Точката на склона

Малко преди полунощ получи съобщението ѝ. Малко текст и покана да проследява реалното ѝ положение за следващите 24 часа.

“Както виждаш, се намирам съвсем наблизо. Имам палатка, огън и няколко бутилки червено. Ако ме намериш, извикай името си високо и ясно, отдалеч, още докато си в горичката.”

Той се опита да заспи, но не се получи. На следващия ден имаше няколко банални задачи, които съвсем загубиха важността си в ранните часове на деня. Пет минути преди изгрев натисна с палец зелената стрелка и отвори картата, подпалена от червената ѝ точка. Познаваше тази част от планината отлично, там се беше скитал доста. 

В пет и половина колата му внимателно проследи серпентините на склона. Паркира в скута на предпоследния завой, до един удобно повален дъб, от там нататък следваха около 45 минути пеша. Лятото, което безмилостно беше мачкало чаршафите му, нямаше шанс тук. Засили стъпки, докато усети, те тича, и тичаше въпреки стръмния наклона като заек, все повече забравил къде отива, загубен в опиянението на движението. 

Пушекът на един вече смирен огън шляпна бронхите му отдалеч и го върна в историята, която тъкмо започваше. По най-горните сантиметри на дърветата танцуваше диво слънце. Светлината издуваше света като балон. Вместо да диша, той чу, че душе. Като животно.

Забрави да я предупреди или просто не усети, че вече е пристигнал и мачка покритата с маргаритена роса полянка с кубинките си. Видя единична палатка, топлеща гръбче в заспиващите въглени. Пристъпи напред и явно имаше късмет, защото камъкът не улучи главата му, а само одраска току-що завършената траектория.

Не ти ли казах да ме предупредиш отдалеч, че си ти? 

Гласът ѝ, въпреки опитите да звучи сериозно, по-скоро го помилва, скрит в короната на дървото над него. 

А ти с колко човека си споделила положението си, че трябва да се представям кой съм?

Нали ти е ясно, че съществуват и случайности?

Не и тук по това време. Ще слезеш ли или имаш още тежест за хвърляне?

От дървото се изсипаха внимателно четири прилично големи камъка, а след това и тялото, което съвсем ясно принадлежеше към милувката на гласа от преди малко.

Трябваше да познава това тяло. Той вярваше, че познанието по принцип се намира извън измерението на времето. Изненада се колко силно беше повлияно, не – износено, от него.

Не си спомняше точно как се стигна до това познание – младото му тяло имаше периодична слабост към гроздовата ракия, нито защо не се видяха повече. Дълго имаше чувството, че тя би трябвало да е мъртва. Тогава едно желание замрежваше очите и забавяше речта ѝ, желание, което твърде лесно би могло да се заплете в обещанията на смъртта. Вероятно дори предпочиташе тя да е мъртва, когато се сещаше за нея или – както сега прозря – се сещаше за себе си с нея. Много по-свободно се танцува отвъд сверяването с живота.

Желанието не само че не беше мръднало и на сантиметър от очите ѝ, но беше пуснало корени по кожата. 

Нейното дишане също звучеше като нервното душене на гладна паст. 

Крака – лиани и ръце, изпитали пулсациите на яростта. Маймунска коса, набъбнали устни, розов език между тях. Носеше дълга бяла тениска и май нищо друго.

Какво ще пиеш по това време на деня? 

Каквото бих по всяко друго време. 

Не успяха  да си кажат нищо повече. Тялото ѝ прескочи стрък разпалки, залитна и навлезе в обсега на ръцете му. Чу се прищракване откъм ложата на облаците и доволната машина зачатка с ръждясалите си зъбци по невидимата периферия на света.

Когато се събуди, куполът на небето се беше обърнал на 180 градуса. Светлината на залеза тъкмо прескачаше противоположните борови конуси. Усети бързането на нощта във въздуха, тежката вероятност на сигурния мрак. Нея я нямаше. Положението ѝ на картата обаче не се беше променило – синята точка лежеше върху червената, точно както бяха прекарали последните десетина часа. Огънят – отдавна издъхнал, палатката – неизползвана от никого – мълчеше като сухо дърво. 

Кога беше заспал? Не си спомняше никакъв преход, нито каквато и да е умора. Силата му се беше настанила така удобно в епитет за безкрайност. Беше невъзможно да свърши, и дори когато – започваше пак. 

Нейното меко, топло, тинесто тяло. Неговото ясно, ярко, остро съзнание.

Отвори бутилка вино и събра няколко дебели клона за огън. Същият планински хлад, който беше приветствал сутринта, го караше да се чувства неуютно сега. Не да намери кибрит или запалка – нито в палатката, нито в джобовете си. Реши да прескочи до колата и да се върне отново. 

Малко след като се отдалечи от лагера, забеляза, че не познава местността, не само мъничко, но и въобще. Растителността се беше променила. Вместо борови дръвчета, пред и около него стърчаха нахални, увити един в друг евкалипти, овързани с лиани, мокри от хлад. Не се изненада. Не се уплаши. Отвори картата на телефона си и се върна обратно до точката, до измачканата от телата им полянка, където всичко беше непроменено. Приближи отворената бутилка вино до устните си и не спря да пие, докато не се намери отново в сляп за всичко друго сън.

Събуди се след полунощ. Без да погледне към картата, знаеше, че червената точка ще липсва. Двадесет и четири часа. Джунглата пищеше в ушите му. Валеше топъл, мазен от хлорофил дъжд. Чу маймунски крясъци. Не се изненада. Не се уплаши.

Папагал

Наоми не ми е точно приятелка. Май все по-малко хора в живота ми носят това красиво съществително. Повечето са облечени в неясни на цвят, функционални дрехи (и никой вече не е гол, за съжаление, но това е друга тема). Kогато станах майка, една фурия премина през живота ми и отнесе един куп шарени шапки, шалове и рокли, бомбета и костюми от пайети. Хич няма да се отплесвам в клишета и да разказвам какви други радости ми донесе, защото това също е друга тема. Това, все пак, май се очертава да е история за нямането. 

Третото дете на Наоми се роди няколко дни преди О. Още докато бяхме бременни попаднахме в полезрението си, защото големият корем създава една специална гравитация, която привлича други големи кореми. За разлика от мен, Наоми роди Измаил сама у дома си, за един час, докато децата ѝ бяха на детска градина, като малко преди това изпуши една цигара със “съвсем минимално количество” марихуана на балкона ми, който по някаква случайност гледа към родилното на местната болница и според нея е причина за спукването на плацентата ѝ. Аз пък  бях заета с пиене на витамини, зелени сокове и с притеснения дали пеперудките, които пърхаха в матката ми, са вече контракции или нещо друго ужасно се случва. Наоми ме гледаше присмехулно, приличаше на арогантен Буда, само че с по-големи цици и с абсурдното убеждение, че раждането е най-големият възможен оргазъм. Хем ме дразнеше, хем не можех да се отлепя от нея месеци наред. 

Когато и моето бебе се появи след четиринадесет часа кралско, но свръх болезнено израждане от две акушерки, таткото и един куп приятели по телефона, активирах кой знае защо модус “бясна котка” и се отделих от света. Наоми е смесица от италианка и египтянин и не се примири с желанието ми да бъда оставена на мира, за разлика от други прекалено разбрани хора. Звънеше, хлопаше, разпитваше, досаждаше. Киснеше с двете си по-големи момичета и с малкото вързопче, вечно прикачено към огромната ѝ фабрика за кърма, пред блока ми и ме караше да се мразя, защото се криех вкъщи. Чувствах се виновна, но не можех да понясям никой. Накрая написах едно съобщение, с който скъсах с нея – брутално и категорично. Изпратих го. От тогава не я видях почти две години, въпреки че живеем в един квартал, в който няма кой знае колко детски площадки. 

После обаче се засякохме няколко пъти в супермаркета, подушихме се и ни стана ясно, че сега нещата са други. Аз не мириша вече на страх, почти сигурна съм в това, а тя изглеждаше леко отчаяна. Двете ѝ момичета бяха по-тихи от преди, а вързопчето, което помнех само като Буда-бебе, ме посрещна с нежен, дълбок поглед. Уговорихме се да се срещнем през уикенда, естествено – на една площадка. 

Прекарах две дни в гъделичкаща радост. Пронизваха ме спомени за всички онези неща, които бяхме решили да направим заедно – шивашко ателие за бежанки, детска градина по Монтесори, сладоледаджийница с вегански сладолед, поп-ъп изложби из целия град, детска книга с мои текстове и нейни илюстрации, нощен клуб със стриптизьорки-роботи, магазин за марихуана веднага щом я легализират, моден лейбъл, магазин за бижута. Имаше едни такива моменти с нея, започвахме да се караме за какво ли не, енергиите ни се сблъскваха и, стреснати от това, решаваха да се съединят. Въздухът около нас започваше да трепти и главата ми се замайваше от огромната сила, която чувствах в тази леко неудобна симбиоза. Може би щяхме да продължим там, където бяхме спряли.

Когато се срещнахме, чувството за вина ме пресрещна на няколко метра преди Наоми. Изпозвах препоръките на здравното министерство като претекст да не я прегърна. Постелихме две одеала на полянката и седнахме поотделно. Децата веднага потънаха в пясъчника. Слънцето се сипеше върху нас неуморно, без да се плаши от камбаната на църквата, която удари пет следобед. Извиках малкия, за да го намажа за кой ли път със слънцезащитно масло. Наоми присви очи, но не каза нищо. Знаех мнението и по въпроса. Отново се почувствах неуверена, но продължих да размазвам цинковата гадост по малките ръчички. Исках да кажа нещо от сорта на “Твоите деца са с тъмна кожа”, но не знаех дали изречен в този ред коментарът ми не би прозвучал расистки, макар че в случая аз с моето светло дете се чувствах дискриминирана от хапещото слънце. Така че присвих очи и не казах нищо. 

Наоми беше донесла термос с ледено фрапе, ягоди, рожкови палачинки и една огромна купа хумус. Аз имах един чипс в чантата и бутилка вода, но хич не ги извадих. Седяхме една до друга на одеялата си, пиехме кафе, пушехме цигари и гледахме децата. В един момент тя каза:

  • Ние вече си нямаме татко.
  • Тоест?

Звучах като арогантна глупачка сигурно.

  • Ами той се премести да живее в Цюрих, защото нещо му писна от нас. А след това го хванаха с една торба трева. Всеки момент ще го екстрадират обратно в Гана. 
  • Хм.

Нищо по-добро не ми хрумна. Не зная къде загубих умението си да съчувствам. Може би в същата фурия, която ме направи майка и ме научи да се грижа за едно-единствено същество.

  • На мен не ми пука особено. Но на децата хич не им е леко.

Наоми ме погледна отново с онзи поглед, който познавах. Който, според текущото ми психологично състояние, интерпретирах или като:

  • Ти си гадна, бяла, привилегирована глупачка.

или като:

  • Помогни ми.

Сега тендирах към втората интерпретация. Налях си още една чаша фрапе. В главата ми се блъскаха различни идеи, една от друга по-неудобни. Наоми не ходеше на работа от 7 години, откакто беше станала майка за пръв път, и не ходеше по убеждение. Обаче аз мислех как във фирмата имахме нужда от човек, който да работи в склада през уикенда, защото не смогвахме с обработването на поръчките през седмицата. Също така аз имах нужда от някой, който да ми помага с чистенето и готвенето у дома. Наоми можеше също да шие, да плете, да прави бижута и да подстригва коси – все неща, за които бях готова да давам пари, които аз имах, а тя не. Знаех, че това е истинския проблем в случая. Но идеята да предложа на Наоми да работи за мен – или да работи въобще – от позицията си на самонарекла се бяла, привилегирована глупачка – ме ужасяваше. 

  • Как се справяте?

беше най-доброто, което успях да измисля.

  • Ая трябва да ходи редовно при училищния психолог. Сая е в предучилищна сега. Няколко пъти се сби с други деца. Измаил не говори, дори и мама не е казал досега, въпреки че е на две. Педиатърката ме тормози да правим някаква серия от тестове. 

Цялото това го изтърси с неутрален като сива стена тон. 

  • Аз…ако имаш нужда от нещо, ми се обади.

Прехвърлих тежкия камък в нейната градина отново. 

  • Да не би да си тръгваш?
  • Не, отивам само за малко…

Използвах случая, че малкият ме извика, за да напусна проклетото си одеало от безсилие. Останах ненужно дълго в пясъчника. Ая и Сая се надпреварваха да ми разказват една и съща история. Папа има голяма къща. Папа има голяма кола, почти толкова висока, колкото къщата. Папа спи в златни чаршафи. Къщата е на един хълм, много далече, до там се стига само със самолет.

Самолет! – извика О. Наистина един самолет пресичаше излъсканото от слънце небе. Децата се разкрещяха и вкупом хукнаха след сянката му. Върнах се при Наоми. Около нея се виеше нежен марихуанен облак, като джин, който обгръща потното, морно тяло на Шехерезада, а после се скрива в спираловидните и къдрици. 

  • Искаш ли?
  • Не мерси. Аз…такова…
  • Не пушиш?
  • Само цигари.
  • Е…
  • Бих могла, но когато съм с малкия…незнам. И не искам май.
  • По-добре.
  • По-добре би било да си успокоя нервите. Снощи пак сънувах кошмар. Детето ми отведнъж се превърна в куклa, която държах в ръка, но тялото ми беше обзето от странен тремор и я изтървах, и главата ѝ, тоест главата му, беше потънала в локва кръв и знаех, че това е…
  • Ужас. Господи.

За моя изненада, не се появи никакъв хаплив коментар за абсурдността за страховете ми. За още по-голяма изненада, очите на Наоми плувнаха в сълзи. Започна да маха с длан пред лицето си, сякаш искаше да изгони някакви мисли-комари. 

  • Милата. Сигурно не ти е леко с тези неща…

Не трябваше ли аз да изрека тези думи? Вероятно да, но ги изрече тя. Не само това, но и ме придърпа към себе си. Меките ѝ ръце бяха като потни клещи, в които омекнах и аз. Затворих очи и забравих всички магазини, книги, изложби, счетоводства, проекти и мухи, които от години бръмчаха в главата ми и ми пречеха да спя.

Когато се свестих от прегръдката и погледнах към пясъчника, видях Ая и Сая да затрупват О с пясък. Той пищеше от радост и, в този контекст не исках да го казвам, но за момент сякаш бях в рая. Обаче само за момент, после регистрирах нещо друго.

  • Наоми, къде е Измаил?
  • Ая, Сая, къде е Измаил? 

извика Наоми без да се помръдва. Аз вече бях на крака, в бойна готовност. Момичетата извикаха, че не знаят къде е, че бил с тях, но сега го нямало. Лицето на Наоми се зачерви от нещо, което преди бих интерпретирала като гняв, но сега знаех, че е страх. Видях, че се изправя, но с нейния препълнен от женственост ханш това щеше да отнеме точно толкова време, колкото ми трябваше да прекося половината площадка. Хукнах, подпалена от нещо абсолютно непознато, тичах така, сякаш се борех за живота си, така както бях раждала – със същата сила, чиито център сега се намираше извън мен. Използвах периферното си зрение да сканирам всяка пейка, люлка и катерушка за един къдрав дребосък. Площадката беше доста голяма, в перфектна квадратна форма и оградена от всички страни с жива ограда, която обаче беше достатъчно пропусклива за двегодишни приключенци. Обърнах се назад и видях как Наоми и момичетата се бяха запътили към другия, по-близък плет. О седеше самичък в пясъчника. Нямаше да отнеме дълго и той щеше да хукне след някой от нас или след сянката на някой друг по улицата и ако имах време да мисля, тази мисъл щеше да ме ужаси, но нямах. От улицата изпищяха спирачки, един клаксон придаде на шума им още по-ужасяващ тембър. Наоми викаше детето си все по-отчаяно. За да не губя време, се опитах да прескоча оградата така, както бях виждала да правят във филмите. Издрана до шията, изскочих на улицата и се огледах. Две коли профучаха пред мен и се скриха зад завоя, после – тишина. Нито следа от катастрофа, никаква локва кръв по улицата. Дишането ми се успокои и очите ми се извърнаха от тунела на страха. В ляво, на десетина метра от края на площадката, беше началото на пешеходната зона с аркадите, които днес, в неделя привечер, лъхаха свежа тишина. Пред витрината на зоомагазина, с плътно притиснато към стъклото личице, стоеше Измаил. С два скока се озовах до него и го обгърнах с ръце. Той се стресна, погледна ме очудено, готов да се разплаче, но вероятно зачервеното ми, познато лице някак си го зарадва, защото веднага се ухили и започна да сочи ентусиазирано към витрината. Папагал –  голям и яркозелен, вероятно излязъл от нечия халюцинация, стоеше на пръчицата изпъчен като пуяк и чоплеше крилата си. 

  • Господи…Папагал.

изстенах. Днес определено не бях надарена с красноречие.

  • Папа, папа.

извика Измаил и продължи да сочи към чудото.

  • Папагал…
  • Папа, папа, папа, папа, папа, папа.

викаше Измаил и се смееше на глас. Продължи да се смее и да повтаря безспирно “папа, папа”, докато го носех обратно към площадката, докато махах на Наоми, докато тя, с моя О на ръце, тичаше към мен, докато се прегръщахме всичките и ревяхме и се смеехме едновременно, докато аз, отново съвсем не на място, коментирах:

  • Говòри, Наоми, Измаил говòри!

Сякаш това беше най-важното в случая.

Заек

Йонас сви цигара с последните си прашинки тютюн и я изпуши до половината, плюейки залепналата по устните му хартия. Навлече парката на баща си и излезе от вкъщи, внимавайки да не скърца много с входната врата. Беше малко след 7 и нощният студ все още лежеше върху тротоара. Стръмната уличка пред къщата на родителите му, надвесена над един широк завой на река Ааре, беше покрита със скреж и Йонас забави ход. Само един счупен крак му липсваше сега, сякаш шината на дясната му китка не беше достатъчна. Не помириса писта тази зима, а сега беше без работа и под карантина при родителите си. Проклета пролет, проклета година. От казана за био отпадъци на съседа го лъхна остър мирис на развалени яйца и конски изпражнения. Да си беше взел тъпата маска за лице, заради която майка му пискаше снощи, поне срещу това щеше да помогне. Сви зад ъгъла и забърза. По равната „Бернщтрасе“ къщите се редяха една до друга, без гаражи и градини, сиви триетажни жаби, вечно влажни и мръсни ‒ такава скука, че дори не заслужаваше епитета грозна. В нормални времена тук колите се движеха в непрекъснати поточни линии, но сега по шосето можеше да се кара скейтборд. Ако знаеше къде си е заврял неговия, де. 

Стигна магазина, който тъкмо беше отворил, и се насочи към входа. Една нахална дебелана, най-много двадесетгодишна, с подпухнало лице и абсурдно пристегнат в талията сигнален елек, го помоли да изчака навън. Пускали само по един човек ‒ разпореждане от вчера ‒ и му посочи рядка опашка от пенсионери, които стояха мирно, на два метра разстояние един от друг, до саксиите с цветя. „Кой ли пък си купува саксии по това време“, запита се Йонас, и в този момент видя как една от дъртофелниците взе мушкато и го пъхна в кошницата си, която се разклати силно в костеливите ѝ ръце. Йонас се изплю на тротоара и се запъти към края на опашката под ужасения поглед на дебеланата. 

Успя да влезе в магазина едва в 8.30, след като кой знае колко саксии мушкато, пакети безкофеиново кафе и пастети от гъши дроб минаха преди него. Големият, до болка познат супермаркет, в който като дете крадеше шоколадови бонбони, а като тийнейджър ‒ презервативи, му се стори съвсем друг сега. Празните коридори вибрираха от какафонията на цветовете по рафтовете, радио „Енерджи“ бликаше бълвочите си поне пет октави по-изнервящо от обикновено, без да заглуши скърцането на самотните му стъпки.

Йонас имаше чувството, че светът е свършил и зад всеки ъгъл може да изскочи някое безформено зомби, точещо лиги по махмурлийския му мозък.

Стана му отведнъж адски неудобно да купи само тютюн и бира и да се изниже. Все пак един куп хора в магазина работеха в момента, реално погледнато, само и единствено за него. А и защо да не накара следващия да почака малко повече? Тръгна безцелно между рафтовете. Обръщаше специално внимание на стоките, които не го интересуваха. Вегански наденици, подложки за обувки, крем карамел на прах, чорапи от мерино вълна, книжки за оцветяване. Четеше етикети, правеше се, че сравнява конкурентни марки на един и същ продукт, тук-там слагаше нещо в кошницата си, после го оставяше при други продукти. Сок от глухарче сред червените вина, семена чия в хладилника със сладолед, дамски превръзки до памперси. Намери и една хартийка в джоба си и от време на време се взираше в нея, сякаш изучаваше списъка си за пазаруване. 

Обаче никой не му обръщаше внимание, продавачките се въртяха около касите, опъваха ластичките на маските си, уплашени като подгонени от гръмотевица крави. Имаше промоция на прах за пране и почистващи препарати, също и на грозни великденски зайци и шоколадови яйца в бледи пастелни цветове, които напомняха повръщано. Пред щанда с прясно изпечен хляб се задържа повече, подуши два комата хляб, които изглеждаха абсолютно еднакво, но единият беше двойно по-скъп от другия. Пъхна и двата в кошницата си. Стомахът му се беше събудил и къркореше като старата Веспа на майка му. Може би беше добра идея да купи и нещо за нея. Някакви кифлички, малко френско сирене, шунка, такива работи обичаше тя. И за баща си – лют салам, фъстъци, онези солени бисквити, които гризеше вечер пред телевизора. Кошницата му се напълни за нула време. Едва когато се запъти към касите, се сети, че беше дошъл за нещо друго. Затътри се обратно към рафтовете с алкохол. Обаче нещо не беше наред. Тишината. Осветлението също беше друго – сякаш половината халогенни лампи бяха сдали багажа. Обърна се към касите и видя, че там нямаше никой. Потърси с поглед дебеланата пред входа, но и от нея нямаше следа, нито виждаше каквато и да е опашка от желаещи да пазаруват. В този момент го видя как се влачи към него – огромен двуметров заек, покрит с разкъсан станиол и засъхнала кръв, мучащ като оркестър от Ада.

Кой знае защо първата му мисъл беше ЛСД. Миналото лято пробва за първи път. Миналото лято Йонас живееше друг живот. В него имаше Мара, а също и малкият им апартамент с хамак на балкона и двадесет и две саксии с цветя. От четвъртък до неделя правеше коктейли на един от баровете в Хинтерхоф – “с магическа пръчка”, както не спираше да повтаря пред възхитените лица на момичетата. И наистина се чувстваше мощен като магьосник, догато почернелите му и заякнали бицепси разсичаха лазерните инсталации и танцуваха пред рафтовете с бутилки. Сутрин към седем прекосяваше заспалия град с колелото си, замаян от радост и безсъние, и жадно всмукваше свежия, мек въздух, който го подготвяше за прегръдките на леглото и на сънената Мара. Беше хубаво.

И кой знае, ако не беше този ЛСД трип, може би щеше да продължи малко повече. В края на септември лятото все още не мислеше да си отива. Празнуваха годишнината от откриването на Хинтерхоф в продължение на седмица. Една голямо ято хедонисти от всички краища на Швейцария, полуголи и окъпани в брокат, лежаха по озарените полянки около клуба. Мара също беше там, двамата не се бяха прибирали вкъщи от няколко дни. След като Йонас свърши последната си смяна на бара, двамата поплуваха в Ааре, а после дълго търсиха дрехите си из храстите, заливаха се от смях, настръхнали от хладната вода, твърде ентусиазирани, за да спят.

“Винаги съм искала да пробвам.” каза тогава тя. “Много готини хора от Цюрих, преди малко се запознахме, имат достатъчно, всичко е точно. Искам с теб. Хайде заедно в Огледалния Свят!”

Не че той не искаше. Но Йонас беше способен да иска нещо и от страх или мързел да не се протегне към него. Тя обаче беше направена от друг слой пръст. Той с радост пренебрегна тихото мише гласче на разума си, а после то го напусна, смъртно обидено.

Беше хубаво, о да. Но след цялата прелест нещо се обърка. Паниката дойде към края, когато Йонас усети, че сетивата му бавно се връщат към нормалното си състояние и че Мара не е до него. Взираше се в един храст, който разливаше очертанията си в причудливи форми – ту човешки, ту геометрични. Струваше му се, че държи ръката ѝ, но изведнъж осъзна, че е сам. Тръгна да я търси, обиколи целия ареал на Хинтерхоф, но малкото хора, които срещна, последните останки от голямото празнуване, му бяха непознати. Накрая намери колелото си и, едва-едва балансирайки върху объркания си дух, се прибра вкъщи и грохна върху дивана.

Мара си дойде едва след няколко дни. Носеше широка тениска с грозен принт на заек, който сякаш се взираше в него и го разсейваше, когато се опитваше да говори с нея. Което не беше лесно така или иначе.

Не му даде никакво обяснение. Говореше несвързани неща – нещо за майка си, за зъбите на лисиците, какво било движението по магистралата и за един сладолед, който изяла и който се оказал без съдържание. От време на време взимаше нещо в ръцете си и дълго го оглеждаше, застиваше в ступор по средата на стаята. На Йонас му отне доста дълго време да приеме, че нещо наистина трайно не е наред. Мара не се къпеше, отказваше да свали тениската със заека, отблъскваше всякакви опити за физически контакт. Когато октомври дойде, му стана ясно, че явно не мислеше да стъпва в университета. Отвреме навреме изчезваше за няколко дни, после се покатерваше през перваза като разпердушинена птица, хапваше малко хляб и заспиваше на дивана. Сънят ѝ беше придружен от непрекъснато бълнуване. Тениската ставаше все по-мръсна, лицето на заека беше покрито с кал, пот и кой знае какво, малки трънчета се бяха забили в плата и раздираха кожата ѝ. Това заешко лице се взираше в него – ту тъжно и укорително, ту ехидно и заплашително. Лицето на Мара пък все повече се изпразваше от емоции. Ужасът се настани в сърцето на Йонас трайно, безсънието също. Когато все пак успееше да заспи, го будеха тежки кошмари и го захвърляха насила сред остатъците от щастието му, сякаш имаше нещо за вършене там.

Обади се на родителите ѝ, а после в психиатрията, на първи ноември. Оттам нататък животът му продължи да се скапва на редовни порции. Проклетата световна пандемия беше най-лесно смилаемата от тях. Хубавото беше, че вече май не му пукаше. 

Затова и зомби-заекът не го уплаши. Снощи беше   унищожил десетина бири. Или може би ЛСД-то беше разбило и неговата психика и той едва сега го забелязваше. За първи път, вместо да се самосъжалява или да мрънка, се зачуди какво ѝ беше на Мара с нейното шизофренично разстройство, което не реагираше добре на лекарства и терапии, което дори се влошаваше. За пръв път се запита как изглежда светът, който тя обитава. Със сигурност по-добре от неговия. За какво ѝ е да се връща?

Ръката с шината, държаща кощницата, го болеше, но Йонас се изправи от мислите си и се опита да изглежда колкото се може по-решителен. Фокусира се върху видението пред себе си. Имаше поразително реална, влажна, лигава кожа. Явно не се движеше много-много, освен когато туловището му произвеждаше тежките мучащи балади. Понеже очи липсваха, а главата беше изкривена на няколко места, Йонас не можеше да определи дали нещото изпитва интерес към него или просто си стои там. Под разкъсания целофан, парчетата шоколад и лигите се виждаше логото на фирма Лунд. Като момче обичаше да краде от техния сортимент. После задраскваше н-то в логото с черен маркер и разнасяше новия си продукт – Луд шоколад- из квартала под възхитените погледи на по-малките деца. И той, и приятелите му, намираха това за много смешно.

  • Махай се, измислена гадост такава. 

Нещото се извърна към него. Това, което беше смятал за лице, се оказа задната част на главата. Сега предната, която не изглеждаше по-симпатично, се опули към него с две големи тъмни дупки, през които се виждаше нещо. Имаше нещо блестящо във вътрешността на тази полусмазана глава. Йонас инстинктивно се приближи към заека, за да види по-добре.

  • Мууууу.
  • Стига бе. Зайците не мучат. Само на такава тъпотия ли е способна фантазията ми?
  • Добре де, извинявай. Исках да се пошегувам. Знам колко много мразиш великденския комерс. Йонас, аз съм.

Сега стана наистина гадно, защото това беше гласът на Мара. Лек и весел бликаше от кухините на заека. 

  • Да бе. А аз съм шизофреник. 
  • Не си, Йонас. Шизофренията изключва саморефлексия. Чел си достатъчно, би трябвало да знаеш.

Наистина беше прочел какво ли не в първите седмици след диагнозата ѝ. След това престана да чете и започна да пие.

  • Как са вашите? 
  • Мара, честно? Първото нещо, което ме питаш след толкова много време, е как са нашите, докато се криеш в зомби-шоколадов заек по средата на супермаркета? Как да те взема на сериозно? Тоест себе си, как да взема себе си на сериозно? По дяволите, няма да те наричам повече Мара, никаква Мара не си. Изчезвай, махай се, остави ме на мира.
  • Ще се махна, ако ми обещаеш да се грижиш за тях. Явно не мислиш за това, но нали ти е ясно, че и двамата са рискова група за вируса? 
  • А аз пък съм рискова група за тъгата.
  • Можеш просто да си сложиш маската и ръкавиците, когато излизаш. И да престанеш да поркаш бира с онази сган от полумъртви алкохолици. Стой си вкъщи. Какво направи със саксиите ми?
  • Изхвърлих ги.
  • Глупак.
  • Майка ти не ги искаше. 
  • А ти какво, беше твърде зает, за да ги поливаш?

  • Извинете, бихте ли се придвижил към касата? Чакаме ви вече повече от час.

Дебеланата със сигналния елек стоеше пред него и размахваше малката си подпухнала длан пред лицето му, за да го събуди. Йонас се стресна и послушно нареди съдържанието на кошницата си върху лентата. Притесни се дали ще има достатъчно пари в картата си, за да плати всичко, но когато касиерката му подаде касовата бележка с нещо като гънки на усмивка под маската, той се осмели и каза:

  • Извинете, ще искам и една кофичка мушкато.