Детето скача в пухкавия сняг
по своя необмислена пъртина.
Облечено, обичано, опазено
от всички майчини лавини.
И тревожния ѝ поглед храни
чудовищната белота. От другаде
ще дойдат калните следи, когато
стопи леда си нервният юмрук.
И снежните човеци се нуждаят
от витамини. Вечерта, по залез,
детето вика „мамо“ пред вратата,
а в ръката му замръзнал морков.
Етикет: бгтекст
-
Витамини
-
Растеж
Всички пораснаха.
Всички зараснаха.
Тук-там някой сърбеж.
Да кървиш е добра новина.
-
Глас и фигура
На 22. май в 9.20 часа в стая 212 на Hôtel de Sens, ул. Симон Кюрболие 40, Париж, върху леглото лежат старателно сгънати мъжки тъмносини дънки, размер 48, тип чарлстон, както и небрежно навито дамско полупрозрачно бяло поло, размер 34 от вискоза. Наемателите на стая 212 вече са отпътували, а чистачката, която трябва да приготви стаята за следващите, се очаква да пристигне едва след 11 часа. Дънките и полото или са забравени, или нарочно оставени там, но ние бързо ще научим, че в случая не е нужно да избираме между двете твърдения, защото и двете са верни, макар и да не важат отделени едно от друго. Вече сме забелязали, че рано сутринта – малко след 6 – наемателите на стая 212, които не са особено важни за нас и които ще наричаме просто той и тя, макар да знаем имената им – са излезли от хотела и са се запътили към кафене Paul, което се намира на ъгъла срещу метростанция Saint Bordeaux. Тя е носила раница от кафява кожа, не особено голяма, от онзи тип, който се използва често вместо дамска чанта, а той – черни очила Rayban и никакъв багаж. След като са изпили по едно еспресо в пълно уютно мълчание, малко след като изгревът се е излял върху тротоара под краката им като блестяща сапунена вода, те са се изправили, той е поел нежно ръката ѝ и я е придружил по стълбите на метрото до спирката на линия 1, тя се е опитала да се сбогува, казала му е нещо с тъжна усмивка, той само е тръснал глава и се е шмугнал в мотрисата след нея. Придружил я е до Gare de Lyon, където тя се е качила във влак с неизвестна за нас дестинация (неизвестна поради неудобния ъгъл, от който сме гледали към гарата, а и поради сравнително слабия ни интерес към героинята), а той е гледал дълго след нея, после се е върнал пеша до стая 212 в хотела, където е напълнил неголям сив куфар с личните си вещи и на свой ред е напуснал хотела точно в 9.19, отправяйки се в също неизвестна за нас посока. Малко преди да напусне стаята, оглеждайки се внимателно, той е забелязал полото ѝ, обърнато с шевовете нагоре и запратено в един ъгъл под леглото, една позиция, която може да ни разкаже много за начина, по който е било съблечено предната нощ, ако искахме да знаем нещо за това. Той го е повдигнал, изтупал от прах, притиснал към лицето си, а после, след няколко мига зачестено сърцебиене, сгънал внимателно, доколкото може, защото хлъзгавата материя на полото е от онези, които доста се бунтуват срещу подобни опити. Не е било възможно, по ред причини, които няма да изброяваме, защото не са важни за нас, да го вземе със себе си, нищо че точно това е било неговото желание. Затова го е поставил върху оправеното от него самия легло, а после, след кратко колебание е отворил куфара си и е извадил от него въпросните тъмносини дънки, сгънати на три, и ги е прибавил към крехката бяла скулптура върху горния чаршаф. Това действие би могло да има много обяснения, и за него самия подбудите му не са били съвсем ясни, а и не е имал време да разсъждава по тях, но дънките така или иначе са стари, извървели са много пътища и всъщност той ги използва от години само за работа вкъщи, с непрактичната си кройка от миналия век и с прокъсаните ръбове на шевовете, така че няма да му липсват особено. Дали е искал да остави нещо толкова тъмно, което да се откроява веднага върху бялото легло, за да привлече внимание към изоставеното поло, или може би дънките е трябвало да пазят, да защитават полото от ужасяващата бяла празнота на чаршафа, заплашваща да го погълне, или може би просто панталонът е трябвало да прави компания на блузата, или пък цялото е било символ на нещо друго, нещо общо, създадено от двамата, останало на това място, или пък нещо съвсем друго, несъздадено от никого, това едва ли ще разберем, а и не е важно за нас.
Във всеки случай в 9.20 часа двете дрехи ни викат на помощ и ние ги заварваме в положението, в което той ги е оставил върху леглото. Разказват ни, че този хотел има особено екологична политика що се отнася до всякакъв вид стар текстил – вместо да го изхвърлят, заедно с останалия боклук, в контейнера до задния двор на хотела, на Rue d’Aboutir, от където всеки може лесно да се измъкне, чистачките го събират в специално наречена гигантска торба, която, веднъж запълнена, бива предадена на страховитите транспортери на някаква благотворителна организация. Те я откарвали до пристанището в Марсилия и товарели на кораб за Африка. Какво точно се случва там с тоновете текстил не е известно и явно не съществува нито една дреха, оцеляла след този морски преход, за да разкаже.
Ние питаме любезно защо са ни повикали и как можем да бъдем полезни, все пак ние сме само един литературен глас и, с колкото и емпатия да сме надарени, не можем да спасим никого и нищо във физическия свят. Полото, което досега не е говорило изобщо, казва, че можем да им помогнем просто да напуснат тази стая и хотела, това е всичко, навън те ще се оправят много добре сами, защото и двамата обичат и познават Париж, нищо че са купени и произведени другаде, че навън, по улиците на този божествен град, няма да имат нужда от човешко присъствие – нито от телата им, нито от историите им, че въздухът ще им дава живот, както и че те двамата – полото и дънките – вече знаят къде точно ще отидат, за да прекарат остатъка от дните си заедно, без да смущават реда на нещата. Как точно да се случи това бягство, питаме ние, фантазията ни е уморена от нощна работа и все още не е пила кафе. Дънките се изправят в пълната си дължина пред нас и почти продънват ушите ни с дълбокия баритон, който сякаш излиза от задните джобове и тежи от решителност:
- Метлата. Донесете метлата, която стои облегната на стената в края на коридора на четвъртия етаж.
Ние се подчиняваме. „Метлата“ се оказва по-скоро широка четка с дълга пръчка, но понеже се оказва единствения предмет в коридора на четвъртия етаж, ние я пренасяме в стая 212 без да търсим нещо друго. Полото с един пъргав скок се нанизва върху пръчката, а дънките се шмугват от другата страна, откъм полиетиленовата четка, която приляга в тях идеално, сякаш е тазова кост. С този импровизиран скелет, двойката дрехи успява да стои изправена в средата на стаята, наподобявайки човек без глава, изпосталял от гладуване или болест. Крачолите на дънките, изпълнени с въздух, се раздвижват, трябват им няколко опита, за да синхронизират движенията си, но след няколко минути вече успяват да направят няколко съвсем прилични крачки към вратата, където ръкавите на полото потреперват, сякаш през тях е минал ток, обгръщат бравата и я придвижват надолу. След няколко минути, облегнати на перваза, наблюдаваме как странната фигура излиза от главния вход на хотела, потегля с несигурна походка по булеварда и изчезва по първата стълба, водеща към алеята по Сена.
Макар да сме приключили работата си по този случай, любопитството ни надделява и решаваме да проследим пътя ѝ. За целта населяваме охрените водни маси на реката и сега наблюдаваме фигурата косо от съвсем друга перспектива, от ниското, при което почти не забелязваме липсващата ѝ глава. С напредването по алеята движенията ѝ стават все по-уверени, все по-убедително човешки, и докато се борим с течението, типично силно за сезона, за да не напредваме твърде бързо, често я губим за секунди сред тълпата от хора, наслаждаващи се на хубавото време, които, разминавайки се съвсем отблизо с нея, явно изобщо не отбелязват странността ѝ, или просто може би са заслепени от слънцето, или може би това е град, който не може да се учуди на нищо, в който се раждат и пребивават съвсем необезпокоявани най-великите куриози на съществуването. Под един мост са се настанили няколко шумни, еуфоризорани от новодошлата топлина и евтината бира бездомни, разпрострели са върху камъните спалните си чували и безброй торби, фигурата спира точно там. За момент ние се запитваме дали това не е крайната точка на разходката им, дали това не е някакъв благороден план – да се подарят на онези, които имат нужда от дрехи, за да заживеят отново по приложение, но един поглед ни стига да забележим, че това е абсурдно – полото и дънките са твърде малки за бездомниците, които явно не гладуват и се радват на доста масивно телосложение.
Явно и фигурата е видяла това и след няколко минути продължава пътя си. Под следващия мост няма никой, бежовите камъни не ухаят на пикоч, а само на река, пропити са от зеленикава речна влага и дъждовете на пролетта. Фигурата сяда там, ръкавите на полото се прегъват и опират лакти в коленете, издути от дънките. Иска ни се да видим какво ще се случи след това, но течението тук образува малък водовъртеж, който ни повлича под повърхността на водата, и когато успеем да изплуваме, виждаме само четката с дълга дръжка, която лежи съвсем неподходящо захвърлена близо до водата, а от двамата никаква следа. Обхождаме с поглед няколко километра напред и назад по алеята – нищо. Накрая решаваме, че ще бъде редно поне да върнем четката в хотела, за да не замърсява ненужно алеята. За целта я яхваме и се издигаме с нея във въздуха, високо над улиците и покривите на Париж, които блещукат, упоени от сребърно слънце.
-
Тихи междублокови пространства
Намираш се на пейката,
опряла гръб в карнасиален шум –
захапката на гуми непрестанно млати
паветата на булеварда.
Привечер сякаш наедрява,
приятно натежава тялото ти
и присядаш. Забелязваш,
желязото на катерушката
настоява да си спомниш много повече,
отколкото събира кройката
на неочакваната ти поява.
Десетилетия оттук минаваше
в галоп, сякаш се надяваш да прескочиш
зле забитата в крака подкова.
Вися по други лостове,
не се изпусна ни веднъж, симулираше успешно зрели мускули.
Ръждата тук ухае на отпускане.
Това сълзене в тазовата кост
е вероятно свързано. И със
облекчение измисляш люлката,
въжетата и чак тогава (късно е)
виждаш и кръста. Още гъвкав,
та не боли да се прегънеш.
Между кофите – едно познато съскане,
захапваш тази ябълка, която
миналия век остави
и гривните проблясват обещаващо.
Задъхана, се спускаш по пързалката.
Все пак ще опиташ
абзаца с тихо съзерцаване,
дори да се наложи да го сричаш.
Площта е три на пет и няма никой,
и тъмносиня нощ нагазва във угарките ти.
Отнякъде едно момиче е изчезнало.
Едва ли ще се сетят да го търсят
точно тук след двадесет години. -
фрагментирана
целува хладната уста
на себепознанието
и казва: стига пясък,
дай ми планина.
а другата: неясна
и пясъчна – такава
смъртта не те позна,
да те разрушава
няма как
-
Diana
Tи си кръвта
на жертвата,
която е отрова за ловеца.
Безумните ти
намерения –
боричканията на ветровете.
Ти хапеш (гладна си)
ръката –
затиснатата между световете.
Ти си кръвта
на ловеца,
ти си вика във ехото.
-
Възбудата е
(час по астрална биология)
Първо: хладен полъх в дясната сърдечна камера, защото теква нова кръв към нови кръвоносни съдове.
И второ: изпотяваш се, топлината на лицето плъзва и към мозъка, и избутва съпротивите, състояли се от недомислия – барикадите на егото. Плъзва топлината в тялото, разширяват се очите ти, вече виждат и невидимото – пулс и пръстени енергия, все по-тясно става в аз-а ти, плахо, нервно се оглеждаш и разбиваш светогледа си, текваш на момента, ставаш плазма от живот за клетките, към върха на животинското, извисяваш се до кожа, топли мускули, смирение, доброта със цвят на жертва.
Трето: някъде под кръста ти се отваря клапа, бездната в теб се слива с бездната-вселената и завърта се торнадото, което хваща всичко, там – под кръста ти – боли, крещи и дращи, и цялата земя е подпалено животно, дави се на тласъци в течна, хладна, лепкава стихия.
Ти изчезваш. И последно: тук умираш и се раждаш, а от космоса остава малък знак – като от нокти.
-
Eudaimonía
Най-плътното доволство:
да прелетиш с криле горящи
жаждата за още
от пълзящата неясност.
-
Демон
Зная те къде си –
в зъбчето на мрака,
в сбърканата стъпка,
криеш се и чакаш
слабостта, ръката,
пръстчето ми, устни,
кървавата песен
неизпята и нечута.
Зная те къде си –
в счупеното време,
в черното по бялото,
в мъглата на промените,
в цялото ми тяло.
Зная те къде си.
Вече да те гоня
не ми е интересно.
-
Не е нова пролетта
Не е нова пролетта –
обещанията същите
и обувките навреме
по краката се завръщат,
и кафето ти е същото,
и дървото под прозореца
вкоренено е във минало.
Не е нова пролетта –
фоайето на годината
тапицирано със същите
надежди и промени,
ветрове и чисти къщи.
Не е нова пролетта,
пак облича се в зелено.
Само слънцето в очите ти
щом изгрее, не е същото –
друг огрява по света.
-
Как се яде торта с малини
Лежим във лъжичена поза.
Езичници. Розови. Тихи.
На ръба да не сме вече хора.
Неделя е. Вън е мъглата –
сметана в тревожното черно.
Не ще се събудим. Не ще.
Аз съм вилица. Още едно.
Или две.
Разкървавени парчета.
-
Буда
С въздуха на тази свобода
аз се задушавам. Светлината
пари като кипнала вода
зениците, свили се от жажда.
Тук, сред хоризонта на познатото,
птиците сърцето ми изяждат.
Още във очите ми по навик
този свят безкрай се изкривява.
Будна съм за първи път, обаче
в утрото не мога да прекрача
без да вдишам своя сън и знака,
който по ръцете ми остави.
-
Семе
Не бях поръчала това. Объркана
разглеждам пратката с апокалипсис.
Къде, към кой сега да се обърна?
Към Бог? Към Зевс? Към голата Калипсо?
Небето ми е пълно със чудовища,
а Бог зает е денонощно с другите.
Но аз съм закалена със отрови
и тялото ми знае как. За чудото
са нужни не молитви за спасение,
не тежки котви вяра, даже не
свободната любов във изречения,
а крехко семе в мен да порасте,
в разклатената цялост да проникне
и корени да пусне във основата
на този все изплъзващ ми се миг –
мига, когато с болка раждам Новото.
-
Животинско царство
Дете,
докато все още си
промълвено обещание,
което се е сбъднало
в миналото
в бъдещето
и сега
все още си във мен,
където съм по-малко
но и повече съм в теб
за теб, дете, за теб
не пея вече
je ne regrette rien
защото всъщност много съжалявам
че себе си не съжалих
по-рано
трябва да ти кажа – аз
оставих те да чакаш
в ъгъла на тялото
да чакаш да се появя
а аз броях перата си
а птиците кълвяха ме
не бях една от тях, не бях,
била съм тигър, а сега
за теб, дете, сега изяждам
трупове, сърца
и витамини
и страховете на света,
нали
да не би да ме подмине
миналото
ах, дете
в корема ми, ритни ме
идва времето ни
аз съм две
с теб кръвта ми става
синя, синя, синя.
-
Аквариум
плуваме
виждаме другия свят в обратната страна на мислите си
виждаме отражения, които биха могли да бъдат и чужди
чужди сме си, но близки на отраженията
виждаме другите, а всъщност себе си
копираме се и копията се наслояват, неподредени, разпъснати, филтрирани от многобройността си
превръщаме се във филтри на себе си, в очи за очите си, ослепели
крием се в многобройността на личността си, в сливането със света без да го чувстваме
търсим нещо в сънищата си, което тежи върху спящото тяло
подреждаме се и разреждаме реда си с течния хаос на мислите
плуваме
обратно към рибата Бог
-
Алеф (א) – заклинание
същността ми
е в яйцето
вечно счупеното е
аз съм кръв и
от ръцете
ми от мускули и вени
се разливат
настроения
са началото и края
съм невинна
до обсебеност
и разтегнала
годините
съм за тебе
алеф бик и
нежна нежна
до чупливост
същността ми
изпреварва
рани
викове
отдавна
победила съм
защото
вечно губя
и отдавна
съм наивна
Алеф але не
и усещам
друга същност
и начало
съм безсилна.
-
Emergency Message
Моля, изберете идентичност!
(стига вече, още се обличам)
Моля, изберете идентичност!
Времето за избор ви изтича!
(нямам време, слънцето пробива
влажната възбуда на мъглата,
в нея се опитвам да се скрия,
в многото нюанси от неясност)
Моля, изберете идентичност!
Моля, изключете си тъгата!
(искам на мъглата да приличам).
-
Homo Deus
Убедена съм, че нищо повече не съществува,
и лесно беше – просто
скъсах кабела на погледа,
и спрях да прожектирам чудото.
От тази сила
само ми се разтреперват костите.
-
нощи
музиката за две цигулки –
мокри мигли
свирят по чаршафа