Сънят може да бъде бог и бог ще бъде в съня. Там съм беззащитна и щастлива, напълно отворена към живота, както бих искала да бъда и в будно състояние. Все ми се струва, че не може да е толкова трудно да се извадят тези благи уроци на повърхността, в реалността, но всеки ден, най-късно към 10 сутринта, сърцебиенето и свръхактивната амигдала изтриват всичко.
За да не се чувствам глупава в тази нова сънна вяра и съвсем изпаднала в солиптична заблуда, презряна от любимите европейски екзистенциалисти и Ницше дори, вероятно дори и от теб, търся потвърждение във философията, която малко и трудно се е занимавала с неизвестното разхищение на съня.
Най-много ми харесва концепцията за минимално феноменално съзнание – това, което пази нишката на идентичността непрекъсната по време на сън, това, заради което знаем кои сме, когато се събудим. Може би именно с тази миниатюрна (или огромна, божествена) единица идентичност би работило и едно хипотетично безсмъртие, единственото, което ме интересува.
Появява се и една друга, малко по-банална перспектива, на която по принцип не бих обърнала внимание, защото уж социалното не е моето: Rest is a fundamental human right and a matter of social justice, as it provides the essential cognitive resources required for empathy, rational thought, and moral flourishing.
Не помня как и защо, но явно отдавна мисля по темата, по-дълго, отколкото съзнателно помня. Книгата, която съм ти подарила в онова друго време, също беше за съня. Подареното безсмъртие.
When you view sleep as an experience, you reclaim a third of your life that was previously dismissed as lost time.
Загубеното време е много повече от една трета. Но може би не е загубено.
„Бих искал тази феерия от прозрения и подозрения да бъде приета от моите читатели не като неволна пречка пред разбирането на написаното от мен, а като самия негов живец.“ Итало Калвино, Ако пътник в зимна нощ…