Вчера А., която срещнах на улицата, ми каза: „Имам чувството, че съм твърде бавна за времето“. Опитах се да я убедя, че времето не съществува, че всъщност тя е твърде бавна за собствените си очаквания, които са ѝ насадени от света. Увереността в думите ми не прикриваше собствена ми неспособност да приютя тази не особено оригинална мисъл в тялото си, не прикриваше провалите, маркирани с уморени очи, нервно главоболие и кошмари нощем, гладния поглед към бъдещето, където огромния списък с неща, които искам да направя, би трябвало да се побере, както не могат да се побере в никое друго време. Но провалът не е обозначение за генерална грешка. Преди известно време бях пренесена от ръцете на големия ум в тийнейджърското си запленение – Ницше, към онзи духовен подем, едно приятно вътрешно подуване, което няма граници, подарено от философията му в миниатюрната ми детска стая. Ако и да не съм мислила за това няколко десетилетия вече, то очевидно е останало, променило е ДНК-то ми, сбъднало е несбъднатото. Свръхчовекът не е изпълненото, а изпълнението или дори само стремежа, не е осъществяване, а действие, и недоволството е неговата кръв, която прави животът му и действията, които произтичат от него, възможни. Този непрестанен глад за свръхчовека не ме напусна, нито аз него, въпреки опитите ми да го предам, въдворени от приятелски настроения свят (и, нима светът не е винаги толкова приятелски настроен към младата бяла жена!). Тогава той се появяваше, облечен като паническа атака, паднала от светлото априлско небе на 2016, или като мъж или като болезнено напорист дъжд, или като обсесия от езика, който отказва сам себе си, за да ме накара да продължа да искам осъществяването му. „Искаме да изживеем произведението на изкуството наново и наново.“ И „беше“ да се превърне в „така исках“. И сега, четейки Ницше отново, откривам цялата му философия в изживяното ми минало, откривам как съм я сбъдвала без да искам, откривам кръвното ми родство с един ум, който е облагородил бъдещето, направил го е обитаемо за мен и за изкуството. Това бъдеще е незасегнато от алгоритмите на скуката, от самозахранващите се вериги еднаквост, които забавят прогреса сега. Да, Ана е права, макар и да нямаше това в предвид – наистина твърде бавни сме за времето, защото времето ни иска такива. Да проумееш това може би не е достатъчно, за да се освободиш, иначе аз щях да бъда свободна, но поне позволява за диференцирано пребиваване в трудно проходимото настояще.
„Направи така, че да си личи какво си опитал и какво си доказал“, когато животът е опит и паметник на опита, опитът и следите му са единственото важно.
И дори в провалите, чистя. Размествам, изхвърлям, поправям и създавам същото чувство на празнота, където свръхчовекът да се разположи наново. Свръхчовекът крещи срещу баналността на повечето обществени развития, срещу смешните притеснения, срещу дребните чувствица и въшненийца, срещу свикването и примирението, срещу всяка зависимост и всяка благодарност, все неща, които времето се опитва да насади. Вместо време, свръхчовекът има вечност и отрицание. Това, научих в тясната си детска стая, не е метафора, не е абстракция. Сега прозорецът е много по-широк.
Това, естествено, идва със съответните рискове.