Тяло

Тя се взира натам, накъдето.
Има бурени вътре в очите
и клепачи от стари пердета,
и пейзажи от гняв по стените.

Във фоайето летят самолети,
натоварени с мисли за износ.
Телефонът ѝ дава заето.
Уж светът беше толкова близо –

само тухла нататък, която
трябва тя да разбие със поглед.
Раздробени до точки, нещата
да оформят пространство не могат.

Търси тухлата. Толкова много
с долепени кореми. Това е
не квартира, а тяло на Бога,
който нея ще глътне накрая.

Публикувано от Нели Станева

поезия, проза, поезия в проза, хайку, автопортрет, запетайка, точка, любов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: