Светофар

И залезът, последният ни светофар, остана

една червена точка в огледалото, 

Вероятно някой е натиснал REC. 

Нов скелет, изграден от колчета на пътни знаци, 

събаря плахата подредба в тялото ми,

носила ме четвърт век.

Ръката ти намира първо скорост, после начин. 

Знам вече, че по тези пътища се стъмва рано

и не към изгрев е насочено това свистящо бързане. 

Отдавна сме подминали човешкото, 

ми казваш. 

Тогава виждам,  че колата спряла е

сред рамка от безмълвен септемврийски въздух, 

едва щрихирано шаси, но пресен слой от вечност. 

Със сигурност резервоарът с планове е празен. 

Това не е обаче филм и няма осветление, 

и няма листи с реплики във джобчето, 

и няма страх оттук нататък. 

Мълча. Езикът ти не е език, а нож, 

браздящ с римуваните си движения

очертанията ми сред мрака. 

Дори със вързани ръце намирам копчето

за още. 

Не само че започва, но и свършва всичко в тази песен. 

Познаваш я, разбира се, Cantara. 

Божествен стон обляга едрото си тяло

върху нервните ти гръдни кости. 

После заедно, по навик, ровим в миналото за цигара.

И ако можех утре да разтворя вестник, 

щях да прочета „Пожар

в паркирана на края на света кола,  

но жертви няма.“

Сега обаче пламва в дясно изгрев – светофар. 

И всичко почва пак да се повтаря.

Къде отиде тялото на моя див любим?
Мъглите ли покриха тежкия от зной разкош на кожата,
завоите нарязаха ли необхватната гора,
където ябълки – сърца на дребосъчета – изхранват птиците,
където меки са пътеките до щастието
и стъпките по тях се сливат в напеви за славата на някой си,
създал това, което вижда само той самичък
и под гъстите си мигли сам събира в язовир?
Къде отиде слънцето, което очертаваше блестящи обръчи
под плясъка на рибите, под скока им в пространството
на нашия общ поглед, сплел ръце срещу лика на невъзможното,
срещу променливия силует от хълмове без фокус?
Къде отиде тялото на моя див любим,
дали отплува с безпосочната вълна на вятъра,
по недовършената магистрала с дупки неизречено,
дали сега пътува, както началото пътува с хъс към края си
и както вятъра пътува без да стига някъде,
все още топъл от прегръдката на лятото
с лице червено и разплакано?
Дали го взе онази чиста светлина на утрото,
изплакнала краката си в планински бързеи,
разперила ръце над свлачища, над нощна глъб и борове,
тъй жарка да покрие всички тъмни сънища,
че е помела с потопена в жито четка и сънуваните?
Къде отиде тялото на моя див любим,
онази вкусова хармония на въздуха,
издишана със смях, презрял във гърлото,
с прашец от жълт кантарион и прегоряла под ръцете кротка хвойна,
с електричество на топла козина,
разнасяно от сенките на бледи облаци
над некартографирата територия,
над храстите – протегнати към нищото ръце,
със неопитани от никого освен от дивото малини.
Къде отиде тялото на моя див любим?

На сутринта

Телата се връщат в себе си лесно, почти без протест. Ето тези ръце, тези крака са моите, а тези са твоите, не забравяй и пръстите, заплетени в косите ми. Ето, тези ириси са за гледане натам, а тези – за другаде. Няколкото капчици пот не са сигурни какво да правят и остават там, където са се чувствали най-удобно, но пък съвсем скоро ще бъдат измити, без да оставят и следа от езерото. Устните се туткат най-много. Докато намерят самотните си очертания и пърхането утихне, слънцето вече се е покатерило зад линията на раздялата, но ето – само още няколко минути хаос и късане на прозрачни шевове, и всичко потича отново в две посоки.

Такава лекота на раздвояване е абсолютно непосилна за съзнанието.

Остава

Дали да не оставя все пак някаква следа
по въздуха, събрал в юмрук града и лятото?
Нетипичен морски полъх, бликащ от фонтана,
разлят по улиците, примерно, или пък ято

от розови, двуглави, полудели гълъби,
над моста от прегъната на три история?
Или висящ от крана отпечатък –  зъбите,
захапали сърцето ми. Но ако го сторя,

как да не смутя реда или течението
на мощната река и на фланьорите
с експлозивния си жест на неизречено,
очакващо смъртта си да говори?

Така че мисля да оставя нещо по-дискретно.
Акробатен номер на три ноти в три координатни прави
и прясно разграфен маршрут към лесния
за губене сред този град-живот адрес
на времето, което ни остава.

Summertime

Светло е до полунощ или до сутринта.
I think I’d go down.
Изпей ми бебешката песен.
Summertime?

Още веднъж.
Fish jumpin’ с лицето на отричането.
Днес отрязах косите ти и ги изхвърлих в коша.
Беше лесно, като да те нося с пласт от лято помежду ни.
Остави ме, можеш да си тръгваш.
Аз вече, so hush little baby.
Перушината лети високо, до облаците,
вход за чудовища със зъби-пирони,
със свирепи стъпала, тропащи върху небето.
Докато се отдалечаваше, аз упражнявах липсващ поглед.
And the livin’ is easy.
Оттук невинността напуска тялото ти.
Къде беше?
Пусни косата ми. Леглото ни е тясно.
Докато се отдалечаваше, аз…
Но те хапят!
Hush little baby,
спи сега, защото мама е богата,
а ти изглеждаш толкова добре с къса коса.

Тайландски

Последната свободна маса
се оказва точно тук, където,
поне по броя на заетите,
не ще напиша нито ред.
Келнерката ритуално
повдига маската,
покланя се за поздрав,
и дърпа залеза със себе си.
Как го вмести в кухнята се чудя.
Опитвам все пак превода:
желанието в глад за нещо
конкретно от менюто.
До мен светът говори
и кашля, зачервен от лютото.
Не ще напиша нито ред, решавам
и бъркам с мигли в пепелника,
а келнерката носи бира.
Поръчах всъщност чай,
но ако може залеза обратно.
И тя ми кимва, тя разбира.
Да, very hot, сега след малко идва.