Ще ме завиеш ли, трептящо блато,
със твоята гореща неуморност?
Ще глътнат ли вълните ти главата ми,
така че да съм лека като хората,
които мачкат бясно бреговете ти
и жадно ближат тази сол – живота?
Ще духнеш ли от мене ветровете
на тъмната, космическа самотност?
Ще жегнеш ли с медузи тази кожа,
която от целувки се страхува?
Ще счупиш ли гърба на невъзможното,
което за възможното бленува?
Ще плъзнат ли по мене водораслите
на нямата, амфибийна първичност?
Ще кажеш ли, че вече съм пораснала,
че повече на щастие приличам?
Ще мога ли да грабна със очите си
от теб храна за цялата година?
И този път дали ще ме попиташ
защо не се откажа да замина?
Нели Станева 