Етикет: 2021

• Тази земя

  Колко щедро е слънцето! Колко жизнена е тук тази радост да дава, напук на зимата, която троши топлината му с хладни, сухи пръсти.

  2021.12.21

• Друго е

  Другото време излезе. Усещането – едно приятно масажиращо мозъка ми ами сега?

  

  2021.11.10

• Светофар

  И залезът, последният ни светофар, остана

  една червена точка в огледалото, 

  Вероятно някой е натиснал REC. 

  Нов скелет, изграден от колчета на пътни знаци, 

  събаря плахата подредба в тялото ми,

  носила ме четвърт век.

  Ръката ти намира първо скорост, после начин. 

  Знам вече, че по тези пътища се стъмва рано

  и не към изгрев е насочено това свистящо бързане. 

  Отдавна сме подминали човешкото, 

  ми казваш. 

  Тогава виждам,  че колата спряла е

  сред рамка от безмълвен септемврийски въздух, 

  едва щрихирано шаси, но пресен слой от вечност. 

  Със сигурност резервоарът с планове е празен. 

  Това не е обаче филм и няма осветление, 

  и няма листи с реплики във джобчето, 

  и няма страх оттук нататък. 

  Мълча. Езикът ти не е език, а нож, 

  браздящ с римуваните си движения

  очертанията ми сред мрака. 

  Дори със вързани ръце намирам копчето

  за още. 

  Не само че започва, но и свършва всичко в тази песен. 

  Познаваш я, разбира се, Cantara. 

  Божествен стон обляга едрото си тяло

  върху нервните ти гръдни кости. 

  После заедно, по навик, ровим в миналото за цигара.

  И ако можех утре да разтворя вестник, 

  щях да прочета „Пожар

  в паркирана на края на света кола,  

  но жертви няма.“

  Сега обаче пламва в дясно изгрев – светофар. 

  И всичко почва пак да се повтаря.

  2021.09.01
• Къде отиде тялото на моя див любим?
  Мъглите ли покриха тежкия от зной разкош на кожата,
  завоите нарязаха ли необхватната гора,
  където ябълки – сърца на дребосъчета – изхранват птиците,
  където меки са пътеките до щастието
  и стъпките по тях се сливат в напеви за славата на някой си,
  създал това, което вижда само той самичък
  и под гъстите си мигли сам събира в язовир?
  Къде отиде слънцето, което очертаваше блестящи обръчи
  под плясъка на рибите, под скока им в пространството
  на нашия общ поглед, сплел ръце срещу лика на невъзможното,
  срещу променливия силует от хълмове без фокус?
  Къде отиде тялото на моя див любим,
  дали отплува с безпосочната вълна на вятъра,
  по недовършената магистрала с дупки неизречено,
  дали сега пътува, както началото пътува с хъс към края си
  и както вятъра пътува без да стига някъде,
  все още топъл от прегръдката на лятото
  с лице червено и разплакано?
  Дали го взе онази чиста светлина на утрото,
  изплакнала краката си в планински бързеи,
  разперила ръце над свлачища, над нощна глъб и борове,
  тъй жарка да покрие всички тъмни сънища,
  че е помела с потопена в жито четка и сънуваните?
  Къде отиде тялото на моя див любим,
  онази вкусова хармония на въздуха,
  издишана със смях, презрял във гърлото,
  с прашец от жълт кантарион и прегоряла под ръцете кротка хвойна,
  с електричество на топла козина,
  разнасяно от сенките на бледи облаци
  над некартографирата територия,
  над храстите – протегнати към нищото ръце,
  със неопитани от никого освен от дивото малини.
  Къде отиде тялото на моя див любим?

  2021.08.30

• На сутринта

  Телата се връщат в себе си лесно, почти без протест. Ето тези ръце, тези крака са моите, а тези са твоите, не забравяй и пръстите, заплетени в косите ми. Ето, тези ириси са за гледане натам, а тези – за другаде. Няколкото капчици пот не са сигурни какво да правят и остават там, където са се чувствали най-удобно, но пък съвсем скоро ще бъдат измити, без да оставят и следа от езерото. Устните се туткат най-много. Докато намерят самотните си очертания и пърхането утихне, слънцето вече се е покатерило зад линията на раздялата, но ето – само още няколко минути хаос и късане на прозрачни шевове, и всичко потича отново в две посоки.

  Такава лекота на раздвояване е абсолютно непосилна за съзнанието.

  2021.08.14

• Остава

  Дали да не оставя все пак някаква следа
  по въздуха, събрал в юмрук града и лятото?
  Нетипичен морски полъх, бликащ от фонтана,
  разлят по улиците, примерно, или пък ято

  от розови, двуглави, полудели гълъби,
  над моста от прегъната на три история?
  Или висящ от крана отпечатък –  зъбите,
  захапали сърцето ми. Но ако го сторя,

  как да не смутя реда или течението
  на мощната река и на фланьорите
  с експлозивния си жест на неизречено,
  очакващо смъртта си да говори?

  Така че мисля да оставя нещо по-дискретно.
  Акробатен номер на три ноти в три координатни прави
  и прясно разграфен маршрут към лесния
  за губене сред този град-живот адрес
  на времето, което ни остава.

  2021.06.27

• Summertime

  Светло е почти до сутринта.
  I think I’d go down.
  Изпей ми бебешката песен, мамо.
  Summertime?

  Още веднъж.
  Fish jumpin’ с лицето на отричането.
  Днес отрязах косите ти и ги изхвърлих в коша.
  Беше лесно, като да те нося.

  Но е цял пласт лято помежду ни.
  Остави ме, можеш да си тръгваш.
  Аз вече съм далеч, so hush little baby.
  Перушината лети високо, чак до облаците,
  вход за чудовища със зъби-пирони,
  със свирепи стъпала, тропащи върху небето.
  Докато се отдалечаваше, аз упражнявах
  липсващ поглед.
  And the livin’ is easy.
  Оттук невинността напуска тялото ти.
  Пусни косата ми. Леглото ни е тясно.
  Докато се отдалечаваше, аз…
  Но те хапят!
  Hush little baby,
  спи сега, защото мама е богата,
  а ти изглеждаш толкова добре без перушина.

  2021.06.19

• Тайландски

  Последната свободна маса
  се оказва точно тук, където,
  поне по броя на заетите,
  не ще напиша нито ред.
  Келнерката ритуално
  повдига маската,
  покланя се за поздрав,
  и дърпа залеза със себе си.
  Как го вмести в кухнята се чудя.
  Опитвам все пак превода:
  желанието в глад за нещо
  конкретно от менюто.
  До мен светът говори
  и кашля, зачервен от лютото.
  Не ще напиша нито ред, решавам
  и бъркам с мигли в пепелника,
  а келнерката носи бира.
  Поръчах всъщност чай,
  но ако може залеза обратно.
  И тя ми кимва, тя разбира.
  Да, very hot, сега след малко идва.

  2021.05.10