Тя се взира натам, накъдето.
Има бурени вътре в очите
и клепачи от стари пердета,
и пейзажи от гняв по стените.

Във фоайето летят самолети,
натоварени с мисли за износ.
Телефонът ѝ дава заето.
Уж светът беше толкова близо –

само тухла нататък, която
трябва тя да разбие със поглед.
Раздробени до точки, нещата
да оформят пространство не могат.

Търси тухлата. Толкова много
с долепени кореми. Това е
не квартира, а тяло на Бога,
който нея ще глътне накрая.