От магистралата се вижда родното ѝ място –
синя сянка на масива,
по който още се катерят откази.
Аз исках да останем, но
„защо“ донесе облак в тъмносиво
и бог се оцвети в каквото липсваше.
Колко още път се вмества във човешкото
и колко повторения, преди съвсем да се изтрият
очертанията, за които сме увиснали?
Така е по-добре, в ръцете ни са само
тези дребни чашки със кафе –
две разширени зеници пред невъзможното. Отвсякъде
зеленото притиска ни със необхватна вечност,
в която според бъдещето сме били.
