Снощи гледах три часа как луната, надрусана с калейдоскопични ореоли, се придвижва от едната ми гледна топка в другата и обратно. Пих студено бяло вино в хамака и с великодушие позволявах на комарите да се наслаждават на богатата ми на кислород кръв. Разхождах се из къщи, омотана с чаршаф, и си мислех защо нямам дрехи, които да ми дават същото усещане.

Мислех за всички онези места, на които не сме се любили. Възможно е да останат такива – празни от спомени, пълни с фантазии.

Днес реката беше препълнена с дъждовете на миналата седмица, със сълзите на миналото. Бързо, хапещо течение. Спуснах се по извивките без да мисля много. Вече няма за какво да се пазя. Обаче една длан ме избута към брега точно на последната стълбичка за излизане.

Страхувах се от вода преди, 4 години време, колкото и да я обичах, колкото и често да и се отдавах. Не се страхувам сега, обичам ли?