Дали въздухът се наслаждава на докосването с кожата ми? Дали се оплаква понякога – както и аз от него, например задето е тъй тежък, задушен – от мен, „Тази пак се притеснява за дреболии“, „Тази телесна температура не се търпи“ или „Не харесвам това масло за тяло“ или „Пак ли кафе, задушавам се, хайде стига вече“?
Намирам се на място, където новините за света не могат да съществуват. Някаква тънка мембрана ме отделя от старанието на всички медии, заглушава всеки външен шум, но така усилва вътрешния до непоносимост понякога, или до наслада, ако избера нейния път. Все едно. Аз се предадох. Дълго мислих, че аз произвеждам мембраната, че е някаква особеност на психиката. Когато написах стихотворението, което нарекох Genius Loci, започнах да подозирам, че това не е така. Така мога да се предам без да изпитвам ужас, че се предавам на себе си. Което би било скучно, не истинско предаване, а психотрик.
Това лято ухае на стъбла на домати, малко липа, много розмарин, прах, иначе само на звуци. Оставам будна след полунощ, когато температурата е поносима, също защото само тогава усещам и другите миризми – окосена трева, афгански яхнии, влажната мараня откъм реката, металния привкус откъм гробището. Звездите сигурно също ухаят. На нещо, което обичам, от което не ме е страх вече.
Заедно с липсата на осезаем свят извън вътрешния върви и липсата на мотивация да съществувам в нещо друго освен във вътрешността. Има го онова неопределено, но силно осезаемо ядро на живота, извън мислите, но и над телесното, едно голямо празно пространство, което дълго е било узурпирано от религиите, там ми се работи, танцува, пее, говори, крещи. И ехото там е хубаво, и малкото срещи там са красиви.
Второто най-странно нещо в живота ми е, че съм майка. Първото е, че мога да обичам. Подреждам ги така, защото презумпцията ми е, че първото е направило второто възможно, макар че връзката не беше пряка и буквална, но кой знае.
С достатъчно силно електрическо поле е възможно да се създадат частици от нищото, например от вакуум. Попитах О. как би решил проблема с огромните дистанции във вселената и се улових как се надявам на смислен отговор, който естествено не дойде. Колко разочарована бях. Физиката не е чудо, а сериозна работа.
Поезията е чудо. Поезията е абсолютно непридвидима и може да понесе всякакви нереалистични очаквания, дори да ги оправдае. Или да ги осмее, да си ги инжектира, да си избърше праха върху вазите с тях, .
Моята работа е да мисля и това е доста уморително, затова и трябва да си почивам много повече. Със сигурност си забранявам да бърша прах от утре.
С всяка година – несъзнателно или случайно – отлагам първото пускане по течението на Голямата река. Страхът ми от евентуалния дискомфорт, който никога не се реализира, надделява, а когато го направя все пак, времето за плуване се свива до една крехка секунда, все по-недостаъчна. Оставам все по-гладна за това усещане, едно от малкото усещания, за които имам нужда от група хора около мен все още.
Вървя с Т., която виждам най-много веднъж годишно, и Офелия, нейното космато новородено, покрай рекичката. Захарната фабрика, казва тя, произвежда такива неща. Не е нужна нишка, която да ги свързва, защото те вече съществуват и съответно имат място в съществуването. Не го мисли. Всичко е объркано. Нишката е в ръката на чуждия поглед. Минаваме въртопите набързо, много от тях дори прескачаме, и това е напълно достатъчно – човеци сме, но не искаме да бъдем все пак. Не за това имаме кучета, деца, жилища, тела, стръв. Всяко по-дълго пребиваване в нежеланото би ни позволило да му измислим още детайли, които да се запечатат в съзнанието ни. По добре да измислим друго – тя – билет за Венеция , аз – сиеста всеки следобед. Благодаря без глас.
Благодаря и на последните две седмици на юли, които ще останат червени, кристални, по детски смутени. На нито една друга планета няма мравки, комари, воня, счупени неща.
Всичко, което няма място тук, има място другаде.
Нели Станева 