Тук нищо няма да се случи. Липсва основа за каквато и да е история. Погледът ще се плъзга по буквите без никакво съпротивление, без прикакващия наклон на структурата, без места за почивка, и накрая ще се намери точно там, от където е тръгнал. Нищо няма да се промени. Никакво очакване не придружава движението. Пътят не е маркиран. Вълните докосват брега, а после се връщат в хладината на подводната си потенция. Нищо не е.
И все пак, има снимки, които да я потвърдят. Тихо е, юли е най-мълчаливия месец. Горещината е пригладила пясъците. Зрители са няколко избелели от пътешествия в соленото време клони, изхвърлени като кости на брега. Коремът на морето отдавна е смлял живота им и едва се повдига – кротко, следобедно дишане, светия час на сиестата. Тя е тук, защото е сън.
Има месо по нея. Неопределено по пол месо, ако пита вътрешното си усещане, но – както тя подозира – вътрешното усещане за каквото и да е греши. Косите са пълни с пясък, въргаляла се е по протежението на мокрите устни на прибоя, приканвала е вълните. Пяната ѝ напомня на нещо друго, на друг сън. Има и черно око, насочено към нея, хора, които ѝ говорят нещо. Тя се завира още по-дълбоко в пясъка. Някой вдига палец. Регистрира движенията на сянката си – обедно джудже, преяло със слънце, регистрира и една самотна фигура в далечината, която закърпва хоризонта с неравномерен, пиян от жегата ход. Фигурата я гледа, отдалечавайки се, и това е най-важното сега и завинаги. Тя е тук, за да види отдалечаването му, да провери силата на зрението и на намерението му. Камерите само регистрират това, което вижда той, те използват съвсем нахално зрението му. Тя не вижда, слънцето я заслепява. Слънцето се настанява вътре в нея, разкъсано красиво от сянката му. Тя ще строши камерите, ще му върне видяното, защото е негово. Той ще върне вътрешното усещане и времето на месото.
После нищо няма да е. Ще бъде начало, прочетено някъде другаде, в текст за други неща. Бавно влиза в морето, в което се събужда, на стотици километри, най-потентната вълна.
Нели Станева 