За красотата на сивото

Цвят като въздишка на сънуващ,

като пъшкане от детски устни,

като спомен за безсмислено усилие

по време на разходка по надолнище,

като вкуса на дренки, шипка и шосе,

което се размива в хоризонта,

като дрямка през септември,

като прах по гуми след пътуване

до щастието и обратно; гладък,

лесен цвят със изобилие

от кротки настроения, измит,

несъществуващ в чекмеджета и пристрастия,

неподходящ за консумиране,

но съвършен за фон на философията,

студен, изящен и неясен;

цвят – цивилизация, контур на паметта;

цвят – четириъгълник,

тефтер на безопасно място.

Писък

Следобедът успокоява дишането си. По-малките деца, уморени от племенните си танци под слънцето, играят унесено на едно одеало под чадъра като в реклама от осемдесетте. Възрастните са достигнали онова специално ниво на концентрация на бяло вино в организма, което не ги прави забележимо пияни, но и не им позволява да се отдадат на естествения си инстинкт да си тръгнат от продължилия вече цял ден детски рожден ден. Всеки носи своята версия на безобидна, размазана усмивка. Бащата на О. вади ликьор от килера. По-големите деца, които също седят с нас на масата, предлагат „игра за разведряване“, която включва теглене на числа и изпълняване на разни номера според специална таблица. Например пълзене под столове, лицеви опори, подскоци и подобни физически изпитания. Аз съм трезва, не защото не ми се пие, а защото само така мога да отдам подобаваща чест на пътуването си като майка. Играта дава бързи резултати, градината се оглася от пърхави хихикания, малките деца се приближават плахо, ококорени, няколко с палци в устите . Т. чупи очилата си, докато прави латерално кълбо. След 5 кафета чакам реда си с нетърпение, мускулите ми са гладни за движение. Пада ми се 5 вертикално и 10 хоризонтално, което се оказва писък. Писък до изпразване на дробовете, пояснява чипоносата Л. и ме гледа предизвикателно, така, както само десетгодишните момиченца могат. Какво? Аз и писък? Срещам погледите на останалите, съвсем неангажиращи са. Това не са хора, пред които бих се срамувала да се откажа, макар че в същото време помня точно кога и в какъв контекст всеки един от тях ми е казвал, че говоря твърде тихо. Обмислям да гаврътна чашка ликьор за смелост, защото съм сигурна, че това упражнение просто не го мога, тези мускули просто не съществуват у мен, но инатът се включва навреме. Поглеждам към О., поемам дълбоко въздух и…

Колко време? Минута, две или повече? Не знам. Не чувам този мой писък, но усещам колко е приятен. Приятно ми е да го изпускам от себе си и не искам да спирам. Дори когато усещам, че въздухът в дробовете ми свършва, от някъде се появява нов въздух, който продължава да захранва пищенето. Когато то най-сетне замлъква, се оказвам в кръга от тишина, очите на приятелите ми са широко отворени, сякаш придържани от клечки за зъби, противно гравитацията на жегата. Главата ми е лека, цялото ми тяло е леко, съвършено темперирано, усещам мисълта си остра като ръб на хартия. Уау, казва М., това бяха поне 3 гласа, насложени един в друг. Не, не три гласа, поне 30 години, мисля си. Едногодишният Ю., който досега е спал на тревата, се разплаква, гледа ме уплашено. Никой не му обръща внимание. Срещам погледа на О. Той накланя глава и започва да се смее по онзи начин, който някога, в зората на човечеството, е създал понятието „радост“. Малко след някой подобен писък вероятно.

Абсолютна стойност

Задушна нощ без теб. Какво пък толкова?
Нима влияят градусите на тъгата?
Нима не беше същото в суровия,
безмълвен студ на зимата, когато
заклещена сред тъмното те чаках?


Нима не беше също тъй болезнен
кадансът на съзнанието? Как
край всяка лампа зейваше и ореол от бездна
бълнуващ името ти мрак,
поглъщащ всяка друга мисъл, без остатък.


Сега е просто по-горещо. Аз се чудя
дали живакът всъщност не маркира
колко пристрастена съм да чувствам чудото?
Или пък колко пъти съм умирала
в ръцете ти? Актуалното ниво възбуда?


Кой знае. Тежко скърцат часовете.
И те не знаят вече накъде.
Назад към спомена за теб? Напред ли?
Къде ли ще си ти, облакътен
на маса до прозорец и приветливо
ще го отвориш, и ще пуснеш мен –
насекомото, решено да умре на светло?


С това едва ли имат нещо общо градусите,
съдържанието в чашите, щурците,
пеперудите във нощния търбух
и в моя също. Не. Сега
покрити със разсъдък са ушите ми,
очите стиснати. Дори не чух


как виеше карминената паст на залеза,
как улиците грачеха и как се срина слънцето.
Не видях кога горещата тъга е влязла,
кога е свършил въздухът навън.
Но не открих и смисъла от тъмното.


Какво пък толкова. Към абсолютната,
неизмерима стойност на движението
безброй човеци вече са се лутали
както и аз, със гърчове.

Тъй сякаш нещо развалено е
в подредбата на цялата вселена.

Над тях, над мен, над нас –
безмълвни капчици живак.
Вероятно термометърът е счупен.

Счупен е.

Разговор

Седят в тишината

на неизмеримите няколко часа,

замръзнали сякаш,

като клони сред крехкия вятър

поклащат съвсем леко глава.

Да, да, да.

А това

е достатъчно разговор.

Други подробности –

в друго време, с по-силен вятър.

мама има топла голяма ръка дланта покрив с пет греди мама изчезна в голямо петно на стената не в прозореца това лице обичам защо ме гледа мама искам да гушна мама гладен съм какво не знам дали е самолет мама мирише голяма тревога пие кафе гледа не мен о ето дланта покрив тя казва уморен си защо мое защо казва мое ти не си неин казва лицето в прозореца

Разликата

– Може ли да Ви попитам нещо? Защо носите такова дебело яке в тази жега? Винаги съм се чудил а защо хора като вас, имам предвид…Съжалявам, не искам да Ви обидя, но може ли да си позволя презумпцията, че сте бездомен?
Той кимна. Липите тъкмо бяха наситили въздуха с вълшебна юнска мараня, все още свежа като току що произнесено обещание. Беше 25 градуса на сянка и скоро щеше да стане доста повече. До себе си той беше наредил куп вестници и няколко кутии с бисквити, една от които зееше отворена в края си. Към нея той посочи с възпален по цялата си дължина пръст и промърмори „няма нужда“ когато се приближих към него и му предложих торбичка с череши. Направи го съвсем смирено, така че не се почувствах зле, както винаги се чувствам, когато ми отказват непоискана милостиня, затова седнах до него и се опитах да завържа разговор.
– Така забравям да усещам. Така няма разлика. – каза той след известно размишление.
– Разлика?
– Разлика между приятно и неприятно. Между този нежен въздух и кучешкия студ през зимата. Така всичко става еднакво мъчително и не го усещам.
– Затова и не искам череши. Бисквити, хляб, тези неща се намират през цялата година. Единствено…
Той замълча и се загледа в една точка пред себе си.
– Тези липи са голям проблем. Да можех да си запуша носа, че да не ги мириша, но това проклето желание да дишам все още ме държи. Каквото и да правя, не ме напуска.


peri psuchês

Ако някога успея да те вдишам,
да те събера във алвеолите на този глад,
и разбира се, да не издишам после.
Упоена с кислород,
разтърсвана от най-банален порив
да те превърна в говор,
в ярко произнасяне
на неизвестното, което
убягва винаги на мислите.

Голямата радост

Искам да ви разкажа как участвах в създаването на голямата радост не защото мисля, че имам какво да добавя по темата, не защото имам някаква информация, която вие нямате, а просто защото искам да покажа как точно се забърках в нещо такова. Все още ми се струва толкова невероятно, че историята, глобалната история, може да бъде донякъде задвижвана от човек като мен – по-скоро човече, както аз обичам да се наричам. Аз съм един вечно объркан тип, такъв съм от малък и вероятно такъв ще си остана до гроб, та голямата дума човек някакси не ми е по мярка, ни външно, нито дори вътрешно, както вероятно ще разберете след като прочетете текста.

Когато видях обявата на ВЗК (вие знаете кои), тъкмо бях започнал да си търся работа след десетина години висене по кръчмите с китаратa. Бях се издържал твърде дълго от малки и нередовни хонорари, заеми от приятели и тук-там от нужния памук за запълване на дупки от социалните служби, защото исках да бъда музикант, макар че отдавна ми беше станало ясно, че нямам особен талант за това. Беше ми писнало да се чувствам като загубеняк, повечето ми приятели се бяха задомили и си топлеха хубавите жилища вечер, съответно вечер в кръчмите не се намираше вече нито един, който да се напие до несвяст и да ми каже една добра дума, да ме накара да се почувствам като нещо, което поне за малко не е дишало въздуха напразно. Светът се променяше доста скоростно в годините преди радостта, знаете, това беше червеният килим, по който тя влезе. Тогава  всички гледаха телефоните си или най-много повдигаха за кратко вежди към събеседника си, колкото да му покажат, че не са си тръгнали, а музиката ми беше все повече само фон, който едва ли хората различаваха като нещо различно от свистенето на околовръстното в петък вечер.  А после онзи вирус довърши това, което моят четиридесети рожден ден само започна – бях станал излишен, даже и за себе си. Един ден взех решение да се стегна, регистрирах се в ЛИ и започнах да търся работа. Имах приятен глас, единственото приятно нещо в мен,и ми трябваше нещо лесно, за предпочитане в международна компания, заради пачката, бях решен, ако ще работя някаква тъпотия, поне да стана богат.

Позицията, за която кандидатствах, се наричаше Support administrator за отговорна и креативна позиция, с английски и руски. Двата епитета отговорен и креативен трябваше да ме уплашат, но вече ги бях видял вече в комбинации с други подобни в почти всички други обяви, които ми попадаха, съответно имах чувството, че са само за пълнеж. Случайно говоря руски, защото ми е втори майчин, та реших, че това е някакво провидение, защото до тогава не бях срещал някой, който да се интересува от този пиянски език, освен онези гимназистки от Класическата, които неколкократно идваха в квартирата ми да ме карат да им свиря кавъри на Висоцки. Но това беше през 2002, беше друго време.

Няма да ви занимавам с подробности – ясно е, взеха ме на работа, иначе нямаше да разказвам това. Минах през серия доста странни и, честно казано, доста интересни тестове, преди да ми обяснят за какво става въпрос. Естествено, трябваше да подпиша съгласие за поверителност преди да ми разкрият длъжността, за която бях кандидатствал, което малко ме уплаши, но вече бях захапал въдичката. Беше жестоко усещане – от някакъв тъпак се бях превърнал в отличник, който е издържал четири теста и на който се предлага договор за нещо секретно. Ясно е също, че ВЗК бяха супер приятни, забавни и страшно добре организирани пичове, всичките до един, и че аз си умирах да съм като тях. А за парите да не говорим, надвишиха очакванията ми тройно. Дори след като разбрах, че отговорна и креативна не са били просто епитети за пълнеж, бях страшно мотивиран да поема целия проклет багаж върху раменете си, само и само да продължа да се чувствам като нещо, като някой.

Добре че този някой, заедно с останалите, ги няма сега, за да мога да разкажа всичко това.

От онзи ден, когато радостта започна, си спомням как листата се лутаха във въздуха по-дълго от обичайното, такива неща ми правят впечатление. Не духаше почти никакъв вятър, трамваите на главния булевард тракаха като за световно, не можех да определя дали е горещо или вече студено, аз със сигурно можех хем да треперя, хем да се потя в това златно време. В началото нямаше други знаци на необичайност, само листата, които сякаш вървяха покрай мен в рояк и едва ли не жужаха. Този град е грозен като терлик, оплетен от баба с психоза, обаче по това време на годината грозотата му придобива нещо магическо авангардно, като същия терлик, но под галерийно осветление. И ВЗК не успяха да ме дисциплинират достатъчно, че да не закъснявам за работа, но с времето усетих, че това не ги бърка особено, така че спокойно си взех второ кафе и един банан от плод-зеленчука и седнах на тротоара да проуча тази работа с листата.
Да зная какво точно се случва, докато живея същия живот, беше страхотно усещане.
В началото бях причислен към група, която се занимаваше с имплантирането на онази позната ви много добре теория за метавселената, която ще поеме съзнанията на ваксинираните, които щяха  да умрат без дори  да го забележат. Това беше теория на отличник, страшно сложна, а този, който я беше измислил, се самоуби само месец след това, защото сам той беше ваксиниран и сам си повярва. Шефовите ми веднага видяха, въпреки послевкуса на психоза в документацията му, огромния потенциал в проекта. Той не постигна успеха на кемтрейлс, но набра сериозна преднина като носител на смут и объркване. Аз трябваше, на кратко казано, да внедрявам ботове за коментари в социални мрежи, да проверявам изрядността на текстовете, които те създаваха (на случаен принцип, изчитането на всичко би било физически невъзможно), да създавам постове и да ги поставям на колкото се може повече стратегически места, които да бъдат обгрижвани от ботовете. Имаше още един администратор като мен и няколко други, които сондираха и отчитаха успеха на теорията, викахме им броячите, както и художниците, които създаваха визуален материал по темата. Сприятелих се с всички от екипа, най-вече с Веско от художниците. След работа редовно пиехме по биричка в Казето, обичахме да седим навън, харесваше ни да наблюдаваме света, физическите промени на света, резултат от нашите виртуални усилия, в пълно сплотено мълчание. Знаех, че Веско разбира по погледа на всеки от минувачите доколко е затънал в паника. Понякога той се обръщаше към мен и кимаше леко, а аз се усмихвах. Това ставаше, когато минеше някой, който наистина беше за оплакване.
Тези месеци, докато светът съвсем се побъркваше, бяха най-щастливите  в живота ми, колкото и извратено да ви се струва това. Понякога личното щастие се увеличава в контраст с нещастието на другите, това е биологичен феномен, предназначен да спаси рода, така че никога не съм се чувствал виновен за това. Освен това, ясно е, че когато сам работиш в извора на конспиративните теории, тоест ти сам си извора на неистинността им, светът започва да ти се струва като много по-приветливо и сигурно  място. С времето започнах дори да се питам дали някои други, да кажем утвърдени, болести или природни бедствия наистина съществуват или съществуването им в главата ми е резултат на работата на офис като нашия. Веднъж, засякъл един от шефовете в кафенето, се опитах небрежно да му сервирам тези си размисли с надеждата да изкопча нещо, но той не поддаде. Пусна монета в кафеавтомата и за мен, намигна ми и каза – пренасочи мислите си върху нещо, свързано с нашата работа. Между другото, тук си вече достатъчно дълго, може би ще ти хареса да ръководиш екип, а?

Това означаваше, че имах право да предложа теория. Означаваше и доста повече пари. А аз наистина имах една идея, хрумна ми още първия месец, и вече бях проверил в архивите, че не е била използвана, също така я бях доразвил достатъчно в главата си през онези споделени с Веско мълчания след работа. Ако станех турбо на проект, щях да  придърпам Веско към него, разбира се, чувствах този човек  вече толкова близък, вероятно защото беше прекарал с мен повече време от всеки друг в живота ми, включително и родителите ми, не се шегувам. Не знаех дори фамилното му име или къде живее или дори каква музика харесва, но това не променяше нещата. Наивността явно наистина идва от боговете, това е техния начин да прокарат фортуната в гъстия депресарски мрак на човеците.

Още на следващия понеделник тикнах в ръката на гореспоменатия шеф един лист, в който бях представил мислите си, старателно подредени във въведение, експозе и очакваните резултати в три варианта. Няма да ви занимавам с идеята ми, защото тя никога не видя ни бял свят, ни дарк уеб, а и с разстоянието на времето вече не я намирам за особено перспективна. Щеше, в най-добрия случай, да бъде приветствана от няколко пернати, които досега не са срещали нещо по-добро. Шефът я прочете на крак пред мен, отдели точно 2 минути  и каза. Стая 2205 е свободна, действай. За набиране на екип се обърни към Мойра.

Тя веднага се съгласи да ми начисли Веско, след като и обясних, че така можех да започна новата си работа наистина веднага, докато стария екип няма да пострада от един единствен липсващ художник. За останалите части на новия пъзел щеше да се наложи да изчакам поне три седмици с всички процедури на наемането. 

Вечерта в кръчмата Веско ме погледна за малко по-дълго от нормалното и изтърси едно „ей, човек, много яко, мерси“. Това беше точната реакция, която очаквах и с която можех да се справя, тоест да кимна и да отпия голяма глътка бира, за да продължим да мълчим.

Последният от въпросниците, през които минаваха кандидатите за работа във ВЗК, цели да разбере дали човекът вярва в конспиративни теории и доколко е податлив на внушения, останалите са, като цяло, сито за легастеници, лигльовци и психопати (които не винаги бяха отсявали правилно, както историята показа). Затова и аз преминах през тестовете като отличник – както обясних, нито знам, нито мога много, но моята сардонистична нагласа ме е накарала да изглеждам като стабилен кандидат. И бяха прави да заложат на мен – бях съвършено лоялен към фирмата, до последно, беше ми просто достатъчно да разбера защо правят това, което правят, за да застана твърдо зад тях (и зад заплатата си), не беше нужно да го одобрявам. Защо бях лоялен към Веско ми е по-трудно да си обясня. Както казах, не се смятам за добър човек. Когато ми стана ясно какво става, вече беше късно да решавам каквито и да е морални дилеми, които биха се получили – или пък не, кой знае – ако се бях усетил по-рано. Отново, наивността успя да спаси света, не нещо друго.

Докато наблюдавах листата, една дебела бяла котка се показа от скривалището си под паркираната напряко тротоара кола и ме загледа. Погледът и не беше точно  котешки, имах чувството, че ми се възхищава и само да кимна, ще дойде да ми оближе лицето. Странно. Покрай мен минаваха типичните сутрешни хора, бързащи занякъде, но сякаш не бързаха толкова. Струваше ми се, че се усмихват. Телефонът ми звънна. Онзи шеф, който беше пуснал монета за мен в кафеавтомата . Къде си, имаш ли представа какво става, какво става от месец насам? Нямах, наистина нямах. Да, бях дал ключ на Веско за 2205, защото той съвсем спонтанно и естествено се беше наел да върши и работата на брояч в новия ни екип и оставаше дълго след като аз си бях заминал. Не, това не ми се стори странно, все пак бяхме мълчали толкова дълго заедно. Да, идвам след малко, казах и запратих празната чашка към едно кошче. Не улучих, естествено, при което един дебеличък младеж, който тъкмо минаваше, се наведе, заклещи пластмасата между пръстите си и я пусна внимателно на точното място, а след това ми се усмихна. Усмихна ми се, сякаш му бях направил услуга, представяйки му възможност да вдигне боклук от улицата. Да, тогава тези неща ми се струваха все още странни.

Вие вече знаете как Веско е създал и имплантирал радостта, няма нужда да го обяснявам. Твърде проницателен, твърде талантлив, твърде много повече беше от това, което моя собствен разсъдък можеше да обхване. Отне ми доста време да проследя процеса. На шефовите ми – също. Нищо не можеше да се направи. Това, което беше пуснато на свобода, придобиваше собствен живот. ВЗК се разпадна съвсем естествено в следващите две години, защото работата на отделните екипи просто не намираше никаква почва – хората бяха станали отведнъж резистентни към същите глупости, които дотогава пришпорваха живота им. Беше като магия, но всъщност магията работеше със същите алгоритми както и дотогава – ужаса, само дето в пъти по-добре.

Веско естествено се покри. Понякога обаче, докато свиря, ми се струва, че го виждам сред публиката. Мълчи и гледа някъде в трептящия от музика въздух. Понякога ми се струва, че ме поглежда право в очите и ми кимва, когато в тълпата пред мен срещна някое особено развълнувано, особено щастливо лице.

Офия

Забранявам да пишеш, освен ако не е за самолети. – казва О и разлива с широк жест, прилягащ на дързостта му, чашата ми с кафе, а тя превръща столчето на автобуса в топло усещане за провал.

Всъщност съвсем нямах намерение да пиша. Посегнах към четириъгълното си продължение на ръката само заради привичната на възрастните невъзможност да се взират в преминаващия покрай прозорците пейзаж за повече от 20 секунди. Бях отворила приложение за онлайн банкиране, а сега седях в локва кафе.

За самолети значи, добре. След малко ще се качим в един такъв. За пореден път тази година. Когато страхът ми от летене изчезна, той отстъпи място на досадата, тоест на маската на досадата, която – типично за възрастните – се опитва да покрие вълнението, онова чувство, люшкащо се опасно близо до страха. О. все още не познава този емоционален карнавал.

След малко ще влезем в малкото летище Базел-Мюлхейм. Ще минем през тоалетната, където той ще натисне зелено копче под въпроса „Доволни ли сте от нашите тоалетни днес?“. Аз ще се преоблека и ще натикам прогизналите с кафе панталони в найлонова торба, която ще забравя до мивките. Ще излезем отново навън, за да изпуша една бърза цигара, докато се опитвам да привлека вниманието на О. върху нещо по-достойно от ръката на майка му, която приближава странното димящо нещо към устата си. Затова и няма да успея да потъна в медитативното състояние, което ми обещава гледката на плоската земя – трамплин наоколо. Един зелен автобус води нови тумба желаещи за излитане, а после завива и се спуска да събере онези, които току-що са пристигнали от долната платформа. Там седяхме точно преди седмица.

После ще преминем необходимите точки на проверка, там, където си събличаме якетата (ще се сетя за торбата с мокрите панталони, но няма да се върна), доказваме идентичността и намеренията си (да, макар че не носи моето фамилно име, приликата ни е достатъчна, за да докаже, че не съм някакъв случаен човек, отвличащ дете, което явно е упоено достатъчно, че да целува ), и накрая там, където гигантски шоколади и близалки проверяват вътрешната сила на моето все още ново родителско „не“ (става все по-лесно, по-органично, като градина от гигантски близалки).

Десет минути по-късно ще влезем  в онази зала, където се събират чакащите за нискобюджетни полети към балканските държави. Тоалетните там не заслужават да натиснеш зелено копче, оранжевото е достатъчно. Автоматът за напитки е развален, както и глупавите люлеещи се колички, които иначе гладно поглъщат родителски монети. От детските писъци наоколо ми се приисква да се преоблека, но вече нямам с какво. Но малко пот е част от костюма на пътуващия.  Спомням си времето, когато  бебешкият плач събуждаше малки водопадчета кърма от гърдите ми, което беше особено неприятно, когато собственото ми бебе не беше наоколо, а в яслата например. Усещането приличаше на това да седиш в локва кафе, макар течността да беше значително по-малко. Тук, в тази чакалня на изтока, има много бебета. Благодарността се ражда в присъствието на правилната перспектива. Животът се ражда от неудобството.

Чакаме, седнали на мокета на пода, защото седящите места отдавна са свършили. Няколко пъти някой се спъва в краката ми, макар че съм притиснала колене до гърдите. Разглеждаме книжки и ядем сухари, чиито трохи аз старателно събирам, но от скоро знам, че го правя не защото съм такъв човек, а само защото магнитното поле на Швейцария ме държи прекалено здраво. От време на време поглеждам към изход 27, за да видя дали е отворен, но във все по-дългата опашка не се забелязва движение. Струва ми се, че всичко това би трябвало да преживея другояче. Размечтавам се. Откакто нося обеци, тялото ми сякаш е загубило голяма част от устойчивостта си, а ландшафта на мечтите е сменен с нещо блестящо. Сякаш бронята ми е била стопена и свита в няколкото грама метал, сгушени в ушната ми мида като спомен за отдавна отминал рицарски живот. Окичена от този спомен, бих пристъпила гордо по пистата към личния си самолет, примерно, където също не бих допуснала присъствието на трохи, не защото съм такъв човек, а такъв хамелеон.

След това нещата се забързват. Високоговорителите си устройват звуков дуел, опашките се размърдват, ние се изправяме, минаваме през още някаква проверка на паспортите, затлачена от нервна жена с прекалено голям ръчен багаж, която крещи на служителките, някой ни махва да побързаме, прибирам явно твърде скучните си документи в джоба на сакото.

Чак в последствие забелязвам, че жената е крещяла на чужд ми език. Може би е нормално след многобройните проверки отведнъж контролът да отслабва. Или да отслабва магнитното поле. Може би тук вече е официално обявената ничия земя, анархията на 250 квадратни метра, експеримент, който е трябвало да се състои. Или е случайност, съвсем позволима случайност, имайки предвид натиска на множеството. Миризмата, децибелите, трохите. Или може би за мъничко сме станали невидими, омагьосани от някоя приказка, която О. е настоял да прочета точно чейронтраннадесет пъти. Или са били слушалките, с които запуших слуховите си канали веднага щом закопчахме предпазните колани, или е главата на О., намерила котешкото си място в скута ми, повлякла ме към сладки двучасови сънища. Или е самолетът, който обърка всичко, защото е грешният самолет, защото е самолетът за Осхрид, Окдеса, Оксенбург, Огове, Огие, Ован, Омалие…

И въпреки това, напускаме мястото, където паметта създава легенди, напускаме лесното и пристигаме някъде.

Приложението за онлайн банкиране премигна само веднъж и ето, цял един живот се смени.