Очите на дъщеря ни са в неопределен цвят

От магистралата се вижда родното ѝ място –

синя сянка на масива,

по който още се катерят откази.

Аз исках да останем, но

„защо“ донесе облак в тъмносиво 

и бог се оцвети в каквото липсваше.

Колко още път се вмества във човешкото

и колко повторения, преди съвсем да се изтрият

очертанията, за които сме увиснали?

Така е по-добре, в ръцете ни са само

тези дребни чашки със кафе –

две разширени зеници пред невъзможното. Отвсякъде

зеленото притиска ни със необхватна вечност,

в която според бъдещето сме били.