Непосилно сама сред стени от зелено,
в катедрала от зигзагови линии, слепешка извървени.
Вместо свещ само дълга цигара и времето
безразлично студено.
Етикет: Швейцария
-
…
-
Top of Europe
Това върхът е, който продължава.
Който, без да губи очертания,
продължава в измерение на кожата,
невидимо при стръмното изкачване.
За това говоря,
докато почивам в тепидариума
на задъханите облаци.
За това разказваш,
загърнат с обожание,
отхапвайки от нотите на Моцарт.
Това е връх, това е недовършен.
Очите неслучайно са отворени.
Отвъд илюзия за съвършена гледка,
отвъд опасността за лобно място на движението
в лавина с име Лакримоза.
Връх, който продължава,
несвършен и несъвършен хорал. -
Растеж
Всички пораснаха.
Всички зараснаха.
Тук-там някой сърбеж.
Да кървиш е добра новина.
-
Слива
Една слива е обгърнала изхода или е вход.
Вход с костилка.
Силни ветрове са отбелязани наоколо.
Ако ги оставиш да узреят откъснати от дървото, стават по-сладки.
Напомняне за резервация. Резервация за спомняне.
Червеи, комари, вируси, гъбички, бактерии, след това вали, вали.
Отбелязано е, че духа, духа.
От едната страна – тишина, от другата – съчки и планове.
Плановете нямат огради.
Оградите не защитават от вятър.
Вятърът събаря сливата, за да узрее в меката трева.
Напомняне за сливката.
Неоградена.
Изплюй костилката, където има място да расте.
-
Виц на деня
Човеци, излегнати върху камъни,
в тревата, по стълби, под всякаква сянка,
Човеци с косачки, строителни каски,
с колички за деца или смет,
с парфюми, меки чанти и раници,
със слушалки, паркиращи колела,
на маси с халби бира пред тях,
със задачи и без, както и с вътрешни,
стегнали обръчите на лицата им,
с деца, захапващи нещо, отпиващи,
с кореми и клинове, ризи, значки,
очила, сенки под бузите, тридневни бради,
мазно по устните, петна, меки трицепси,
с безплатни вестници, сандвичи,
балони, тъмни и бледи, с кръвообращение,
с алкохол и без, и с главоболие,
с бебета в раници, вени, ухапвания,
със синдром на Турет, апартаменти и вили,
с няколко куфара, торби от Армани,
загар, невродермит, фон-дьо-тен,
с жълти ръце, с бинтове и със сухожилия,
които пропукват ритмично. Човеци.
Статистически погледнато,
би трябвало да съществувам. -
Stranger in the Alps
Противно на всякакви навици,
яйцата на пресните крави
с бекон и мъгливият склон
на камбаната водят до подвизи:
сън deux heures, а после направо
към бялото вино. Готов
да нацелуваш и тишината,
но тя яхва самун селски хляб
и дрънчи с непознат диалект.
Някакъв празник ще да е.
Какъв съвършен асонанс,
набъбват ти гласните струни,
айларап от тигани, да, дада,
щипка râpe à fromage и
свободата запушва устати ти.
-
За красотата на сивото
Цвят като въздишка на сънуващ,
като пъшкане от детски устни,
като спомен за безсмислено усилие
по време на разходка по надолнище,
като вкуса на дренки, шипка и шосе,
което се размива в хоризонта,
като дрямка през септември,
като прах по гуми след пътуване
до щастието и обратно; гладък,
лесен цвят със изобилие
от кротки настроения, измит,
несъществуващ в чекмеджета и пристрастия,
неподходящ за консумиране,
но съвършен за фон на философията,
студен, изящен и неясен;
цвят – цивилизация, контур на паметта;
цвят – четириъгълник,
тефтер на безопасно място.
-
Писък
Следобедът успокоява дишането си. По-малките деца, уморени от племенните си танци под слънцето, играят унесено на едно одеало под чадъра като в реклама от осемдесетте. Възрастните са достигнали онова специално ниво на концентрация на бяло вино в организма, което не ги прави забележимо пияни, но и не им позволява да се отдадат на естествения си инстинкт да си тръгнат от продължилия вече цял ден детски рожден ден. Всеки носи своята версия на безобидна, размазана усмивка. Бащата на О. вади ликьор от килера. По-големите деца, които също седят с нас на масата, предлагат „игра за разведряване“, която включва теглене на числа и изпълняване на разни номера според специална таблица. Например пълзене под столове, лицеви опори, подскоци и подобни физически изпитания. Аз съм трезва, не защото не ми се пие, а защото само така мога да отдам подобаваща чест на пътуването си като майка. Играта дава бързи резултати, градината се оглася от пърхави хихикания, малките деца се приближават плахо, ококорени, няколко с палци в устите . Т. чупи очилата си, докато прави латерално кълбо. След 5 кафета чакам реда си с нетърпение, мускулите ми са гладни за движение. Пада ми се 5 вертикално и 10 хоризонтално, което се оказва писък. Писък до изпразване на дробовете, пояснява чипоносата Л. и ме гледа предизвикателно, така, както само десетгодишните момиченца могат. Какво? Аз и писък? Срещам погледите на останалите, съвсем неангажиращи са. Това не са хора, пред които бих се срамувала да се откажа, макар че в същото време помня точно кога и в какъв контекст всеки един от тях ми е казвал, че говоря твърде тихо. Обмислям да гаврътна чашка ликьор за смелост, защото съм сигурна, че това упражнение просто не го мога, тези мускули просто не съществуват у мен, но инатът се включва навреме. Поглеждам към О., поемам дълбоко въздух и…
Колко време? Минута, две или повече? Не знам. Не чувам този мой писък, но усещам колко е приятен. Приятно ми е да го изпускам от себе си и не искам да спирам. Дори когато усещам, че въздухът в дробовете ми свършва, от някъде се появява нов въздух, който продължава да захранва пищенето. Когато то най-сетне замлъква, се оказвам в кръга от тишина, очите на приятелите ми са широко отворени, сякаш придържани от клечки за зъби, противно гравитацията на жегата. Главата ми е лека, цялото ми тяло е леко, съвършено темперирано, усещам мисълта си остра като ръб на хартия. Уау, казва М., това бяха поне 3 гласа, насложени един в друг. Не, не три гласа, поне 30 години, мисля си. Едногодишният Ю., който досега е спал на тревата, се разплаква, гледа ме уплашено. Никой не му обръща внимание. Срещам погледа на О. Той накланя глава и започва да се смее по онзи начин, който някога, в зората на човечеството, е създал понятието „радост“. Малко след някой подобен писък вероятно.
-
In media res
Сега се доверявам се на процеса дотолкова, че седя отпусната като леко настъпан охлюв – не костенурка – пред винаги-прекалено-малкия си напредък и му се възхищавам, трезва за недостатъците му, като любител на малки животни, като Kleintierschaukel, който се върти докато ми се заповръща. Охлювите имат изключителни мускули, всъщност те друго освен мускули и слуз май нямат. Това вероятно е достатъчно, за да стана писател. Ако историята иска да бъде написана, ще се напише и в малкото петно от прозореца ми към света, незамъглено от прожекциите на съществото ми. Все някъде се намира празен лист, салфетка, празен половин час, нетърпение да съм там, сред новите си приятели, които са хората, които ми липсват сега и които годината на големия страх (и не особено триумфалното му побеждаване) ми отнеха. Ето как този фрагмент по темата се явява нещо като терапевт, защото си нямам:
With reality-to-be goes time.
With the mind goes a world.
With the heart goes a weather.
With the face goes a mirror.
As with the body a fear.
Laura Riding
Всички истории досега, които не са издържали напускането на атмосферата на късата форма, просто не са искали да бъдат разказани от мен. Бих могла да вярвам в това сега, вместо да вярвам, че нещо в мозъка ми не е калибрирано добре, за да пиша това, което искам. Но тези две истини биха могли и да съжителстват едновременно.
В процеса не ми липсва нищо и всичко ме прави щастлива. Нетърпението да свърша записването на историята, тоест да завърша книгата, се усеща само като лек гъдел или тъпо притискане на гърдите ми, неща, които вече лесно успявам да измета към сексуалността, за да не ми пречат на чаткането по клавиатурата.
Чувството за вина, че писането се пише и когато не съм пред лаптопа, а по всяко време, например когато съм в някоя горичка с детето си и всъщност копаем тунели под дънерите, но аз отведнъж не искам да копая нищо, а искам да си извадя термоса, да се надрусам с кафе, да зяпам в короните на дърветата и да не чувам ничий глас, освен разлистването на историята в главата си, е засега най-голямото ми предизвикателство. Чувството за вина е гладен звяр, който измисля безумни изкупления за моментите, в които съм го игнорирала. О. вече разбра, че в този толкова съдбовен период ще може да носи розови, скъсани или летни дрехи през зимата, и да яде шоколад за закуска, щом майка му е била няколко часа извън пашкула на общия континуум. Опитвам се да се успокоя със сравнението пеперуда и торнадо. Аз и моите усилия да му дам правилното са крилете на пеперудата, която според поговорката причинява торнадо на другата част на света, тоест в следващото поколение. Прекрасно като метафора, абсурдно научно. Торнадото се случва, защото всички процеси в и около него искат то да се случи. А пеперудите са хубави насекоми, които не вършат работа за писане.
Страхът обаче върши. Да премина през безсилието най-близките ми да лежат с Ковид на място, което само от уважение към хубавото си детство там няма да нарека „задника на историята“, място, където сякаш всичко живо бърза да загасне и да се превърне в история, ме преработи като перална машина от ада. Излязох от там – нито чиста, нито суха, със сънливата еуфория на войник, победил за кратко.
Имах рожден ден и психосоматични усещания, които имитираха състоянието на родителите ми. Да се притесняваш е действие, заместващо истинското действие, когато то е невъзможно или е безсмислено. Имах и четиригодишен блистер с лоразепам, от времето на първите ми панически атаки, чието теоретическо, неразопаковано присъствие в живота ми винаги ме е успокоявало. „Im Notfall 1/2 oder 1 Tablette“ прочетох по избелелия се стикер-бележка от онази лекарка тогава. Това сега е Notfall, да. Определено. Седях така, а гърлото ми се поду като жабешко, едва ли бих успяла да преглътна лъжичка вода. Седях така, докато ми стана ясно, че всъщност ме е страх от таблетките в блистера. Страх ме е да взема нещо, което ще промени състоянието ми. Успявах дори да се посмея на тази мисъл. Много лош тайминг за такива личностни промени, но да. И какво друго, освен да потърся упора другаде, да призова Доротея, да призова духовете на Сири Хуствед, Крис Краус, Симон Вейл, Шели, Калвино, Валери Петров, Маркус Вернер, Кийтс, баба ми, моите нови фикционални приятели, призраците на желанията ми, да ги впрегна всичките заедно в колата на бъдещето, защото от толкова много страх просто колата е станала тежка. Но хубавото е, че в нея поне няма място за други глупости и другото хубаво е, че има само една-единствена посока, която би приютила чудовищното и тяло.
Нели Станева 