Как очакваш да заспиш,
щом в този безчовечен час
преди да се разсъмне,
дочуваш сградата, стените ѝ,
как нещо чука, стърже и мърмори.
Тези изстрели, от филм ли идват,
който не гледа никой,
или умира някой в коридора?
Гукане от там, където няма гълъби,
стар хладилник стене или са
отдавна разделили се любовници?
Непрестанно съска газ във клапите,
сами се местят тежки мебели,
нещо капе, цъка парата,
шурти водата във тръби.
Кой пие, кой се къпе,
кой се облекчава?
Утихне ли обаче всичко –
сградата затаява дъх от страх –
долавяш тихото бръмчене,
почти отвъд слуха,
призрачно тънко, като меден пръстен
на безспирния брояч,
въртящ се в тъмното.