Колко много литература не се е случила заради срама от истината или заради страх от омърсяване на истината, или заради още по-смешното желание за ексклузивен достъп по истината, една ревност, която опазва личната история сякаш е нещо – може би единственото – ценно. Съществува и обратното – зависимост на истината от литературата, тук нищо не може да се случи напълно, нищо не може да се случи въобще, ако не бъде преработено в текст. Тази втора наклонност не е статична, тя е кълн, расте и се развива в клонове, които прескачат дневника, протягат се над буквалното, търсят стратосферата, където почти няма никакъв въздух за дишане, и страдат, когато историята не може да бъде записана по друг начин освен буквално.
Чаках стихотворението за Прага, примамвах го всякак, най-вече с отчаянието си. Времето, както е типично в такива случаи, се разтегна до диаметъра на това очакване. Тоест, нищо не се случваше, открих безкрайността в 15 минути и прочие. Прага се случи и изчезна, напитките бяха изпити, светлината се обърна и каза: … Искам всяка точка обратно, или наново. Искам контрол върху времето и няма да спра, докато не намеря начин, ако ще това да ме убие (а то няма да ме убие, защото точно в момента, в който времето си го помисли, аз отскачам в текст, в кълн, в отчаяние).