Нели Станева

Сутрин е, толкова рано, колкото можете да си представите, зима и ние пътуваме в трамвай номер 4 за централна гара. Парното в това олющено, червееподобно  транспортно средство, дълбаещо тъмното, бумти, слава на провидението, на някои зиморничав служител или на повредата, която е причинила това, потим се, особено тези, които седят до някое от излъчващите топлинни цунамита тела, кръвта се разтяга, подува пръстите, вкочанените обувки утесняват, на пода капят шалове, шапки, ръкавици, пияниците моментално заспиват, почти съвършена тишина царува под тракането и съскането на движението по релсите. Виолета е в джоба на палтото ми, тикнала съм я там, за да не я загубим, по-умно беше да я тикна в раницата, но детето не искаше, а беше твърде рано за възпитателни пререкания помежду ни, джобът ми се стори добър компромис, от него се подаваха само червените конци, които са косите на Виолета. Естествено Виолета имаше първоначално виолетови коси, затова и носи това глупаво име, виолетова беше преждата, към която първоначално и съвсем случайно посегнах, после детето я острига, разплака се и, понеже не открих виолетовото кълбо, приших нови коси от червена прежда, но Виолета не промени името си, и за мен, и за детето, цветът на косите нямаше значение, като цяло куклата нямаше никакво значение за нас, но за мен това се промени в момента, в който я изгубих. Може би се дължеше на драматичния начин, по който я изгубих, защото когато нещо е така драматично, то моментално те отдалечава от спокойствието и безразличието на съществуването и те вкарва във филм, във филмите всичко има значение, всичко е сцена, водеща към друга, заслужаваща внимание, за да обясни нещо преди или след това. Затова и когато, сънени и размекнати от горещината, ни се стори, че сме пристигнали на Централна гара и трябва да слезем бързо от трамвая, когато дръпнах рязко съблеченото палто от седалката и детето от другата, и се надвесих над стръмните стълби, а ватманът извика да не сме слизали, че имало още една спирка, че това не била най-близката до Централна гара спирка и аз дръпнах още по-рязко назад себе си, палтото и детето от стръмните стълби, секунди преди вратите да се затворят, и от това рязко движение Виолета изскочи от джоба на палтото и падна по стръмната стълба директно на релсата, секунди преди вратата да се затвори, това беше толкова бързо, невероятно и филмово, че ме разтърси до дъното на съществото ми. Слязохме на следващата, на правилната спирка, а влакът беше нарочен след само десет минути, нямахме време да се връщаме за Виолета, легнала на релсата, вероятно смазана от следващия трамвай, нямахме време дори да обсъдим какво се е случило, защото ужасиите на Централна гара София са достатъчно, за да ни погълнат, за да ни разсеят. В купето, също толкова горещо, аз тихо събирах сълзи, а детето спа, четири часа, в това време Виолета беше размазана до край, макар тялото и от стари чорапи и памук със сигурно е издържало доста повече от, да речем, едно човешко тяло.