Разсичане. Една стъпка напред, две навътре, което е…също напред или накъде? Кой ще ми даде отговор? Свикнала съм само да питам. Затова и въпросите на детето ми ме плашат. Не зная имената на толкова много неща. Машини, части от машини, части от себе си. Колебая се да наричам цветовете с имената, които съм приела за дадени. Колебая се да кажа, че нещо е правилно или грешно. Вътрешният ми компас никога не е бил толкова разстроен както сега, може би защото съм свикнала да не му обръщам внимание. С времето ръждата е покрила съвършената механика, така, както философията покрива брънките на съвършеното енергично тяло с обяснения на неща, които не изискват такива. Страхувам се от мощта на езика. Бих искала да го прескоча. Да съм отново на онова високо място, където просто слушах някаква музика и въртях ханша си и се чувствах като мощно дърво, разтърсено от вятъра. Но тази лекота ми е отказана сега. От вътрешностите ми блика език, който разсича щастието ми. От света блика също език, който разсича сърцето ми. Някой си коментира моя снимка с твърдението, че дяволът се бил скрил във вещерските ми очи и че сигурно правя зли алхимични магии. Ужасът на това случайно и всъщност неважно твърдение ме преследва. Защо някой си вижда в мен дяволът? Защо злото, защо алхимията? Цялата ми тъмнина, когато настане нощ, е обърната към мен самата. Не знаех, че е видима за други. Вярвах, наивно вярвах, че вместо нея се вижда горещото ми желание да избягам от нея. „Тя цял живот търси светлината и така осветяваше пътя на другите“ и така нататък. Вътрешният хронолог е доста наивен.

Ако злото в мен наистина съществува, то е за да се самобичувам с него, заради греховете на слепия си разум, който иска да разбере повече отколкото успява. Но може би е време да приема, че самобичуването оставя следи, които плашат или събуждат агресия в другите. И че едва ли някой някога ще види ангелското трептене, което захранва машината на злото, което е получило името си от някой, който изобщо не се е замислял как да си служи с езика.