Далекогледство


разтягаш се до безтегловност пред очите ми
какви очи очите на момичето
от раждане до пръст в местоимение
до идиом завой напукана
гора събираща шишарки сричките
в пушек набраздил небето в мен ли си
любов любов вкуса на слюнката ти
разтягаш се до безтегловност ти поточето
какво поточе кой скочи в поточето
напролет в речника реката ни
в комина вятър и порой по ризата ти
каймаците ми бели страници
ела език ела отивай си
колко далеч съм назовала лятото
мъзга по кожата вкуса на слюнката ти
до безтегловност може би напускам
каквото знам каквото твърде близо е

Пулс, подарен от съня

Ставам рано. Колко лесно било
да прескоча дълбоката пропаст.
Само малкото труд – от леглото
да сваля двеста и няколко кости.

На килима, далеч от съня ми,
да ги подредя, за да се стегнат и
да попият капки странно сияние
от гърба на луната, изчезващ

в настойчивия прилив на светлото.
Сякаш тяло потъва във езеро,
но после изплува в кафето ми
под формата на изречение.

Колко крехко е всичко наоколо,
колко сродно – каймака във чашата
и лилавия дъх на високия
облак с изгревната опашка.

Колко леки са всички натрупвания,
отведнъж колко важни и пъргави!
Колко удобни са всичките счупени
опити и недовършености!

Колко лесно било. Само липсата
да е в точната времева рамка.
Шест без пет. Край и начало на приказка.
Пулс, подарен от съня,
който буди ме все по-бурно и рано.

Тихи междублокови пространства

Намираш се на пейката,
опряла гръб в карнасиален шум –
захапката на гуми непрестанно млати
паветата на булеварда.
Привечер сякаш наедрява,
приятно натежава тялото ти
и присядаш. Забелязваш,
желязото на катерушката
настоява да си спомниш много повече,
отколкото събира кройката
на неочакваната ти поява.
Десетилетия оттук минаваше
в галоп, сякаш се надяваш да прескочиш
зле забитата в крака подкова.
Вися по други лостове,
не се изпусна ни веднъж, симулираше успешно зрели мускули.
Ръждата тук ухае на отпускане.
Това сълзене в тазовата кост
е вероятно свързано. И със
облекчение измисляш люлката,
въжетата и чак тогава (късно е)
виждаш и кръста. Още гъвкав,
та не боли да се прегънеш.
Между кофите – едно познато съскане,
захапваш тази ябълка, която
миналия век остави
и гривните проблясват обещаващо.
Задъхана, се спускаш по пързалката.
Все пак ще опиташ
абзаца с тихо съзерцаване,
дори да се наложи да го сричаш.
Площта е три на пет и няма никой,
и тъмносиня нощ нагазва във угарките ти.
Отнякъде едно момиче е изчезнало.
Едва ли ще се сетят да го търсят
точно тук след двадесет години.

дом, ние

тук идва ред на метонимията

така близко е до ние

под хладния дъжд и как стаята

се изпълва с чужди шумове

и няма ред за думата

в мъглата и омаята стърчим

безмълвни на балкона и

целият град и целият свят

е местоимение с две врати

едно движение стъпка обратно

е в краката ти нито един от тях

не върви към дома

тук идва ред на метонимията

генератор на електрически трептения

вечен климатик

ще хвърля този фас по дяволите

ще запаля задния двор но ти

си безстрашен и не те е еня

ене мене не

сега навън сме ние

и мисля че е несменяемо

под този дъжд ти принадлежиш

съвсем другаде но този ничий дом

сега ще коленичи

пред теб и също между редовете