Ако приемам, че талантът ми за безсилие надвишава всичко останало, то ти вече усещаш върха в ръцете си. Донесъл си ядки, десетки обли противоречия, които да занимават зъбите, докато благият поглед се стича до хоризонта и обратно. Гласът ти продължава да дава, докато дланите се заемат с тялото на историята. Тя е безсилна като дърво, но ни забавлява, разсейва от важността на срещата. Страшно е наистина, например как боботи хълмът под човешките си петна, как трепери течността в чашите, сякаш е земетресение в жаждата, как преминават дните, навлечени с яката, с ръце в джобовете, как въздухът около нас придобива вкус на мокри стърготини и маслини, забравени под юлско слънце. Ако приемем, че талантът ми за безсилие надвишава гледката, а думите на прочетената история са верни, например лекомислени разсеяни богове, то знай че твоите ръце са спасени, защото плодовете са корени, обвити с морска сол, които поставям в устата си, за да продължа да гладувам за теб.
