Исках да пиша за циганите,
за кючека и тинята, които бълва ауспухът на колата им,
за чистия поглед, с който после джапат сред синьото
в зрителната ми въртележка,
от която вися надолу с главата.
За заклинанията на пъдаря, след които се влачат животни,
вятър, прилив или пребити парчета история,
не успяла дори да започне.
Исках да пиша за пластмасата,
за осмозата ѝ с пейзажа. За замърсяването като начин
на нечий малък живот да участва в съзиданието,
да разбърква дефиницията ни за цивилизация,
да ни люшка като вълна вездесъща опасност.
Исках да пиша за наръбени пътища
и съборетините, които ги защитават
от облагородяване, за дъха на ферментиралия им бунт
и светлината, която едрее и омазнява, прехранена,
а привечер отведнъж губи съзнание в храстите
с черен прах по лицето, захапала кърпа.
Исках да пиша за случайността или смелостта
да попаднеш там, където си подминаван
от все по-стръвната скорост на погледа,
търсещ вода и илюзията на хоризонта.
Да си пламтящо море от ненужни неща, обездвижено,
почти бездиханно,
излязло само за малко в лентата за изпреварване.