха разтърсващ звук. Изкачихме се по стълбите към втория етаж, където имаше повече обособени стаи. В една от по-просторните беше изграден малък подиум, на който освен един диван, се помещаваше и пултът на диджея, който в момента загряваше. В съседство се намираше барът, декориран с гирлянди и светлинки като коледна елха, зад който две отнесени момичета и един брадат мъж подреждаха бутилки. Помещенията бяха спартански, но някой се беше погрижил за качествено озвучаване и призрачно осветление навсякъде, дори и в тоалетните. Нямаше много посетители, но тези, които срещнахме, ми се усмихваха с топъл интерес. Чувствах се комфортно в кожата си както никога досега. Забравих бързо какво търся и кой съм. Заговорих с най-смелия си ученически френски една компания студенти по философия, които чакаха на бара за поръчката си пред мен. Прекарахме часове, или поне така ми се стори, в разпалена дискусия за тайните послания в Одисей и за бъдещето на интернет. Никога не съм можел да излизам от себе си така гладко и нефилтрирано. Говоренето утвърждаваше съществуването ми, сякаш цял живот бях трупал планини от абстрактни мисли, които се материалзираха за първи път в подобие на личност. Чувствах себе си и се харесвах.

    Междувременно клубът се беше напълнил, стаите по всички етажи се стесниха от прииждащите красиви парижани. Музиката вече не беше толкова басова, стана по-мелодична, бърза и джазова. Много от присъстващите започнаха да танцуват, с бавни, змиевидни движения повдигаха ръцете си, докосваха се леко, очите им проблясваха под ритмичните светлини. Жан седеше на дивана, около него се беше образувала малка групичка, която разглеждаше няколко копия на лъскав фотоалбум и се наливаше с бира. Явно това се броеше за представяне на книга тук. Той ми кимна и ме повика, но отведнъж нямах жМарание да говоря с него. Нямах и жМарание да разпитвам за Мара. Най-сетне бях попаднал на място, за което винаги бях мечтал, до където никога не съм имал достъп. Нямах търпение да се отдам на това усещане да бъда част от затворен кръг хедонисти, които стъпват по съвсем друг ритъм върху земята, чувстват и приемат живота другояче. Дълги години бях страдал, мислейки, че не съм от тяхната порода, че съм скучен, непросветен, страхливец. А сега бях тук и отведнъж съвсем на мястото си. Трябвало ми е само някой да ме вкара, да въведе кода за достъп и да ме пусне вътре. И това не беше Жан, а Мара. Това беше нейният подарък.

    Озарен от светли мисли, се хвърлих в симпатичната тълпа, която ме прие с отворени обятия. Не знам как да ти предам усещането от тази нощ, приятелю, знам че искаш да чуеш всичко, но половината ми се губи и това, което е останало, е наистина само едно гигантско усещане, което не намира думи. Всъщност, не се случи кой знае какво, но точно достатъчно да запълни сетивните резервоари на един цял живот. Говорих си с десетки хора, не, говорих с душите им, сливах се с тях, усетих вечността, загубих времето и себе си и цялата си тъмнина. Всичко, което очаквах да ми даде един единствен човек, Мара, ми се изсипа отведнъж върху главата при нейната липса. Представи си, дори танцувах. Танцувах за пръв и последен път в живота си с часове, докато потта бликаше от порите ми, а мускулите ми пулсираха щастливо, в екстаз от собствената си свобода. Тялото, от което цял живот се бях срамувал, ми служеше чудесно и в тези часове аз го харесвах, харесвах безусловно себе си. Опитах всякакви движения, прегръщах всяко тяло, което ми се изпречваше на пътя, опитах няколко вида наркотици, обикалях по етажите като разбесняло се дете, играех си с неоновите светлини, блъсках се в призраци, в сенки, неуморим, без страх, защитен от усещането за единност с всичко и с всички. Това е, мисля, върховното усещане за живот. Да, знам, ще кажеш, че е изкуствено. Може би всичко би изглеждало различно на следващия ден. Може би клубът е просто една разбита къща, пълна със счупени бутилки и с отрепки, които упояват остатъка си от съзнание с наркотици. Нямах нито време, нито желание да проверя това. Когато започнах да отрезвявам, към пет сутринта, усетих страшно изтощение. Пропълзях до третия етаж, където някой предвидливо беше покрил пода на една от стаите с матраци за почивка. Легнах на едно свободно място в ъгъла и затворих очи. От незапечатаното таванско прозорче над мен прокапваше изгревът. Чувствах светлината му като хладна гъста течност върху пламналите си клепачи. Сърцето ми все още препускаше диво под дрехите. Усещах всяка клетка на тялото си жива, свръх будна въпреки умората. Но в момента, в който двигателният ми апарат спря да работи, се предадох на съня. В него срещнах Мара за последен път.

    – Виж ме.

    Обърнах се към гласа ѝ. Намирах се в онази гора, която бях видял на снимката. Мара се подпираше на едно дърво, сякаш нямаше сили да стои права. Лицето ѝ беше доста изхабено, но благо както никога досега. Нищо от стройната ѝ фигура не беше останало недокоснато от времето и все пак я познах. Усмихваше ми се, не предизвикателно както преди, а меко, приятелски.

    – Виж ме. Аз ли съм?

    – Ти си Мара. Къде си?

    – У дома.

    – Къде е у дома?

    – Виж!

    Гората се завъртя около мен като виелица, после затихна. Ошашавен, изведнъж се намерих в малка дървена колиба. Мара седеше на едно кресло пред мен, в скута ѝ едно вързопче, от което надничаха две любопитни бебешки очи.

    – Чувал ли си за 33 годишния слънчев цикъл? Когато го завърших и застанах отново в началото, имах шанс да се отклоня от пътя на повторението. Владеех полетата на фантазиите, но моята собствена земя беше опустошена. Започнах да работя по нея. Да се завръщам. Трябваха ми две години. Сега съм у дома. И не мисля да напускам това място за известно време. Знаеш вече колко хубаво е усещането да си там, където винаги си искал да бъдеш, дори и това усещане да се гради само на една илюзия, нали?

    Събудих се, потен и със зверски махмурлук, към обяд и едва успях да се върна в хотела, да освободя стаята си и да хвана полета за София. Там започнаха да се случват истинските чудеса.

    Върнах се вкъщи, уж на същото място в координатната система, но вътрешно бях другаде. Притъпеното ми съзнание беше останало някъде дълбоко в миналото. Работата, която преди ми се струваше досадна, или в най-добрия случай ме изнервяше, сега отново ми носеше огромно удоволствие. Радвах се на малките неща, на неделите с жена ми, които прекарвахме винаги по един и същи начин, на мекото ѝ коремче, на свистенето на кафеварката сутрин, на повтарящите се гледки през стъклото на трамвая, на тихите вечери в креслото. Започнах отново да чета книги. Сякаш се бях върнал от една задънена улица обратно в точката, от където можех да вървя напред, необременен от очаквания и смътни желания. Мара изчезна от мислите ми, също толкова внезапно, колкото беше дошла в тях. Не ми липсва тази обсебеност, честно казано.

    От време на време поглеждам профила ѝ във Фейсбук, който е все така неактивен. Снимката на гората е последната следа от нея. Някак си този пейзаж ме успокоява. Може би е жива, все пак. Може би цъфти на нова почва. Може би ще дойде на срещата с класа утре, леко поувяхнала и недоспала, ще ми разкаже за горската си колиба, за семейството си, и ще се забавлява с тази история, която ще разкажа, както я разказах и на теб. Всичко е възможно.

  • Къс II (nirvana)

    …

    Аз се заредих с чаша безалкохолно и се заковах между двете места, не бях сигурна къде пасвам в момента. Беше минал половин час от приема и все още не чувствах нищо, освен може би че ми става много горещо, нетипично горещо за почти два през нощта. Тънкият ми потник ми се стори твърде тесен и задушаващ, късите панталони също, шевовите им се усещаха неприятно по кожата. Имах бански отдолу, но все още не смеех да се разхождам така сред петдесетина общо взето непознати. Мислех, че просто съм нервна, мислех, че сигурно нищо няма да усетя от малката доза, сетих се и за един друг „първи път“ екстази в България, когато ни бяха дали нещо фалшиво (вероятно аналгин, защото единственият ефект беше, че главоболието ми изчезна). Виждах приятелите си във вътрешността на склада, точно под един ЛЕД лъч, как подскачат и жестикулират диво, те със сигурност вече се носеха по вълната… Погледнах часовника, 50 минути. Изпитвах лека завист. Не се сетих за двете парчета кекс, които изядох малко след полунощ. Те бяха забавили нещата малко. Реших да помоля Мара за другата половинка и влязох в склада, които се тресеше от басовете. Беше тъмно, Лука се беше постарал звука да е на ниво, но светлинно шоу нямаше. Само няколко евтини ЛЕД лампи в ъглите, които разпръскваха слабата си светлина в такт с музиката. Сетих се, че имах фенерче, и светнах в краката си, за да го изпробвам. Мисля, че точно в този момент се случи. Заля ме топла вълна от главата до петите. Отгоре-надолу и обратно. И пак, и пак. Взирах се в краката си, осветени от фенерчето, което вече не държах, защото тази вълна ме дръпна извън тялото ми. Това бяха чужди крака, изведнъж странно красиви, но абсолютно несвързани с мен. Катапултирана в едно много, много меко облаче малко над себе си, аз се завъртях в кръг, за да видя какво става, и времето се завъртя с мен. За пръв път разбрах (но и бързо забравих след това) как точно съзнанието си създава образи. Регулирайки бързината на въртенето си, аз си избирах разни неща, които очите ми срещаха по пътя си – нечий лакът да речем, дървена греда, бутилка, сянка, шапка, врата, и с абсолютна лекота си ги залепях в ретината по съвсем друг начин, и картините бяха толкова абсурдни, но не по-малко реалистични от нормалната подреденост на тези елементи. Музиката зае ролята на кръв в това ново тяло, което обитавах, и беше единственото, което чувствах – нито хората, в които без да искам се блъсках, нито острите трески, които се забиваха в босите ми крака, нито чашата сок, която разлях върху себе си, достигаха до тази светеща аз. За пръв път бях така загубена в момента, за пръв път събрах иначе разпиляните части на духа си на едно място. Тук бях сигурна, тук можеше да се случи всичко, целият свят беше захарен памук, който можех да си моделирам както искам или да ям, потръпвайки от сладост. Фактът, че такова щастие е въобще възможно, произведено на физическо ниво и директно проектирано в душевното, ме разтърси до дъното на съществото ми. Къде оставаха иначе всички тези възприятия, недоловими и покрити с калта на ежедневието? Всичко, което бях преживяла досега, а усетила само с една стотна от възможното, къде беше складирано, дали можех да намеря достъп? Дали имаше някакво място в мозъка, в което можех сега да се втурна, въоръжена с мощната сила на моментанното си безсмъртие, отворена като дива роза, свободна от себе си, от хормоните, настроенията и страховете си, в чистата, блестяща кожа на духа си? Заклевам се със смешна патетичност да се отдам на тази битка и да не спирам, докато не я спечеля, докато не си осигуря тези възприятия през цялото време, в абсолютно трезвено състояние.

  • Къс I

    …

    Но тази нощ всичко щеше да върви по любов, а не по вода. Залезът проникваше в сърцето ми като нежен любовник. Правех коктейл след коктейл и се взирах в лицата на хората, регистрирах всяка пора, всяко потрепване на лицевите мускули, изучавах сенките на лятото в очите, телата, косите. Опитвах се да запомня всички имена, всички истории, анализирах движенията, степените на пиянство, какво липсваше, какво беше в повече. Музиката се промени с настъпването на нощта, стана по-тежка, по-трансова. Басовете гъделичкаха босите стъпала, караха ръцете ми да се мърдат конвулсивно настрани, описвайки леки вълни от това, което чувах. Бях толкова щастлива, будна и трезва, че имах чувството, че ще се отлепя от земята. Към един през нощта Мара ме хвана за ръка и ме дръпна настрани. „Време е, събрах всички в „Леглото“.

    Почти бях забравила за какво бях дошла тук.

    …

  • Нереална

    Светлината на утрото е прелестна, дъхава като току що разцъфнала пъпка и сияйна в ядрото си, но кой знае защо се чувствам така, сякаш именно тя, а не Марко, отрича съществуването ми. Има доста причини да бъда разбъркана днес. Станах доста рано, а снощи пих много. Мисля, че първата бутилка червено вино свърши още към девет, тъкмо се беше смрачило, а как да прекарам остатъка от нощта без одеало? Към десет винаги става хладно, дори и през лятото. От някъде се спуска едно сивкаво течение, протяга се към мен, допълва чашата ми, отваря бутилки. След това се укротява и говорим.

    Марко винаги ми казва, че не бива да пия, или поне не преди снимки, но Марко прекарва нощите с жена си, а аз съм сама. Освен това не мисля, че ми личи особено, нито лицето ми е подпухнало, нито очите кървави както съм виждала по филмите (или както се получава при Марко, когато прекара нощта с мен). Това се дължи, мисля, на факта, че когато реша да пия, не ям. Само по няколко плода и хлебчета през деня, а вечер съм на балкона с чашата и чакам. От малкото столче, което съм заела, се виждат отрязъци небе, гора, няколко къщи и между тях слузестата река. Това не е обида, намирам реката за слузеста, защото образува нещо като обло, лъскаво тяло пред очите ми, синкаво-зелено до тюркоазено през истински ведрите сутрини като тази, без бързеи или други нарушения, и никога не съм я виждала да е развълнувана – носи се с достойнството на свещена и заситена змия. Именно в тази река Марко иска да ме снима днес, намерил е място на около километър от моето жилище, там, където няма вече къщи, а само побеснели тъмни иглови дървета, които пазят бреговете. Той няма представа, че съвсем не ми се влиза в тази вода, че съм я наблюдавала дълго и опознала дотолкова, че съвсем не искам да я смущавам с присъствието си, не и в този участък. Има други места, надолу, след десетина километра, когато тя минава през града, разтяга се, забавя се, където я облива плоско слънце и я умиротворяват изкуствени пясъчни плажове и игрища за волейбол и деца със сладоледи и надуваеми дюшеци и плувци със стегната, зачервена кожа. Там реката не ме плаши, там прилича на приятел, на надуваем басейн, на семейство, но тук? Тук тя е люспеста, слузеста, а и тези гори наоколо растат безспирно, без контрол. Но Марко има нужда от спокойствие за да снима, винаги е несигурен в себе си, всякакви шумове го притесняват, често се вбесява, така че търси усамотението на неприятните места, за да може да ми крещи и да чуе тишината ми в отговор. Аз искам да бъда картина, затова и никога не му отговарям, макар че често ми се иска да му кажа, че снимките са хубави и защо всъщност никога не ги показва на други хора и защо не отидем в града, на пиацата, да хапнем сладолед, и да се смеем и може би, защо не остане да живее с мен завинаги, за да делим бутилките червено вино, така че да не изпадам повече в делириум, защото съм изпила толкова много тишина. Но никога не съм говорила с него и честно казано, не мисля че и сега ще успея, докато търсим удобно място да закрепим трипода и останалите джаджи, а на мен ми е толкова зле.

    Както казах, светлината тази сутрин е магическа като невинна девица, милва лицето ми с роса и обещания за юни и юли и други безкрайни летни месеци, които могат да ми се случат, но едва ли.

    Намираме нещо като плаж, метър на метър плоска кална повърхност, промита от нощната вода и сега останала да се суши бавно, на сянка, под надвисналата зелена корона на растителността по брега. Марко вече е съвсем наежен, въпреки че сме вървели едва десетина минути, той би искал вече да е започнал да снима, притеснява се от въртенето на земята, от пълзящото по хоризонта слънце, от времето, което е другаде и от теченията, които ще го простудят. Аз се събличам безмълвно, не съм си взела хавлия, но няма значение, студът не ме плаши вече. Той не ме гледа, взира се в черните буболечки по камерата си, върти и настройва, а моята кожа преминава бързо от състояние на болезнено настръхнали косъмчета в състояние на гладка безчувственост, защото съм се научила с времето да правя такива фокуси. Когато е готов, той поглежда към мен с онази гадна и остра досада, но не намира нещо, за което да се хване и да ме обвини, така че погледът му се смекчава и за секунда – но само за секунда – се сещам, че хората са истински и хубави и достойни за обичане, когато са обезоръжени, меки и нищо не искат. Сещам се също, че някога съм се влюбила в този мек поглед, спънал се и паднал на пода на фотостудиото при вида на моето тяло, завладяло пространството му за първи път. Сещам се и за много други неща, за които няма смисъл да говоря сега, защото ще отнемат ненужно място в описанието на случката. Сигурно ви е ясно, че професията на модела предполага много време за мислене, тайната обаче е в това да отделиш духа си от тялото, за да не пречи на снимките. Докато тялото е празно и следва правилата на играта, мислите могат да се реят накъдето си искат. Всъщност, често съм фантазирала да не се върна в тялото си изобщо, така и не намерих досега причина да го обитавам, но продължавам да я търся в снимките на Марко. Може би те ми дават позволение да съществувам като цялост, като нещо повече от клетки, които са жертва на махмурлук, глад и мъже, които разкъсват от вътрешен бяс тишината ми.

    Водата е студена, вероятно защото току що се е родила в някой натежал от хилядолетия алпийски ледник или защото аз не съм картина. Трябва да вляза до колене, казва Марко, по-точно до три милиметра над колянната капачка, за да изглеждат бедрата ми възможно най-хармонично, заобиколени от сочната, страховита вода. Това вероятно има смисъл и аз търся място за замръзналите си ходила по гладките зеленикави камъни. Цялата растителност наоколо запява, кръвта шурва в ушите ми с едно заплашително „пиуууууууууу“, а Марко е нахлузил смешните си рибарски ботуши и едва-едва е пристъпил в сумрачната тиня, където течението дори не се усеща. Държи фотоапарата си здраво, заврял гордия си нос в дисплея, но съм толкова далеч от него, че вече не виждам дали снима или не, затова тялото ми започва да изпълнява това, което трябва, както винаги без сигурността на наблюдателя, на окото, на затвърждаващия механизъм на техниката. Дали ще съществувам без него, се питам, и над главата ми една черна гарга врязва човката си в стряскащия покой, който следва от този въпрос.

    Зад завоя се задава дънер, плаващ с прилична скорост, изтръгнат от свлачищата някъде нагоре, в още по-дивото, плува като труп и като поздрав на страховете ми. Така разбирам, че вече не ме е страх. Лошото усещане от тази сутрин сваля маската си и се оказва много симпатично. Мисля, че е време да ям сладолед на пиацата, чудя се дали бих предпочела ягодов или малинов, но все още не съм решила. Лекичко се отпускам в прегръдката на водата и не отнема много и течението вече ме носи със същата скорост както и зеленикавия дънер, а Марко крещи. За момент се стъписвам – явно съм го уплашила и може би допускам грешка, но след няколко метра успявам да се обърна по гръб и да погледна назад. Виждам го съвсем малък в далечината и около него рояка от десетки черни птици, които кълват лицето му, и знам, че той не вика от болка за мен. Изпъвам се доволно напред, пробвам няколко замаха с ръцете, колкото да се успокоя, че съществувам, и крещя от радост „Юхуууууу“. Знам, че никой не вика така в истинския живот, но тази сутрин светлината беше прелестна, почти нереална.