И все по-често по принуда си представям
тъгата като неотменна част на този танц.
Антиматерия на стъпките,
неразбрана, непонятна като Бог. Създаваща.

И все по-често по принуда си представям

поезията като тон, като оплакване

на тялото.

Вопъл, крачещ срещу тишината,

опус от пропуснато пресищане,

материя, която вероятно

разрушава.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s