and not a single notion of a basket.
Траурът е непредвидим, което философски погледнато го издига в очите ми. Състоянието, в което се намирам, е отвратително и бих дала всичките си дълбини да изляза от него, но една част от мен е неутрален наблюдател и той (Той?) поклаща глава в одобрение.
Той плете кошницата.
Пиша в бележка в телефона, че съм барометър на събития, които задължително нямат нищо общо с живота ми, но това не е вярно. Непредвидимата ми избирателна свръхпропускливост все пак ми говори с някакъв код, който бих разбрала, ако не изпитвах такъв ужас от темата като цяло.
В петък си купувам вино и решавам вечерта да пия и да мисля за нея, за Темата, този път сериозно, да я предизвикам и конфронтирам с интелект и леко опиянение, винаги печеливша комбинация. Вместо това пия вино и гледам Сам вкъщи 2 с О за пореден път, смея се като разкъсан жълтък, а после става късно, спи ми се и си лягаме.
Така е, горе долу, винаги, освен когато поезията се намеси, тогава всичко е наред. Винаги печеливша комбинация, но сега по-скоро белтъчна като консистенция.
И защо трябваше да разгърна точно този брой на списание Репортажи и да прочета точно тази статия, вместо да карам пожарна кола с О.?
Приятелка ми се оплаква от кошмари, които се въртят около предстоящата ѝ операция на крака. Обяснявам функцията на кошмарите, което видимо я успокоява. Когато се обръщам към себе си по-късно, се питам откъде знам това, защо съм толкова сигурна в думите си. Обръщам се още веднъж и виждам, че всъщност непрекъснато сънувам кошмари в будно състояние, затова и мога да ги анализирам в реално време. Бих си казала, че това е благодат, ако бях друг човек.
Бих дала всички дълбини.
Струва ми
сечение
сме
тръстиката.