Нели Станева

дневник, чернови, светлини

nellystaneva@gmail.com

Етикет: Nelly Staneva

  • Очите на дъщеря ни са в неопределен цвят

    От магистралата се вижда родното ѝ място –

    синя сянка на масива,

    по който още се катерят откази.

    Аз исках да останем, но

    „защо“ донесе облак в тъмносиво 

    и бог се оцвети в каквото липсваше.

    Колко още път се вмества във човешкото

    и колко повторения, преди съвсем да се изтрият

    очертанията, за които сме увиснали?

    Така е по-добре, в ръцете ни са само

    тези дребни чашки със кафе –

    две разширени зеници пред невъзможното. Отвсякъде

    зеленото притиска ни със необхватна вечност,

    в която според бъдещето сме били.

  • Вървя в отказания град

    Вървя в отказания град и завладявам.
    Пехотните оръжия на крачките ми
    категорично тъпчат стария асфалт.
    Надничат котки или смрад зад ъглите,
    стандартно тежък въздух и намачкани
    лица над шубите. Това е
    кръстоносен поход, те не знаят.
    Не знаеха, когато ми отказаха,
    когато си изпречиха реда и зъбите
    пред малкото ми тяло. А тогава
    не беше по-различно, гробищата
    били са може би по-празни.
    Аз избягах.
    Дадох им баналната реакция.
    Радостта им дълго продължи. С размаха
    на смъртно болен изградиха си
    култура на страданието, кули
    от повторения и неприязън,
    и радваха се. Аз кръжах с крила от страх.
    Отдалеч изглеждаше естествено –
    издържано естетически отказване,
    но нищо по-погрешно.
    Отчаяно измервах вярата си
    и все не стигаше да сляза.
    Те построиха сивата история
    с изчоплени очи. Множаха се
    грубите агитки и подритвания,
    пресечките на важното и тлъстините
    по стройните теории.
    Разбрах – безсмислено било е да ги питам.
    Че този град е град на завладените,
    докато не го желае никой.

    Две кучета се поклоняват на следите ми,
    пет люляка разцъфнаха, тревата
    сред бледия боклук издигна знамето ми.
    Вървя в отказания град и завладявам.

  • Мит

    На тялото му бе удобно само в онзи мит,
    прострял се върху трийсетината години –
    един безплътен климат, нежелаещ нищо,
    непроменлив. Но пак от изток носят синьо
    задъханите облаци, остърганите влакове
    на чистото съзнание любезно закъсняват.
    Расте от сянката си люлякът и заслепява
    подутите от страх очи. „Така ли беше“
    е отговорът на „дали ще е така завинаги“.
    Ще се отдалечава ароматът, докато достигне
    необозначено място, пръст, която не съдържа
    никаква следа от името ми.
    Там тялото ще пише.

  • Възторг от науката

    Когато знаеш нещичко за биологията,
    си доста по-спокоен.
    Оказва се, че за да мирише на море,
    е нужна само коя да е градинка,
    пръскачки и достатъчно фотони
    от непостоянен, септемврийски тип.
    Във мозъка се случва не това, което искаш,
    а което си нахранил и донякъде –
    което си забравил, че ти липсва.

  • Стръмно

    Та има ли смъртта друг бог
    освен мъжа! Иван Методиев

    Безсъние, чай алпинист и уиски

    в тъмното, но без да се облягам

    на перваза.

    Знам, тази сграда е стабилна,

    гръмоотвод и сврака го доказват,

    но колко стръмно отведнъж е тялото ти,

    докато падам.

  • Тихи междублокови пространства

    Намираш се на пейката,
    опряла гръб в карнасиален шум –
    захапката на гуми непрестанно млати
    паветата на булеварда.
    Привечер сякаш наедрява,
    приятно натежава тялото ти
    и присядаш. Забелязваш,
    желязото на катерушката
    настоява да си спомниш много повече,
    отколкото събира кройката
    на неочакваната ти поява.
    Десетилетия оттук минаваше
    в галоп, сякаш се надяваш да прескочиш
    зле забитата в крака подкова.
    Вися по други лостове,
    не се изпусна ни веднъж, симулираше успешно зрели мускули.
    Ръждата тук ухае на отпускане.
    Това сълзене в тазовата кост
    е вероятно свързано. И със
    облекчение измисляш люлката,
    въжетата и чак тогава (късно е)
    виждаш и кръста. Още гъвкав,
    та не боли да се прегънеш.
    Между кофите – едно познато съскане,
    захапваш тази ябълка, която
    миналия век остави
    и гривните проблясват обещаващо.
    Задъхана, се спускаш по пързалката.
    Все пак ще опиташ
    абзаца с тихо съзерцаване,
    дори да се наложи да го сричаш.
    Площта е три на пет и няма никой,
    и тъмносиня нощ нагазва във угарките ти.
    Отнякъде едно момиче е изчезнало.
    Едва ли ще се сетят да го търсят
    точно тук след двадесет години.

  • Друго е

    Другото време излезе. Усещането – едно приятно масажиращо мозъка ми ами сега?

    Корица: Belronika

  • Ушиването на действителността

    Развявам се –

    нишка, която не може да влезе в иглата.

    Ухото ѝ – блясък в шевицата, чака

    да стане карфица.

  • Ante Patrum

    Бреме не, но много зряло,

    плътно време

    и нова точка, нова

    ос за същото въртене.

    Натежават само костите.

    Мозъкът прокапва в ханша –

    като в казан с бензин и плът

    и огън,

    разтваря се до нещо друго.

    Нощем

    божественото семе

    с работливо нетърпение

    бучи

    и разполовява

    и споява чудото.

    Свивам се на топка

    край корема си,

    с език прокарвам линии

    в това, което съм

    и ще съм,

    прокарвам новите артерии

    и вени,

    завършвам дълго,

    но несложно изречение,

    започнато насън.

    Съвсем ритмично плува

    пулса ми

    в това море.

    Вероятно съм пристанище

    за слънцето.

    Пристанище за новите

    течения.

    От под водата се надига изгрев,

    петно от радост върху първа страница.

  • Пароксизъм

    Ще прииждаш на сухи вълни

    още няколко пукнати вечности.

    Ще умрат още много от жажда,

    запленени от дупката в делвата.

  • 7

    В дремещата тишина,

    в памука на неделята, където

    всичко от значение принадлежи на утре,

    в крехкото легло от повторения

    на невидимото, на нечутото,

    най-удобно се намествам.

  • Балкония

    Вятърът духа вълнение
    към небето, оставя прозрачна
    следа от ядосани облаци.
    Свиваме се в отредената
    ни вселена – балконът,
    позеленял като мачта
    на отдавна обърнал се кораб.
    Ние пазим посоката лято,
    очите ни плуват във чашите
    минерална вода и сироп.
    Капе захар по скуката. Нашата
    траектория, готова за скок
    във водата на утре, която
    все по-тъмна е, все по-дълбока,
    Този ден, подивял, неподрязан,
    като плет плъзва и ни смълчава.
    Небето – на ръб изгоряло,
    в тишината се възпалява,
    става много ранено и сочно,
    много тежко, вселенско лилаво,
    подуто от огъня в залеза.