Спасителят в коледния пазар

Разбра, че определеното за него жилище е готово и може да се нанесе веднага. Побърза да опакова наличните си предмети в единствената неутрална космическа клетка, която му позволяваха да вземе със себе си. Сви се на кълбо около нея и се плъзна в отвора на транспорьора. Момента на изстрелване беше изключително неприятен. Спомняше си за това от предишните пъти, беше използвал услугите на агенцията в миналото. Всеки път се надяваше , че е за последно, че ще успее да свие гнездо на новото място, да отгледа вечността, която притежаваше в себе си, и никога няма да се налага да се връща в тъмната пустота. Но досега все се проваляше. След седем или осем десетилетия апартаментите му се свиваха, стените започваха да се лющят, мебелите се разпадаха пред невярващите му очи и всичко се покриваше с праха на забравата. Започваше да чува отвсякъде зова на празното пространство и не успяваше да мисли за нищо друго. Накрая се предаваше, заключваше вратата след себе си и се оставяше да го издърпат обратно.

Но този път искаше да успее. Проблемът беше, че не можеше да пренесе със себе си нито книгите, нито паметта си, въобще нищо от знанието, което би му помогнало там долу. Твърде обемисто беше за живот на ограничено физически място. Но преди няколко години беше започнал да се занимава с един вид психическа гимнастика по идея на един познат от анархичните радиозвезди, която създаваше дупка в границата между духа и материята. През нея беше пуснал няколко терабайта закодирани послания, които се надяваше да може да разчете някой ден.

Цялата тази работа беше доста нелегална. Хич не му се мислеше какви последствия би имало ако го усетиха. Тези от агенцията бяха безопасни, най-много да го дръпнат обратно и да му откажат в бъдеще помощта си за намиране на подходящо жилище. Но имаше и пазители на космическия ред, които бяха доста по-жестоки в методите си. Носеха се легенди, че са затрили цяла планета, върху която някой успял да посади вечен живот. Той обаче нямаше намерение да прави големи пакости. Щеше да работи в малък мащаб.

Някъде по средата на пътя надолу загуби съзнание. Когато се свести, беше пристигнал там, където щеше да се подготвя за прехода в продължение на девет месеца. Понеже вече започваше да забравя, се учуди колко тясно беше пространството около него. Духът му едва дишаше в неудобния скафандър от слузеста клетъчна маса, с който тепърва трябваше да свикне. Отвъд него пулсираха тъмночервени стени от чужда плът, можеше да разчете дишане и други жизнени функции, които му се сториха несъвършени. Тъй като се налагаше да ги използва известно време до окончателното нанасяне в жилището си, се зае да ги оправи. Създаде леко магнитно поле и отбеляза с доволство как клетките около него започнаха да се пълнят с кръв, в която кислородът и хранителните вещества бяха в изобилие.

Изведнъж усети, че все още можеше да чете ДНК нформация. Това не трябваше да се случва май? Процесът на изтриване на съзнанието му беше започнал, така че не беше съвсем сигурен, но…

Един силен тласък го откъсна от мислите му. Идваше отвън, откъм външната страна на приемника, беше единичен, но толкова силен, че той усети силна заплаха. Втренчи се в треперещите клетъчни стени наоколо и извади от тях достатъчна информация за това, което се случваше навън. Дали беше позволено не го интересуваше. Трябваше да се пази, така че на първо време трябваше да опази нея. Нейният мозък не можеше да преработи това, което тялото  ѝ знаеше.

Стоя в началото на коледния пазар и стискам ръката на Александър. Никога не съм била толкова щастлива. Краката ни са потънали в нощ и киша, току що навалелият сняг вече се стопява по дрехите и ни мокри, но ние се хилим като малки деца и се втурваме заедно сред живо осветените алеи, прескачайки клончета от елхи и пластмасови отпадъци, разпръснати сякаш са част от радостната украса на тази нощ. Ароматите ме зашеметяват – отдясно топли вълни от казани с горещо вино с канела и от разлят по паважа грог, отляво дъхава грахова супа от щанда на Армията на спасението и отвсякъде свежестта на ледения въздух, най-вкусната подправка на зимата. Обонянието ми е преродено, или може би не ми принадлежи, както и самото тяло не ми прнадлежи вече. Колко хубаво било да се дадеш под наем, да изгониш себе си и да подариш празното място на вселената да прави чудеса! Под навесите са се събрали грейнали лица, същите, които цяла година намръщено се влачат сред рутината на дните, са дошли тук да изгонят студа от къщите си, да подишат дима на огновите, да ги намокри първичното, да празнуват живота. Като езичници вдигат ръцете си нагоре към небето, крещят и бумтят с пълни дробове, блъскат чашите си, въртят се в кръг, губят познати и непрекъснато намират нови. Тълпата е шеметна и ни носи като виелица, върти ни със силата си към огромната, лъскава въртележка, която се извисява по средата на площада. Там искам, там искам от толкова много години, но все намирам причини да не отида. Сега аз съм друга, сега ние сме други, или просто не сме никакви, а само свободни. Пробягваме всички тела и препятствия, хлъзгаме се по мокрите камъни, става ми лошо, после отново влудяващо хубаво, студено ми е, а горя, но сега ще го направим, ние тримата ще се возим в най-ярката количка, най-бързо въртящата се, за да навилира експлозията в сърцето ми. Александър отива да ми купи захаросана ябълка, чиято карамелена сладост ще залепи щастието ни към настоящето. Чакаме реда си за въртележката, пред нас една екзалтирана тълпа от деца, чиито очи за първи път мога да прочета, още малко и аз съм там. Но какво е това? Земята пред краката ми е пропукана. Навеждам се. Само аз ли виждам това? Откъде се взе така внезапно? Странна лунна светлина пълзи от нея. Опипвам краищата на пукнатината и тя омекват под пръстите ми. Пускам ги навътре, нещо ме кара непреодолимо да се ровя в дълбокото. В този момент усещам удар в корема си. Бебето? Но още е твърде рано за движения. Завива ми се свят, не мога да се изправя и не мога да откъсна ръката си от земята. Александър сякаш не ме вижда. Там вътре има нещо…нещо слузесто, но твърдо, нещо, чиято потенция разтърсва съзнанието ми. Знам, ако пробия мембраната, която напипвам, ще знам. Ще знам повече, отколкото ми е отредено да знам на тази земя. Откъде знам това всъщност?

Тялото ми се отлепва от земята и излита във въздуха. После нежен вятър го полага на една пейка в парка на километър от коледния пазар, на сигурно място. През цялото време съм будна. Чувам грозния тътен и виждам как експлозията под мен унищожава всичко, елхите, дървените щандове, светлините, хората, количките на въртележката, в които щяхме да летим. Но второто сърце в мен продължава да бие.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s