Южна Америка

Пиша ти това писмо, зашото съм сигурна, че не ме помниш. За теб бях една от многото пациентки, а престоя в клиниката би трябвало да е изтрил всички допирателни точки на живота преди онзи ден със живота след него. Да е изтрил онези места, които думите ми биха могли да населят, за да образуват бегъл спомен. Дори и да е останала някаква съзнателна площ, непоразена от болката, аз ще стъпвам внимателно. Не искам да знаеш коя съм, не си търся проблеми, а и тук не става въпрос за мен. Пиша ти това писмо, защото бих искала да разбереш защо умря сина ти. Това, че аз съм замесена, е достатъчно да ме накара да се чувствам болезнено отговорна да ти разкажа историята. Чаках достатъчно дълго. Надявах се времето или Бог да свършат тази работа, но явно те – и двамата – са абсолютно безполезни.

Спомням си гордото ти лице. Едрото ти северно лице без никакъв естетически дисбаланс, хармонично издълбано от ръцете на живот, прекаран в оптимизъм. Гладко, дори и в петото ти десетилетие, свежо и приветливо лице. Лице, с което можеше да си сестра на всяка жена. Помня и високото ти здраво тяло, което ме караше да мисля за заснежени върхове. За девствен сняг, в който стъпваш ведро, нарамила ски и щеки. Ти беше човек, който живееше леко, по план, който нямаше нужда от промени, защото планът ти беше перфектен. Подкрепяна  в своята елегантна хипотенузата от благ мъж, също лекар, и от умен син със съвсем лек пубертет. Триъгълникът е най-стабилната форма във вселената. В началото на февруари две седмици ваканция в Цермат. И още две седмици през август в Бразилия, защото някакви ваши далечни роднини живеели там. През останалото време работа, винаги с усмивка на уста, без нито ден отсъствие. Знам всичко това от сина ти.

“Волята на жената е много по-силна от божията воля.”, каза ти тогава, и добави “Помислете си още едно денонощие, моля.”

Това изречение, това “моля” накрая, не беше просто стандартен коментар на гинеколог, изправен пред поредната нежелана бременност. Нежелана само от едната страна, което би трябвало да е същото, но за теб имаше разлика. Все още лежах с разтворени крака на стола, ти явно беше забравила да натиснеш копчето, с което да го свалиш. Но аз не обръщах внимание на позицията на тялото си, сълзите течаха от очите ми като хладни реки, зад които виждах единствено проблясъците на надеждата, едно голямо русо слънце, което се усмихва зад тъмните баири на страха ми. Току-що ти бях показала най-голямата си рана, една жива и туптяща рана, обвита от изрядно функциониращи репродуктивни органи и нескопосано засенчена с името на онзи, в който май сериозно вярвах тогава, защото нямах нищо друго.

“Той просто наистина не иска деца, може би това е божията воля и аз трябва да я приема.”

Така, без да съзнаваш, с едно изречение, ти ми подари Ясен. Подари ми силата да не направя аборт, да износя детето, което исках, без никакви разумни доводи. На контролните прегледи изражението ти, с което ме посрешаше, беше все по-ярка градация на усмивката на Мона Лиза. Кабинетът ти се усещаше като уютно място за безмълвни разговори на съучастнички, чиито план беше да надхитрят лошия брадат старец горе в небето. Днес се чудя дали си постъпила по съшия начин и с Елиас, дали и ти някога не си тряснала юмрука на своята добре тренирана воля върху онова, което старецът е бил планирал за теб? Дали той ти е отмъстил за дързостта? И дали някога ще отмъсти и на мен, или ме е наказвал достатъчно и мога да се успокоя веднъж завинаги?

Силата, която онова твое изречение ми даде, не се задържа дълго, само докато избутам детето от себе си. Оттам нататък нямаше причина да посещавам кабинета ти, нямаше причина да продължаваме да си кимаме с усещане за сестринство, което така или иначе вероятно аз си бях измислила. Тялото ми скоро се прегърби под тежестта на клишето, в което се превърнах – самотна майка със свръхактивно дете, упорита жена на средна възраст с панически атаки и глупава балканска гордост, с все по-малко приятели, все повече неплатени сметки. Когато се запознах със сина ти, бях опряла гръб в дъното и имах чувството, че държа тежестта на света върху болезнено слабите си крака, като буболечка, която се бори да не бъде смазана. Ясен беше навършил осем, което ми позволяваше да го оставям сам вкъщи, единствено според закона, разбира се, съвестта ми съвсем не беше съгласна. Но след вечеря излизах и обикалях смразените улици, отварях тъмни пощенски кутии и пусках в тях рекламни материали, за което ми плащаха мизерни пари. Тези допълнителни доходи бяха единствения начин да направя неща като тренировки по хокей, клуб по програмиране, таблети и подобни момчешки насъщности възможни. Това, което изкарвах през деня, едва покриваше наема и строго бюджетираната постна храна. Докато аз можех донякъде да преоблека този факт в съзнателен избор или дори в някакъв вид кредо, детето ми все по-често даваше сигнали, че не може и не иска. Мамо, кога ще имам собствена стая, питаше, докато оправяше леглото, тоест матрака, на който все още спяхме заедно.

  • Елиас, приятно ми е. 

Беше 23 часа и аз пушех цигара на една пейка до църквата пред вашата къща, макар че ми отне почти година да разбера последното. Намирах се в най-богатия квартал на града, където градините, опасващи изящни вили по фрески маниер, се простират с километри и разстоянията между пощенските кутии са големи, а те самите често са и труднодостъпни. В ремаркето на колелото имах още поне десет килограма проспекти за разнасяне и знаех, че едва ли ще си легна преди два след полунощ. Надявах се Ясен да не се събуди тази нощ. Бях му дала телефон, на който беше записан само моя номер. Понякога се обаждаше и плачеше от страх, защото аз все още не се бях прибрала. След такива обаждания се движех така, сякаш носех прогизнали от сълзи дрехи върху себе си.

Елиас не излезе през главния вход, а се провря директно през живия плет в левия край на градината. Уличната лампа освети главата и дългите светли коси, които с обема си улавяха всяко неестествено движение на тялото и създаваха илюзията за нещо нечовешко. Нещо небесно, красиво и добро, носещо се към мен, помислих си, нещо божествено.

Поиска ми цигара и след това започна да говори по същество, без да увърта много. Умът му, за разлика от тялото, беше много добре трениран, включително и в комуникация с непознати. Забелязал ме е отдавна, да, идвам почти всяка нощ, не е ли трудно, сериозно ли имаш осемгодишно дете, разкажи ми повече. На 23, учи химия в Базел, прибира се в Цюрих всеки уикенд, и аз бих се прибирала в тази къща, смее се, да, родителите му са лекари. Когато научава разликата във възрастта ни, видимо се смущава за кратко, но това, което се е канил да попита, така или иначе не е свързано с такива подробности. Много по-важно му е да потвърди разликата в социалното ни положение, да затвърди и случайността, която ме е накарала да започна тази нощна работа точно когато и той е решил да си потърси куриер.

Казах  “да” веднага, без колебания. Предложението дойде прекалено неочаквано, за да не го приема като подарък. От позицията си на буболечка не рискувах нищо. Щях да продължа зигзага из пощенските кутии на града, но просто в някои от тях щях да оставям не само рекламни материали, но и нещо допълнително. Нямаше никога да нося в себе си твърде много, така че дори и по някаква причина да бъда претърсена от полицията (което според Елиас било невъзможно, с този мой невинен ангелски вид), нямаше да имам проблеми със закона, щеше да мине за лична употреба. Ако въобще се стигне до това, защото всъщност нещото, което щях да лепя от вътрешната страна на специално подготвените за целта кутии, дори не беше нелегално. Все още. Лагерът с предварително опаковани миниатюрни пликчета се намираше във вашата градина и беше достъпен за мен след залез слънце. Заплащаше ми се единствено за куриерската услуга, не и за носене на какъвто и да е риск. Заплащаше ми се добре обаче, все по-добре, в някаква прогресия, която не успявах да разбера напълно. Напуснах дневната си работа още на следващия месец.

  • Какво разнасям всъщност?
  • Наистина ли искаш да знаеш?
  • Наистина.
  • Нещо съвсем ново. Нещо, което засега се синтезира само от мен и само в съвсем малки количества. Нещо, което аз измислих. Нещо…велико, наистина велико.
  • Хофман джуниър, а?
  • Може би дори повече.
  • Пробвал ли си го?
  • Разбира се. Откъде иначе щях да знам как действа?
  • Виж, може и да се явявам само куриер, но ми е напълно известно, че вече не се процедира както преди един век. Учените днес не се друсат с неизвестни вещества.
  • Е, аз исках да пробвам. Знаех какво правя. Това не беше случайно откритие. Мислих и изчислявах няколко години, започнах още в гимназията. Едва дочаках да получа достъп до лаборатория.
  • И какви са плановете?
  • Нямам намерение да правя големи схеми и да си прецаквам живота. Трябва ми само малко свобода. Да правя каквото си искам. Както виждаш, държим се съвсем скромно. 
  • Държим? Колко души сме в този…бизнес?
  • Само ти и аз. Няма нужда от други.

Не се усъмних в думите му, но трябваше да се изхиля, за да потисна изненадата си, докато той ме гледаше открито, с широка като халба за бира усмивка. После изпушихме мълчаливо още една цигара и се разделихме – той се прибра в детската си стая на последния етаж, точно над вашата спалня, където спяхте съня на невинните, а аз продължих обиколките си. 

Понякога  се разхождам в същия квартал, но само по светло. Сега вашата къща е необитаема, призрачните корпуси приютяват само мъглата, а градината е запустяла. Така и не разбрах какво се случи с мъжа ти, но мога да гадая. Сигурно те е чакал  да се оправиш, съвестно е поддържал своята страна на триъгълника, вероятно дълго след диагнозата ти. Това е било учудващо постижение за лекар, който, както знаем, няма привилегията да се надява на чудеса. В един момент съществуването му като самотна черта го е сринало. Предполагам някакъв апартамент в близост до болницата, където работи, за да скъси пътя до забравата. Предполагам нова жена, за да създаде поне за света впечатление, че се опитва да живее. Предполагам също, че ако това някога му се получи, той ще събере сили да продаде къщата.

Елиас беше брилянтно момче. Да, аз така и не се научих да го възприемам като нещо повече от дете, малко по-голямо от моето собствено, въпреки възрастта и гениалността му, въпреки харизматичността, въпреки решителността, с която действаше. В него имаше нещо наивно, нескопосано и момчешко. Като повечето надарени хора, той имаше редица социални слабости, някои от които сподели с мен, а други само загатна. Разбрах, че няма никакви приятели. Беше чудо – и за мен, и за него – колко лесно се сближихме. Точно както се случи и с теб – един разговор ми беше достатъчен да усетя някаква необяснима връзка, да отворя всички врати на доверието си. За сина ти обаче можех да бъда сигурна, че чувството беше споделено. В началото той ми изпращаше адресите, на които трябваше да доставям стоката, в един архивиран чат прозорец, където можех и свободно да общувам с него, но бързо започна да излиза всеки уикенд на пейката до църквата, за да разменим няколко думи на живо. Тези разговори се проточваха понякога толкова, че се прибирах вкъщи едва по изгрев. Когато това се случи няколко пъти подред, реших да го прекратя, вместо това започнах да каня Елиас у дома в неделя следобед. Пиехме кафе, говорехме за книги и игри. Ясен беше във възторг от него и не откъсваше поглед от широкото му  лице, приютило толкова много знания. Когато все пак му писваше да стои около нас, защото разговорите ни ставаха абстрактни, той се връщаше в стаята си, а на нас ни оставаха няколко минути да обсъдим и нещата, които пълнеха банковата ми сметка.

Не се сетих за теб, когато Елиас ми разказа, че майка му е гинеколожка, но когато един ден спомена, че е наполовина австриец по майчина линия, разбрах. Зяпнах от шок, защото отведнъж не можех да проумея как не съм го видяла по-рано – та той толкова приличаше на теб. Бяха минали почти десет години, но аз не те бях забравила. Не бях забравила онова изречение, изречено с най-топлия виенски акцент. Не му казах нищо обаче.

Елиас влагаше всичките си печалби в диверсифицирани презокеански фондове и не харчеше нито франк. Нямаше интерес от масово разпространение – обслужваше само много отбрани клиенти от висшето общество, каквото и да значеше това. Веществото им се предлагаше като нещо специално, нещо, до което имат достъп само те, избраните, най-елитния клуб психонавти. Това момче определено имаше усет за правилно продуктово позициониране. Един микрограм, което беше нужната доза за възрастен, струваше на крайния потребител пет хиляди франка. Елиас успяваше да произведе около грам на седмица в университетската лаборатория, където оставаше след упражнения – не прекалено дълго, за да не буди подозрения. 

  • Кой е толкова луд да плати толкова за един трип? Или не съм разбрала правилно?
  • Явно не си. То е…много повече от трип. Изобщо няма нищо общо с ЛСД.
  • И все пак, пет хилядарки за едното надрусване?
  • Дори е малко за това, което то прави.
  • Определено си добър търговец. Но кога смяташ да му дадеш име?
  • Няма нужда от име. Даже е по-добре да няма.
  • “Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог…”

Елиас се ухили. После прошепна:

  • Ако искаш да разбереш, трябва да опиташ. Лично аз смятам, че задължително трябва да опиташ, макар че това не е условие да запазиш работата си.
  • Известно ти е, че съм майка, нали? Не употребявам психотропни вещества със съмнителен произход. 
  • Част от основанието за високата цена е, че това вещество е изключително силно, но и абсолютно сигурно. Няма никакви негативни ефекти за психиката или органите. Осем часа след прием в организма не остава и следа от него – разгражда се напълно. Не отключва психични разстройства, напротив – лекува ги дългосрочно, ако такива присъстват или са закодирани в ДНК-то. Това беше и идеята.
  • Сега ще ми кажеш и че си правил клинични тестове.
  • Да, но в малък кръг и нелегално. Иначе трябваше да го оповестя и вече нямаше да е мое.
  • И какво толкова се случва по време на тези осем часа?

Разбрахме се да го направим в нощта понеделник срещу вторник. Елиас нямаше да хване сутрешния влак за Базел, щеше да остане у нас до вечерта, и веднага щом Ясен заспи, щеше да съпроводи първото ми надрусване в живота като вид надежден пазач и да си тръгне едва след като се е убедил, че съм напълно трезва и нормална. Накарах го да ми се закълне в последното, за да приспя вълната паника, която се надигаше в гърдите ми. 

  • Под нормална нали нямаш предвид тревожна? Защото няма да бъдеш такава след тази нощ.
  • Ще преглътна с радост липсата на страх. Но трябва да съм в състояние да се грижа за дете още поне десет години, ясно?
  • И да бъдеш най-страхотния куриер, на който мога да се надявам, нали? Добре. – Той размаха ръце театрално – Какво ли не прави човек за бизнеса си? Налага ми се играя цяла нощ бавачка на жена, която теоретично може да ми бъде майка.
  • Да, а мен питаш ли ме? Налага ми се да се друсам с вещество, което дори си няма име.

Познавам достатъчно ситуации, в които безсилието на езика се усеща ясно, но опитът да опиша какво преживях онази нощ ме кара да мисля, че езикът, с който си служим, не само е безсилен, но и е вид затвор, който гарантира, че божествените преживявания няма да прекрачат границите на съществото ни, няма да нарушат хомеостазата на ежедневието. Един Бог знае защо е нужно последното, но няма как да ти разкажа достоверно какво се случи малко след като поставих картончето под езика си, макар и спомените ми да са съвършено ясни. За секунди разбрах всичко – видях скелето на света, придобих очи, отделени от мозъка си, отделени от импулсите и личността си.  Елиас беше прав – от тази нощ нататък не почувствах нито веднъж страх – не завинаги, но в продължение на цели две години. Още в първите десет минути на трипа чух как амигдалата ми се уви в пухен пашкул, а магистралите, които паниката беше дълбала в мозъка ми в продължение на четири десетилетия, бяха залети от хладна, свежа вода, която се завихри и образува долина. Аз се превърнах в езеро, в ясно око, гледащо към Бог, в дете, което използва мислите на възрастното ми аз като компютърни програми, само за да свърши някаква работа, без да се идентифицира с тях. Бях свободна, можех да влизам и излизам от себе си както си поискам. Усещането за абсолютна, достоверна свързаност с цялата вселена беше наистина толкова грандиозно, че разбрах защо петте хилядарки са твърде ниска цена.

Толкова грандиозно, че не почувствах страх и няколко месеца по-късно,  когато разбрах какво е направил с Ясен. Не почувствах никакъв гняв, когато го попитах дали е вярно и той си призна – да, трябвало му все пак и дете за клиничните опити, но Ясен сега е много по-добре от преди, нали, не виждаш ли колко дълго може да се концентрира над книгите, той има брутален мозък, който реагира отлично на този вид стимулация, мозък на гений, трябва да го опазим, той носи твоето ДНК, гледай към бъдещето, моля те. И същата широка, невинна усмивка.

Бъдещето гледа към това време с неразбиране. В един момент Ясен спря да говори, прекарваше всяка будна минута в четене и писане. Учителите бяха в потрес от тетрадките му, които изпълваше със ситен почерк в упорито мълчание. Анализираше света така, сякаш разделенията на науките не съществуваха. Информираха се министерства, университети, комисии. Дори и тогава не изпитах страх, дори и тогава се доверявах на детето ти. 

Паниката ми се завърна едва няколко месеца след смъртта на Елиас. Приветствах я така, както отшелник приветства дар от пищни ястия – с чувство за вина и облекчение. Малко след това и Ясен започна да се завръща и тази времева линия на възстановяването ме кара да мисля, че гениалният ти син е сбъркал повече от веднъж в изчисленията си. Пълното разграждането на веществото явно отнема около две години, а не осем часа. Знам, че от това ще те заболи, теб или може би Бог, но днес Ясен е съвсем нормален разсеян и прилично импулсивен младеж, със средно добри оценки и тук там някоя шестица, която всеки път ме изнервя. Понякога все още пита кога Елиас ще се върне от Южна Америка. И защо да не го посетим там през училищната ваканция, все пак можем да си го позволим. Все пак сега може да си позволим всичко, за което може да се сети човек.

Южна Америка беше кодово име за онзи парк в покрайнините на Цюрих, знаеш кой, защото там намериха тялото му. Този тип кодови имена, параноични действия с оттенък на филмова индустрия, бяха нови и не съвсем нормални за Елиас и не ми харесваха. В последните три месеца се виждахме изключително рядко. Знаех, че работи върху потенцията на веществото. Кому е нужно това, исках да зная, а неговата усмивка се превръщаше в градация на усмивката на Мона Лиза. Тъй като аз не можех да се страхувам, оставях трудните теми да потънат в калта. Заедно доставихме две дози, после отново тръгнахме в зигзаг из алеите на парка. Елиас беше неспокоен и имаше нужда да се разходи. Време е, каза, да срещна Бог в новата комбинация. Нали ще ми върнеш услугата и ще си поиграеш на бавачка? От кога имаш нужда от бавачка? Може би няма да имам, но ако се наложи, предпочитам ти да си около мен.

Това също беше грешка.

Ако бях негова майка, може би щях да успея да го спася. Със сигурно щях, когато започна да се гърчи и да крещи. Влез, моля те, трябва и ти да влезеш, трябва да ме измъкнеш от тук, езерото иска да говори с теб, езерото каза, че ако не дойдеш, няма да ме пусне. Да, ако бях негова майка, със сигурност щях да глътна доза от промененото вещество, да глътна едно предозирано картонче, да полудея вместо него, да умра вместо него. Това щеше ли да го спаси? Понеже все още помня какво видях по време на онази нощ под въздействието на веществото, съм убедена, че отговорът е “да, щеше”. 

Тогава ти ми каза “Волята на жената е много по-силна от божията воля”. Но имаше предвид не женската, а майчината воля, нали? Защото аз гледах бездейно как той умира, знаех, че умира, защото не може да понесе толкова много Бог в себе си и че нищо не може и не бива да се направи, но днес имам съмнения в тази теза. Може би аз просто не можех да изпитам достатъчно страх, за да го спася.

Аутопсията не откри нищо. Може би точно заради това ” нищо” ти полудя, може би не беше заради прекомерната мъка. Представям си как мозъкът ти, построен върху основите на медицинската наука, просто е отказал да съществува във вакуума ѝ. 

Може би трябваше да ти кажа веднага какво се е случило, нормално и човешко беше да ти кажа още тогава, но не можех да те лиша от надеждата. След като оставих безжизненото му тяло да лежи в калта, хукнах към къщи, към моето собствено дете, което се беше превърнало в една страховита градация на твоето. Мислех за теб. В главата ми се въртеше един единствен въпрос – какво би ме утешило, ако бях на твое място, какво би ми дало надежда? Единственото, което успях да измисля, беше да те оставя да полудееш и така да се опиташ да го намериш и да го спасиш. Да го измъкнеш от езерото. Но мина достатъчно време и явно не си успяла, така че сега е време да се върнеш обратно. Време е да спреш продажбата на къщата, да извикаш градинаря, да проветриш стаите, да пуснеш осветлението, да извадиш ските от килера. 

Аз също се научих да карам ски. Зимната ваканция прекарваме в Цермат.

Южна Америка е тъй далече, тананикам си вечер, докато Ясен спи в стаята си над мен, тъй далече, че нито една дума не може да ни отведе там. Ни една дума, ни една форма, само една случайност.

Разликата

– Може ли да Ви попитам нещо? Защо носите такова дебело яке в тази жега? Винаги съм се чудил а защо хора като вас, имам предвид…Съжалявам, не искам да Ви обидя, но може ли да си позволя презумпцията, че сте бездомен?
Той кимна. Липите тъкмо бяха наситили въздуха с вълшебна юнска мараня, все още свежа като току що произнесено обещание. Беше 25 градуса на сянка и скоро щеше да стане доста повече. До себе си той беше наредил куп вестници и няколко кутии с бисквити, една от които зееше отворена в края си. Към нея той посочи с възпален по цялата си дължина пръст и промърмори „няма нужда“ когато се приближих към него и му предложих торбичка с череши. Направи го съвсем смирено, така че не се почувствах зле, както винаги се чувствам, когато ми отказват непоискана милостиня, затова седнах до него и се опитах да завържа разговор.
– Така забравям да усещам. Така няма разлика. – каза той след известно размишление.
– Разлика?
– Разлика между приятно и неприятно. Между този нежен въздух и кучешкия студ през зимата. Така всичко става еднакво мъчително и не го усещам.
– Затова и не искам череши. Бисквити, хляб, тези неща се намират през цялата година. Единствено…
Той замълча и се загледа в една точка пред себе си.
– Тези липи са голям проблем. Да можех да си запуша носа, че да не ги мириша, но това проклето желание да дишам все още ме държи. Каквото и да правя, не ме напуска.


Ина Григорова

Разбира се, че не съм. – отвърна тя, когато я попитах за втори път дали е Ина Григорова. Тонът на гласа – за мен абсолютно разпознаваем (за вас също би бил, честно) – и този път съвсем ясно се вмъкна в октавата на несъразмерно силно раздразнение, което тотално ме убеди, че лъже.
Пушехме една до друга на един тесен перон в Карлово. Влакът Бургас – София спира там и, когато разписанието позволява, кондукторът се провиква: „почивка за пушене!“. Такива като мен очакват този момент в пълна бойна готовност с извадени от кутиите цигари и неколкократно проверени за функционалност запалки в дланта. Не знам какво правят останалите пътници с тези 20 минути в Карлово. Гледката към Балкана тук е прихлупена и доста потискаща, а вътрешността на влака вони на старост, един аромат,  който никакво чистене не може да премахне. Ина слезе с мен, други пушачи явно нямаше. 

Забелязах я още когато се качих на влака. Минах покрай нейното купе и с една разплетена шевица на съзнанието си отбелязах начина, по който беше заела пространството, тежестта на зениците ѝ в блуждаещото движението на погледа, усетих и прескачането на искрата, която си разменят неволно представителите на един и същ вид в саваната на рода. Носеше слушалки, тлъсти черни хлебарки, застинали на ушите ѝ, черни дънки, тениска. Какво друго да носи такъв човек? Лежеше върху седалките като в спалня. Моето купе беше на края на същия вагон. Имах треска, априлска треска или дори нещо повече, екзистенциална криза. Първа класа на БДЖ напомня на стаята, в която живяха и умряха един след друг баба, дядо, а после и още един друг старец, който бяхме приютили. Пътят от Сливен до Карлово прекарах в компанията на разказите на Фицджералд, без да мога да мисля за друго освен за миналото.Слушай какво, Ина. Не може така. Просто нямаш право да го направиш, нямаш право да изчезнеш. Не и ти.

– Слушай какво, Ина. Не може така. Просто нямаш право да го направиш, нямаш право да изчезнеш. Не и ти.

Наблюдавах колко красиво дърпаше от цигарата. Облакът, който се носеше около нея, стесни небосклона. Косата ѝ беше ненужно дълга и много суха, отмъщението на времето се беше развилняло в тази коса, но лицето ѝ беше съхранено. Тя не каза нищо, но не се отдръпна, макар че имаше достатъчно място. Все още избягваше погледа ми, но запали нова цигара. Това беше подкана да продължа.

– Знам защо го правиш, чуваш ли? Абсолютно ми е ясно, абсолютно те разбирам. Познавам всичките поразии, които разстоянието прави. Знам и какво е направил английския с главата ти. Обичаш ли го още, а? Не казвай нищо, знам колко го мразиш, но не можеш да се откъснеш от него, завзел е цялата външна обвивка на личността ти. Не можеш да излезеш. Но само външната е, бейби. Трябва ти Ноа? Моля, заповядай, ето, намери ме. Знам, че не си толкова тъпа, че да очакваш Ноа да има пенис. Имаме си този влак, истински ковчег от стомана. Ако това ти е твърде двайсети век, помисли за другия ковчег, виртуалния. Става все по-голям. Може да пренася всичко. И една Ина ще може. Има го и езикът. Ръбатият език, този с ъ-то. Със засечките, гънките. Езикът на пияната поезия, на обидите, на смелостта. Ясно ми е, че не можеш без него. Ти не съществуваш без него, затова, понеже си супер яка, показваш на всички нас това твое велико несъществуване. Честна като капчица, мила Ина, а косата ти е ужасна. Искаш ли да си острижем една на друга косите? Да разпокитим времето, да измислим нещо толкова гениално, че…какво, хайде ти кажи! Измисли го ти, хайде. Измисли резултата от съществуването ти. Напиши го – тук! Не ти харесва тази грозота, знам. Тази посредственост, колко малко е всичко. Как животът тук се усеща само като плаха мастурбация, а ти искаш да свършиш истински, дори и да крещиш на чужд език. Знаеш ли какво? Изглежда ти малко, защото ти си голяма. И мастурбацията само увеличава желанието. Езикът променя. Как ужасно боли, когато умът ти регистрира промяната! А и другото. Невъзможността за лекота. Чувството за смаляване. Но всичко това не съществува тук. Тук времето е спряло. Тъкмо сега се сещам, че точно днес, на това трасе, ние двете с теб пишем една и съща книга, нещо много тъмно за огромното, което не се променя. Ина! Кажи нещо!

 – Ина не пуши. – каза тя.

– А написала ли е големия роман?

– Влакът тръгва. Ела. 

Голямата радост

Искам да ви разкажа как участвах в създаването на голямата радост не защото мисля, че имам какво да добавя по темата, не защото имам някаква информация, която вие нямате, а просто защото искам да покажа как точно се забърках в нещо такова. Все още ми се струва толкова невероятно, че историята, глобалната история, може да бъде донякъде задвижвана от човек като мен – по-скоро човече, както аз обичам да се наричам. Аз съм един вечно объркан тип, такъв съм от малък и вероятно такъв ще си остана до гроб, та голямата дума човек някакси не ми е по мярка, ни външно, нито дори вътрешно, както вероятно ще разберете след като прочетете текста.

Когато видях обявата на ВЗК (вие знаете кои), тъкмо бях започнал да си търся работа след десетина години висене по кръчмите с китаратa. Бях се издържал твърде дълго от малки и нередовни хонорари, заеми от приятели и тук-там от нужния памук за запълване на дупки от социалните служби, защото исках да бъда музикант, макар че отдавна ми беше станало ясно, че нямам особен талант за това. Беше ми писнало да се чувствам като загубеняк, повечето ми приятели се бяха задомили и си топлеха хубавите жилища вечер, съответно вечер в кръчмите не се намираше вече нито един, който да се напие до несвяст и да ми каже една добра дума, да ме накара да се почувствам като нещо, което поне за малко не е дишало въздуха напразно. Светът се променяше доста скоростно в годините преди радостта, знаете, това беше червеният килим, по който тя влезе. Тогава  всички гледаха телефоните си или най-много повдигаха за кратко вежди към събеседника си, колкото да му покажат, че не са си тръгнали, а музиката ми беше все повече само фон, който едва ли хората различаваха като нещо различно от свистенето на околовръстното в петък вечер.  А после онзи вирус довърши това, което моят четиридесети рожден ден само започна – бях станал излишен, даже и за себе си. Един ден взех решение да се стегна, регистрирах се в ЛИ и започнах да търся работа. Имах приятен глас, единственото приятно нещо в мен,и ми трябваше нещо лесно, за предпочитане в международна компания, заради пачката, бях решен, ако ще работя някаква тъпотия, поне да стана богат.

Позицията, за която кандидатствах, се наричаше Support administrator за отговорна и креативна позиция, с английски и руски. Двата епитета отговорен и креативен трябваше да ме уплашат, но вече ги бях видял вече в комбинации с други подобни в почти всички други обяви, които ми попадаха, съответно имах чувството, че са само за пълнеж. Случайно говоря руски, защото ми е втори майчин, та реших, че това е някакво провидение, защото до тогава не бях срещал някой, който да се интересува от този пиянски език, освен онези гимназистки от Класическата, които неколкократно идваха в квартирата ми да ме карат да им свиря кавъри на Висоцки. Но това беше през 2002, беше друго време.

Няма да ви занимавам с подробности – ясно е, взеха ме на работа, иначе нямаше да разказвам това. Минах през серия доста странни и, честно казано, доста интересни тестове, преди да ми обяснят за какво става въпрос. Естествено, трябваше да подпиша съгласие за поверителност преди да ми разкрият длъжността, за която бях кандидатствал, което малко ме уплаши, но вече бях захапал въдичката. Беше жестоко усещане – от някакъв тъпак се бях превърнал в отличник, който е издържал четири теста и на който се предлага договор за нещо секретно. Ясно е също, че ВЗК бяха супер приятни, забавни и страшно добре организирани пичове, всичките до един, и че аз си умирах да съм като тях. А за парите да не говорим, надвишиха очакванията ми тройно. Дори след като разбрах, че отговорна и креативна не са били просто епитети за пълнеж, бях страшно мотивиран да поема целия проклет багаж върху раменете си, само и само да продължа да се чувствам като нещо, като някой.

Добре че този някой, заедно с останалите, ги няма сега, за да мога да разкажа всичко това.

От онзи ден, когато радостта започна, си спомням как листата се лутаха във въздуха по-дълго от обичайното, такива неща ми правят впечатление. Не духаше почти никакъв вятър, трамваите на главния булевард тракаха като за световно, не можех да определя дали е горещо или вече студено, аз със сигурно можех хем да треперя, хем да се потя в това златно време. В началото нямаше други знаци на необичайност, само листата, които сякаш вървяха покрай мен в рояк и едва ли не жужаха. Този град е грозен като терлик, оплетен от баба с психоза, обаче по това време на годината грозотата му придобива нещо магическо авангардно, като същия терлик, но под галерийно осветление. И ВЗК не успяха да ме дисциплинират достатъчно, че да не закъснявам за работа, но с времето усетих, че това не ги бърка особено, така че спокойно си взех второ кафе и един банан от плод-зеленчука и седнах на тротоара да проуча тази работа с листата.
Да зная какво точно се случва, докато живея същия живот, беше страхотно усещане.
В началото бях причислен към група, която се занимаваше с имплантирането на онази позната ви много добре теория за метавселената, която ще поеме съзнанията на ваксинираните, които щяха  да умрат без дори  да го забележат. Това беше теория на отличник, страшно сложна, а този, който я беше измислил, се самоуби само месец след това, защото сам той беше ваксиниран и сам си повярва. Шефовите ми веднага видяха, въпреки послевкуса на психоза в документацията му, огромния потенциал в проекта. Той не постигна успеха на кемтрейлс, но набра сериозна преднина като носител на смут и объркване. Аз трябваше, на кратко казано, да внедрявам ботове за коментари в социални мрежи, да проверявам изрядността на текстовете, които те създаваха (на случаен принцип, изчитането на всичко би било физически невъзможно), да създавам постове и да ги поставям на колкото се може повече стратегически места, които да бъдат обгрижвани от ботовете. Имаше още един администратор като мен и няколко други, които сондираха и отчитаха успеха на теорията, викахме им броячите, както и художниците, които създаваха визуален материал по темата. Сприятелих се с всички от екипа, най-вече с Веско от художниците. След работа редовно пиехме по биричка в Казето, обичахме да седим навън, харесваше ни да наблюдаваме света, физическите промени на света, резултат от нашите виртуални усилия, в пълно сплотено мълчание. Знаех, че Веско разбира по погледа на всеки от минувачите доколко е затънал в паника. Понякога той се обръщаше към мен и кимаше леко, а аз се усмихвах. Това ставаше, когато минеше някой, който наистина беше за оплакване.
Тези месеци, докато светът съвсем се побъркваше, бяха най-щастливите  в живота ми, колкото и извратено да ви се струва това. Понякога личното щастие се увеличава в контраст с нещастието на другите, това е биологичен феномен, предназначен да спаси рода, така че никога не съм се чувствал виновен за това. Освен това, ясно е, че когато сам работиш в извора на конспиративните теории, тоест ти сам си извора на неистинността им, светът започва да ти се струва като много по-приветливо и сигурно  място. С времето започнах дори да се питам дали някои други, да кажем утвърдени, болести или природни бедствия наистина съществуват или съществуването им в главата ми е резултат на работата на офис като нашия. Веднъж, засякъл един от шефовете в кафенето, се опитах небрежно да му сервирам тези си размисли с надеждата да изкопча нещо, но той не поддаде. Пусна монета в кафеавтомата и за мен, намигна ми и каза – пренасочи мислите си върху нещо, свързано с нашата работа. Между другото, тук си вече достатъчно дълго, може би ще ти хареса да ръководиш екип, а?

Това означаваше, че имах право да предложа теория. Означаваше и доста повече пари. А аз наистина имах една идея, хрумна ми още първия месец, и вече бях проверил в архивите, че не е била използвана, също така я бях доразвил достатъчно в главата си през онези споделени с Веско мълчания след работа. Ако станех турбо на проект, щях да  придърпам Веско към него, разбира се, чувствах този човек  вече толкова близък, вероятно защото беше прекарал с мен повече време от всеки друг в живота ми, включително и родителите ми, не се шегувам. Не знаех дори фамилното му име или къде живее или дори каква музика харесва, но това не променяше нещата. Наивността явно наистина идва от боговете, това е техния начин да прокарат фортуната в гъстия депресарски мрак на човеците.

Още на следващия понеделник тикнах в ръката на гореспоменатия шеф един лист, в който бях представил мислите си, старателно подредени във въведение, експозе и очакваните резултати в три варианта. Няма да ви занимавам с идеята ми, защото тя никога не видя ни бял свят, ни дарк уеб, а и с разстоянието на времето вече не я намирам за особено перспективна. Щеше, в най-добрия случай, да бъде приветствана от няколко пернати, които досега не са срещали нещо по-добро. Шефът я прочете на крак пред мен, отдели точно 2 минути  и каза. Стая 2205 е свободна, действай. За набиране на екип се обърни към Мойра.

Тя веднага се съгласи да ми начисли Веско, след като и обясних, че така можех да започна новата си работа наистина веднага, докато стария екип няма да пострада от един единствен липсващ художник. За останалите части на новия пъзел щеше да се наложи да изчакам поне три седмици с всички процедури на наемането. 

Вечерта в кръчмата Веско ме погледна за малко по-дълго от нормалното и изтърси едно „ей, човек, много яко, мерси“. Това беше точната реакция, която очаквах и с която можех да се справя, тоест да кимна и да отпия голяма глътка бира, за да продължим да мълчим.

Последният от въпросниците, през които минаваха кандидатите за работа във ВЗК, цели да разбере дали човекът вярва в конспиративни теории и доколко е податлив на внушения, останалите са, като цяло, сито за легастеници, лигльовци и психопати (които не винаги бяха отсявали правилно, както историята показа). Затова и аз преминах през тестовете като отличник – както обясних, нито знам, нито мога много, но моята сардонистична нагласа ме е накарала да изглеждам като стабилен кандидат. И бяха прави да заложат на мен – бях съвършено лоялен към фирмата, до последно, беше ми просто достатъчно да разбера защо правят това, което правят, за да застана твърдо зад тях (и зад заплатата си), не беше нужно да го одобрявам. Защо бях лоялен към Веско ми е по-трудно да си обясня. Както казах, не се смятам за добър човек. Когато ми стана ясно какво става, вече беше късно да решавам каквито и да е морални дилеми, които биха се получили – или пък не, кой знае – ако се бях усетил по-рано. Отново, наивността успя да спаси света, не нещо друго.

Докато наблюдавах листата, една дебела бяла котка се показа от скривалището си под паркираната напряко тротоара кола и ме загледа. Погледът и не беше точно  котешки, имах чувството, че ми се възхищава и само да кимна, ще дойде да ми оближе лицето. Странно. Покрай мен минаваха типичните сутрешни хора, бързащи занякъде, но сякаш не бързаха толкова. Струваше ми се, че се усмихват. Телефонът ми звънна. Онзи шеф, който беше пуснал монета за мен в кафеавтомата . Къде си, имаш ли представа какво става, какво става от месец насам? Нямах, наистина нямах. Да, бях дал ключ на Веско за 2205, защото той съвсем спонтанно и естествено се беше наел да върши и работата на брояч в новия ни екип и оставаше дълго след като аз си бях заминал. Не, това не ми се стори странно, все пак бяхме мълчали толкова дълго заедно. Да, идвам след малко, казах и запратих празната чашка към едно кошче. Не улучих, естествено, при което един дебеличък младеж, който тъкмо минаваше, се наведе, заклещи пластмасата между пръстите си и я пусна внимателно на точното място, а след това ми се усмихна. Усмихна ми се, сякаш му бях направил услуга, представяйки му възможност да вдигне боклук от улицата. Да, тогава тези неща ми се струваха все още странни.

Вие вече знаете как Веско е създал и имплантирал радостта, няма нужда да го обяснявам. Твърде проницателен, твърде талантлив, твърде много повече беше от това, което моя собствен разсъдък можеше да обхване. Отне ми доста време да проследя процеса. На шефовите ми – също. Нищо не можеше да се направи. Това, което беше пуснато на свобода, придобиваше собствен живот. ВЗК се разпадна съвсем естествено в следващите две години, защото работата на отделните екипи просто не намираше никаква почва – хората бяха станали отведнъж резистентни към същите глупости, които дотогава пришпорваха живота им. Беше като магия, но всъщност магията работеше със същите алгоритми както и дотогава – ужаса, само дето в пъти по-добре.

Веско естествено се покри. Понякога обаче, докато свиря, ми се струва, че го виждам сред публиката. Мълчи и гледа някъде в трептящия от музика въздух. Понякога ми се струва, че ме поглежда право в очите и ми кимва, когато в тълпата пред мен срещна някое особено развълнувано, особено щастливо лице.

Еволюция

Когато Аркади достигна средна възраст, се стресна и реши да се научи да ходи на ръце. Първоначално се наложи да се отърве от корема си, който разнасяше петнадесет хиляди изпити бутилки бира и половин тон излапани пържени картофки под формата на мастен слой памет. За това му бяха нужни три месеца хрупане на моркови и девет хиляди подскока с вдигнати ръце пред първоначално подозрителния, а впоследствие възхитен поглед на съседката от отсрещния балкон. Когато усети тялото си максимално леко, Аркади започна с лицеви опори, а след още три месеца се престраши и да преобърне полюсите си, опрял жилави стъпала на стената. След още няколко седмици проходи свободно и с всеки изминал ден увеличаваше разстоянието, което покриваше на длани. Една лятна вечер глътна голяма ракия за кураж и излезе от апартамента си на ръце. Стълбите от седмия етаж надолу бяха съвсем ново предизвикателство и Аркади вероятно щеше да се откаже, но ракията беше разводнила последните останали мазоли страх в душата му и, почти без да се усети как, се озова върху разбития тротоар пред входа. Направи малка обиколка из квартала и когато алкохолът се беше метаболизирал достатъчно, че да му стане леко неудобно от подигравките на децата и от кискането на клаксоните, се качи обратно в дома си. На следващия ден си купи специални подплатени ръкавици за свикналата на мек килим кожа на дланите, за да я защити от стъкла и кучешки изпражнения, както и слушалки, изолиращи звуковете на околната среда, за да се справят с останалите неприятности. Казват, че това бил последният път, в който Аркади използвал краката си, но кой би могъл да е сигурен в това? Да, от тогава нататък прекосяваше всяко разстояние пеш на ръце, но краката му все пак служеха за нещо – окачваше по тях чантата си, или брулеше круши, или ги използваше, за да махна на някой – движение, което приличаше на ритник във въздуха. Освен това, когато се налагаше да седне някъде, се обръщаше и заемаше нормална за хомо сапиенс позиция, макар че лицето му винаги подсказваше, че хич не е доволен от този компромис, но все още не е измислил как да седи с крака нагоре без да пречупи гръбначния си стълб. Многобройните въпроси на околните за начина си на придвижване Аркади игнорираше – с времето все по-умело, така че питащите оставаха с усещането за получен, но забравен отговор. Дори съседката от отсрещния балкон, която впоследствие опозна тялото му доста отблизо, не се сдоби с никаква вътрешна информация, която да задоволи общото неразбиране. След няколко години Аркади вече населяваше чекмеджето на приветливите градски откачалки – едно развитие, което почти му коства работното място и със сигурност страстта на съседката и на още няколко други жени. Но ръцете му бяха толкова заякнали, че можеше да прави пирует във въздуха и да прескача прилично големи локви. 

Тридесет и три години след това развитие в личната си еволюция, Аркади имаше работа в друг град и забрави слушалките си в купето. Още щом слезе от влака и почеса празното място около ушите с лявото си стъпало (което беше по-гъвкаво от дясното), чу как някакво дете се провикна зад него

Ейейей, дядка маймун, ейййй.

Аркади спря като ударен от гръм. Бавно врътна длан, за да фиксира кладенеца на обидата, но погледът му вместо това се удари в една огледална витрина. Той се приближи към нея и бавно свали крака към земята. Знаеше, че мускулите им са прекалено отслабнали, за да го държат дълго изправен, затова застана на колене и се огледа. 

Не знам – каза след няколко часа така – не разбирам защо.

Папагал

Наоми не ми е точно приятелка. Май все по-малко хора в живота ми носят това красиво съществително. Повечето са облечени в неясни на цвят, функционални дрехи (и никой вече не е гол, за съжаление, но това е друга тема). Kогато станах майка, една фурия премина през живота ми и отнесе един куп шарени шапки, шалове и рокли, бомбета и костюми от пайети. Хич няма да се отплесвам в клишета и да разказвам какви други радости ми донесе, защото това също е друга тема. Това, все пак, май се очертава да е история за нямането. 

Третото дете на Наоми се роди няколко дни преди О. Още докато бяхме бременни попаднахме в полезрението си, защото големият корем създава една специална гравитация, която привлича други големи кореми. За разлика от мен, Наоми роди Измаил сама у дома си, за един час, докато децата ѝ бяха на детска градина, като малко преди това изпуши една цигара със “съвсем минимално количество” марихуана на балкона ми, който по някаква случайност гледа към родилното на местната болница и според нея е причина за спукването на плацентата ѝ. Аз пък  бях заета с пиене на витамини, зелени сокове и с притеснения дали пеперудките, които пърхаха в матката ми, са вече контракции или нещо друго ужасно се случва. Наоми ме гледаше присмехулно, приличаше на арогантен Буда, само че с по-големи цици и с абсурдното убеждение, че раждането е най-големият възможен оргазъм. Хем ме дразнеше, хем не можех да се отлепя от нея месеци наред. 

Когато и моето бебе се появи след четиринадесет часа кралско, но свръх болезнено израждане от две акушерки, таткото и един куп приятели по телефона, активирах кой знае защо модус “бясна котка” и се отделих от света. Наоми е смесица от италианка и египтянин и не се примири с желанието ми да бъда оставена на мира, за разлика от други прекалено разбрани хора. Звънеше, хлопаше, разпитваше, досаждаше. Киснеше с двете си по-големи момичета и с малкото вързопче, вечно прикачено към огромната ѝ фабрика за кърма, пред блока ми и ме караше да се мразя, защото се криех вкъщи. Чувствах се виновна, но не можех да понясям никой. Накрая написах едно съобщение, с който скъсах с нея – брутално и категорично. Изпратих го. От тогава не я видях почти две години, въпреки че живеем в един квартал, в който няма кой знае колко детски площадки. 

После обаче се засякохме няколко пъти в супермаркета, подушихме се и ни стана ясно, че сега нещата са други. Аз не мириша вече на страх, почти сигурна съм в това, а тя изглеждаше леко отчаяна. Двете ѝ момичета бяха по-тихи от преди, а вързопчето, което помнех само като Буда-бебе, ме посрещна с нежен, дълбок поглед. Уговорихме се да се срещнем през уикенда, естествено – на една площадка. 

Прекарах две дни в гъделичкаща радост. Пронизваха ме спомени за всички онези неща, които бяхме решили да направим заедно – шивашко ателие за бежанки, детска градина по Монтесори, сладоледаджийница с вегански сладолед, поп-ъп изложби из целия град, детска книга с мои текстове и нейни илюстрации, нощен клуб със стриптизьорки-роботи, магазин за марихуана веднага щом я легализират, моден лейбъл, магазин за бижута. Имаше едни такива моменти с нея, започвахме да се караме за какво ли не, енергиите ни се сблъскваха и, стреснати от това, решаваха да се съединят. Въздухът около нас започваше да трепти и главата ми се замайваше от огромната сила, която чувствах в тази леко неудобна симбиоза. Може би щяхме да продължим там, където бяхме спряли.

Когато се срещнахме, чувството за вина ме пресрещна на няколко метра преди Наоми. Изпозвах препоръките на здравното министерство като претекст да не я прегърна. Постелихме две одеала на полянката и седнахме поотделно. Децата веднага потънаха в пясъчника. Слънцето се сипеше върху нас неуморно, без да се плаши от камбаната на църквата, която удари пет следобед. Извиках малкия, за да го намажа за кой ли път със слънцезащитно масло. Наоми присви очи, но не каза нищо. Знаех мнението и по въпроса. Отново се почувствах неуверена, но продължих да размазвам цинковата гадост по малките ръчички. Исках да кажа нещо от сорта на “Твоите деца са с тъмна кожа”, но не знаех дали изречен в този ред коментарът ми не би прозвучал расистки, макар че в случая аз с моето светло дете се чувствах дискриминирана от хапещото слънце. Така че присвих очи и не казах нищо. 

Наоми беше донесла термос с ледено фрапе, ягоди, рожкови палачинки и една огромна купа хумус. Аз имах един чипс в чантата и бутилка вода, но хич не ги извадих. Седяхме една до друга на одеялата си, пиехме кафе, пушехме цигари и гледахме децата. В един момент тя каза:

  • Ние вече си нямаме татко.
  • Тоест?

Звучах като арогантна глупачка сигурно.

  • Ами той се премести да живее в Цюрих, защото нещо му писна от нас. А след това го хванаха с една торба трева. Всеки момент ще го екстрадират обратно в Гана. 
  • Хм.

Нищо по-добро не ми хрумна. Не зная къде загубих умението си да съчувствам. Може би в същата фурия, която ме направи майка и ме научи да се грижа за едно-единствено същество.

  • На мен не ми пука особено. Но на децата хич не им е леко.

Наоми ме погледна отново с онзи поглед, който познавах. Който, според текущото ми психологично състояние, интерпретирах или като:

  • Ти си гадна, бяла, привилегирована глупачка.

или като:

  • Помогни ми.

Сега тендирах към втората интерпретация. Налях си още една чаша фрапе. В главата ми се блъскаха различни идеи, една от друга по-неудобни. Наоми не ходеше на работа от 7 години, откакто беше станала майка за пръв път, и не ходеше по убеждение. Обаче аз мислех как във фирмата имахме нужда от човек, който да работи в склада през уикенда, защото не смогвахме с обработването на поръчките през седмицата. Също така аз имах нужда от някой, който да ми помага с чистенето и готвенето у дома. Наоми можеше също да шие, да плете, да прави бижута и да подстригва коси – все неща, за които бях готова да давам пари, които аз имах, а тя не. Знаех, че това е истинския проблем в случая. Но идеята да предложа на Наоми да работи за мен – или да работи въобще – от позицията си на самонарекла се бяла, привилегирована глупачка – ме ужасяваше. 

  • Как се справяте?

беше най-доброто, което успях да измисля.

  • Ая трябва да ходи редовно при училищния психолог. Сая е в предучилищна сега. Няколко пъти се сби с други деца. Измаил не говори, дори и мама не е казал досега, въпреки че е на две. Педиатърката ме тормози да правим някаква серия от тестове. 

Цялото това го изтърси с неутрален като сива стена тон. 

  • Аз…ако имаш нужда от нещо, ми се обади.

Прехвърлих тежкия камък в нейната градина отново. 

  • Да не би да си тръгваш?
  • Не, отивам само за малко…

Използвах случая, че малкият ме извика, за да напусна проклетото си одеало от безсилие. Останах ненужно дълго в пясъчника. Ая и Сая се надпреварваха да ми разказват една и съща история. Папа има голяма къща. Папа има голяма кола, почти толкова висока, колкото къщата. Папа спи в златни чаршафи. Къщата е на един хълм, много далече, до там се стига само със самолет.

Самолет! – извика О. Наистина един самолет пресичаше излъсканото от слънце небе. Децата се разкрещяха и вкупом хукнаха след сянката му. Върнах се при Наоми. Около нея се виеше нежен марихуанен облак, като джин, който обгръща потното, морно тяло на Шехерезада, а после се скрива в спираловидните и къдрици. 

  • Искаш ли?
  • Не мерси. Аз…такова…
  • Не пушиш?
  • Само цигари.
  • Е…
  • Бих могла, но когато съм с малкия…незнам. И не искам май.
  • По-добре.
  • По-добре би било да си успокоя нервите. Снощи пак сънувах кошмар. Детето ми отведнъж се превърна в куклa, която държах в ръка, но тялото ми беше обзето от странен тремор и я изтървах, и главата ѝ, тоест главата му, беше потънала в локва кръв и знаех, че това е…
  • Ужас. Господи.

За моя изненада, не се появи никакъв хаплив коментар за абсурдността за страховете ми. За още по-голяма изненада, очите на Наоми плувнаха в сълзи. Започна да маха с длан пред лицето си, сякаш искаше да изгони някакви мисли-комари. 

  • Милата. Сигурно не ти е леко с тези неща…

Не трябваше ли аз да изрека тези думи? Вероятно да, но ги изрече тя. Не само това, но и ме придърпа към себе си. Меките ѝ ръце бяха като потни клещи, в които омекнах и аз. Затворих очи и забравих всички магазини, книги, изложби, счетоводства, проекти и мухи, които от години бръмчаха в главата ми и ми пречеха да спя.

Когато се свестих от прегръдката и погледнах към пясъчника, видях Ая и Сая да затрупват О с пясък. Той пищеше от радост и, в този контекст не исках да го казвам, но за момент сякаш бях в рая. Обаче само за момент, после регистрирах нещо друго.

  • Наоми, къде е Измаил?
  • Ая, Сая, къде е Измаил? 

извика Наоми без да се помръдва. Аз вече бях на крака, в бойна готовност. Момичетата извикаха, че не знаят къде е, че бил с тях, но сега го нямало. Лицето на Наоми се зачерви от нещо, което преди бих интерпретирала като гняв, но сега знаех, че е страх. Видях, че се изправя, но с нейния препълнен от женственост ханш това щеше да отнеме точно толкова време, колкото ми трябваше да прекося половината площадка. Хукнах, подпалена от нещо абсолютно непознато, тичах така, сякаш се борех за живота си, така както бях раждала – със същата сила, чиито център сега се намираше извън мен. Използвах периферното си зрение да сканирам всяка пейка, люлка и катерушка за един къдрав дребосък. Площадката беше доста голяма, в перфектна квадратна форма и оградена от всички страни с жива ограда, която обаче беше достатъчно пропусклива за двегодишни приключенци. Обърнах се назад и видях как Наоми и момичетата се бяха запътили към другия, по-близък плет. О седеше самичък в пясъчника. Нямаше да отнеме дълго и той щеше да хукне след някой от нас или след сянката на някой друг по улицата и ако имах време да мисля, тази мисъл щеше да ме ужаси, но нямах. От улицата изпищяха спирачки, един клаксон придаде на шума им още по-ужасяващ тембър. Наоми викаше детето си все по-отчаяно. За да не губя време, се опитах да прескоча оградата така, както бях виждала да правят във филмите. Издрана до шията, изскочих на улицата и се огледах. Две коли профучаха пред мен и се скриха зад завоя, после – тишина. Нито следа от катастрофа, никаква локва кръв по улицата. Дишането ми се успокои и очите ми се извърнаха от тунела на страха. В ляво, на десетина метра от края на площадката, беше началото на пешеходната зона с аркадите, които днес, в неделя привечер, лъхаха свежа тишина. Пред витрината на зоомагазина, с плътно притиснато към стъклото личице, стоеше Измаил. С два скока се озовах до него и го обгърнах с ръце. Той се стресна, погледна ме очудено, готов да се разплаче, но вероятно зачервеното ми, познато лице някак си го зарадва, защото веднага се ухили и започна да сочи ентусиазирано към витрината. Папагал –  голям и яркозелен, вероятно излязъл от нечия халюцинация, стоеше на пръчицата изпъчен като пуяк и чоплеше крилата си. 

  • Господи…Папагал.

изстенах. Днес определено не бях надарена с красноречие.

  • Папа, папа.

извика Измаил и продължи да сочи към чудото.

  • Папагал…
  • Папа, папа, папа, папа, папа, папа.

викаше Измаил и се смееше на глас. Продължи да се смее и да повтаря безспирно “папа, папа”, докато го носех обратно към площадката, докато махах на Наоми, докато тя, с моя О на ръце, тичаше към мен, докато се прегръщахме всичките и ревяхме и се смеехме едновременно, докато аз, отново съвсем не на място, коментирах:

  • Говòри, Наоми, Измаил говòри!

Сякаш това беше най-важното в случая.

Заек

Йонас сви цигара с последните си прашинки тютюн и я изпуши до половината, плюейки залепналата по устните му хартия. Навлече парката на баща си и излезе от вкъщи, внимавайки да не скърца много с входната врата. Беше малко след 7 и нощният студ все още лежеше върху тротоара. Стръмната уличка пред къщата на родителите му, надвесена над един широк завой на река Ааре, беше покрита със скреж и Йонас забави ход. Само един счупен крак му липсваше сега, сякаш шината на дясната му китка не беше достатъчна. Не помириса писта тази зима, а сега беше без работа и под карантина при родителите си. Проклета пролет, проклета година. От казана за био отпадъци на съседа го лъхна остър мирис на развалени яйца и конски изпражнения. Да си беше взел тъпата маска за лице, заради която майка му пискаше снощи, поне срещу това щеше да помогне. Сви зад ъгъла и забърза. По равната „Бернщтрасе“ къщите се редяха една до друга, без гаражи и градини, сиви триетажни жаби, вечно влажни и мръсни ‒ такава скука, че дори не заслужаваше епитета грозна. В нормални времена тук колите се движеха в непрекъснати поточни линии, но сега по шосето можеше да се кара скейтборд. Ако знаеше къде си е заврял неговия, де. 

Стигна магазина, който тъкмо беше отворил, и се насочи към входа. Една нахална дебелана, най-много двадесетгодишна, с подпухнало лице и абсурдно пристегнат в талията сигнален елек, го помоли да изчака навън. Пускали само по един човек ‒ разпореждане от вчера ‒ и му посочи рядка опашка от пенсионери, които стояха мирно, на два метра разстояние един от друг, до саксиите с цветя. „Кой ли пък си купува саксии по това време“, запита се Йонас, и в този момент видя как една от дъртофелниците взе мушкато и го пъхна в кошницата си, която се разклати силно в костеливите ѝ ръце. Йонас се изплю на тротоара и се запъти към края на опашката под ужасения поглед на дебеланата. 

Успя да влезе в магазина едва в 8.30, след като кой знае колко саксии мушкато, пакети безкофеиново кафе и пастети от гъши дроб минаха преди него. Големият, до болка познат супермаркет, в който като дете крадеше шоколадови бонбони, а като тийнейджър ‒ презервативи, му се стори съвсем друг сега. Празните коридори вибрираха от какафонията на цветовете по рафтовете, радио „Енерджи“ бликаше бълвочите си поне пет октави по-изнервящо от обикновено, без да заглуши скърцането на самотните му стъпки.

Йонас имаше чувството, че светът е свършил и зад всеки ъгъл може да изскочи някое безформено зомби, точещо лиги по махмурлийския му мозък.

Стана му отведнъж адски неудобно да купи само тютюн и бира и да се изниже. Все пак един куп хора в магазина работеха в момента, реално погледнато, само и единствено за него. А и защо да не накара следващия да почака малко повече? Тръгна безцелно между рафтовете. Обръщаше специално внимание на стоките, които не го интересуваха. Вегански наденици, подложки за обувки, крем карамел на прах, чорапи от мерино вълна, книжки за оцветяване. Четеше етикети, правеше се, че сравнява конкурентни марки на един и същ продукт, тук-там слагаше нещо в кошницата си, после го оставяше при други продукти. Сок от глухарче сред червените вина, семена чия в хладилника със сладолед, дамски превръзки до памперси. Намери и една хартийка в джоба си и от време на време се взираше в нея, сякаш изучаваше списъка си за пазаруване. 

Обаче никой не му обръщаше внимание, продавачките се въртяха около касите, опъваха ластичките на маските си, уплашени като подгонени от гръмотевица крави. Имаше промоция на прах за пране и почистващи препарати, също и на грозни великденски зайци и шоколадови яйца в бледи пастелни цветове, които напомняха повръщано. Пред щанда с прясно изпечен хляб се задържа повече, подуши два комата хляб, които изглеждаха абсолютно еднакво, но единият беше двойно по-скъп от другия. Пъхна и двата в кошницата си. Стомахът му се беше събудил и къркореше като старата Веспа на майка му. Може би беше добра идея да купи и нещо за нея. Някакви кифлички, малко френско сирене, шунка, такива работи обичаше тя. И за баща си – лют салам, фъстъци, онези солени бисквити, които гризеше вечер пред телевизора. Кошницата му се напълни за нула време. Едва когато се запъти към касите, се сети, че беше дошъл за нещо друго. Затътри се обратно към рафтовете с алкохол. Обаче нещо не беше наред. Тишината. Осветлението също беше друго – сякаш половината халогенни лампи бяха сдали багажа. Обърна се към касите и видя, че там нямаше никой. Потърси с поглед дебеланата пред входа, но и от нея нямаше следа, нито виждаше каквато и да е опашка от желаещи да пазаруват. В този момент го видя как се влачи към него – огромен двуметров заек, покрит с разкъсан станиол и засъхнала кръв, мучащ като оркестър от Ада.

Кой знае защо първата му мисъл беше ЛСД. Миналото лято пробва за първи път. Миналото лято Йонас живееше друг живот. В него имаше Мара, а също и малкият им апартамент с хамак на балкона и двадесет и две саксии с цветя. От четвъртък до неделя правеше коктейли на един от баровете в Хинтерхоф – “с магическа пръчка”, както не спираше да повтаря пред възхитените лица на момичетата. И наистина се чувстваше мощен като магьосник, догато почернелите му и заякнали бицепси разсичаха лазерните инсталации и танцуваха пред рафтовете с бутилки. Сутрин към седем прекосяваше заспалия град с колелото си, замаян от радост и безсъние, и жадно всмукваше свежия, мек въздух, който го подготвяше за прегръдките на леглото и на сънената Мара. Беше хубаво.

И кой знае, ако не беше този ЛСД трип, може би щеше да продължи малко повече. В края на септември лятото все още не мислеше да си отива. Празнуваха годишнината от откриването на Хинтерхоф в продължение на седмица. Една голямо ято хедонисти от всички краища на Швейцария, полуголи и окъпани в брокат, лежаха по озарените полянки около клуба. Мара също беше там, двамата не се бяха прибирали вкъщи от няколко дни. След като Йонас свърши последната си смяна на бара, двамата поплуваха в Ааре, а после дълго търсиха дрехите си из храстите, заливаха се от смях, настръхнали от хладната вода, твърде ентусиазирани, за да спят.

“Винаги съм искала да пробвам.” каза тогава тя. “Много готини хора от Цюрих, преди малко се запознахме, имат достатъчно, всичко е точно. Искам с теб. Хайде заедно в Огледалния Свят!”

Не че той не искаше. Но Йонас беше способен да иска нещо и от страх или мързел да не се протегне към него. Тя обаче беше направена от друг слой пръст. Той с радост пренебрегна тихото мише гласче на разума си, а после то го напусна, смъртно обидено.

Беше хубаво, о да. Но след цялата прелест нещо се обърка. Паниката дойде към края, когато Йонас усети, че сетивата му бавно се връщат към нормалното си състояние и че Мара не е до него. Взираше се в един храст, който разливаше очертанията си в причудливи форми – ту човешки, ту геометрични. Струваше му се, че държи ръката ѝ, но изведнъж осъзна, че е сам. Тръгна да я търси, обиколи целия ареал на Хинтерхоф, но малкото хора, които срещна, последните останки от голямото празнуване, му бяха непознати. Накрая намери колелото си и, едва-едва балансирайки върху объркания си дух, се прибра вкъщи и грохна върху дивана.

Мара си дойде едва след няколко дни. Носеше широка тениска с грозен принт на заек, който сякаш се взираше в него и го разсейваше, когато се опитваше да говори с нея. Което не беше лесно така или иначе.

Не му даде никакво обяснение. Говореше несвързани неща – нещо за майка си, за зъбите на лисиците, какво било движението по магистралата и за един сладолед, който изяла и който се оказал без съдържание. От време на време взимаше нещо в ръцете си и дълго го оглеждаше, застиваше в ступор по средата на стаята. На Йонас му отне доста дълго време да приеме, че нещо наистина трайно не е наред. Мара не се къпеше, отказваше да свали тениската със заека, отблъскваше всякакви опити за физически контакт. Когато октомври дойде, му стана ясно, че явно не мислеше да стъпва в университета. Отвреме навреме изчезваше за няколко дни, после се покатерваше през перваза като разпердушинена птица, хапваше малко хляб и заспиваше на дивана. Сънят ѝ беше придружен от непрекъснато бълнуване. Тениската ставаше все по-мръсна, лицето на заека беше покрито с кал, пот и кой знае какво, малки трънчета се бяха забили в плата и раздираха кожата ѝ. Това заешко лице се взираше в него – ту тъжно и укорително, ту ехидно и заплашително. Лицето на Мара пък все повече се изпразваше от емоции. Ужасът се настани в сърцето на Йонас трайно, безсънието също. Когато все пак успееше да заспи, го будеха тежки кошмари и го захвърляха насила сред остатъците от щастието му, сякаш имаше нещо за вършене там.

Обади се на родителите ѝ, а после в психиатрията, на първи ноември. Оттам нататък животът му продължи да се скапва на редовни порции. Проклетата световна пандемия беше най-лесно смилаемата от тях. Хубавото беше, че вече май не му пукаше. 

Затова и зомби-заекът не го уплаши. Снощи беше   унищожил десетина бири. Или може би ЛСД-то беше разбило и неговата психика и той едва сега го забелязваше. За първи път, вместо да се самосъжалява или да мрънка, се зачуди какво ѝ беше на Мара с нейното шизофренично разстройство, което не реагираше добре на лекарства и терапии, което дори се влошаваше. За пръв път се запита как изглежда светът, който тя обитава. Със сигурност по-добре от неговия. За какво ѝ е да се връща?

Ръката с шината, държаща кощницата, го болеше, но Йонас се изправи от мислите си и се опита да изглежда колкото се може по-решителен. Фокусира се върху видението пред себе си. Имаше поразително реална, влажна, лигава кожа. Явно не се движеше много-много, освен когато туловището му произвеждаше тежките мучащи балади. Понеже очи липсваха, а главата беше изкривена на няколко места, Йонас не можеше да определи дали нещото изпитва интерес към него или просто си стои там. Под разкъсания целофан, парчетата шоколад и лигите се виждаше логото на фирма Лунд. Като момче обичаше да краде от техния сортимент. После задраскваше н-то в логото с черен маркер и разнасяше новия си продукт – Луд шоколад- из квартала под възхитените погледи на по-малките деца. И той, и приятелите му, намираха това за много смешно.

  • Махай се, измислена гадост такава. 

Нещото се извърна към него. Това, което беше смятал за лице, се оказа задната част на главата. Сега предната, която не изглеждаше по-симпатично, се опули към него с две големи тъмни дупки, през които се виждаше нещо. Имаше нещо блестящо във вътрешността на тази полусмазана глава. Йонас инстинктивно се приближи към заека, за да види по-добре.

  • Мууууу.
  • Стига бе. Зайците не мучат. Само на такава тъпотия ли е способна фантазията ми?
  • Добре де, извинявай. Исках да се пошегувам. Знам колко много мразиш великденския комерс. Йонас, аз съм.

Сега стана наистина гадно, защото това беше гласът на Мара. Лек и весел бликаше от кухините на заека. 

  • Да бе. А аз съм шизофреник. 
  • Не си, Йонас. Шизофренията изключва саморефлексия. Чел си достатъчно, би трябвало да знаеш.

Наистина беше прочел какво ли не в първите седмици след диагнозата ѝ. След това престана да чете и започна да пие.

  • Как са вашите? 
  • Мара, честно? Първото нещо, което ме питаш след толкова много време, е как са нашите, докато се криеш в зомби-шоколадов заек по средата на супермаркета? Как да те взема на сериозно? Тоест себе си, как да взема себе си на сериозно? По дяволите, няма да те наричам повече Мара, никаква Мара не си. Изчезвай, махай се, остави ме на мира.
  • Ще се махна, ако ми обещаеш да се грижиш за тях. Явно не мислиш за това, но нали ти е ясно, че и двамата са рискова група за вируса? 
  • А аз пък съм рискова група за тъгата.
  • Можеш просто да си сложиш маската и ръкавиците, когато излизаш. И да престанеш да поркаш бира с онази сган от полумъртви алкохолици. Стой си вкъщи. Какво направи със саксиите ми?
  • Изхвърлих ги.
  • Глупак.
  • Майка ти не ги искаше. 
  • А ти какво, беше твърде зает, за да ги поливаш?

  • Извинете, бихте ли се придвижил към касата? Чакаме ви вече повече от час.

Дебеланата със сигналния елек стоеше пред него и размахваше малката си подпухнала длан пред лицето му, за да го събуди. Йонас се стресна и послушно нареди съдържанието на кошницата си върху лентата. Притесни се дали ще има достатъчно пари в картата си, за да плати всичко, но когато касиерката му подаде касовата бележка с нещо като гънки на усмивка под маската, той се осмели и каза:

  • Извинете, ще искам и една кофичка мушкато.

this side of paradise

б.а: Известно време из мрежата се разхождаше това писмо на Ник Фаринела, написано от името на Ф.С. Фицджералд.

https://www.mcsweeneys.net/articles/this-side-of-paradise-a-letter-from-f-scott-fitzgerald-quarantined-in-the-south-of-france

Струва ми се, че има нужда от отговор.

Париж, Вила Paradis

Май 1920

Скъпи Франсис

Писмото ти ме достигна в един момент, в който мислех, че полудявам. Впоследствие ми стана ясно, че не само аз, а целият свят се е запътил натам. Единственият ни шанс да се спасим е да наблюдаваме. Наблюдателят задължително е (поне донякъде) извън нещата. В коя ли книга прочетох това? Дано да е вярно.

И тук животът се е заврял в миша дупка, преследван от сянката на един призрак. Никой не излиза, улиците кънтят от тишина. Все едно живеем не в Париж, а сред степите. Затворените кафенета хвърлят тъжни сенки по тротоарите като оглозгани скелети. Днес обаче с ужас установих, че вече съм свикнала да не правя нищо вълнуващо и че не ми липсва каквото и да е от преди. Щастието е нещо ужасно понякога, защото обезсмисля цялото ти минало, в което си действал и мислил по друг начин. Спомняш ли си онези безкрайни тропически нощи, в които унищожавахме бутилка след бутилка и разкъсвахме света на малки парчета, за да го огледаме добре над пламъка на свещите? Това е сякаш чужд живот. Ще трябва да намеря нещо, което ме прави също толкова развълнувана и в новия. Но както изглежда, единствените кандидати за сега са обедният сън и заспиването в 21 часа вечер до грамофона. 

Прекарвам цялото си време с Александър и децата. Запасили сме се с всичко необходимо, мис Ая ходи веднъж седмично до едно близко село за хляб, пресни яйца и мляко. Въздухът е разкошен. Александър се е залепил за пианото и почти не говори с мен. Понякога мисля, че е гений, друг път така ме ядосва, че ми иде да го полея с кофа студена вода. Все едно имам три деца, а не две. Липсват ми контакти с мъже, познаваш ме, липсват ми флиртуването, театрите, философския клуб. Тъгувам и аз за Ню Йорк. Обаче най-много страдам заради затворените библиотеки – представяш ли си, от два месеца препрочитам две тънки книжки, и сякаш препрочитането изтрива цялото ми досегашно знание, всички други книги, които съм чела през живота си. Ставам все по-празна. Ако знаех, че ще се случи така, щях да си заема половината библиотека, но как да знаеш такива неща. Всъщност аз май си знаех де, ама и сама не си вярвах. Когато цялата истерия започна, повечето ми се присмиваха. Тогава бях много уплашена. Най-вече заради децата, мислех си: ако нещо се случи с мен и с Александър, кой ще се грижи за тях? След две седмици, прекарани в леглото с нервен срив, от който вдигах и висока температура, се успокоих – нали затова си имаме кръстници. Бог ми е свидетел – нашите са страхотни, нали познаваш Анаис и Жан? Със сигурност на децата ще им е по-добре с тях, отколкото със собствените им побъркани родители. Но нека това не звучи фаталистично, скъпи Франсис. Определено имам намерение да поживея още доста дълго време, просто има едни такива родителски страхове, които, ако ги анализираш малко, са направо детински. Говорила съм със Зелда за това, тя ме предупреди още преди години. Ама май не е лошо човек да помисли интензивно за собствената си смърт. От известно време пия само червено вино, а сутрин преди изгрев се разхождам боса в парка, като внимавам да не ме види някой. И ето – здравето ми е укрепнало и то само благодарение на една ужасна и в същото време освобождаваща мисъл. А що се отнася до отношенията ми с Александър – спомни си, първо – че той е руснак, и второ – че не всяка двойка може да е като вас със Зелда. Прегръщам ви и двамата. Моля те, наистина не прекалявай със скоча – твоята прекрасна лейди е абсолютно права. Ако търсиш нещо, което да размърда писалката ти, пробвай този индийски чай, който ти пращам. Не ме питай откъде съм го намерила – дори и в тези несигурни времена някои пазари работят, за щастие. Ето малко островче сигурност, на което да облегнем уморените си, уплашени духове.

Благодаря ти сърдечно за рецензията на разказа ми. Ясно ми е, че трябва да изхабя още много мастило, ако искам някой ден да се нарека писателка. Ясно ми е също, че вероятно никога няма да се освободя от женското бреме на сантименталността. Но щом ти чуваш ехото на гласа ми в написаното, значи съм на прав път. 

И още нещо – моля те не споменавай повече Ърнест. Не искам да знам нищо за него. Нима забрави какво ми причини този дяволски син? Не мога да те коря за приятелството ти с него, но ако моето ти е поне наполовина важно, то се прави, че той не съществува, когато говориш с мен. 

Как е Франсес? За нея нищо не казваш. Моля се скоро да успеем да се срещнем отново и да прекараме няколко безгрижни месеца заедно, с новите си неврози и с децата си. Може би те ще продължат приятелството ни, когато нас ни няма. Но нека да не започвам пак да мисля за това. Все пак ние сме добре. Всъщност, по-добре от всякога. И въпреки всичко…

Твоя приятелка в тези дяволски времена,

Розанели

Заедно

В деня, когато светът щеше да свърши, се събудих много рано. Не беше нужно да поглеждам часовника, а само да се ослушам – нощната тишина притискаше спуснатите щори. Опитах се да заспя отново, но тялото ми имаше други планове. Кръвта шурна към крайниците и засили скоковете на сърцето ми и отведнъж нито един ъгъл в леглото не ми беше уютен. Сетих се защо и изритах завивките на земята. Втурнах се към кухнята, където с един замах включих кафемашината и лаптопа си, пренощувал на малката масичка до прозореца. Тъмното правоъгълното око на телефона ми примигна и се взря в мен от кухненския плот. Докоснах го. Беше 4.41 сутринта.

Преди много, много години непрекъснато се будех в 4.41. Бебето ми имаше навика да огладнява по това време – биоритъмът му беше прецизен часовник. Кърмех, докато в гърдите ми останеше само вакуум, а после милвах челото му, докато заспи отново. Лягах и се взирах в тавана, който все повече надвисваше над нас, готова да покрия малкото телце с моето. Убедена бях, че ако заспя, нещо ужасно ще се случи. Трябваше да стоя будна. Бебето стана дете и продължи да се буди по същото време, а аз -да вардя съня му от нощните караконджули. От тези години ми останаха умението да се страхувам прекомерно и един куп нервни тикове.

Седнах до прозореца с чаша кафе и дръпнах пердето, за да изчакам изгрева. Пътеката пред блока трептеше в ритъма на единствената си леко дефектна улична лампа. Отсреща скелетът на празния триетажен паркинг замрежваше тъмния силует на Витоша. Чух няколко автомобила, които се спускаха по шосето към центъра, отнякъде проскърцаха щори. Всичко беше нормално, обаче сърцето ми хлопаше като дървена лъжица по тенджера. Изхвърлих кафето, направих си чай и се логнах в комуникационния канал. Имах съобщение от MrTime.

Така – Господин Време – наричах последния си клиент, който беше известен писател. Аз самата не бях чувала името му, но това се дължи на по-уединения ми начин на живот, с който се опитвам да компенсирам недостатъците в енергийното си захранване – избягвам всякакви външни стимули. Откакто работех като витаизчислител на свободна практика – петдесет години поне, не бях срещала такъв феномен. Господин Време разстройваше инструментите ми със самото си присъствие. Не само не можех да измеря дори телесната му температура, ами и машинките ми излизаха от строя една след друга, плюейки странни параметри за довиждане.

На втората ни среща се появих с чисто ново оборудване, което сдаде багажа също толкова бързо колкото предното. Господин Време ме гледаше благо, докато се потях от притеснение. Беше висок и жилест старец, със суха, болезнено опъната върху скелета кожа, дълги бели коси и топли като уиски, уморени очи. Предполагах, че е поне 300-годишен, а защо не и повече – такъв като него със сигурност можеше да си го позволи. Макар че не ми беше ясно как е успявал да се подмладява без витаизчислител.

  • Съжалявам, нещо не е наред.
  • Вината е изцяло моя, госпожице. Това не се случва за първи път. Бях се отказал от идеята, докато един мой колега не спомена вашето име. Каза ми, че сте изключително добра. Започнал съм един мащабен роман и много искам да го довърша.
  • Съжалявам, че ще Ви разочаровам.
  •  Колегата ми спомена, че Вие сте учила и аналогови системи.
  • Това е просто едно не съвсем научно издържано хоби…
  • Което би могло да Ви свърши работа с труден случай като моя, нали?

Приех, защото обичам да си блъскам главата. Господин Време ми каза, че е живял повече от век и никога не се е подмладявал, което беше абсолютно невъзможно. Отведнъж бях готова да му повярвам, все пак бях видяла как реагират инструментите ми. Енергийното му поле беше особено. В негово присъствие дори кръвоносните ми съдове започваха да шумолят от непознато налягане. Според учебниците ми, които изкарах от архива и прелистих отново, беше теоретично възможно да съществува човешко тяло, което се влияе повече от гравитационните вълни, отколкото от електромагнитното поле на земята, което би предизвикало различен ход на делене на клетките и друг ритъм на разпад. Възможно беше и такава мутация да се случи при силен емоционален стрес. Господин Време явно беше извадил този късмет, но вероятно хич му беше леко, а и явно не го правеше безсмъртен. Тялото му показваше и някои противоречиви знаци, но като цяло се беше запътило към скорошна биологична смърт.

Вечерта след последната ни аналогова сесия се почувствах отвратително. Започнах да изчислявам позицията на повредените му теломери и докато чертаех първата карта на ръка, забелязах, че треперя силно. Малко след това зрението ми се влоши, повърнах вечерята си и със сетни сили се притеглих от банята до леглото, където загубих съзнание.

Събудих се – това беше точно преди пет дни – с тежка глава и още по-тежки мисли за О. От години не бях мислила за детето си – пак част от моята система за енергоспестяване – и самото му присъствие в главата ми ме помете с невиждана сетивно-емоционална вълна. Усещах русите му коси между пръстите си, главата, която миришеше на пот, сън и засъхнал ябълков сок. Яркият му, вечно пресипнал от свръхупотреба глас наводняваше черепа ми и сърцето ми се свиваше толкова болезнено, че се чух как стена като умиращо животно. Преди век го изпратих насила по Пътя. Тогава бях убедена, че това е правилният начин, вярвах в новия свят и в неговите постулати, вярвах в личната жертва в името на колективното добро. Той не беше готов, отказа да си приготви багажа, постерите в стаята му демонстративно висяха до последно. Накрая аз ги свалих и увих в копринена хартия, а той ги накъса, крещейки в лицето ми думи, остри като начупено стъкло. Извърнах се и му извиках такси.

– Кажи ми поне кой е баща ми.

– Ти нямаш баща.

– Знам, че си забременяла по стария начин. Затова са те уволнили от

предишната работа. Значи имам баща. И сега, след като си напът да ме изхвърлиш, си длъжна поне да ми кажеш нещо за него.

– О, аз не те изхвърлям. Време е да поемеш по Пътя. Както всички твои връстници.

– Аз не съм като всички. И ти знаеш това най-добре.

– Таксито ти пристигна.

Сега изпитвах остра нужда да продължа този разговор, но О вече не се казваше така, беше над 100-годишен, живееше на ново място и нямаше сила на този свят, която би ми помогнала да го намеря, но хиляди, които щяха да ми попречат. Дали косата му все още миришеше по същия начин? Или е използвал подмладяващия процес, за да смени външния си вид и дори порите на кожата си, за да забрави кой е? Дали все още меланхолията и пенестият гняв разкъсваха светлото му лице, или животът го беше научил на примирение, както и мен самата?

Разопаковах нов комплект инструменти и застанах до прозореца. Все още треперех и дишах трудно. Преди месец бях измерила състоянието си, за да докладвам в агенцията за заетост. Резултатът беше дори по-добър от миналогодишния – оставаха ми 37 години до началото на биологичния разпад и още 14 до края му. Сега обаче всички параметри светеха в червено. Оставаха ми точно 5 дни живот. Твърде малко, за да мина през процес на подмладяване.

Нямах сили да се питам какво се е случило. Взирах се в мъглата навън, докато тя ме погълна, после си направих кафе.

Понеже нямаше какво друго да правя, освен да чакам, се заех да подредя емоциите и делата си. Прекарах петте дни, медитирайки и работейки по изчисленията на Господин Време, които се оказваха последния ми проект. Искаше ми се да успея да го завърша. Мислех много за него и за добрите му очи, после отведнъж започвах да мисля за О и за неговите огнени зеници, които идваха от друго време, а после се плъзвах още по-назад и мислех за С, дълго обхождах спомените за тялото му, за неспокойството, което ми предаде заедно със спермата си, за това колко щастлива бях в това неспокойство, и колко ми липсваше С, и колко ми липсваше О, и колко ми липсваше крехкото, изтръгнато от първата буря семейно дръвче, и колко ми липсваше… Заспивах върху кухненската маса с отворена уста и оцъклени очи, после идвах на себе си и продължавах да работя. Трудно ми беше да се концентрирам, но упорствах, всеки път търпеливо измествах фокуса си от миналото и го поставях върху сегашното време. Симптомите ми се влошаваха, но способността да ги приемам нарастваше обратнопропорционално на оставащото време. Бях професионалист в тази област и освен всичко друго, знаех и как се умира добре. Най-важното беше да се избягва въпросът защо.

Снощи останах да работя до късно, за да привърша изчисленията на Господин Време. Докато оглеждах готовите карти, забелязах повторенията в генома. Сравних ги с моите, после – за да съм сигурна в това, което вече знаех, извадих от архива картите на С, които бях изработила на майтап, докато си седях в къщи, безработна, наивна и бременна, и които съвсем точно предсказаха кога той ще ми бъде отнет. Тогава и двамата не им вярвахме.

Господин Време ми беше изпратил съобщение точно в 4.41. Текстът гласеше „Началото на моя роман. Твой малък О”, приложението беше в непознат за мен .nwn формат, който лаптопът ми отказваше да отвори. Сърцето ми се превърташе от страх, но знаех, че това, което трябваше да се случи, щеше да се случи така или иначе. Преместих файла в устройството за виртуална реалност, сложих каската и стартирах файла отново. Докато влизах в малката къща, усетих как тялото ми пое последния си дъх, а после чух гласовете им.

Имам кученце

– Здравей. Добре изглеждаш.

– Здравей. Нали знаеш, че не разбирам какво означава това?

– Няма значение. По-интересно ми е да знам как се усеща човешкото тяло за първи път?

– Не усещам много. Трябваше да си избера онова косматото зад витрината… кучешкото. Имате много малко сетивност. Сякаш съм отделен от света с изолиращо фолио.

– Значи сравняваш сетивата на обитател на твоята галактиката с куче от моята? Какъв процент е съвпадението?

– 89,349 процента.

– Трябва да си го запиша в бележника.

– Бих могъл да ти го запиша директно в паметта.

– Можеш?

– Вече съм ти записвал разни неща. Различната мозъчна обвивка не се оказа проблем ‒ пропускливостта се контролира от съшите биоалгоритми.

– Какво си ми записал?

– Ще разбереш.

– Кога?

– Когато си зададеш съответните въпроси.

– От дванадесет месеца ми казваш колко е лошо, че непрекъснато си задавам въпроси.

– Лошо е. Но аз това съм го казал само веднъж. Тези…месеци, това ваше време…ги усещаш само ти. Както и много други неща.

– И все пак.

– Реших да те приема такава, каквато си. И да ти дам отговорите.

– А сега какво?

– Сега ще си купиш това кученце. После трябва да се отървем някак си от това неудобно мъжко тяло. После ме хващаш на каишка и ми показваш твоя свят, както бяхме планирали. А след това, ако си готова, идваш с мен.