Влюби се в напускането, в превозните средства,
управлявани от чужда ръка.
Обвърза се без много да мисли с усещането,
че не е нито тук, а кое се отнася за там?
Чувстваше се могъща сред прости неща:
как блести интелектът
пред току-що изваден от фурната хляб.
Позна гаденето, отвращението, страха: няколко семестъра
абстрактност, с лоши оценки, но без да повтаря.
В по-добрите дни бе убедена, че има решение
в невидимите чекмеджета на стаята,
където се събира кръвта и светлината
на граничните състояния.
Правилностите се редуваха,
но винаги имаше общ знаменател: една твърда ръка,
не нейната, рисуваща или не,
и беше светло или пък тъмно,
но желанието някак си все оцеляваше.
Така и не се научи да вярва обаче.
Говореше срамежливо за математика и генетика,
сервираше цялото си неразбиране, за да бъде преборена,
белите петна да станат рани в съзнанието,
за да се отдаде после изцяло,
да ги ближе с език на свободно животно.
Прекаляваше само заради жеста, кафето
пренаписваше сутрин следите ѝ
и тя го поздравяваше за смелостта
откъм скърцащото си безпокойство.
Ценните неща са малко по принцип,
но тя и малкото раздробяваше,
никой ден не бе пренебрегнат,
нищо не се и натрупа за следващи.
Живееше между другото, между планове и обяснения,
и помнеше само тези празни часове и минути,
застанала някъде, не толкова важно къде,
мълчаливото озарение в лицето на чудото,
което се стича по нея, по безграничното време.
Нели Станева 