И все по-често по принуда си представям
тъгата като неотменна част на този танц.
Антиматерия на стъпките,
неразбрана, непонятна като Бог. Създаваща.
И все по-често по принуда си представям
поезията като тон, като оплакване
на тялото.
Вопъл, крачещ срещу тишината,
опус от пропуснато пресищане,
материя, която вероятно
разрушава.