Най-вече защото е име като всички останали, но не това е най-важното.
Макар върху същото да паля цигара, да захапвам бутче от пуйка.
Не съм особено добре възпитана или тъкмо обратното.
Нямам особено желание да имам куче, нито зад мен да се влачат армии.
Понякога сама трябва да нося каишка. Порязвам се почти всекидневно с бръснач.
Справям се с всичко само заради вярата, че няма как да се справя.
Подозрителна съм към себеподобните, които си позволяват някакво мнение.
Нима не виждат колко красиво изтича дъждът във канавките?
Сигурността на кръговрата не е същото като мъжката постоянност.
Етикет: Nelly Staneva
-
Защо не мога да бъда феминистка
-
Очите на дъщеря ни са в неопределен цвят
От магистралата се вижда родното ѝ място –
синя сянка на масива,
по който още се катерят откази.
Аз исках да останем, но
„защо“ донесе облак в тъмносиво
и бог се оцвети в каквото липсваше.
Колко още път се вмества във човешкото
и колко повторения, преди съвсем да се изтрият
очертанията, за които сме увиснали?
Така е по-добре, в ръцете ни са само
тези дребни чашки със кафе –
две разширени зеници пред невъзможното. Отвсякъде
зеленото притиска ни със необхватна вечност,
в която според бъдещето сме били.
-
Вървя в отказания град
Вървя в отказания град и завладявам.
Пехотните оръжия на крачките ми
категорично тъпчат стария асфалт.
Надничат котки или смрад зад ъглите,
стандартно тежък въздух и намачкани
лица над шубите. Това е
кръстоносен поход, те не знаят.
Не знаеха, когато ми отказаха,
когато си изпречиха реда и зъбите
пред малкото ми тяло. А тогава
не беше по-различно, гробищата
били са може би по-празни.
Аз избягах.
Дадох им баналната реакция.
Радостта им дълго продължи. С размаха
на смъртно болен изградиха си
култура на страданието, кули
от повторения и неприязън,
и радваха се. Аз кръжах с крила от страх.
Отдалеч изглеждаше естествено –
издържано естетически отказване,
но нищо по-погрешно.
Отчаяно измервах вярата си
и все не стигаше да сляза.
Те построиха сивата история
с изчоплени очи. Множаха се
грубите агитки и подритвания,
пресечките на важното и тлъстините
по стройните теории.
Разбрах – безсмислено било е да ги питам.
Че този град е град на завладените,
докато не го желае никой.Две кучета се поклоняват на следите ми,
пет люляка разцъфнаха, тревата
сред бледия боклук издигна знамето ми.
Вървя в отказания град и завладявам. -
Мит
На тялото му бе удобно само в онзи мит,
прострял се върху трийсетината години –
един безплътен климат, нежелаещ нищо,
непроменлив. Но пак от изток носят синьо
задъханите облаци, остърганите влакове
на чистото съзнание любезно закъсняват.
Расте от сянката си люлякът и заслепява
подутите от страх очи. „Така ли беше“
е отговорът на „дали ще е така завинаги“.
Ще се отдалечава ароматът, докато достигне
необозначено място, пръст, която не съдържа
никаква следа от името ми.
Там тялото ще пише. -
Възторг от науката
Когато знаеш нещичко за биологията,
си доста по-спокоен.
Оказва се, че за да мирише на море,
е нужна само коя да е градинка,
пръскачки и достатъчно фотони
от непостоянен, септемврийски тип.
Във мозъка се случва не това, което искаш,
а което си нахранил и донякъде –
което си забравил, че ти липсва. -
Стръмно
Та има ли смъртта друг бог
освен мъжа! Иван МетодиевБезсъние, чай алпинист и уиски
в тъмното, но без да се облягам
на перваза.
Знам, тази сграда е стабилна,
гръмоотвод и сврака го доказват,
но колко стръмно отведнъж е тялото ти,
докато падам.
-
Тихи междублокови пространства
Намираш се на пейката,
опряла гръб в карнасиален шум –
захапката на гуми непрестанно млати
паветата на булеварда.
Привечер сякаш наедрява,
приятно натежава тялото ти
и присядаш. Забелязваш,
желязото на катерушката
настоява да си спомниш много повече,
отколкото събира кройката
на неочакваната ти поява.
Десетилетия оттук минаваше
в галоп, сякаш се надяваш да прескочиш
зле забитата в крака подкова.
Вися по други лостове,
не се изпусна ни веднъж, симулираше успешно зрели мускули.
Ръждата тук ухае на отпускане.
Това сълзене в тазовата кост
е вероятно свързано. И със
облекчение измисляш люлката,
въжетата и чак тогава (късно е)
виждаш и кръста. Още гъвкав,
та не боли да се прегънеш.
Между кофите – едно познато съскане,
захапваш тази ябълка, която
миналия век остави
и гривните проблясват обещаващо.
Задъхана, се спускаш по пързалката.
Все пак ще опиташ
абзаца с тихо съзерцаване,
дори да се наложи да го сричаш.
Площта е три на пет и няма никой,
и тъмносиня нощ нагазва във угарките ти.
Отнякъде едно момиче е изчезнало.
Едва ли ще се сетят да го търсят
точно тук след двадесет години. -
Друго е
Другото време излезе. Усещането – едно приятно масажиращо мозъка ми ами сега?
Корица: Belronika -
Ушиването на действителността
Развявам се –
нишка, която не може да влезе в иглата.
Ухото ѝ – блясък в шевицата, чака
да стане карфица.
-
Ante Patrum
Бреме не, но много зряло,
плътно време
и нова точка, нова
ос за същото въртене.
Натежават само костите.
Мозъкът прокапва в ханша –
като в казан с бензин и плът
и огън,
разтваря се до нещо друго.
Нощем
божественото семе
с работливо нетърпение
бучи
и разполовява
и споява чудото.
Свивам се на топка
край корема си,
с език прокарвам линии
в това, което съм
и ще съм,
прокарвам новите артерии
и вени,
завършвам дълго,
но несложно изречение,
започнато насън.
Съвсем ритмично плува
пулса ми
в това море.
Вероятно съм пристанище
за слънцето.
Пристанище за новите
течения.
От под водата се надига изгрев,
петно от радост върху първа страница.
-
Пароксизъм
Ще прииждаш на сухи вълни
още няколко пукнати вечности.
Ще умрат още много от жажда,
запленени от дупката в делвата.
-
7
В дремещата тишина,
в памука на неделята, където
всичко от значение принадлежи на утре,
в крехкото легло от повторения
на невидимото, на нечутото,
най-удобно се намествам.
-
Балкония
Вятърът духа вълнение
към небето, оставя прозрачна
следа от ядосани облаци.
Свиваме се в отредената
ни вселена – балконът,
позеленял като мачта
на отдавна обърнал се кораб.
Ние пазим посоката лято,
очите ни плуват във чашите
минерална вода и сироп.
Капе захар по скуката. Нашата
траектория, готова за скок
във водата на утре, която
все по-тъмна е, все по-дълбока,
Този ден, подивял, неподрязан,
като плет плъзва и ни смълчава.
Небето – на ръб изгоряло,
в тишината се възпалява,
става много ранено и сочно,
много тежко, вселенско лилаво,
подуто от огъня в залеза.
Нели Станева 