soundtrack: перални, бормашини, нощен асансьор, цикади, 80-те, интервю с Марк Фишър.
Всеки текст – и този тук няма да е изключение – се пише вместо някой друг. Това е единствената самозахранваща се система, която съм открила, и която директно ме засяга.
Записването на историята е операция, която прави съществуването недостатъчно (и прави loop). Как? Като разкрива границите на мисълта, парадоксите, несъвършенствата, заблудите. Записването гарантира нещастието, тоест в някакъв друг смисъл води и до по-добри шансове за оцеляване и дори еволюция.
Нещастието е добро, казва измисления бог, който живее в тетрадките и бележниците, който е също толкова истински, колкото и останалите богове, с които можем да си играем. Атеизмът ми също е вид бог.
Докосването – до живи същества, тъкани, листа, хартия, камъни, дори пръст, е по-голямо от историята. Биологията е истинската мрежа, фак интернет.
Щастието е динамично състояние и не изисква нито доволство, нито отсъствие на дискомфорт, само празно пространство. Струва ми се, че е функция на оттласкването и движението по принцип.
Щастието е абсолютно безполезно, вероятно дори опасно, и никога не се случва вместо нещо друго.
Равносметката за отминалата година е много по-добра от всички останали години досега, но във всеки останал момент извън сегашния аз бях недоволна. Тялото ми също беше недоволно – не може да приеме дългото седене на едно място и протестира с нови схващания, буквално схващания – мнения на мускулите за това как трябва да прекарвам дните си. Все още не съм се научила да пиша в движение. Сещам се за 2023, която прекарах, работейки като куриер, това беше тайната ми цел – да пиша, докато се движа. Целта остана нереализирана, твърде самовлюбено се оказа движението, твърде обсебващо.
Осъзнах че харесвам недоволството си. Харесвам дори някои чужди недоволства. Недоволството е вид обещание за повече, което никога не разочарова.
Все по-трудно ми е да осъзнавам случващото се в момента на случването му. Може би така трябва, може би съзнанието само се пречка в краката на големия си стопанин, настоящето.
Ето това искам от 2026: да се свържа с вещите, да ги приютя в моя образ. Да ми помогнат да стоя мирно. Искам да се свържа със стол. С костюм от тъмно червено кадифе, с красивите бижута, които бяха положени тържествено като нови щрихи въху тялото ми. Да не мърдам от краката му.
Страхувам се от хаотичността на влиянията. Почти всяка година откривам нещо сбъркано, в което съм вярвала, повлияна от нещо друго извън мен. Наблюдавайки пагубния ефект на такива уж невинни случайности върху другите, няма как да не изтръпвам. Някой ще ми каже ли, когато не съм в състояние да откривам грешките си? Ако ми каже, ще му повярвам ли? Иначе почти не останаха други страхове, освен tota mulier in utero.
Един семестър философия ми донесе, освен новооткритото удоволствие да пиша есета, главно храна.
Храна: тиквеник, яхния, туршия, хрущяли, бял хляб, масло, изконните елементи. Никога повече глад, защото нещо друго е било по-важно. Нищо не е по-голямо от философията.
Тъгата на другите продължава да ме преследва, понякога допускам, че трябва да започна да бягам в обратната посока, но съм твърде заета с напред и нагоре засега.
Написах роман (за два месеца, които изтриха безсилието на три до десет години опити) и това се усеща като най-нормалното нещо на света, просто още един текст, роден вместо друг, не е по-различно от това да завърша блог пост и да натисна publish, както ще направя сега, за да започна да пиша нещо друго.
Нещо от дългия самозахранващ се списък.
Нели Станева 