На тялото му бе удобно само в онзи мит,
прострял се върху трийсетината години –
един безплътен климат, нежелаещ нищо,
непроменлив. Но пак от изток носят синьо
задъханите облаци, остърганите влакове
на чистото съзнание любезно закъсняват.
Расте от сянката си люлякът и заслепява
подутите от страх очи. „Така ли беше“
е отговорът на „дали ще е така завинаги“.
Ще се отдалечава ароматът, докато достигне
необозначено място, пръст, която не съдържа
никаква следа от името ми.
Там тялото ще пише.