– Здравей. Добре изглеждаш.
– Здравей. Нали знаеш, че не разбирам какво означава това?
– Няма значение. По-интересно ми е да знам как се усеща човешкото тяло за първи път?
– Не усещам много. Трябваше да си избера онова косматото зад витрината… кучешкото. Имате много малко сетивност. Сякаш съм отделен от света с изолиращо фолио.
– Значи сравняваш сетивата на обитател на твоята галактиката с куче от моята? Какъв процент е съвпадението?
– 89,349 процента.
– Трябва да си го запиша в бележника.
– Бих могъл да ти го запиша директно в паметта.
– Можеш?
– Вече съм ти записвал разни неща. Различната мозъчна обвивка не се оказа проблем ‒ пропускливостта се контролира от съшите биоалгоритми.
– Какво си ми записал?
– Ще разбереш.
– Кога?
– Когато си зададеш съответните въпроси.
– От дванадесет месеца ми казваш колко е лошо, че непрекъснато си задавам въпроси.
– Лошо е. Но аз това съм го казал само веднъж. Тези…месеци, това ваше време…ги усещаш само ти. Както и много други неща.
– И все пак.
– Реших да те приема такава, каквато си. И да ти дам отговорите.
– А сега какво?
– Сега ще си купиш това кученце. После трябва да се отървем някак си от това неудобно мъжко тяло. После ме хващаш на каишка и ми показваш твоя свят, както бяхме планирали. А след това, ако си готова, идваш с мен.
Нели Станева 