Разказват ми, че Девата издъхнала
сред пир, на маса с кървави меса,
и сянката ѝ се родила там
с престилка, със разрошена коса,
в обятията от сиво.
Девата загина и това
не се намести даже във историята.
Трагедията няма запетайки
и други препинателни, и кой
ли ще посмее без опори
да пише, да я диша?
Лесно е без дъх да се говори.
Какво научих всъщност?
Че светът зависи. Случайността
увисва като прилеп тук и там, а нощем
раздават се случайно имената.
И местата им. И още:
Девата си тръгна със невинност,
но вина изпитват близките ѝ хора.
Светът е натежал и неподвижен,
Христос е с главоболие, Светият Дух –
сред вечна пролет, с пролетна умора.
Сред този вой от празнота дойде слуха,
че Девата лишена е от тяло,
а блудницата – двойна, наедряла,
в леглото си сред меките прозявки…
Не, нищо не излиза от това,
ни притча, нито параграф.
В хипотенузата на онзи свят триъгълник
стои, неизчислен, сънят.
На метър от смъртта.
Това ли ни побърква?
Изглежда Девата наистина умря.
Там, дето времето безмълвно е,
едва ли има шанс да разбера
защо. Бог също във плача е на Мария.
Той себе си изтрива с преподреждане.
Разменя бебета с утроби, декантира
бутилките на новото. Мълчи надеждата.
Но който чуе, няма да забрави,
и който ослепее, уж проглеждал…
Коленичим и неволно се изреждаме
да бъдем нея и да бъдем воя ѝ.
Но няма на кого да се обидим.
Това сме ние, само неразбиращо
се струпват облаци върху тъгата ни –
изкормено, разцъфналото зрелище
на зрелостта. Умря коя?
Учителката, лелката, приятелката?
С избръснати крака, с чорапогащник,
вероятно и с червило, вчера купено.
Пирът на малките неща,
на ни едно петно във мивката,
на ни едно…
Кърви, което си е тръгнало.
