Тук сме всички: експерти по тишина,
изболедували своето здраве,
оздравели колкото трябва
за да не ви трябваме.
Тук сме: твърдо останали
меки отвътре, удобно забравящи,
легитимирани от съмнения, както и
други органи на вселенския ужас.
Възбудими по никое време,
каквото всъщност е времето,
готови сме да не служим.
Никой нищо не учи, както е ясно,
но поне някакъв вид приемственост
в оформянето на бедни лингвистични конструкции.
Кой е никой, защо му е времето?
Може да се зарадвате. Ще се самозабравим
като специалисти по всичко на нищото
с разхвърляни предиобеди,
нервни вечери и „защо“-та във дипломите.
Тук сме: няколко перести облака,
облакътени на плота до бездната,
adieu и наздраве.
Тук очакваме точно колкото трябва,
за да не ви трябваме.
Но още по-малко вие на нас.
Етикет: 40 години
-
Свикване на правителството
-
Ниско прелитащи
Човек решава кръстословица. Пет квадрата вертикално горе
ниско прелитащите траектории на другите.
Малко по-надолу сложните полета на разхождащите се,
попълнени отдавна.
Той се усмихва сам на себе си, спокойно
изписва БОГ и после коригира:
БОИНГ върху затвореното
тяло, неподвижния корем, върху огромието си,
по уплътненията там, където се очаква кожа.
И жестът, с който слага слънчевите очила,
съдържа отговора:
хоризонтално, девет букви.
После става и оставя вестника във въздуха. -
Влакът се движи
8.29, Пирдоп. Влакът спира. Влакът спира поради неопределена (защото има твърде много възможни определения) причина. Минават много други лоши графити, оплюти от разлютеното половин век време. Ние сме в новото, неопределени.
9.02, Антон. Помня го, само това помня – верния тон. There’s a spacecraft blocking…сутрин по софийските улици. Молех се да избегнем червените светофари, но не за да стигнем навреме, а заради продължаването на плавната линия. Да не спира.
Вафла и бележка:
Все още търся спасение. Забравила съм. Забравила съм и друго.
Започвам наново. Влакът спира постоянно.
Поне се справихме без ничия помощ. Тефтерите мълчат като свидетели, обречени незнайно защо на смърт.
Когато погледна през прозореца, пейзажът ме обърква. Така свикнала съм да търся сухота и разруха, да търся смърт тук, че хармонията на цветовете ме плаши. Меки, изискани височини в бежово и светлозелено, копринена светлина. Една изоставена фабрика ми помахва. Дали някога ще извървя всичко това, вместо да го гледам през стъклото, неопределено възможно?
Бележка:
Беше кротък брегът, умерено слънчев, ние опитахме.
Обещай ми да извървим всичко това.
(Колкото повече се опитвам да взема някакво непоискано от никой решение между двете ми точки на обичане, толкова повече се увеличава и едновременно с това уеднаквява силата на полюсите.)
10.00, Карлово. Минава спалният влак от Варна, в който често си те представям.
нищонезнамзатебизнамвсичкозатеб
10.32, Тъжа, спира(м).
Една вила с голяма сенчеста веранда каца върху хребетите зад селото. Там живея аз, онова аз от онзи сън, за който не знаеш. Вилата до съвсем скоро беше на Бяло море, но не е достатъчно блага, за да остане там.
Една цяла книга, в която прочитам съвсем други неща от отпечатаните. Всяка книга, дори най-вече непрочетените от теб, ми носи твоето минало, трохи за глада на фантазията.
Бележка: да събера всички бележки в една фантазия.
12.30, Твърдица. Боли неопределено и навсякъде, като огромно закъснение.
-
Църква на пилигримите
Чистострашното сиво –
виж го, виж, затвори си очите –
как изтрива, изтрива с разбиране.
Нека влезем и да не излезем
в този тон, абсолютния тон.
Виж го как напоява ни пръстите.
Стреляй, обич, разстреляй камбаната,
пръсти в сивото, в страшното чисто.
Нека влезем и да не излезем.
-
Айку
Кавал
и мириса на печено месо.
Хладина, която си отива винаги.
И понеже вселената за пореден път ми отказва волевото боравене с пространството и като цяло избора на живот, то аз се заклевам – не напук на нея, а поради уважение към същата – да пазя вътрешната свобода.
И гларуси
пък.
-
Митология на кошмарите
Нека двеста сухи вещици ми седнат на гърдите,
пак ще дишам твоя въздух и ще те обичам.
Нека триста таласъма да разплитат плетениците ми –
пак ще ги плета със преждата в очите ти.
Нека глутница от мрачни сенища да скача по кората
на мозъка и да разкъсва, деформира сетивата ми –
аз ще чувствам теб, пазител на съня ми.
Нека берегините с криле да бият слънцето
и рарозите да тровят ветровете на съзнанието,
и тъмни юди да прошепват „полудяваш“,
ти ще светиш в обичта ми
и ще продължавам,
и ще продължаваш.
-
Допълнение
Все пак, няма нищо по-капсулиращо от убедеността в собствените мисли. Това не е добра почва нито за блог, нито за разговор, нито за статус дори. Добре че има литература, която има място за цялата неприкосновеност на хаоса.
-
Нужда
Отново от блог като блог, от куратиран дневник, но куратиран в обратната посока, от едно преходно стъпало, което да забави прехода, от несигурността около неясната граница между публично и мое, от успокоение за дебелата ми мизантропия. Дневниците ми се превърнаха в светилища, в свещени обекти, в които не мога да запиша нито една баналност от страх тя да не нарани останалото, което е там. Броят на баналностите в живота ми не намалява, въпреки непрекъснатите опити, винаги успешни впрочем, да им се изплъзна. Желанието да избягам от баналността философски погледнато обаче също е банално. Понякога много ги обичам, понякога само мисля, че би трябвало да си отговоря все пак – веднъж, завинаги и окончателно – на въпроса от какво точно се състои чудото на живота. Отговорът просто няма как да не е банален. Хлебчетата, които пека, сушените смокини, които са толкова плътни и сладки, млякото с ориз, облекчението от чистенето на пространството и тялото, няколко японски автори, дебелите завивки, натрупани върху отпуснатото ми тяло, парфюми, мед, замайването, как се упоявам, как се връщам в контурите на детството дотолкова, че се стряскам от присъствието на собственото си дете, колко неестествено започна да ми се струва погването, принуждаването, бързането, колко естествени тъгите, затварянето на прозореца, тъмната стая, сласното удоволствие от запазването, съхранението, от това да лежа на тъмно под един купол от светлина.
Винаги можем да намерим потвърждение за това, което усешаме, в някоя вече развита система на мислене. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде, за жалост. Може би единственото, за което се моля понякога, е да се доверявам на всяка първоначална искра, да не я гася, съжалявайки по-късно, когато намеря упътване за какво би могла всъщност да ми послужи, упътване, което всъщност се е намирало в самата нея, но аз съм била твърде стресната, за да видя.
Иска ми се да отбележа, че продължавам да правя грешки и да протягам ръце към човеци, които по свой си начин обичат нещо, което аз обичам, и как ми е ужасно трудно да спра това, дори с ясното съзнание, че това е единственото, което ни свързва и че то не е достатъчно, че всъщност не съм свързана с нищо освен с енергията на обичането, която прави от баналното божествено, дори и заобиколена от баналности, но че има само едно единствено божествено и той е.
А сега, take this:
-
Literary friction
Над безумно веселото свърталище на светлинки в гробището се разнася напев от църквата и бързо замира, щом камбаната отбие шест пъти. Вали кротко, един симпатичен, неуверен снежен дъжд, който само милва чадърите. Градът е тих, усещам пълнота и покой съвсем наред с познатата празнота и безпокойство. Само един момент, в който нося с лекота всичкостта на всичко, а после веднага си помислям: този вид извисено щастие е голяма скука, какво щастие че не продължава дълго. Помислям и веднага се срутвам в най-силните главоболие в тази и всички други вселени, все едно съм паднала от много високо.
Не съм писала литературен анализ от 12 клас и откривам, че именно това е била липсващата перспектива, която да стегне собственото ми писане, погледът от ъгъл на безучастна съпричастност, който да изчисти счупените бутилки, мокрите кърпички, недоспалия тийнейджърски хаос на съдържанието.
Регистрирам без да коментирам как блоговете протягат ръце към социалните мрежи и получават неуважителни плесници. Блоговете, наред с тихите акаунти, са отличници, попаднали сред побойници. Но аз им пиша тихичко шестица, продължавам да вярвам в смисъла от по-добро училище, дори и то да е сбор от разделени вътрешни пространства.
Първото ми стихотворение, чието написване си спомням (и така, независимо от фактите, то се явява истинското ми първо стихотворение) беше за и заради една хлебарка. Все още не бях чела Кафка, по-късно Грегор ми се стори малко скучен, все още нямах вкус за литература, имах вкус само за ужаса. От тогава избягвам насекомите, не ги срещам реално и в живота, но знам че ги има и че може би нежеланието ми да мисля за тях е грешка, сродна на нежеланието ми да интегрирам в образа за себе си ангажиментите като модел, нестройния ми път, непланираното, всичко, което ми се е случило без да го поискам, което не зная как да използвам, дори и то реално да не е нещо неприятно. Но отказвам да вярвам в заключенията и обобщенията, към които аналитичния ми мозък ме бута, позволявам си единствено отбелязване на знаците и свободата да ги превърна в променливи символи. Затова сега записвам: хлебарка.
Ужасно болезнено е да не пиша поезия, когато притиска главата ми. Именно защото базирам действията си върху теореми – в случая, че това самоналожено отказване е необходимо, за да завърша романа, защото ми се струва, че откривам противопоставяне между двете състояния на духа, което се отразява негативно на ръкописа – именно заради това не съм убедена и изпитвам болка, крещяща празнота, която само донякъде замлъква от гордостта от растящия брой изгладени страници.
Изгладени страници, изгладени ризи. Колкото по-привлекателно ми се струва това, толкова по-често се сещам за хлебарката. Срещнах я в една приземна стаичка – мазе, в което бях пожелала да се отделя за първи път – от семейството, от историята, от града, от живота въобще, една паралелна вселена, която намирах или си създавах след това десетки пъти. Тя – хлебарката- ме извози в света на съзнанието. Сега пак ме придружава, нарисувана.
Съществуване на величието в света извън мен е единствената подпора, която не позволява на огромната, вечно незавършена конструкция на личността ми да не рухне. Събирам доказателствата за това съществуване, сякаш провеждам научен експеримент, а всъщност просто искам да оцелея. Не. Не просто да оцелея. Искам да продължа да строя, да се катеря безумно високо по най-опасните скеле.
И когато падам, да боли все повече.
-
Top of Europe
Това върхът е, който продължава.
Който, без да губи очертания,
продължава в измерение на кожата,
невидимо при стръмното изкачване.
За това говоря,
докато почивам в тепидариума
на задъханите облаци.
За това разказваш,
загърнат с обожание,
отхапвайки от нотите на Моцарт.
Това е връх, това е недовършен.
Очите неслучайно са отворени.
Отвъд илюзия за съвършена гледка,
отвъд опасността за лобно място на движението
в лавина с име Лакримоза.
Връх, който продължава,
несвършен и несъвършен хорал. -
Нямаш какво да кажеш
Стоиш пред човека – какво да му кажеш.
Той е потънал в кресло и пружините,
които само отдалече напомняха статуетки
от злато, са го пронизали през ребрата,
слухът едва ли ще се изправи. „О, интересно“,
мърмориш любезно, така си научена,
не отвръщаш очи, забелязваш бутилката
с болка, която не му принадлежи, празна,
до нея гордият поглед на колабирал.
Повръщал е доста, със чувство на дълг
разпространил я е, сега му е по-малко лошо.
Какво да му кажеш, та той не мълчи
даже в съня си, непрекъснато палците
си присвояват страдание, но кой си ти
че да съдиш? Опитваш: дъждът
на ноември трепти, щом докосне студените лишеи,
листата вибрират красиво в триизмерното си петолиние,
дребно птиче открива хранилка на нечий балкон,
иначе нищо конкретно, никакъв хумор или злободневие.
И все пак опитваш: аз също мога да мразя, да знаеш,
щом е толкова важна омразата,
мразя примерно печена тиква и също ме дразни
че креслото ти непрекъснато скърца,
и ми пречи, ужасно ми пречи,
на моя етаж да мечтая. -
Гъба
Да лежа и съвестно да наблюдавам
триъгълника на тавана.
По непокритите части на тялото
да прокапва слузестата светлина на лампата.
Навън да продължава да свисти желанието,
да събаря клони, да излива приливи,
кордицепсът ми да се подува,
да набира сили, да събира
формата на бурята. -
Тежки
Ноември, биполярен като април, му става все по-любим. Има мека градация в изживяването на несигурността, едно изкачване в способността за страдание, което става все по-стръмно от своята собствена нарастваща възможност да се срути. Ноември е април на тъмнината, най-жестокият месец на ниските тонове, месецът, в който е трябвало да се родя, ако не бях избрала още седмица за размисъл. Април е хищното, непостоянно слънце, което буди за радостта от болка, ноември е гладната, оловна луна, която притиска главата към пророчески сънища.
-
Ана Л. пише
Това е буквата, която търся,
единствена за всички думи
на този ненаситен ненаписан текст
и всичките му преработки,
нахапан и изсмукан до звука на костите,
огънати във формата на /\,
това е буквата, която ме довършва,
тъй както ме започна грешката,
до същото вибриращо усещане,
с акустика на кръг, в който мълча,
защото „по-дълбоко“ е наречие,
а аз съм гол глагол
със побелели пръсти, впити в масата. -
Left hand free
Да удържиш
шума, страха, вятъра, енергиите, случайността, съдбата, сезоните, времето, липсата, присъствията, досадата, безсилието, прекаленото, недостига, умората, безкрайните разсейвания, човешкото.
И пак да имаш една свободна ръка, за да направиш това, заради което си тук, отново и отново.
-
Human being being human
Все още съм хуманист, макар вече да е задължително разнообразието на света да се превръща в разнообразие от обидни за природата ни диагнози, нормалните промени в категорично отрицателни заплахи, възторгът над три годишна възраст да е просто смешен, а капитализмът така да е ошлайфвал остриетата си, че те съвсем естествено да проникват по-дълбоко от всичко друго, за абстракцията на духовното дори не мога да се осмеля да кажа нещо без да предлагам курс или проста книжка на онези, които не се насищат с допамин по други начини. Все още хуманист, защото поне копнежът не се предава и намира начини да изкрещи присъствието на покъртителната си човечност, и го прави задължително, често грозно, често и красиво, или смесвайки и двете категории, независимо дали хомо сапиенсът му е жив, полужив или полуумрял, единствено при наистина мъртвите не успява, не успява да задължи и останалите след мъртвите да запазят формите на копнежите им както би било редно, но какво пък, поне го прави всеки ден и постоянно и така ще е завинаги, дори и да не му се обръща никакво внимание, защото всички сме така заети с диагнози, страх, покупки, други бъдещи разсейвания и ако имаме късмет – с пиене.
от тогава насам -
Толкова
Две-три безкрайни секунди, това е.
После пак се намирам неволно
при детето в съседната стая,
което трябваше, но не е твое.
Две-три безкрайни секунди и после
скърцат врати, асансьорът
те отнася, и лунният остров
става стая от хора за хора
в стадий на съответен разпад.
Две-три безкрайни секунди и пак
влиза абсолютният хлад.
И ръката, уморена, на болката
отпечатва върху стената
каквото остава по-дълго от нас:
Две-три секунди извънземна влага,
най-наивната вечност
и толкова. -
Същата
Когато каза „края на света“
с погледа, твърдящ обратното,
аз разбрах.
И тази вечер, във духа на Кафка*,
търся ярка светлина по Опенхаймер
или обратното – онази от родилното,
ослепителния ужас в стаята,
за да потвърдя, че няма как
да свърши
щом и да започне твърде кратко е.
А светлината иначе е същата.
*
-
Eau de Sofia
След седмица подреждам вкусната пирамида:
top: мая, стари тави, очакване
middle: въздишки на ТЕЦ-а
base: ванилия, урина, хлор, бензоин
A masterpiece.
-
Лятото
Лятото е време в шеста предавка. Затънтен манастир, построен от шум и поражения. Бягане по нагорнище с отрицателна дистанция. Лятото никога не присъства, то винаги се приближава и отдалечава едновременно. Когато го няма, тоест винаги, то се материализира като вътрешно движение, нарисувано с три основни цветове: пот, удоволствие, страх. Лятото рязко се обляга върху слабите места и ги изгаря с песъчливи точки на допир. Какво остава след това? Бездействието, причинено от лятото, тренира най-невидимите, най-важните мускули. Забива спирачка на цивилизацията, която през другите сезони редовно кара в нарушение все по-тежкото си возило. Изкарва най-доброто, първичното. Да лежим, да рушим, да се разлагаме. Духът ни да се справи с мисълта за всичко това, да приеме и болката, горещината, ухапванията, пришките, непредвидимостта, както и възможността да сме съставени единствено от слабости и на края на септември от нас да не остане нищо освен една пластмасова чашка събрани миди и едно очакване или едно съжаление, нелепи като аромата на печени чушки. Ароматът, който се разгръща истински само в устата, не в усещането за време.
-
Изненадата
И ако на всеки му трябва приятел,
аз ще бъда приятел на непознатите.
Най-добрият приятел на случайните хора.
На продавачката в мола
с малко стаж и акцент на главоболие.
На сервитьорката,
която си свива цигара пред входа
и тъпче със чехълче неудобството.
На човека с варената царевица
с гладен поглед и кокалест говор.
И на шофьора,
който вози ми меланхолията
и я дупчи със мръсни истории.
Най-добрият приятел на неприятното.
Изненадата вероятно
се явява най-човешкият,
най-честният отговор на доброто. -
Растеж
Всички пораснаха.
Всички зараснаха.
Тук-там някой сърбеж.
Да кървиш е добра новина.
-
Обяд
От едната тишина до другата
е точно колкото безкрайност.
В средата ѝ жужи едно крилато
и досадно „остани“. А всъщност
няма друга вероятност във салатата.
-
40
Je veux que ca bras durci ne traîne plus une chèri image (Rimbaud)
Ще си на 40, беззащитен.
Най-беззащитен ще си трезвен.
Утехата ще си набавяш тайно от месото.
То иначе не ще издържа много.
Блажени мазохистите,
и ще се смееш, ярко. Въпрос на стил е
и на травмите, старателно запазени.
Гневът ще бъде най-активния ти мускул.
За другите ще имаш само архаични термини.
Ще се страхуваш, ще ги губиш.
Ще олекваш с всеки сън, по двеста грама на кошмар.
Но ще се радваш, че сънуваш.
Кръвта ще бъде рядка (аспиринът),
ще се отдалечаваш от ръката си,
ще бъркаш биология със геометрия,
все пак минаха години.
Бъркалката, с която те разбъркват,
ще бъде от пластмаса,
но ще се дивиш на консистенцията.
Tour de Trance в екрана.
А разглобените
в движение не можеш да оплачеш.
Ще се обясняваш до забрава.
Ще забравяш. Ще мъжди
идеята за другото, ще търсиш
място в календара, докато го превъртиш.
Но ще разбираш. Тревогата по принцип,
но това не е ръка, не е протегната ръка,
към никого, а най-малко е към теб.
Ръката е заета със кюфтета.
Ще си на 40, ще разбираш,
трезвен, беззащитен, ще разбираш,
ще мълчиш в позицията си,
ще шепнеш само нощем : да,
благодаря, благодаря, благодаря.
Нели Станева 