И все по-често по принуда си представям
тъгата като неотменна част на този танц.
Антиматерия на стъпките,
неразбрана, непонятна като Бог. Създаваща.

И все по-често по принуда си представям

поезията като тон, като оплакване

на тялото.

Вопъл, крачещ срещу тишината,

опус от пропуснато пресищане,

материя, която вероятно

разрушава.