Нели Станева

дневник, чернови, светлини

nellystaneva@gmail.com

Етикет: 2024

  • Не спира


    Не разхлабва хватката на пръстите, дори
    прелива в неконтролируемото хапане
    на устните. Във раничките
    се настанява неспокоен цвят на късно лято.
    Не разхлабва обръчите на ребрата ми,
    не ми отнема от опората,
    сменя само буквите в началото,
    о става у, п се превръща в м,
    но не ме оставя да се шлея с мъртвите,
    преди да съм ги надживяла.
    Не ме оставя да заспя в доволството,
    събужда ме със драскане
    по всеки милиметър епидермис,
    изтънява го приятно,
    и не спира да е повече, отколкото
    съм способна да поема с пълен дъх.

  • Ракия

    Пали ти свещ, прислажда на кръчма,

    отваря вратата: танцуващи мъртви

    със стогодишна от сутрешно шоу, която

    всяка сутрин на гладно се моли.

    Повтаряй!

    После жаби и бесни щурци, после

    гладни космически разстояния 

    и привкус на люспи, на прах,

    залепнал за мътната черга. Облягаш

    детска бузка ò нечие смачкано тяло,

    може би твоето, може би тяхното,

    няма значение, топло е, хукваш. 

    Настъпваш черупка

    от орех, докато бягаш към хълма,

    и си раздираш стъпалото. Тук

    чашата някак си се е обърнала

    и дъното сочи нагоре. 

    Нагоре!

    Категорично те стиска ръката на гроздето, 

    ухае на остра среднощна дискусия,

    изумително щедра, само да ти беше до учене

    както преди. 

    Но не ти е. 

    Какво се е случило?

    И защо в послевкуса на билото,

    този напръстник кръв

    ти горчи.

  • Натрупа още сняг

    Сняг – единственото оправдание за зимата. Единственият розов нотен лист за песента на колебаещи се птици. Наградата за залитащото носене на есенни съмнения. Искрящата корона, която се разпада до смях при всяко подухване на вятъра. Доказателството, че естетиката е по-важна, отколкото духа би искал да повярва.

  • Първи сняг

    Как и колко дълго го желаеш.

    Как небето нищичко не обещава.

    И точно върху тъмното тогава

    се срутва толкова категорично,

    колкото е бяло началото.

  • Свикване на правителството


    Тук сме всички: експерти по тишина,
    изболедували своето здраве,
    оздравели колкото трябва
    за да не ви трябваме.
    Тук сме: твърдо останали
    меки отвътре, удобно забравящи,
    легитимирани от съмнения, както и
    други органи на вселенския ужас.
    Възбудими по никое време,
    каквото всъщност е времето,
    готови сме да не служим.
    Никой нищо не учи, както е ясно,
    но поне някакъв вид приемственост
    в оформянето на бедни лингвистични конструкции.
    Кой е никой, защо му е времето?
    Може да се зарадвате. Ще се самозабравим
    като специалисти по всичко на нищото
    с разхвърляни предиобеди,
    нервни вечери и „защо“-та във дипломите.
    Тук сме: няколко перести облака,
    облакътени на плота до бездната,
    adieu и наздраве.
    Тук очакваме точно колкото трябва,
    за да не ви трябваме.
    Но още по-малко вие на нас.

  • Бележки по 1/2 лято

    Потвърждение на печените ябълки в португалката поезия.

    Хляб, филджанче, 7/8.

    Прозявката ми е терапия, благодаря.

    Дъвката залепна за ветрилото и това са достатъчно новини за един ден.

    „Само този, който е изпитвал страх, ще намери покой.“

    Какво да правим с живителната сила на плода, за който липсва клон?

    Да се случваш без да си случено.

    Сънувам как сънувам, щипки на съня.

    Налива вечер в мрака.

    Пот, пот, пот, какво настойчиво доказателство за човечност.

    Съвършена илюзия за повече време чрез живеене сякаш.

    „If there’s no question“, можем да измислим отговор.

    Дърпай ме по-бързо (за стъпалото), защото блясъкът от корема на чайката ме преследва.

    Конкретна поезия, размита с узо: понички с плънка от цикади, тахана със стрита луна.

    Толкова много просветления на сянка, които слънцето изтри.

    Шепнене преди заспиване, мускулен спазъм.

    Вриш, c’est vrai (но това е друга история).

    Кожа, облизана с меден език.

    В тишината на подводието, на лакът разстояние от времето, винаги едно и също: хуууууу, хуууууу,хуууу. Г

    Удоволствията на алитерацията непрекъснато и навсякъде: набиваме биволско сирене, леко като длан на балерина.

    Къде е камъчето?

    Изчакваме слънчевото топче да се търкулне в гърлото на планината.

    Презокеански скоростни магистрали до Япония, изходите на тунелите са с форма на гърда с отворено зърно.

    Страхът ми кара водно колело. Водата дърпа, дърпа ме за погледа.

    Тялото винаги избутва цялото море с контурите си, затова и доволната умора след плуване.

    Пухкав следобед, покрит със сусам.

    Придърпах те към слънцето, защото сянката се отдалечава.

  • Ниско прелитащи

    Човек решава кръстословица. Пет квадрата вертикално горе
    ниско прелитащите траектории на другите.
    Малко по-надолу сложните полета на разхождащите се,
    попълнени отдавна.
    Той се усмихва сам на себе си, спокойно
    изписва БОГ и после коригира:
    БОИНГ върху затвореното
    тяло, неподвижния корем, върху огромието си,
    по уплътненията там, където се очаква кожа.
    И жестът, с който слага слънчевите очила,
    съдържа отговора:
    хоризонтално, девет букви.
    После става и оставя вестника във въздуха.

  • Влакът се движи

    8.29, Пирдоп. Влакът спира. Влакът спира поради неопределена (защото има твърде много възможни определения) причина. Минават много други лоши графити, оплюти от разлютеното половин век време. Ние сме в новото, неопределени.

    9.02, Антон. Помня го, само това помня – верния тон. There’s a spacecraft blocking…сутрин по софийските улици. Молех се да избегнем червените светофари, но не за да стигнем навреме, а заради продължаването на плавната линия. Да не спира.

    Вафла и бележка:

    Все още търся спасение. Забравила съм. Забравила съм и друго.

    Започвам наново. Влакът спира постоянно.

    Поне се справихме без ничия помощ. Тефтерите мълчат като свидетели, обречени незнайно защо на смърт.

    Когато погледна през прозореца, пейзажът ме обърква. Така свикнала съм да търся сухота и разруха, да търся смърт тук, че хармонията на цветовете ме плаши. Меки, изискани височини в бежово и светлозелено, копринена светлина. Една изоставена фабрика ми помахва. Дали някога ще извървя всичко това, вместо да го гледам през стъклото, неопределено възможно?

    Бележка:

    Беше кротък брегът, умерено слънчев, ние опитахме.

    Обещай ми да извървим всичко това.

    (Колкото повече се опитвам да взема някакво непоискано от никой решение между двете ми точки на обичане, толкова повече се увеличава и едновременно с това уеднаквява силата на полюсите.)

    10.00, Карлово. Минава спалният влак от Варна, в който често си те представям.

    нищонезнамзатебизнамвсичкозатеб

    10.32, Тъжа, спира(м).

    Една вила с голяма сенчеста веранда каца върху хребетите зад селото. Там живея аз, онова аз от онзи сън, за който не знаеш. Вилата до съвсем скоро беше на Бяло море, но не е достатъчно блага, за да остане там.

    Една цяла книга, в която прочитам съвсем други неща от отпечатаните. Всяка книга, дори най-вече непрочетените от теб, ми носи твоето минало, трохи за глада на фантазията.

    Бележка:  да събера всички бележки в една фантазия.

    12.30, Твърдица. Боли неопределено и навсякъде, като огромно закъснение.

  • Срещу скучни самоанализи, водещи до бели дупки (черните поне са интересни)

    „Ако човек присъства истински в заобикалящата го среда, той трябва да мисли не за себе си, а за това, което вижда. Трябва да забрави себе си, за да е там. И от това забравяне възниква силата на паметта.“

    Пол Остър, Изобретяване на самотата

  • мореоще

    ти водорасъл камък тъмнобели съзнания скрити в брадата плътни извори в погледа твърдонежна поквара и глинена охра ти покрив ти гладен глагол и тревожен цикаден концерт мекобесен ти блъскащо нещо човек ловуващо ще непрекъснато бъдеще с форма на памет ръка на скоростен лост кости от смлени със зъби рапани и билки и слюнка ти водолаз и водороден пламъквода спящ в сладост разказващ и буден завинаги вечно смъртенсолен

  • Царица Мъглява

    Аз избрах този град, в който звуците спъват се
    в подредени градини, в потушени липи.
    Аз избрах. Без разрухи, пометен, безкръвен
    град, в който на погребения никой не плаче,
    който сиво, изящно мълчи
    и върви своите десет хиляди крачки
    без да стига до никъде. Само за да ги извърви пак.

    Този град, в който всичко сънувано свива се
    в нервен жест, във повторение някакво,
    в падина, в невъзможен адрес за живеене.
    Аз избрах да живея в мъгливия замък, във спомена как
    тук вървял си във мен.

  • …

    Непосилно сама сред стени от зелено,
    в катедрала от зигзагови линии, слепешка извървени.
    Вместо свещ само дълга цигара и времето
    безразлично студено.

  • Басейн

    Доволството събира се

    единствено във малките кореми,

    в които има място и за глад.

    Два сладоледа са достатъчни

    да скочиш от петметровата кула,

    но за да се търкаляш във тревата

    точно със скоростта на залеза

    е нужно явно малко повече.

    Със сигурност е нещо малко.

    Замислени,

    големите отпиват от бутилките си.

  • Църква на пилигримите

    Чистострашното сиво –

    виж го, виж, затвори си очите –

    как изтрива, изтрива с разбиране.

    Нека влезем и да не излезем

    в този тон, абсолютния тон.

    Виж го как напоява ни пръстите.

    Стреляй, обич, разстреляй камбаната,

    пръсти в сивото, в страшното чисто.

    Нека влезем и да не излезем.

  • Айку

    Кавал

    и мириса на печено месо.

    Хладина, която си отива винаги.

    И понеже вселената за пореден път ми отказва волевото боравене с пространството и като цяло избора на живот, то аз се заклевам – не напук на нея, а поради уважение към същата – да пазя вътрешната свобода.

    И гларуси

    пък.

  • По следите на загубеното време

    Цялото загубено време е в мен.

    Цялото време, оставено да бъде загубено, защото не съм понесла интензитета му.

    Когато по време на полет минавам покрай облачните владения на боговете, усещам отдалеч как те ми завиждат (усещането не е неприятно, а е като леко стипчиво вино около небцето, посрещнато от соковете на Шостакович).  Завиждат на човешките ми недостатъци, на невъзможностите ми, на всичко с „не“ отпред, всичко, от което се опитвам да се отърва.

    Какво бих била без жаждата?

    Нежива, като тях.

    И все пак, моля се да продължавам да губя без да забравям.

    Отваря се процеп, разкриващ същоцветните Алпи, които са мои владения, владее ги погледът ми откъм женевското езеро, който не се откъсва от своето място.

    Една и съща мисъл винаги – щом летенето е възможно, то всичко е.

    Това с времето също.

    Книгата още не съм чела, защо?

  • Хвани гората

    Никога не достига, никога не я достигаш, защото не стигаш. Между ръката и картите на гугъл пада дърво номер 71, номерирано с флуоресцентна боя. После още трупове, истинско гробище, където си се осмелила да потърсиш покой. Потиш се в жълтия дъждобран, отдавна не вали, но не можеш да го съблечеш, ключа за колата е там и какво ако падне в калта? От къде се появи този ключ и къде е колата? Едри следи от чудовищни гуми грачат С размазано лице излизаш на някакво поле, над което два едри екземпляра мишелови говорят естествения си език, но ти прочиташ следната картина: детето ти, прихванато с острите им нокти, се носи над главата ти. Можем после да ядем сладолед, казваш, и детето се връща в очертанията на усмивката си. Изкачвате един хълм, внимаваш да не се отдалечи твърде много от теб, да се отдалечи в естествения си език, с който говори на цветята, да се скрие в пръчката, която носи, за да разкъса тишината, в която го чувстваш най-добре. Гората се отдалечава, но пръчката влиза в багажника.

  • Потос

    Църква от лапад

    (лапуш). Нещо за пушене.

    Разходка до лекотата

    на реката, в която завинаги боса.

    Разпад. Лапам

    тофу и танини. Най-после

    започва поредна желана година.

  • твърдокрехки

    копторите за този бог, за този

    притеснително добър рушител,

    за ароматите му минзухарени, за

    пръстите, топени в тъмнорозово,

    за тънката му кожа, мека, боже мой,

    копторите на невъзможното,

    невъзбожно

    където влиза, бавногордо влиза,

    и ме набожда върху сребърната вилица

  • Усмивката

    Азът не може без другия. Опитът да бъде произведена собствена външност чрез взиране в огледалото е също обречено и обричащо усилие, тъй като чрез този акт се постига само някакво отражение, а не себе си…
    Амелия Личева, „Истории на гласа“

    Видях я в понеделник след работа. Беше първият ми работен ден в кафенето, а тя беше на противоположната ескалаторна лента, която свързва двете метро линии. Забелязах еднаквата прическа – същата оранжева коса до раменете с късо бретонче. Беше необичайно, но не и особено странно, все пак бях поискала тази коса от фризьор, възможно беше желанието за този образ да се родило и в други глави. В следващите дни срещата се повтори, потрети и имах шанса да я огледам обстойно, да отбележа с нарастващ ужас и останалото – устните, очите, дори носът, за който винаги ми бяха казвали, че е уникален, бяха същите. Минаваше винаги по едно и също време, вървейки в посоката, от която аз идвах, вероятно дори се качваше в мотрисата, която аз бях напуснала току-що. Погледът ѝ винаги беше забит в телефона, нито веднъж не ме погледна, което беше покана за мен да я зяпам безсрамно с нещо, което в последствие мога да нарека мазохизъм. Улавях се, че почти не мога да мисля за друго. В събота, макар да имах почивен ден, си намерих причина да изляза и да бъда точно в 16:30 на моята страна на тунела, но нея я нямаше, явно работеше също като мен само от понеделник до петък.

    Работата в кафенето беше съвсем лека. Имах само две масички и три места на барплота, за които отговарях, и минималистичен сортимент. Продавахме скъпо качествено кафе и кроасани на работещи хора и затваряхме в 16:00. Марджът ни беше достатъчен, нишата ясна и добре посещавана. Само след два дни бях толкова обиграна, че можех да работя и на сън, което означаваше, че имах възможност да мисля за друго, но това не беше добре. Вместо да се занимавам с дългия списък идеи за книги, които от години едва побирах в главата си, аз мислех само за нея – коя е, как беше възможно това, какво означаваше тази едностранна среща (защото тя явно не подозираше за моето съществуване) и трябваше ли да опитам да говоря с нея. Към края на втората седмица не издържах, затворих кафенето 10 минути по-рано и притичах до метрото. Малко след 16:00 часа застанах до входа към моята ескалаторна лента с поглед към края на нейната. Бяхме се разминавали винаги в средата, винаги по едно и също време. Тази точност не ми се беше сторила необичайна на фона на останалото. Изчаках до 16:30, после до 17:00, после още малко. Тя не се появи. Хората ме зяпаха, въздухът тежеше, лентите се превъртаха с протяжно отчаяние. Стана ми лошо и едва се прибрах, сдържайки сълзите си, оформи ли се кой знае защо.

    Вечерта препрочетох всичко, което имах по темата: двойници на Борхес, Кортасар, научни трудове за сянката и така нататък. Винаги имаше някакво разминаване – дали във времето, в нагласата, в реалностите, които двойниците обитаваха. Ние се разминавахме единствено в посоката. Дори стилът ѝ на обличане беше идентичен с моя, осъзнах на следващия ден, когато, прихваната от огражденията на моята пътека, я видях отново от другата страна, както винаги прегърбила шия над устройството си. Имаше торбички под очите, хоризонтална бръчка между веждите и изглеждаше страшно изнервена. Извадих огледалце от раницата, погледнах лицето си, извивайки шия нагоре към осветлението, от което образът ми придоби приятна гладкост. Усмихнах му се. Някой се блъсна в мен, бях блокирала пътя с доволството си. Това беше стратегията – разграничаване. Когато се прибрах, прерових гардероба си и приготвих няколко закачалки с тоалети – панталони, поли и пуловери в класически убити цветове. Всичко пъстро, ярко или необичайно като кройка натъпках в кашон, от който планирах да се отърва в най-скоро време. На следващата ни среща се почувствах много по-силна от нея, черната ми униформа беше щит, но не беше достатъчно. През уикенда отидох на фризьор. За да ме боядиса в желания естествено рус цвят, той трябваше да обработи косата ми няколко пъти със силен пероксид, за да се отърве от оранжевото. От това косъмът изгоря и започна да се къса на половин дължина. Без да трепна, посочих един от плакатите на стената и излязох от салона с къса момчешка коса. Ликувах и нямах търпение да се покажа на безразличната ми близначка, която, освен всичко друго, очевидно имаше проблем със зависимостта си към телефона. Реших че това е още една възможност да създам ярка разлика между нас двете и вкарах SIM картата си в една стара Nokia, а новият смартфон качих в сайт за продажби с толкова ниска цена, че намери купувач само след 10 минути.
    Затова пиша това на хартия. Еуфорията ми не продължи дълго. С времето започнах да ѝ завиждам за незнанието, за това, че тя съществуваше сама за себе си. Беше запазила прическата и цветовете на дрехите, които и двете харесвахме, тоест ми ги беше отнела. Аз се опитвах да се убедя, че съществувам самостоятелно, но бях просто реакция, а съзнанието за двойничката не ме напусна, макар и сега да бяха нужни няколко по-задълбочени погледа, за да бъде забелязана приликата между нас. Завиждах ѝ дори за смартфона, който явно непрекъснато търсеше вниманието ѝ, докато на моята стара Nokia звънеше само майка ми.

    Единственото, върху което имах истински контрол, беше изражението ми. Тя често, всъщност почти винаги, се мръщеше, крайчетата на устните бяха преждевременно увиснали. Моето знание за нас, колкото и да ми тежеше, имаше предимство. Научи ме да поддържам ведро изражение, меки очи и полуусмивка по всяко време на денонощието като начин да се отлепя от приликата с нея. Няма да изброявам всички случаи, в които това ми донесе блага, за които не съм вярвала, че съществуват за мен, не само на работа, но и в личния ми живот. Убедена съм, че дори насън се усмихвам – леко неудобно ми е да питам любовника си, но мога да се обзаложа, че е така. В кратките моменти, в които спра да го правя, кошмарите се завръщат. Кошмарите винаги са едни и същи – тъмна убеденост, че тя знае за мен и че в момента пише, за да ме накара да пиша, че когато се събудя, ще се събудя в нейното тяло, в нейния живот, в който аз не съществувам. Разбира се, още няколко пъти направих опит да я пресрещна, но не се ли намирах на моята лента, тя просто не се появяваше, от което напрежението в тялото ми ставаше непоносимо. В един момент се отказах от това и се върнах към усмивката, с която посрещам срещите ни – всеки ден в 16.30 между двете метро линии, а и всичко останало.

  • Всичко за губене

    Няма да те загубя във свят, построен така лесно за губене.

    Никаква милост, казва науката, мисли и изтръгвай ненужното.
    Мисли коя нужда във теб ще се спъне в поредния бурен
    и има ли смисъл от принципи, построени върху подреденост,
    когато подреденото е само мутация на непоносимия хаос.
    Нали синхроничност е малко по-симпатичното име за апофения?
    Не, няма да те загубя във свят, построен така добре точно за губене,
    няма да те затворя във дума, във нещо, което може да бъде обяснено,
    съответно и крайно, и после забравено във яснотата си.
    Никакви тъжни залитания по наивни системи,
    никакво време и милост, казва науката,
    мисли и изтривай.
    Няма да те загубя във свят, построен така добре точно за губене
    и ако за нещо са нужни илюзии, то само във вид на безумни съюзници,
    охраняващи мястото, където приличаш, без никаква милост, на Бог.

  • Кратка история на едно десетилетие

    Започна със това, че се научихме да сме сами
    и ушните канали се покриха с мъх, дотолкова
    че даже музиката не успяваше да пъхне палец
    в пещерата с все по-едри, нервни сталактити.
    Там се заселиха сирени на коли и непонятни тракания,
    съдбите на случайни хора, боклуджийски камиони,
    въпросите какво да правим с прекомерното вълнение
    и как да продължим да бързаме, щом все налага се да чакаме.
    Гълъбите се превърнаха в летящи плъхове, площадите
    се свиха заплашително, подостриха се всички  ръбове,
    кожата ни изтъня, на никого не се обаждахме,
    водата беше с послевкус на плач, изчезна мнението ни
    по темата за вечното и всичко можеше да е метафора,
    и всичко бе възможно, но и непрекъснато се клатеше.
    Гласовете постоянно ни говореха с езика
    на загубата, с формуляри, сътресения –
    безбожно отегчителни, но треската на тази география
    ни караше поне да се опитваме да ги обичаме.
    Под погледа им клетките се преоблякоха
    в подарените им дрехи. Но не успяхме да забравим
    своите и заради това не спряхме да се плашим.
    Прелистихме баналността на всички обяснения,
    които са налични и това остана –
    като състояние, но и като вид спасение –
    да се страхуваме от всичко казано, да се
    срамуваме от крехките си части. Тишината
    да капе от тавана и да се втвърдява, но да знаем,
    че колкото и да е достоверно и достойно  мястото,
    то не е единственото място
    и със сигурност не става за живеене.