Помниш ли, смелост, своето бъдеще?
Пуши на ъгъла, безшумен, кафеникав букет
от изтощени цветя.
Следва повелята на южния въздух,
обратно на тази ръка,
която изпречваш на погледа
от самото начало на времето.
То не гледа нагоре. Защо му е?
Има си потните, хищните корени.
Има скоростите на моторчето,
туристически джобове,
рисунки по тялото, папагали,
сладкия тръс на нечия бухнала задница,
дима на тревата, уплетен в крачолите,
нежни лиани от навързани откази,
топъл вътрешен вятър.
Какво друго мислиш да му обещаеш?
Това завещание, което дори не е твое.