Пали ти свещ, прислажда на кръчма,
отваря вратата: танцуващи мъртви
със стогодишна от сутрешно шоу, която
всяка сутрин на гладно се моли.
Повтаряй!
После жаби и бесни щурци, после
гладни космически разстояния
и привкус на люспи, на прах,
залепнал за мътната черга. Облягаш
детска бузка ò нечие смачкано тяло,
може би твоето, може би тяхното,
няма значение, топло е, хукваш.
Настъпваш черупка
от орех, докато бягаш към хълма,
и си раздираш стъпалото. Тук
чашата някак си се е обърнала
и дъното сочи нагоре.
Нагоре!
Категорично те стиска ръката на гроздето,
ухае на остра среднощна дискусия,
изумително щедра, само да ти беше до учене
както преди.
Но не ти е.
Какво се е случило?
И защо в послевкуса на билото,
този напръстник кръв
ти горчи.
Нели Станева 