Не съм идвала тук отдавна. И хартиеният дневник застина, ако не се броят няколко разкъсани изречения. Трябва вероятно да се потупам по рамото, нали именно това се нарича да си „в пулса на живота“, живеене без саморефлексия? Нали на възможностите, силите или – в бесния капитализъм – на времето за размисъл по собствени теми се гледа леко подозрително?
Не, няма да се поздравя за това, че съм плувала толкова дълго и добре на повърхността.
Августин Блажени казва, че това, което при децата е мързел, при възрастните е постоянната заетост. Ние обаче имаме оправдания, с които ще оборим няколко средновековни философи, за разлика от дребосъците, които доверчиво се разполагат сред купчината на хаоса. И те пречат да видим онова, което се опитва да влезе в нас, през тесния процеп на вниманието ни, да го пропуснем с отворени очи, в медитацията на спокойното действие.
Бързам за никъде, гони ме никой. Само призраци, възбудени от крехките мускули на силата ми.
Скоро пак ще проверя как се усеща тъканта на живота без социални мрежи, но дотогава ми се иска да си напомням, че те ми донесоха и много чудеса. Постоянната заетост води обаче и до това – първосигнално реагиране, невъзможност да видиш другите, невъзможност да видиш доброто в това, което твърди, че е ужасно и те ужасява. Но и повишен глад за това добро, което съществува, което в спокойно състояние буквално прелива от нещата и хората.
Тренирам да виждам.
Това лято беше различно и ме изпълни с разбиране за онези, които от край време твърдят, че мразят този сезон, този сезон, който живее в различни проявления според географската ширина и напоследък – според някакви други, хаотични планетарни процеси. Жегата изкарва нещо от човека – не непременно лошо, но първично и отчаяно, обърнато срещу цивилизацията и прогреса, и разбирам защо това плаши. Аз също бях уплашена на моменти, онова примитивно гласче ниско в черепната кутия крещеше “ ще оцелея ли? а утре?“, интелектът беше неспособен да го успокои. Онези лета, които помня от преди – хладната светлина, отразена в застинала водна повърхност, настръхналата кожа след плуване, вечерния повей откъм Алпите, тънките дъждобрани при твърде честите дъждове, онова плачливо вечно жадуване за юга, за жарка светлина, за mehr Licht, може би ще останат завинаги само в спомените ми. Но ето – събрах достатъчно доказателства, че ще оцелея. Светлината беше наистина ослепителна.
Правя точно това, което искам да правя, но не топно по начините, по които съм си представяла, че ще го правя. Философията ми напомня постоянно, че именно това напрежение създава реалността. И дали ако се науча да се наслаждавам на – или дори просто да приемам – напрежението, то няма да изчезне като такова?