Еволюция

Когато Аркади достигна средна възраст, се стресна и реши да се научи да ходи на ръце. Първоначално се наложи да се отърве от корема си, който разнасяше петнадесет хиляди изпити бутилки бира и половин тон излапани пържени картофки под формата на мастен слой памет. За това му бяха нужни три месеца хрупане на моркови и девет хиляди подскока с вдигнати ръце пред първоначално подозрителния, а впоследствие възхитен поглед на съседката от отсрещния балкон. Когато усети тялото си максимално леко, Аркади започна с лицеви опори, а след още три месеца се престраши и да преобърне полюсите си, опрял жилави стъпала на стената. След още няколко седмици проходи свободно и с всеки изминал ден увеличаваше разстоянието, което покриваше на длани. Една лятна вечер глътна голяма ракия за кураж и излезе от апартамента си на ръце. Стълбите от седмия етаж надолу бяха съвсем ново предизвикателство и Аркади вероятно щеше да се откаже, но ракията беше разводнила последните останали мазоли страх в душата му и, почти без да се усети как, се озова върху разбития тротоар пред входа. Направи малка обиколка из квартала и когато алкохолът се беше метаболизирал достатъчно, че да му стане леко неудобно от подигравките на децата и от кискането на клаксоните, се качи обратно в дома си. На следващия ден си купи специални подплатени ръкавици за свикналата на мек килим кожа на дланите, за да я защити от стъкла и кучешки изпражнения, както и слушалки, изолиращи звуковете на околната среда, за да се справят с останалите неприятности. Казват, че това бил последният път, в който Аркади използвал краката си, но кой би могъл да е сигурен в това? Да, от тогава нататък прекосяваше всяко разстояние пеш на ръце, но краката му все пак служеха за нещо – окачваше по тях чантата си, или брулеше круши, или ги използваше, за да махна на някой – движение, което приличаше на ритник във въздуха. Освен това, когато се налагаше да седне някъде, се обръщаше и заемаше нормална за хомо сапиенс позиция, макар че лицето му винаги подсказваше, че хич не е доволен от този компромис, но все още не е измислил как да седи с крака нагоре без да пречупи гръбначния си стълб. Многобройните въпроси на околните за начина си на придвижване Аркади игнорираше – с времето все по-умело, така че питащите оставаха с усещането за получен, но забравен отговор. Дори съседката от отсрещния балкон, която впоследствие опозна тялото му доста отблизо, не се сдоби с никаква вътрешна информация, която да задоволи общото неразбиране. След няколко години Аркади вече населяваше чекмеджето на приветливите градски откачалки – едно развитие, което почти му коства работното място и със сигурност страстта на съседката и на още няколко други жени. Но ръцете му бяха толкова заякнали, че можеше да прави пирует във въздуха и да прескача прилично големи локви. 

Тридесет и три години след това развитие в личната си еволюция, Аркади имаше работа в друг град и забрави слушалките си в купето. Още щом слезе от влака и почеса празното място около ушите с лявото си стъпало (което беше по-гъвкаво от дясното), чу как някакво дете се провикна зад него

Ейейей, дядка маймун, ейййй.

Аркади спря като ударен от гръм. Бавно врътна длан, за да фиксира кладенеца на обидата, но погледът му вместо това се удари в една огледална витрина. Той се приближи към нея и бавно свали крака към земята. Знаеше, че мускулите им са прекалено отслабнали, за да го държат дълго изправен, затова застана на колене и се огледа. 

Не знам – каза след няколко часа така – не разбирам защо.

Папагал

Наоми не ми е точно приятелка. Май все по-малко хора в живота ми носят това красиво съществително. Повечето са облечени в неясни на цвят, функционални дрехи (и никой вече не е гол, за съжаление, но това е друга тема). Kогато станах майка, една фурия премина през живота ми и отнесе един куп шарени шапки, шалове и рокли, бомбета и костюми от пайети. Хич няма да се отплесвам в клишета и да разказвам какви други радости ми донесе, защото това също е друга тема. Това, все пак, май се очертава да е история за нямането. 

Третото дете на Наоми се роди няколко дни преди О. Още докато бяхме бременни попаднахме в полезрението си, защото големият корем създава една специална гравитация, която привлича други големи кореми. За разлика от мен, Наоми роди Измаил сама у дома си, за един час, докато децата ѝ бяха на детска градина, като малко преди това изпуши една цигара със “съвсем минимално количество” марихуана на балкона ми, който по някаква случайност гледа към родилното на местната болница и според нея е причина за спукването на плацентата ѝ. Аз пък  бях заета с пиене на витамини, зелени сокове и с притеснения дали пеперудките, които пърхаха в матката ми, са вече контракции или нещо друго ужасно се случва. Наоми ме гледаше присмехулно, приличаше на арогантен Буда, само че с по-големи цици и с абсурдното убеждение, че раждането е най-големият възможен оргазъм. Хем ме дразнеше, хем не можех да се отлепя от нея месеци наред. 

Когато и моето бебе се появи след четиринадесет часа кралско, но свръх болезнено израждане от две акушерки, таткото и един куп приятели по телефона, активирах кой знае защо модус “бясна котка” и се отделих от света. Наоми е смесица от италианка и египтянин и не се примири с желанието ми да бъда оставена на мира, за разлика от други прекалено разбрани хора. Звънеше, хлопаше, разпитваше, досаждаше. Киснеше с двете си по-големи момичета и с малкото вързопче, вечно прикачено към огромната ѝ фабрика за кърма, пред блока ми и ме караше да се мразя, защото се криех вкъщи. Чувствах се виновна, но не можех да понясям никой. Накрая написах едно съобщение, с който скъсах с нея – брутално и категорично. Изпратих го. От тогава не я видях почти две години, въпреки че живеем в един квартал, в който няма кой знае колко детски площадки. 

После обаче се засякохме няколко пъти в супермаркета, подушихме се и ни стана ясно, че сега нещата са други. Аз не мириша вече на страх, почти сигурна съм в това, а тя изглеждаше леко отчаяна. Двете ѝ момичета бяха по-тихи от преди, а вързопчето, което помнех само като Буда-бебе, ме посрещна с нежен, дълбок поглед. Уговорихме се да се срещнем през уикенда, естествено – на една площадка. 

Прекарах две дни в гъделичкаща радост. Пронизваха ме спомени за всички онези неща, които бяхме решили да направим заедно – шивашко ателие за бежанки, детска градина по Монтесори, сладоледаджийница с вегански сладолед, поп-ъп изложби из целия град, детска книга с мои текстове и нейни илюстрации, нощен клуб със стриптизьорки-роботи, магазин за марихуана веднага щом я легализират, моден лейбъл, магазин за бижута. Имаше едни такива моменти с нея, започвахме да се караме за какво ли не, енергиите ни се сблъскваха и, стреснати от това, решаваха да се съединят. Въздухът около нас започваше да трепти и главата ми се замайваше от огромната сила, която чувствах в тази леко неудобна симбиоза. Може би щяхме да продължим там, където бяхме спряли.

Когато се срещнахме, чувството за вина ме пресрещна на няколко метра преди Наоми. Изпозвах препоръките на здравното министерство като претекст да не я прегърна. Постелихме две одеала на полянката и седнахме поотделно. Децата веднага потънаха в пясъчника. Слънцето се сипеше върху нас неуморно, без да се плаши от камбаната на църквата, която удари пет следобед. Извиках малкия, за да го намажа за кой ли път със слънцезащитно масло. Наоми присви очи, но не каза нищо. Знаех мнението и по въпроса. Отново се почувствах неуверена, но продължих да размазвам цинковата гадост по малките ръчички. Исках да кажа нещо от сорта на “Твоите деца са с тъмна кожа”, но не знаех дали изречен в този ред коментарът ми не би прозвучал расистки, макар че в случая аз с моето светло дете се чувствах дискриминирана от хапещото слънце. Така че присвих очи и не казах нищо. 

Наоми беше донесла термос с ледено фрапе, ягоди, рожкови палачинки и една огромна купа хумус. Аз имах един чипс в чантата и бутилка вода, но хич не ги извадих. Седяхме една до друга на одеялата си, пиехме кафе, пушехме цигари и гледахме децата. В един момент тя каза:

  • Ние вече си нямаме татко.
  • Тоест?

Звучах като арогантна глупачка сигурно.

  • Ами той се премести да живее в Цюрих, защото нещо му писна от нас. А след това го хванаха с една торба трева. Всеки момент ще го екстрадират обратно в Гана. 
  • Хм.

Нищо по-добро не ми хрумна. Не зная къде загубих умението си да съчувствам. Може би в същата фурия, която ме направи майка и ме научи да се грижа за едно-единствено същество.

  • На мен не ми пука особено. Но на децата хич не им е леко.

Наоми ме погледна отново с онзи поглед, който познавах. Който, според текущото ми психологично състояние, интерпретирах или като:

  • Ти си гадна, бяла, привилегирована глупачка.

или като:

  • Помогни ми.

Сега тендирах към втората интерпретация. Налях си още една чаша фрапе. В главата ми се блъскаха различни идеи, една от друга по-неудобни. Наоми не ходеше на работа от 7 години, откакто беше станала майка за пръв път, и не ходеше по убеждение. Обаче аз мислех как във фирмата имахме нужда от човек, който да работи в склада през уикенда, защото не смогвахме с обработването на поръчките през седмицата. Също така аз имах нужда от някой, който да ми помага с чистенето и готвенето у дома. Наоми можеше също да шие, да плете, да прави бижута и да подстригва коси – все неща, за които бях готова да давам пари, които аз имах, а тя не. Знаех, че това е истинския проблем в случая. Но идеята да предложа на Наоми да работи за мен – или да работи въобще – от позицията си на самонарекла се бяла, привилегирована глупачка – ме ужасяваше. 

  • Как се справяте?

беше най-доброто, което успях да измисля.

  • Ая трябва да ходи редовно при училищния психолог. Сая е в предучилищна сега. Няколко пъти се сби с други деца. Измаил не говори, дори и мама не е казал досега, въпреки че е на две. Педиатърката ме тормози да правим някаква серия от тестове. 

Цялото това го изтърси с неутрален като сива стена тон. 

  • Аз…ако имаш нужда от нещо, ми се обади.

Прехвърлих тежкия камък в нейната градина отново. 

  • Да не би да си тръгваш?
  • Не, отивам само за малко…

Използвах случая, че малкият ме извика, за да напусна проклетото си одеало от безсилие. Останах ненужно дълго в пясъчника. Ая и Сая се надпреварваха да ми разказват една и съща история. Папа има голяма къща. Папа има голяма кола, почти толкова висока, колкото къщата. Папа спи в златни чаршафи. Къщата е на един хълм, много далече, до там се стига само със самолет.

Самолет! – извика О. Наистина един самолет пресичаше излъсканото от слънце небе. Децата се разкрещяха и вкупом хукнаха след сянката му. Върнах се при Наоми. Около нея се виеше нежен марихуанен облак, като джин, който обгръща потното, морно тяло на Шехерезада, а после се скрива в спираловидните и къдрици. 

  • Искаш ли?
  • Не мерси. Аз…такова…
  • Не пушиш?
  • Само цигари.
  • Е…
  • Бих могла, но когато съм с малкия…незнам. И не искам май.
  • По-добре.
  • По-добре би било да си успокоя нервите. Снощи пак сънувах кошмар. Детето ми отведнъж се превърна в куклa, която държах в ръка, но тялото ми беше обзето от странен тремор и я изтървах, и главата ѝ, тоест главата му, беше потънала в локва кръв и знаех, че това е…
  • Ужас. Господи.

За моя изненада, не се появи никакъв хаплив коментар за абсурдността за страховете ми. За още по-голяма изненада, очите на Наоми плувнаха в сълзи. Започна да маха с длан пред лицето си, сякаш искаше да изгони някакви мисли-комари. 

  • Милата. Сигурно не ти е леко с тези неща…

Не трябваше ли аз да изрека тези думи? Вероятно да, но ги изрече тя. Не само това, но и ме придърпа към себе си. Меките ѝ ръце бяха като потни клещи, в които омекнах и аз. Затворих очи и забравих всички магазини, книги, изложби, счетоводства, проекти и мухи, които от години бръмчаха в главата ми и ми пречеха да спя.

Когато се свестих от прегръдката и погледнах към пясъчника, видях Ая и Сая да затрупват О с пясък. Той пищеше от радост и, в този контекст не исках да го казвам, но за момент сякаш бях в рая. Обаче само за момент, после регистрирах нещо друго.

  • Наоми, къде е Измаил?
  • Ая, Сая, къде е Измаил? 

извика Наоми без да се помръдва. Аз вече бях на крака, в бойна готовност. Момичетата извикаха, че не знаят къде е, че бил с тях, но сега го нямало. Лицето на Наоми се зачерви от нещо, което преди бих интерпретирала като гняв, но сега знаех, че е страх. Видях, че се изправя, но с нейния препълнен от женственост ханш това щеше да отнеме точно толкова време, колкото ми трябваше да прекося половината площадка. Хукнах, подпалена от нещо абсолютно непознато, тичах така, сякаш се борех за живота си, така както бях раждала – със същата сила, чиито център сега се намираше извън мен. Използвах периферното си зрение да сканирам всяка пейка, люлка и катерушка за един къдрав дребосък. Площадката беше доста голяма, в перфектна квадратна форма и оградена от всички страни с жива ограда, която обаче беше достатъчно пропусклива за двегодишни приключенци. Обърнах се назад и видях как Наоми и момичетата се бяха запътили към другия, по-близък плет. О седеше самичък в пясъчника. Нямаше да отнеме дълго и той щеше да хукне след някой от нас или след сянката на някой друг по улицата и ако имах време да мисля, тази мисъл щеше да ме ужаси, но нямах. От улицата изпищяха спирачки, един клаксон придаде на шума им още по-ужасяващ тембър. Наоми викаше детето си все по-отчаяно. За да не губя време, се опитах да прескоча оградата така, както бях виждала да правят във филмите. Издрана до шията, изскочих на улицата и се огледах. Две коли профучаха пред мен и се скриха зад завоя, после – тишина. Нито следа от катастрофа, никаква локва кръв по улицата. Дишането ми се успокои и очите ми се извърнаха от тунела на страха. В ляво, на десетина метра от края на площадката, беше началото на пешеходната зона с аркадите, които днес, в неделя привечер, лъхаха свежа тишина. Пред витрината на зоомагазина, с плътно притиснато към стъклото личице, стоеше Измаил. С два скока се озовах до него и го обгърнах с ръце. Той се стресна, погледна ме очудено, готов да се разплаче, но вероятно зачервеното ми, познато лице някак си го зарадва, защото веднага се ухили и започна да сочи ентусиазирано към витрината. Папагал –  голям и яркозелен, вероятно излязъл от нечия халюцинация, стоеше на пръчицата изпъчен като пуяк и чоплеше крилата си. 

  • Господи…Папагал.

изстенах. Днес определено не бях надарена с красноречие.

  • Папа, папа.

извика Измаил и продължи да сочи към чудото.

  • Папагал…
  • Папа, папа, папа, папа, папа, папа.

викаше Измаил и се смееше на глас. Продължи да се смее и да повтаря безспирно “папа, папа”, докато го носех обратно към площадката, докато махах на Наоми, докато тя, с моя О на ръце, тичаше към мен, докато се прегръщахме всичките и ревяхме и се смеехме едновременно, докато аз, отново съвсем не на място, коментирах:

  • Говòри, Наоми, Измаил говòри!

Сякаш това беше най-важното в случая.

Заек

Йонас сви цигара с последните си прашинки тютюн и я изпуши до половината, плюейки залепналата по устните му хартия. Навлече парката на баща си и излезе от вкъщи, внимавайки да не скърца много с входната врата. Беше малко след 7 и нощният студ все още лежеше върху тротоара. Стръмната уличка пред къщата на родителите му, надвесена над един широк завой на река Ааре, беше покрита със скреж и Йонас забави ход. Само един счупен крак му липсваше сега, сякаш шината на дясната му китка не беше достатъчна. Не помириса писта тази зима, а сега беше без работа и под карантина при родителите си. Проклета пролет, проклета година. От казана за био отпадъци на съседа го лъхна остър мирис на развалени яйца и конски изпражнения. Да си беше взел тъпата маска за лице, заради която майка му пискаше снощи, поне срещу това щеше да помогне. Сви зад ъгъла и забърза. По равната „Бернщтрасе“ къщите се редяха една до друга, без гаражи и градини, сиви триетажни жаби, вечно влажни и мръсни ‒ такава скука, че дори не заслужаваше епитета грозна. В нормални времена тук колите се движеха в непрекъснати поточни линии, но сега по шосето можеше да се кара скейтборд. Ако знаеше къде си е заврял неговия, де. 

Стигна магазина, който тъкмо беше отворил, и се насочи към входа. Една нахална дебелана, най-много двадесетгодишна, с подпухнало лице и абсурдно пристегнат в талията сигнален елек, го помоли да изчака навън. Пускали само по един човек ‒ разпореждане от вчера ‒ и му посочи рядка опашка от пенсионери, които стояха мирно, на два метра разстояние един от друг, до саксиите с цветя. „Кой ли пък си купува саксии по това време“, запита се Йонас, и в този момент видя как една от дъртофелниците взе мушкато и го пъхна в кошницата си, която се разклати силно в костеливите ѝ ръце. Йонас се изплю на тротоара и се запъти към края на опашката под ужасения поглед на дебеланата. 

Успя да влезе в магазина едва в 8.30, след като кой знае колко саксии мушкато, пакети безкофеиново кафе и пастети от гъши дроб минаха преди него. Големият, до болка познат супермаркет, в който като дете крадеше шоколадови бонбони, а като тийнейджър ‒ презервативи, му се стори съвсем друг сега. Празните коридори вибрираха от какафонията на цветовете по рафтовете, радио „Енерджи“ бликаше бълвочите си поне пет октави по-изнервящо от обикновено, без да заглуши скърцането на самотните му стъпки.

Йонас имаше чувството, че светът е свършил и зад всеки ъгъл може да изскочи някое безформено зомби, точещо лиги по махмурлийския му мозък.

Стана му отведнъж адски неудобно да купи само тютюн и бира и да се изниже. Все пак един куп хора в магазина работеха в момента, реално погледнато, само и единствено за него. А и защо да не накара следващия да почака малко повече? Тръгна безцелно между рафтовете. Обръщаше специално внимание на стоките, които не го интересуваха. Вегански наденици, подложки за обувки, крем карамел на прах, чорапи от мерино вълна, книжки за оцветяване. Четеше етикети, правеше се, че сравнява конкурентни марки на един и същ продукт, тук-там слагаше нещо в кошницата си, после го оставяше при други продукти. Сок от глухарче сред червените вина, семена чия в хладилника със сладолед, дамски превръзки до памперси. Намери и една хартийка в джоба си и от време на време се взираше в нея, сякаш изучаваше списъка си за пазаруване. 

Обаче никой не му обръщаше внимание, продавачките се въртяха около касите, опъваха ластичките на маските си, уплашени като подгонени от гръмотевица крави. Имаше промоция на прах за пране и почистващи препарати, също и на грозни великденски зайци и шоколадови яйца в бледи пастелни цветове, които напомняха повръщано. Пред щанда с прясно изпечен хляб се задържа повече, подуши два комата хляб, които изглеждаха абсолютно еднакво, но единият беше двойно по-скъп от другия. Пъхна и двата в кошницата си. Стомахът му се беше събудил и къркореше като старата Веспа на майка му. Може би беше добра идея да купи и нещо за нея. Някакви кифлички, малко френско сирене, шунка, такива работи обичаше тя. И за баща си – лют салам, фъстъци, онези солени бисквити, които гризеше вечер пред телевизора. Кошницата му се напълни за нула време. Едва когато се запъти към касите, се сети, че беше дошъл за нещо друго. Затътри се обратно към рафтовете с алкохол. Обаче нещо не беше наред. Тишината. Осветлението също беше друго – сякаш половината халогенни лампи бяха сдали багажа. Обърна се към касите и видя, че там нямаше никой. Потърси с поглед дебеланата пред входа, но и от нея нямаше следа, нито виждаше каквато и да е опашка от желаещи да пазаруват. В този момент го видя как се влачи към него – огромен двуметров заек, покрит с разкъсан станиол и засъхнала кръв, мучащ като оркестър от Ада.

Кой знае защо първата му мисъл беше ЛСД. Миналото лято пробва за първи път. Миналото лято Йонас живееше друг живот. В него имаше Мара, а също и малкият им апартамент с хамак на балкона и двадесет и две саксии с цветя. От четвъртък до неделя правеше коктейли на един от баровете в Хинтерхоф – “с магическа пръчка”, както не спираше да повтаря пред възхитените лица на момичетата. И наистина се чувстваше мощен като магьосник, догато почернелите му и заякнали бицепси разсичаха лазерните инсталации и танцуваха пред рафтовете с бутилки. Сутрин към седем прекосяваше заспалия град с колелото си, замаян от радост и безсъние, и жадно всмукваше свежия, мек въздух, който го подготвяше за прегръдките на леглото и на сънената Мара. Беше хубаво.

И кой знае, ако не беше този ЛСД трип, може би щеше да продължи малко повече. В края на септември лятото все още не мислеше да си отива. Празнуваха годишнината от откриването на Хинтерхоф в продължение на седмица. Една голямо ято хедонисти от всички краища на Швейцария, полуголи и окъпани в брокат, лежаха по озарените полянки около клуба. Мара също беше там, двамата не се бяха прибирали вкъщи от няколко дни. След като Йонас свърши последната си смяна на бара, двамата поплуваха в Ааре, а после дълго търсиха дрехите си из храстите, заливаха се от смях, настръхнали от хладната вода, твърде ентусиазирани, за да спят.

“Винаги съм искала да пробвам.” каза тогава тя. “Много готини хора от Цюрих, преди малко се запознахме, имат достатъчно, всичко е точно. Искам с теб. Хайде заедно в Огледалния Свят!”

Не че той не искаше. Но Йонас беше способен да иска нещо и от страх или мързел да не се протегне към него. Тя обаче беше направена от друг слой пръст. Той с радост пренебрегна тихото мише гласче на разума си, а после то го напусна, смъртно обидено.

Беше хубаво, о да. Но след цялата прелест нещо се обърка. Паниката дойде към края, когато Йонас усети, че сетивата му бавно се връщат към нормалното си състояние и че Мара не е до него. Взираше се в един храст, който разливаше очертанията си в причудливи форми – ту човешки, ту геометрични. Струваше му се, че държи ръката ѝ, но изведнъж осъзна, че е сам. Тръгна да я търси, обиколи целия ареал на Хинтерхоф, но малкото хора, които срещна, последните останки от голямото празнуване, му бяха непознати. Накрая намери колелото си и, едва-едва балансирайки върху объркания си дух, се прибра вкъщи и грохна върху дивана.

Мара си дойде едва след няколко дни. Носеше широка тениска с грозен принт на заек, който сякаш се взираше в него и го разсейваше, когато се опитваше да говори с нея. Което не беше лесно така или иначе.

Не му даде никакво обяснение. Говореше несвързани неща – нещо за майка си, за зъбите на лисиците, какво било движението по магистралата и за един сладолед, който изяла и който се оказал без съдържание. От време на време взимаше нещо в ръцете си и дълго го оглеждаше, застиваше в ступор по средата на стаята. На Йонас му отне доста дълго време да приеме, че нещо наистина трайно не е наред. Мара не се къпеше, отказваше да свали тениската със заека, отблъскваше всякакви опити за физически контакт. Когато октомври дойде, му стана ясно, че явно не мислеше да стъпва в университета. Отвреме навреме изчезваше за няколко дни, после се покатерваше през перваза като разпердушинена птица, хапваше малко хляб и заспиваше на дивана. Сънят ѝ беше придружен от непрекъснато бълнуване. Тениската ставаше все по-мръсна, лицето на заека беше покрито с кал, пот и кой знае какво, малки трънчета се бяха забили в плата и раздираха кожата ѝ. Това заешко лице се взираше в него – ту тъжно и укорително, ту ехидно и заплашително. Лицето на Мара пък все повече се изпразваше от емоции. Ужасът се настани в сърцето на Йонас трайно, безсънието също. Когато все пак успееше да заспи, го будеха тежки кошмари и го захвърляха насила сред остатъците от щастието му, сякаш имаше нещо за вършене там.

Обади се на родителите ѝ, а после в психиатрията, на първи ноември. Оттам нататък животът му продължи да се скапва на редовни порции. Проклетата световна пандемия беше най-лесно смилаемата от тях. Хубавото беше, че вече май не му пукаше. 

Затова и зомби-заекът не го уплаши. Снощи беше   унищожил десетина бири. Или може би ЛСД-то беше разбило и неговата психика и той едва сега го забелязваше. За първи път, вместо да се самосъжалява или да мрънка, се зачуди какво ѝ беше на Мара с нейното шизофренично разстройство, което не реагираше добре на лекарства и терапии, което дори се влошаваше. За пръв път се запита как изглежда светът, който тя обитава. Със сигурност по-добре от неговия. За какво ѝ е да се връща?

Ръката с шината, държаща кощницата, го болеше, но Йонас се изправи от мислите си и се опита да изглежда колкото се може по-решителен. Фокусира се върху видението пред себе си. Имаше поразително реална, влажна, лигава кожа. Явно не се движеше много-много, освен когато туловището му произвеждаше тежките мучащи балади. Понеже очи липсваха, а главата беше изкривена на няколко места, Йонас не можеше да определи дали нещото изпитва интерес към него или просто си стои там. Под разкъсания целофан, парчетата шоколад и лигите се виждаше логото на фирма Лунд. Като момче обичаше да краде от техния сортимент. После задраскваше н-то в логото с черен маркер и разнасяше новия си продукт – Луд шоколад- из квартала под възхитените погледи на по-малките деца. И той, и приятелите му, намираха това за много смешно.

  • Махай се, измислена гадост такава. 

Нещото се извърна към него. Това, което беше смятал за лице, се оказа задната част на главата. Сега предната, която не изглеждаше по-симпатично, се опули към него с две големи тъмни дупки, през които се виждаше нещо. Имаше нещо блестящо във вътрешността на тази полусмазана глава. Йонас инстинктивно се приближи към заека, за да види по-добре.

  • Мууууу.
  • Стига бе. Зайците не мучат. Само на такава тъпотия ли е способна фантазията ми?
  • Добре де, извинявай. Исках да се пошегувам. Знам колко много мразиш великденския комерс. Йонас, аз съм.

Сега стана наистина гадно, защото това беше гласът на Мара. Лек и весел бликаше от кухините на заека. 

  • Да бе. А аз съм шизофреник. 
  • Не си, Йонас. Шизофренията изключва саморефлексия. Чел си достатъчно, би трябвало да знаеш.

Наистина беше прочел какво ли не в първите седмици след диагнозата ѝ. След това престана да чете и започна да пие.

  • Как са вашите? 
  • Мара, честно? Първото нещо, което ме питаш след толкова много време, е как са нашите, докато се криеш в зомби-шоколадов заек по средата на супермаркета? Как да те взема на сериозно? Тоест себе си, как да взема себе си на сериозно? По дяволите, няма да те наричам повече Мара, никаква Мара не си. Изчезвай, махай се, остави ме на мира.
  • Ще се махна, ако ми обещаеш да се грижиш за тях. Явно не мислиш за това, но нали ти е ясно, че и двамата са рискова група за вируса? 
  • А аз пък съм рискова група за тъгата.
  • Можеш просто да си сложиш маската и ръкавиците, когато излизаш. И да престанеш да поркаш бира с онази сган от полумъртви алкохолици. Стой си вкъщи. Какво направи със саксиите ми?
  • Изхвърлих ги.
  • Глупак.
  • Майка ти не ги искаше. 
  • А ти какво, беше твърде зает, за да ги поливаш?

  • Извинете, бихте ли се придвижил към касата? Чакаме ви вече повече от час.

Дебеланата със сигналния елек стоеше пред него и размахваше малката си подпухнала длан пред лицето му, за да го събуди. Йонас се стресна и послушно нареди съдържанието на кошницата си върху лентата. Притесни се дали ще има достатъчно пари в картата си, за да плати всичко, но когато касиерката му подаде касовата бележка с нещо като гънки на усмивка под маската, той се осмели и каза:

  • Извинете, ще искам и една кофичка мушкато.

this side of paradise

б.а: Известно време из мрежата се разхождаше това писмо на Ник Фаринела, написано от името на Ф.С. Фицджералд.

https://www.mcsweeneys.net/articles/this-side-of-paradise-a-letter-from-f-scott-fitzgerald-quarantined-in-the-south-of-france

Струва ми се, че има нужда от отговор.

Париж, Вила Paradis

Май 1920

Скъпи Франсис

Писмото ти ме достигна в един момент, в който мислех, че полудявам. Впоследствие ми стана ясно, че не само аз, а целият свят се е запътил натам. Единственият ни шанс да се спасим е да наблюдаваме. Наблюдателят задължително е (поне донякъде) извън нещата. В коя ли книга прочетох това? Дано да е вярно.

И тук животът се е заврял в миша дупка, преследван от сянката на един призрак. Никой не излиза, улиците кънтят от тишина. Все едно живеем не в Париж, а сред степите. Затворените кафенета хвърлят тъжни сенки по тротоарите като оглозгани скелети. Днес обаче с ужас установих, че вече съм свикнала да не правя нищо вълнуващо и че не ми липсва каквото и да е от преди. Щастието е нещо ужасно понякога, защото обезсмисля цялото ти минало, в което си действал и мислил по друг начин. Спомняш ли си онези безкрайни тропически нощи, в които унищожавахме бутилка след бутилка и разкъсвахме света на малки парчета, за да го огледаме добре над пламъка на свещите? Това е сякаш чужд живот. Ще трябва да намеря нещо, което ме прави също толкова развълнувана и в новия. Но както изглежда, единствените кандидати за сега са обедният сън и заспиването в 21 часа вечер до грамофона. 

Прекарвам цялото си време с Александър и децата. Запасили сме се с всичко необходимо, мис Ая ходи веднъж седмично до едно близко село за хляб, пресни яйца и мляко. Въздухът е разкошен. Александър се е залепил за пианото и почти не говори с мен. Понякога мисля, че е гений, друг път така ме ядосва, че ми иде да го полея с кофа студена вода. Все едно имам три деца, а не две. Липсват ми контакти с мъже, познаваш ме, липсват ми флиртуването, театрите, философския клуб. Тъгувам и аз за Ню Йорк. Обаче най-много страдам заради затворените библиотеки – представяш ли си, от два месеца препрочитам две тънки книжки, и сякаш препрочитането изтрива цялото ми досегашно знание, всички други книги, които съм чела през живота си. Ставам все по-празна. Ако знаех, че ще се случи така, щях да си заема половината библиотека, но как да знаеш такива неща. Всъщност аз май си знаех де, ама и сама не си вярвах. Когато цялата истерия започна, повечето ми се присмиваха. Тогава бях много уплашена. Най-вече заради децата, мислех си: ако нещо се случи с мен и с Александър, кой ще се грижи за тях? След две седмици, прекарани в леглото с нервен срив, от който вдигах и висока температура, се успокоих – нали затова си имаме кръстници. Бог ми е свидетел – нашите са страхотни, нали познаваш Анаис и Жан? Със сигурност на децата ще им е по-добре с тях, отколкото със собствените им побъркани родители. Но нека това не звучи фаталистично, скъпи Франсис. Определено имам намерение да поживея още доста дълго време, просто има едни такива родителски страхове, които, ако ги анализираш малко, са направо детински. Говорила съм със Зелда за това, тя ме предупреди още преди години. Ама май не е лошо човек да помисли интензивно за собствената си смърт. От известно време пия само червено вино, а сутрин преди изгрев се разхождам боса в парка, като внимавам да не ме види някой. И ето – здравето ми е укрепнало и то само благодарение на една ужасна и в същото време освобождаваща мисъл. А що се отнася до отношенията ми с Александър – спомни си, първо – че той е руснак, и второ – че не всяка двойка може да е като вас със Зелда. Прегръщам ви и двамата. Моля те, наистина не прекалявай със скоча – твоята прекрасна лейди е абсолютно права. Ако търсиш нещо, което да размърда писалката ти, пробвай този индийски чай, който ти пращам. Не ме питай откъде съм го намерила – дори и в тези несигурни времена някои пазари работят, за щастие. Ето малко островче сигурност, на което да облегнем уморените си, уплашени духове.

Благодаря ти сърдечно за рецензията на разказа ми. Ясно ми е, че трябва да изхабя още много мастило, ако искам някой ден да се нарека писателка. Ясно ми е също, че вероятно никога няма да се освободя от женското бреме на сантименталността. Но щом ти чуваш ехото на гласа ми в написаното, значи съм на прав път. 

И още нещо – моля те не споменавай повече Ърнест. Не искам да знам нищо за него. Нима забрави какво ми причини този дяволски син? Не мога да те коря за приятелството ти с него, но ако моето ти е поне наполовина важно, то се прави, че той не съществува, когато говориш с мен. 

Как е Франсес? За нея нищо не казваш. Моля се скоро да успеем да се срещнем отново и да прекараме няколко безгрижни месеца заедно, с новите си неврози и с децата си. Може би те ще продължат приятелството ни, когато нас ни няма. Но нека да не започвам пак да мисля за това. Все пак ние сме добре. Всъщност, по-добре от всякога. И въпреки всичко…

Твоя приятелка в тези дяволски времена,

Розанели

Заедно

В деня, когато светът щеше да свърши, се събудих много рано. Не беше нужно да поглеждам часовника, а само да се ослушам – нощната тишина притискаше спуснатите щори. Опитах се да заспя отново, но тялото ми имаше други планове. Кръвта шурна към крайниците и засили скоковете на сърцето ми и отведнъж нито един ъгъл в леглото не ми беше уютен. Сетих се защо и изритах завивките на земята. Втурнах се към кухнята, където с един замах включих кафемашината и лаптопа си, пренощувал на малката масичка до прозореца. Тъмното правоъгълното око на телефона ми примигна и се взря в мен от кухненския плот. Докоснах го. Беше 4.41 сутринта.

Преди много, много години непрекъснато се будех в 4.41. Бебето ми имаше навика да огладнява по това време – биоритъмът му беше прецизен часовник. Кърмех, докато в гърдите ми останеше само вакуум, а после милвах челото му, докато заспи отново. Лягах и се взирах в тавана, който все повече надвисваше над нас, готова да покрия малкото телце с моето. Убедена бях, че ако заспя, нещо ужасно ще се случи. Трябваше да стоя будна. Бебето стана дете и продължи да се буди по същото време, а аз -да вардя съня му от нощните караконджули. От тези години ми останаха умението да се страхувам прекомерно и един куп нервни тикове.

Седнах до прозореца с чаша кафе и дръпнах пердето, за да изчакам изгрева. Пътеката пред блока трептеше в ритъма на единствената си леко дефектна улична лампа. Отсреща скелетът на празния триетажен паркинг замрежваше тъмния силует на Витоша. Чух няколко автомобила, които се спускаха по шосето към центъра, отнякъде проскърцаха щори. Всичко беше нормално, обаче сърцето ми хлопаше като дървена лъжица по тенджера. Изхвърлих кафето, направих си чай и се логнах в комуникационния канал. Имах съобщение от MrTime.

Така – Господин Време – наричах последния си клиент, който беше известен писател. Аз самата не бях чувала името му, но това се дължи на по-уединения ми начин на живот, с който се опитвам да компенсирам недостатъците в енергийното си захранване – избягвам всякакви външни стимули. Откакто работех като витаизчислител на свободна практика – петдесет години поне, не бях срещала такъв феномен. Господин Време разстройваше инструментите ми със самото си присъствие. Не само не можех да измеря дори телесната му температура, ами и машинките ми излизаха от строя една след друга, плюейки странни параметри за довиждане.

На втората ни среща се появих с чисто ново оборудване, което сдаде багажа също толкова бързо колкото предното. Господин Време ме гледаше благо, докато се потях от притеснение. Беше висок и жилест старец, със суха, болезнено опъната върху скелета кожа, дълги бели коси и топли като уиски, уморени очи. Предполагах, че е поне 300-годишен, а защо не и повече – такъв като него със сигурност можеше да си го позволи. Макар че не ми беше ясно как е успявал да се подмладява без витаизчислител.

  • Съжалявам, нещо не е наред.
  • Вината е изцяло моя, госпожице. Това не се случва за първи път. Бях се отказал от идеята, докато един мой колега не спомена вашето име. Каза ми, че сте изключително добра. Започнал съм един мащабен роман и много искам да го довърша.
  • Съжалявам, че ще Ви разочаровам.
  •  Колегата ми спомена, че Вие сте учила и аналогови системи.
  • Това е просто едно не съвсем научно издържано хоби…
  • Което би могло да Ви свърши работа с труден случай като моя, нали?

Приех, защото обичам да си блъскам главата. Господин Време ми каза, че е живял повече от век и никога не се е подмладявал, което беше абсолютно невъзможно. Отведнъж бях готова да му повярвам, все пак бях видяла как реагират инструментите ми. Енергийното му поле беше особено. В негово присъствие дори кръвоносните ми съдове започваха да шумолят от непознато налягане. Според учебниците ми, които изкарах от архива и прелистих отново, беше теоретично възможно да съществува човешко тяло, което се влияе повече от гравитационните вълни, отколкото от електромагнитното поле на земята, което би предизвикало различен ход на делене на клетките и друг ритъм на разпад. Възможно беше и такава мутация да се случи при силен емоционален стрес. Господин Време явно беше извадил този късмет, но вероятно хич му беше леко, а и явно не го правеше безсмъртен. Тялото му показваше и някои противоречиви знаци, но като цяло се беше запътило към скорошна биологична смърт.

Вечерта след последната ни аналогова сесия се почувствах отвратително. Започнах да изчислявам позицията на повредените му теломери и докато чертаех първата карта на ръка, забелязах, че треперя силно. Малко след това зрението ми се влоши, повърнах вечерята си и със сетни сили се притеглих от банята до леглото, където загубих съзнание.

Събудих се – това беше точно преди пет дни – с тежка глава и още по-тежки мисли за О. От години не бях мислила за детето си – пак част от моята система за енергоспестяване – и самото му присъствие в главата ми ме помете с невиждана сетивно-емоционална вълна. Усещах русите му коси между пръстите си, главата, която миришеше на пот, сън и засъхнал ябълков сок. Яркият му, вечно пресипнал от свръхупотреба глас наводняваше черепа ми и сърцето ми се свиваше толкова болезнено, че се чух как стена като умиращо животно. Преди век го изпратих насила по Пътя. Тогава бях убедена, че това е правилният начин, вярвах в новия свят и в неговите постулати, вярвах в личната жертва в името на колективното добро. Той не беше готов, отказа да си приготви багажа, постерите в стаята му демонстративно висяха до последно. Накрая аз ги свалих и увих в копринена хартия, а той ги накъса, крещейки в лицето ми думи, остри като начупено стъкло. Извърнах се и му извиках такси.

– Кажи ми поне кой е баща ми.

– Ти нямаш баща.

– Знам, че си забременяла по стария начин. Затова са те уволнили от

предишната работа. Значи имам баща. И сега, след като си напът да ме изхвърлиш, си длъжна поне да ми кажеш нещо за него.

– О, аз не те изхвърлям. Време е да поемеш по Пътя. Както всички твои връстници.

– Аз не съм като всички. И ти знаеш това най-добре.

– Таксито ти пристигна.

Сега изпитвах остра нужда да продължа този разговор, но О вече не се казваше така, беше над 100-годишен, живееше на ново място и нямаше сила на този свят, която би ми помогнала да го намеря, но хиляди, които щяха да ми попречат. Дали косата му все още миришеше по същия начин? Или е използвал подмладяващия процес, за да смени външния си вид и дори порите на кожата си, за да забрави кой е? Дали все още меланхолията и пенестият гняв разкъсваха светлото му лице, или животът го беше научил на примирение, както и мен самата?

Разопаковах нов комплект инструменти и застанах до прозореца. Все още треперех и дишах трудно. Преди месец бях измерила състоянието си, за да докладвам в агенцията за заетост. Резултатът беше дори по-добър от миналогодишния – оставаха ми 37 години до началото на биологичния разпад и още 14 до края му. Сега обаче всички параметри светеха в червено. Оставаха ми точно 5 дни живот. Твърде малко, за да мина през процес на подмладяване.

Нямах сили да се питам какво се е случило. Взирах се в мъглата навън, докато тя ме погълна, после си направих кафе.

Понеже нямаше какво друго да правя, освен да чакам, се заех да подредя емоциите и делата си. Прекарах петте дни, медитирайки и работейки по изчисленията на Господин Време, които се оказваха последния ми проект. Искаше ми се да успея да го завърша. Мислех много за него и за добрите му очи, после отведнъж започвах да мисля за О и за неговите огнени зеници, които идваха от друго време, а после се плъзвах още по-назад и мислех за С, дълго обхождах спомените за тялото му, за неспокойството, което ми предаде заедно със спермата си, за това колко щастлива бях в това неспокойство, и колко ми липсваше С, и колко ми липсваше О, и колко ми липсваше крехкото, изтръгнато от първата буря семейно дръвче, и колко ми липсваше… Заспивах върху кухненската маса с отворена уста и оцъклени очи, после идвах на себе си и продължавах да работя. Трудно ми беше да се концентрирам, но упорствах, всеки път търпеливо измествах фокуса си от миналото и го поставях върху сегашното време. Симптомите ми се влошаваха, но способността да ги приемам нарастваше обратнопропорционално на оставащото време. Бях професионалист в тази област и освен всичко друго, знаех и как се умира добре. Най-важното беше да се избягва въпросът защо.

Снощи останах да работя до късно, за да привърша изчисленията на Господин Време. Докато оглеждах готовите карти, забелязах повторенията в генома. Сравних ги с моите, после – за да съм сигурна в това, което вече знаех, извадих от архива картите на С, които бях изработила на майтап, докато си седях в къщи, безработна, наивна и бременна, и които съвсем точно предсказаха кога той ще ми бъде отнет. Тогава и двамата не им вярвахме.

Господин Време ми беше изпратил съобщение точно в 4.41. Текстът гласеше „Началото на моя роман. Твой малък О”, приложението беше в непознат за мен .nwn формат, който лаптопът ми отказваше да отвори. Сърцето ми се превърташе от страх, но знаех, че това, което трябваше да се случи, щеше да се случи така или иначе. Преместих файла в устройството за виртуална реалност, сложих каската и стартирах файла отново. Докато влизах в малката къща, усетих как тялото ми пое последния си дъх, а после чух гласовете им.

Имам кученце

– Здравей. Добре изглеждаш.

– Здравей. Нали знаеш, че не разбирам какво означава това?

– Няма значение. По-интересно ми е да знам как се усеща човешкото тяло за първи път?

– Не усещам много. Трябваше да си избера онова косматото зад витрината… кучешкото. Имате много малко сетивност. Сякаш съм отделен от света с изолиращо фолио.

– Значи сравняваш сетивата на обитател на твоята галактиката с куче от моята? Какъв процент е съвпадението?

– 89,349 процента.

– Трябва да си го запиша в бележника.

– Бих могъл да ти го запиша директно в паметта.

– Можеш?

– Вече съм ти записвал разни неща. Различната мозъчна обвивка не се оказа проблем ‒ пропускливостта се контролира от съшите биоалгоритми.

– Какво си ми записал?

– Ще разбереш.

– Кога?

– Когато си зададеш съответните въпроси.

– От дванадесет месеца ми казваш колко е лошо, че непрекъснато си задавам въпроси.

– Лошо е. Но аз това съм го казал само веднъж. Тези…месеци, това ваше време…ги усещаш само ти. Както и много други неща.

– И все пак.

– Реших да те приема такава, каквато си. И да ти дам отговорите.

– А сега какво?

– Сега ще си купиш това кученце. После трябва да се отървем някак си от това неудобно мъжко тяло. После ме хващаш на каишка и ми показваш твоя свят, както бяхме планирали. А след това, ако си готова, идваш с мен.

Последният път, когато видях Мара

Не знам защо не съм ти разказвал тази история досега. В началото аз самия се опитвах да я забравя, после известно време се срамувах – все пак става въпрос за чувства, които тогава играеха голяма роля в моя живот, но не пасваха на лицето, което показвах пред приятелите си, дори и на най-близките. Колкото повече време минава обаче, толкова повече си позволявам да се сещам и да говоря за всичко, което се случи тогава, и да го анализирам като феномен, все едно се е случило на друг. Мисля си, че тези неща трябва да се знаят, че от тях може да научи нещо. Или поне да се позабавляваш една бира време, както човек може да се забавлява с небивалиците.

Разбрах, че Мара е изчезнала от Митко. Той се беше заел да организира събиране на класа от гимназията – нелеко начинание, понеже бяхме разпръснати из всички краища на света и малко от нас поддържаха някакъв контакт. Но Митко е веселяк и купонджия, освен това го тресеше носталгията по онези времена, затова се захвана с тази работа. Понеже живееше близо и се засичахме от време на време, още в началото се опита да ме спечели за организационния комитет, но аз му отказах. Предложих му помощта си само за осигуряване на помещение и катеринг чрез моята фирма, в случай че събитието наистина се състои. За няколко седмици беше успял да издири класа във Фейсбук и да вкара всички в една група с предложения за няколко дати и места за срещата. После се захвана да модерира безкрайните дискусии, които се пораждат когато 30 човека не са сигурни какво искат. Оставаха няколко месеца до 15 годишнина от завършването ни и всичко изглеждаше добре. Един ден го срещнах отново на улицата и след обичайните оплаквания за времето, той изтърси:

  • Абе човек, тая Мара да не би да е умряла?

Сърцето ми направи салто и падна болезнено на земята. Митко нямаше как да знае, но Мара беше тайният обект на любов в последните години на гимназията, всъщност никой не знаеше, освен може би тя самата. Въпреки че оттогава не я бях виждал, тези неща създават доста трайни невронни връзки в мозъка, така че дори само името ѝ беше достатъчно да ме разтърси като електрически шок.

Казах, че не се бяхме виждали 15 години и това е вярно, но не бяхме изгубили контакт съвсем. От десетина години бяхме приятели във Фейсбук, гледахме си снимките – така де, аз гледах нейните. Поздравяваме се за рождените си дни. Веднъж я питах как е във Франция, където тя замина веднага след завършването. Отвърна с “Бива.” и ми написа един телефонен номер, да съм звъннел ако съм наблизо. Естествено, не ѝ звъннах, когато бях на романтична ваканция в Париж с жена ми, макар че мислех за това през цялото време (и се укорявах за мислите си). В България никога не се засякохме. Тя май не се прибираше въобще. Странно е как отсъстващите присъстват в нас толкова отчетливо, и то без да ги забелязваме.

Тогава, в последните класове, ние двамата бяхме аутсайдери. Но докато аз бях класически случай на срамежлив книжен плъх, тя беше цветна птица и странеше от класа, но си имаше други приятели. Тъмни, странни субекти, с които се движеше нощно време в един свят, който ми се струваше ужасно плашещ, но също толкова вълнуващ и до който, знаех, никога нямаше да имам достъп. Тя не се страхуваше от нищо и изглеждаше винаги занесена, заета с някакви извънземни мисли. Малко е да се каже, че ѝ се възхищавах.

Обединяваше ни страстта към четенето – и двамата седяхме на последния ред и четяхме книги в час. Започнахме да общуваме от време на време и да си разменяме книги. И въпреки че това общуване беше доста минималистично, то беше много повече отколкото получаваха съучениците ми, които тя игнорираше, така че се чувствах избран. Бях, да си го кажа, хлътнал до дупка и една нейна реплика от сорта на “Прочетох я” ми се струваше по-ценна от всякакви любовни признания.

На абитуриенския бал се напих за първи път и то сериозно. Не че ми трябваше много де. Мара беше там, макар че повечето очакваха тя да не дойде. Носеше семпла черна рокля с голямо деколте и това все още е най-възбуждащата гледка, която мога да си представя. Тогава постригваше косата си по момчешки късо и я боядисваше в ярко розово. Когато малко след полунощ алкохолът в кръвта ми достигна критични нива, това розово сияние беше единственото, което можех да различа в мъглата и единственото, за което можех да мисля. По някое време се приближих до нея и я попитах без да мигна дали иска да правим секс. Спомням си за тази сцена толкова ясно, защото това беше върхът на мъжката смелост, който не съм изкачвал втори път. Тя ме огледа дълго и внимателно, после се усмихна и каза:

“Да. Но не сега.”

И това беше. Останалата част от нощта ми се губи, после дойде лятната ваканция с кандидатстването. Видях Мара няколко пъти, все в компанията на хора, които ме плашеха, и не се престраших да я заговоря отново. После тя изчезна, а аз започнах да пораствам.

Но това “да, но не сега” се загнезди в мен и мутира в подмолни еротични въжделения, които обаче не са ми пречели през годините. Да, понякога, когато се чувствах тъжен, гледах снимките ѝ във Фейсбук и се наслаждавах на мазохистичното си влечение, което ме връщаше назад към времето и ме караше да се чувствам хем душевно възбуден, хем истински нищожен. Това е някаква форма на носталгия може би, психическа хигиена. Между другото, жена ми прилича малко на нея, така де, има някои нейни черти, които все съм търсил и които, при необходимост, си доизмислям.

За Мара не знаех всъщност нищо освен къде е и че продължава да се движи в странни среди – снимките ѝ, предимно черно бели, показваха силуети на дългокоси мъже и жени, галерии, абстрактни гледни точки към ежедневни предмети или нейни портрети, направени от всъщност доста добри фотографи (които може би ѝ бяха любовници). Иначе – нищо. Нито работодател, нито семеен статус, никакви селфита или коментари под популярни статии. Фейсбук профилът ѝ беше, както и тя самата, една добре изиграна интелектуална пиеса със скрито съдържание.

Та Митака си писал с нея по повод събирането на класа и тя веднага го уверила, че ще присъства. После обаче не му отговорила на някакъв въпрос десетина дни и той забелязал, че от тогава не е била онлайн. Това в днешно време е достатъчна причина да си помислиш за най-лошото. Каза ми всичко това като на шега и после захвана друга тема, махвайки с ръка. Аз обаче не можех да мисля за нищо друго. Представата, че тогавашната ми любов не е на този свят, означаваше да се лиша от детинското, успокояващо усещане, че някой ден, може би, тя ще намери ответен отговор. Не че правех планове, не че вярвах, всъщност дори и не исках, но потенцията на мечтата явно беше станала съществена част от мен и ме дърпаше напред през рутината на живота, както да речем някои се крепят на идеята някой ден да спечелят милиони от лотото. Женен съм щастливо, обичам жена си и мисля, че не бих ѝ изневерил. Мисля си, с опита на тази история, че фантазиите са толкова могъщи именно докато са в полето на невероятното.

Още същата вечер набрах френския номер, който Мара ми беше дала преди години, след старателно изучаване на последната ѝ онлайн активност. На 5.02 беше качила снимка, която показваше горски пейзаж и това беше доста нехарактерно – ако съдех по останалия снимков материал, тя беше човек на града, градска принцеса, и не се вълнуваше от простичката зелена красота на природата. А това беше съвсем нормална цветна снимка, без никаква артистичност, на една съвсем нормална гора, покрита с киша и мъгла, която можеше да се намира навсякъде. В главата ми се зародиха десетки сценарии, един от друг по-абсурдни. Почувствах се като вкаран във разказ за Шерлок Холмс, който обаче тук липсваше. Аз бях един безсилен доктор Уотсън. Естествено, никой не вдигна телефона.

На следващия ден не се сдържах и издирих в телефонния указател номера на родителите ѝ. Представих се, казах че организирам събиране на класа и че се чудя как да се свържа с Мара, защото явно не е много активна в социалните мрежи. Гласът на майка ѝ беше доста безразличен. Даде ми същия номер, който вече имах. Когато отвърнах, че на този номер не се обажда никой, тя с раздразнение каза, че не се учудва, да съм пробвал пак, Мара все някога щяла да вдигне, когато е в настроение да говори със земляни.

След този разговор ми стана ясно, че хората явно наистина не се променят толкова много с годините. Този факт по някакъв начин още повече разбуди старите ми страсти и в следващите седмици Мара се превърна във фикс идея. Трябваше да я намеря, поне под удобния претекст – събирането на класа.

Защо изведнъж бях решил, че е изчезнала, след като липсваше не повече отколкото през тези петнадесет години? Явно нещата изчезват едва когато протегнеш ръка към тях, за да ги пипнеш, и ръката ти увисне в нищото. Нещо като котката на Шрьодигер, която не е нито жива, нито умряла, докато не отвориш кутията.

А аз развалих всичко това и повдигнах капака. Следях брояча на Фейсбук (last online since…), претърсвах списъка ѝ с приятели за каквито и да е следи от нея (нямаше), въвеждах имената на фотографите, които я бяха снимали, в Google и изучавах живота и творчеството им с усърдието на полицейски следовател. До никъде не стигнах. Колкото повече се ровех, толкова повече адреналин произвеждаше тялото ми, и тази смесица от възбуда и страх ме държеше буден по цяла нощ. Жена ми няколко пъти ме нарече зомби. Казвах ѝ, че имам много работа. Не беше лъжа.

В началото на март се осмелих да изпратя съобщения на случайно избрани индивиди (защото по никакъв начин не можех да определя кой от тях ѝ е близък и кой не) от списъка ѝ с приятели. Направих стандартизиран текст на английски, в който описвах официалната причина за търсенето ми на Мара и ги молех да ме осведомят, ако знаят къде е и как да се свържа с нея. Получих няколко отговора, които до един казваха едно и също: „Не познавам тази жена лично, приятели сме във Фейсбук, защото има готини снимки“. Изпратих текста още веднъж, този път само на фотографите, с които беше работила, но никой не ми писа обратно. Леден вятър нахлу в тялото ми. Докато пиех десетото кафе в 2.30 след полунощ, започнах да се съмнявам, че Мара съществува или че е съществувала въобще някога. Не само за мен, сякаш и за всички други тя е била илюзия, безплътен дух, който приема за кратко красивите си форми и създава свят около себе си, също толкова измислен; един сукубус, който изпива енергията на пленниците си и след това изчезва от материалното. Как беше казала майка ѝ? “Когато е в настроение да говори със земляни”? Тя би трябвало да знае за какво става въпрос.

На следващия ден, след като бях спал само един час и се наложи да преговарям с доставчици до късно следобед, бях толкова капнал, че реших да се откажа, да се освободя завинаги от идеята за Мара и да се завърна към спокойната радост на живота си. Но още същата вечер жена ми съобщи, че заминава за уикенда на с приятелка, така че болният ми мозък веднага започна да крои други планове. Днес дори и аз самият не мога да повярвам, но в петък вечерта седях в самолет за Париж, разполагайки само с няколко адреса на студия на фотографи, чиито имена вероятно бяха псевдоними, ако въобще съществуваха.

Наех стая в евтин хотел близо до Лионската гара, планирайки да започна обиколката си на следващия ден, но не можах да заспя от вълненение. Под прозореца ми тътнеше непрестанен поток от човешки гласове и автомобилни сирени. Към полунощ не издържах, облякох якето си и тръгнах да се разхождам. Париж никога не спи, дори и при минусови температури, с каквито ни беше изненадал този месец март. Нахлупил качулката си, се блъсках в развеселени групи млади хора, които запълваха тесните мокри тротоари с танцовите си стъпки, всеки с бутилка в ръка. Прииска ми се да принадлежа към тях. Там, където и Мара се движеше свободно, в сумрачните пластове на живота, да бъда част от тъмното, от дълбокото. Там, където нямаше задължения, рутина. Където всичко можеше да се случи. Всичко? Това, което ѝ се е случило и на нея?

Не знаех в каква посока се движех, а снежната виелица се усилваше. Накрая се обърнах и закрачих към хотела. Нощта ме изплю обратно в сигурността на стаята ми. Не ме искаше.

Тази нощ сънувах Мара. Е, как можеше да бъде иначе? В съня тя седеше на дивана в малката ми хотелска стая, с късата си розова коса (която междувременно беше пораснала до дълга кестенява грива, както знаех от последните снимки), с лице, облегнато на тънките длани и с прозрачен поглед, от който ми се покосяваха краката.

  • Защо ме търсиш всъщност?
  • Не знам, Мара. Може би заради онова „Да. Но не сега.“ преди петнадесет години. Може би искам да те питам, с голямо закъснение, кога?
  • Не си ли спомняш нищо от онази нощ? Тоест какво се случи след като ме попита?
  • Не.
  • Правихме секс. Беше нелошо дори.
  • А откъде да зная, че това е истина? След като нямам никакви спомени?
  • Ето, напипваш корена на нещата. Всичко може да съществува в спомена. Дали се в случило наистина или не, не е важно. Нима само заради това си в Париж?

Събудих се с мачкаща болка в главата и с усещане за нереалност. Бледата светлина от прозореца, покрит с петна от навят и залепнал сняг, правеше стаята ми да изглежда като клетка в нечий нездрав мозък, където бях затворен, безсилен да изляза отвъд лудостта. Гадеше ми се, а не бях ял нищо от предната сутрин. Облякох се отново и тръгнах да търся кафе и закуска извън неуютния хотел. На излизане от фоайето почти се сблъсках с един мъж, който припряно нахлуваше откъм улицата. Промърмори ми нещо на френски, който дори и аз можех да различа като лош. Беше с ясен източноевропейски акцент и може би само заради това се вгледах в лицето му. Изведнъж ми се стори, че разпознавам тези черти. Да, определено го бях виждал. Докато се усетя къде обаче, мъжът беше завил към асансьора, а аз се намирах навън, сред врявата на пешеходците. Тогава се сетих – това беше един от фотографите, снимали Мара, Жан Белов. Можеш ли да повярваш? Бях намерил официалния му сайт и там имаше малка снимка, която се беше запечатала в мозъка ми – тъмно руси, леко прошарени коси, дълги почти до раменете, тънък мустак, широко лице с високи скули, типичното славянско ДНА, което така отиваше на акцента, който чух.

Втурнах се обратно към рецепцията. Момичето, което си пилеше ноктите зад гишето, ми каза, че не е видяла никой да минава освен мен самия. Освен това не може да ми каже дали има регистриран гост на името на Жан Белов, освен ако не съм от полицията. Седнах на единствения стол в тясното фоайе, директно пред раздразнения ѝ поглед, и реших да чакам. Той все някога щеше да излезе. Хотелът не предлагаше закуска, даже кафе или вода не можех да си поръчам. Откъм улицата долитаха приглушени шумове на автомобили, прерязваши кишата по улиците, и неразбираеми разговори на непознати ми езици. Портиерката говореше през цялото време по телефона на арабски, но много тихо, сякаш се страхуваше да не разбера нещо, вероятно я объркваха тъмните ми вежди и леко гърбавия нос. По някое време май съм заспал. Или само съм се унесъл, но не зная за колко време. Свестих се от струята студен въздух, която нахлу откъм отворената врата. Някой току що беше излязъл.

Обхвана ме смазващо отчаяние. Какво правех тук всъщност? Кой бях аз всъщност – спокойният предприемач, който изведнъж тръгваше подир някаква химера, оправдавайки глупостта си с героични стремежи да спаси принцесата от дяореца на дракона? Колко патетично и колко вълнуващо.

Закрачих с бавни стъпки към един ресторант. Междувременно беше почти обяд. Седнах на една вътрешна маса, за да не се изкушавам да следя улицата и прекарах два часа, наслаждавайки се на обедното меню и на една бутилка вино, без да мисля за нищо. След това, леко пиян, се довлачих обратно до стаята си, където камериерката беше надула отоплението до дупка, проснах се на леглото и изгубих съзнание.

Не бях спал през деня от тийнейджърските си години. Има някаква магия в това да избягаш от заетостта на светлото, да се скриеш в леглото и да се събудиш свеж привечер, когато светът започва да се свива, уморен, оставяйки ти празното пространство на нощта, сякаш само на теб. Тогава, в гимназията, обичах да проспивам дните си, които ми се струваха безсмислени, и да намирам утеха в нощта, под малката лампа за четене, или на балкона, взирайки се в тъмното, пълно с обещания. Никога не излизах. Нямах причина. Но си фантазирах всичко, което се случваше – градската градина под лунната светлина, приятелите на Мара, които свиреха на китара и пушеха трева в ритуален кръг, изпъстрените с графити стени на онази нелегална кръчма, където пускаха само избрани хора, танцуващите тела, летенето в космоса на съзнанието, мириса на акрилна боя, марихуана и шишарки.

Тогава това ми беше достатъчно. Но сега нямаше да загубя времето си в Париж, затворен в стаята си. Хрумна ми, че може би бях дошъл да открия себе си тук, а не Мара. Търсех някакъв катарзис. Имаше, все пак, нещо погубващо в спокойния ми живот досега, макар че никога не съм искал нещо друго, поне не на съзнателно ниво. Имаше нещо страховито във връзката с жена ми, в тази тиха, истинска любов. Дълбоко в себе си бях все още жаден, все още чаках нещо да се случи, да ме разтърси, да ме погуби.

Този път излязох от стаята си, пълен с енергия, може би все още леко пиян, щастлив, че бях сам в Париж, без задължения. Бях един току що осъзнал се мъж, който можеше да прекара вечерта си както поиска.

Във фоайето ме чакаше Жан Белов. Седеше на стола с бутилка бира в ръка, кой знае откъде я беше намерил, а арабката му кимна като ме видя как залитам по тясното стръмно стълбище.

– Разбрах, че си ме търсил. Мога ли да знам защо?

Обясних му, че френският ми е много зле и го попитах дали говори руски. Той поклати глава за не, но това може би означаваше да. Извадих телефона си и му тикнах пред лицето една снимка на Мара.

-Да се разходим. – предложи той лаконично.

Тръгнахме. Жан се движеше бързо и елегантно сред вечерните тълпи, без да се налага да отстъпва място на други пешеходци, с издължената осанка на благородник, отвреме на време поглеждайки към мен само колкото да се увери че го следвам. Аз пъхтях след него и все закачах нечие яке, чанта или детска количка. Бяхме вървяли около двадесет минути, когато не издържах.

– Е, какво? Познаваш ли я? Как мога да я намеря?

Направих поне десет грешки в тези три изречения и Жан явно се смили с мен, защото ми отвърна на чист руски:

– Разбира се че познавам Мара. Но не знам къде живее в момента. До преди година беше в една мансарда съвсем наблизо. Там съм я посещавал често. После се премести, но не ми каза къде. Нямаше нужда вече от мен. Но сега отиваме на едно хубаво място, ще те запозная с хора, които може би знаят повече. А ако си късметлия, може и самата тя да е там, кой знае. Ти, предполагам, си от българските ѝ любовници от онова време?

– Не, всъщност не съм…не бях…

Тогава се сетих за последния си сън. Бях ли, или не бях? Имаше ли въобще значение дали наистина съм спал с Мара? Вече се съмнявах във всичко.

– Виж какво, не е толкова важно. Просто съм в Париж и мислех да ѝ се обадя. Бяхме приятели. И се притеснявам леко, защото повече от месец не е била онлайн и не си вдига телефона…

-Ти имаш даже и телефонния ѝ номер? – Жан свирна с уста. – Явно не си кой да е. Но Мара често изчезва така, да знаеш. Всички, които я познават, знаят това. Понякога се връща, понякога – не. Понякога изниква на съвсем друго място, защото почвата на предишното се е изчерпала.

– Почва? Възможно ли е да е извън Париж? Последната и снимка е на една гора. Озадачаващо постна.

– Всичко е възможно, приятелю. Само любовта е невъзможна. Хайде ела. Имам след малко представяне на новата си книга в Luis6. Това е един нов клуб, страшен е. Ще се забавляваме. Щом си близък на Мара, си добре дошъл. Част от семейството.

Тръгнах след него озадачен, не толкова от това, което чух, колкото от ненормалната лекота, с която нещата се наместваха едно в друго. Представях си случайностите като верига, която тегли силно колелото на настоящето и то се върти все по-бързо, все по-гладко, а аз само седях отстрани, наблюдавах и се дивях на тази божествена мощ, с която бях свързан. Случвало ли ти се е нещо подобно?

Сякаш чул мислите ми, Жан се обърна и добави:

– Сигурно се чудиш какво правех в същия хотел, в който и ти си отседнал. За теб знам сега. А аз имах среща с една любовница. И тя е женена, затова. Не е лоша. Странно е, че докато се любехме там, по обяд, в горещата като сауна стая, непрекъснато се сещах за Мара. Явно духът ѝ ни е събрал и двамата в този хотел, а, приятелю?

Тогава забелязах, че държи в ръката си запален джойнт. Кимнах му и той ми го подаде. Дръпнах си няколко пъти и скрих кашлицата си в шала. Първата миризлива цигара в живота ми, на 35, в Париж. Не е лошо като за история, нали?

Luis6 приличаше отвън на нормална триетажна жилищна сграда, само дето прозорците бяха покрити с черно фолио и явно добре изолирани, защото отвън не се чуваше нищо. Жан въведе цифров код в устройството над ключалката, вратата се отвори и ни посрещна мощна басова вълна, от която краката ми се подкосиха. Фоайето на първия етаж изглеждаше огромно, плувнало в мътна розова светлина. Повечето стени и врати бяха изкъртени, мебели липсваха, вместо тях в ъглите се извисяваха внушителни постройки от тонколони, които бълваха разтърсващ звук. Изкачихме се по стълбите към втория етаж, където имаше повече обособени стаи. В една от по-просторните беше изграден малък подиум, на който освен един диван, се помещаваше и пултът на диджея, който в момента загряваше. В съседство се намираше барът, декориран с гирлянди и светлинки като коледна елха, зад който две отнесени момичета и един брадат мъж подреждаха бутилки. Помещенията бяха спартански, но някой се беше погрижил за качествено озвучаване и призрачно осветление навсякъде, дори и в тоалетните. Нямаше много посетители, но тези, които срещнахме, ми се усмихваха с топъл интерес. Чувствах се комфортно в кожата си както никога досега. Забравих бързо какво търся и кой съм. Заговорих с най-смелия си ученически френски една компания студенти по философия, които чакаха на бара за поръчката си пред мен. Прекарахме часове, или поне така ми се стори, в разпалена дискусия за тайните послания в Одисей и за бъдещето на интернет. Никога не съм можел да излизам от себе си така гладко и нефилтрирано. Говоренето утвърждаваше съществуването ми, сякаш цял живот бях трупал планини от абстрактни мисли, които се материалзираха за първи път в подобие на личност. Чувствах себе си и се харесвах.

Междувременно клубът се беше напълнил, стаите по всички етажи се стесниха от прииждащите красиви парижани. Музиката вече не беше толкова басова, стана по-мелодична, бърза и джазова. Много от присъстващите започнаха да танцуват, с бавни, змиевидни движения повдигаха ръцете си, докосваха се леко, очите им проблясваха под ритмичните светлини. Жан седеше на дивана, около него се беше образувала малка групичка, която разглеждаше няколко копия на лъскав фотоалбум и се наливаше с бира. Явно това се броеше за представяне на книга тук. Той ми кимна и ме повика, но отведнъж нямах жМарание да говоря с него. Нямах и жМарание да разпитвам за Мара. Най-сетне бях попаднал на място, за което винаги бях мечтал, до където никога не съм имал достъп. Нямах търпение да се отдам на това усещане да бъда част от затворен кръг хедонисти, които стъпват по съвсем друг ритъм върху земята, чувстват и приемат живота другояче. Дълги години бях страдал, мислейки, че не съм от тяхната порода, че съм скучен, непросветен, страхливец. А сега бях тук и отведнъж съвсем на мястото си. Трябвало ми е само някой да ме вкара, да въведе кода за достъп и да ме пусне вътре. И това не беше Жан, а Мара. Това беше нейният подарък.

Озарен от светли мисли, се хвърлих в симпатичната тълпа, която ме прие с отворени обятия. Не знам как да ти предам усещането от тази нощ, приятелю, знам че искаш да чуеш всичко, но половината ми се губи и това, което е останало, е наистина само едно гигантско усещане, което не намира думи. Всъщност, не се случи кой знае какво, но точно достатъчно да запълни сетивните резервоари на един цял живот. Говорих си с десетки хора, не, говорих с душите им, сливах се с тях, усетих вечността, загубих времето и себе си и цялата си тъмнина. Всичко, което очаквах да ми даде един единствен човек, Мара, ми се изсипа отведнъж върху главата при нейната липса. Представи си, дори танцувах. Танцувах за пръв и последен път в живота си с часове, докато потта бликаше от порите ми, а мускулите ми пулсираха щастливо, в екстаз от собствената си свобода. Тялото, от което цял живот се бях срамувал, ми служеше чудесно и в тези часове аз го харесвах, харесвах безусловно себе си. Опитах всякакви движения, прегръщах всяко тяло, което ми се изпречваше на пътя, опитах няколко вида наркотици, обикалях по етажите като разбесняло се дете, играех си с неоновите светлини, блъсках се в призраци, в сенки, неуморим, без страх, защитен от усещането за единност с всичко и с всички. Това е, мисля, върховното усещане за живот. Да, знам, ще кажеш, че е изкуствено. Може би всичко би изглеждало различно на следващия ден. Може би клубът е просто една разбита къща, пълна със счупени бутилки и с отрепки, които упояват остатъка си от съзнание с наркотици. Нямах нито време, нито желание да проверя това. Когато започнах да отрезвявам, към пет сутринта, усетих страшно изтощение. Пропълзях до третия етаж, където някой предвидливо беше покрил пода на една от стаите с матраци за почивка. Легнах на едно свободно място в ъгъла и затворих очи. От незапечатаното таванско прозорче над мен прокапваше изгревът. Чувствах светлината му като хладна гъста течност върху пламналите си клепачи. Сърцето ми все още препускаше диво под дрехите. Усещах всяка клетка на тялото си жива, свръх будна въпреки умората. Но в момента, в който двигателният ми апарат спря да работи, се предадох на съня. В него срещнах Мара за последен път.

– Виж ме.

Обърнах се към гласа ѝ. Намирах се в онази гора, която бях видял на снимката. Мара се подпираше на едно дърво, сякаш нямаше сили да стои права. Лицето ѝ беше доста изхабено, но благо както никога досега. Нищо от стройната ѝ фигура не беше останало недокоснато от времето и все пак я познах. Усмихваше ми се, не предизвикателно както преди, а меко, приятелски.

– Виж ме. Аз ли съм?

– Ти си Мара. Къде си?

– У дома.

– Къде е у дома?

– Виж!

Гората се завъртя около мен като виелица, после затихна. Ошашавен, изведнъж се намерих в малка дървена колиба. Мара седеше на едно кресло пред мен, в скута ѝ едно вързопче, от което надничаха две любопитни бебешки очи.

– Чувал ли си за 33 годишния слънчев цикъл? Когато го завърших и застанах отново в началото, имах шанс да се отклоня от пътя на повторението. Владеех полетата на фантазиите, но моята собствена земя беше опустошена. Започнах да работя по нея. Да се завръщам. Трябваха ми две години. Сега съм у дома. И не мисля да напускам това място за известно време. Знаеш вече колко хубаво е усещането да си там, където винаги си искал да бъдеш, дори и това усещане да се гради само на една илюзия, нали?

Събудих се, потен и със зверски махмурлук, към обяд и едва успях да се върна в хотела, да освободя стаята си и да хвана полета за София. Там започнаха да се случват истинските чудеса.

Върнах се вкъщи, уж на същото място в координатната система, но вътрешно бях другаде. Притъпеното ми съзнание беше останало някъде дълбоко в миналото. Работата, която преди ми се струваше досадна, или в най-добрия случай ме изнервяше, сега отново ми носеше огромно удоволствие. Радвах се на малките неща, на неделите с жена ми, които прекарвахме винаги по един и същи начин, на мекото ѝ коремче, на свистенето на кафеварката сутрин, на повтарящите се гледки през стъклото на трамвая, на тихите вечери в креслото. Започнах отново да чета книги. Сякаш се бях върнал от една задънена улица обратно в точката, от където можех да вървя напред, необременен от очаквания и смътни желания. Мара изчезна от мислите ми, също толкова внезапно, колкото беше дошла в тях. Не ми липсва тази обсебеност, честно казано.

От време на време поглеждам профила ѝ във Фейсбук, който е все така неактивен. Снимката на гората е последната следа от нея. Някак си този пейзаж ме успокоява. Може би е жива, все пак. Може би цъфти на нова почва. Може би ще дойде на срещата с класа утре, леко поувяхнала и недоспала, ще ми разкаже за горската си колиба, за семейството си, и ще се забавлява с тази история, която ще разкажа, както я разказах и на теб. Всичко е възможно.

Къс II (nirvana)

Аз се заредих с чаша безалкохолно и се заковах между двете места, не бях сигурна къде пасвам в момента. Беше минал половин час от приема и все още не чувствах нищо, освен може би че ми става много горещо, нетипично горещо за почти два през нощта. Тънкият ми потник ми се стори твърде тесен и задушаващ, късите панталони също, шевовите им се усещаха неприятно по кожата. Имах бански отдолу, но все още не смеех да се разхождам така сред петдесетина общо взето непознати. Мислех, че просто съм нервна, мислех, че сигурно нищо няма да усетя от малката доза, сетих се и за един друг „първи път“ екстази в България, когато ни бяха дали нещо фалшиво (вероятно аналгин, защото единственият ефект беше, че главоболието ми изчезна). Виждах приятелите си във вътрешността на склада, точно под един ЛЕД лъч, как подскачат и жестикулират диво, те със сигурност вече се носеха по вълната… Погледнах часовника, 50 минути. Изпитвах лека завист. Не се сетих за двете парчета кекс, които изядох малко след полунощ. Те бяха забавили нещата малко. Реших да помоля Мара за другата половинка и влязох в склада, които се тресеше от басовете. Беше тъмно, Лука се беше постарал звука да е на ниво, но светлинно шоу нямаше. Само няколко евтини ЛЕД лампи в ъглите, които разпръскваха слабата си светлина в такт с музиката. Сетих се, че имах фенерче, и светнах в краката си, за да го изпробвам. Мисля, че точно в този момент се случи. Заля ме топла вълна от главата до петите. Отгоре-надолу и обратно. И пак, и пак. Взирах се в краката си, осветени от фенерчето, което вече не държах, защото тази вълна ме дръпна извън тялото ми. Това бяха чужди крака, изведнъж странно красиви, но абсолютно несвързани с мен. Катапултирана в едно много, много меко облаче малко над себе си, аз се завъртях в кръг, за да видя какво става, и времето се завъртя с мен. За пръв път разбрах (но и бързо забравих след това) как точно съзнанието си създава образи. Регулирайки бързината на въртенето си, аз си избирах разни неща, които очите ми срещаха по пътя си – нечий лакът да речем, дървена греда, бутилка, сянка, шапка, врата, и с абсолютна лекота си ги залепях в ретината по съвсем друг начин, и картините бяха толкова абсурдни, но не по-малко реалистични от нормалната подреденост на тези елементи. Музиката зае ролята на кръв в това ново тяло, което обитавах, и беше единственото, което чувствах – нито хората, в които без да искам се блъсках, нито острите трески, които се забиваха в босите ми крака, нито чашата сок, която разлях върху себе си, достигаха до тази светеща аз. За пръв път бях така загубена в момента, за пръв път събрах иначе разпиляните части на духа си на едно място. Тук бях сигурна, тук можеше да се случи всичко, целият свят беше захарен памук, който можех да си моделирам както искам или да ям, потръпвайки от сладост. Фактът, че такова щастие е въобще възможно, произведено на физическо ниво и директно проектирано в душевното, ме разтърси до дъното на съществото ми. Къде оставаха иначе всички тези възприятия, недоловими и покрити с калта на ежедневието? Всичко, което бях преживяла досега, а усетила само с една стотна от възможното, къде беше складирано, дали можех да намеря достъп? Дали имаше някакво място в мозъка, в което можех сега да се втурна, въоръжена с мощната сила на моментанното си безсмъртие, отворена като дива роза, свободна от себе си, от хормоните, настроенията и страховете си, в чистата, блестяща кожа на духа си? Заклевам се със смешна патетичност да се отдам на тази битка и да не спирам, докато не я спечеля, докато не си осигуря тези възприятия през цялото време, в абсолютно трезвено състояние.

Къс I

Но тази нощ всичко щеше да върви по любов, а не по вода. Залезът проникваше в сърцето ми като нежен любовник. Правех коктейл след коктейл и се взирах в лицата на хората, регистрирах всяка пора, всяко потрепване на лицевите мускули, изучавах сенките на лятото в очите, телата, косите. Опитвах се да запомня всички имена, всички истории, анализирах движенията, степените на пиянство, какво липсваше, какво беше в повече. Музиката се промени с настъпването на нощта, стана по-тежка, по-трансова. Басовете гъделичкаха босите стъпала, караха ръцете ми да се мърдат конвулсивно настрани, описвайки леки вълни от това, което чувах. Бях толкова щастлива, будна и трезва, че имах чувството, че ще се отлепя от земята. Към един през нощта Мара ме хвана за ръка и ме дръпна настрани. „Време е, събрах всички в „Леглото“.

Почти бях забравила за какво бях дошла тук.