Кърви, която си е тръгнала

Разказват ми, че Девата издъхнала

сред пир, на маса с кървави меса,

и сянката  ѝ се родила там

с престилка, със разрошена коса,

в обятията от сиво.

Девата загина и това

не се намести даже във историята.

Трагедията няма запетайки

и други препинателни, и кой

ли ще посмее без опори

да пише, да я диша?

Лесно е без дъх да се говори.

Какво научих всъщност?

Че светът зависи. Случайността

увисва като прилеп тук и там, а нощем

раздават се случайно имената.

И местата им. И още:

Девата си тръгна със невинност,

но вина изпитват близките ѝ хора.

Светът е натежал и неподвижен,

Христос е с главоболие, Светият Дух –

сред вечна пролет, с пролетна умора.

Сред този вой от празнота дойде слуха,

че Девата лишена е от тяло,

а блудницата – двойна, наедряла,

в леглото си сред меките прозявки…

Не, нищо не излиза от това,

ни притча, нито параграф.

В хипотенузата на онзи свят триъгълник

стои, неизчислен, сънят.

На метър от смъртта.

Това ли ни побърква?

Изглежда Девата наистина умря.

Там, дето времето безмълвно е,

едва ли има шанс да разбера

защо. Бог също във плача е на Мария.

Той себе си изтрива с преподреждане.

Разменя бебета с утроби, декантира

бутилките на новото. Мълчи надеждата.

Но който чуе, няма да забрави,

и който ослепее, уж проглеждал…

Коленичим и неволно се изреждаме

да бъдем нея и да бъдем воя ѝ.

Но няма на кого да се обидим.

Това сме ние, само неразбиращо

се струпват облаци върху тъгата ни –

изкормено, разцъфналото зрелище

на зрелостта. Умря коя?

Учителката, лелката, приятелката?

С избръснати крака, с чорапогащник,

вероятно и с червило, вчера купено.

Пирът на малките неща,

на ни едно петно във мивката,

на ни едно…

Кърви, което си е тръгнало.

Обвивката е цяла

Обвивката е цяла. Неразрязана,

опазена от зъбите на случая.

И само сънищата ми показват

следи от лапите на бесни кучета.

Обвивката е цяла. И не е била

прониквана от нещо по-сериозно от

ръждясалата в края си игла

на нервния стремеж към невъзможното.

Обвивката е цяла. Незасегната

от шевната машина на историята,

памука вътре в мен обвива стегнато.

И само аз ще знам кога да я разпоря.

Нали?

Човек нали изпъва траекторията си,

чертае се с разходките сред бягащото време,

затваря от незнание вратите си отворени

и спъва се във мястото, което е заемал?

Човек нали се пише в небесата си,

поставя там надежди – птичи запетайки,

но срича все по-детски стъпките в земята,

която все по-малко

и все по-малко място му оставя?

Създател

Все по-странно подреждаш планетите.

Не че вярвам във тях. Но ти – да.

Настояваш страха да усетя

под душащата длан на дъжда,

който плисва по сухото искане,

подредено в парцели земя.

Нелогичното време притиска ме

към космическата ти тишина,

където сега наблюдавам

как разместваш планетите сам.

Знам:

аз не бива да заздравявам,

да изсъхвам (като надпис

със светеща в мрака боя).

Аз не бива да заздравявам,

имаш нужда от мен и кръвта ми.

Все по-странно подреждаш ми раните.

Все по-дълго бездейна стоя.

Почивен ден за революцията

В събота разхождаме си кучетата,

които всъщност нямаме, говорим си

за изгрева със сънена научност,

обсъждаме ритмичното във чувствата

и тежкото присъствие на фразите,

които под ръка са ни останали.

В събота не почваме възстания.

Ante Patrum

Бреме не, но много зряло,

плътно време

и нова точка, нова

ос за същото въртене.

Натежават само костите.

Мозъкът прокапва в ханша –

като в казан с бензин и плът

и огън,

разтваря се до нещо друго.

Нощем

божественото семе

с работливо нетърпение

бучи

и разполовява

и споява чудото.

Свивам се на топка

край корема си,

с език прокарвам линии

в това, което съм

и ще съм,

прокарвам новите артерии

и вени,

завършвам дълго,

но несложно изречение,

започнато насън.

Съвсем ритмично плува

пулса ми

в това море.

Вероятно съм пристанище

за слънцето.

Пристанище за новите

течения.

От под водата се надига изгрев,

петно от радост върху първа страница.

Балкония

Вятърът духа вълнение
към небето, оставя прозрачна
следа от ядосани облаци.
Свиваме се в отредената
ни вселена – балконът,
позеленял като мачта
на отдавна обърнал се кораб.
Ние пазим посоката лято,
очите ни плуват във чашите
минерална вода и сироп.
Капе захар по скуката. Нашата
траектория, готова за скок
във водата на утре, която
все по-тъмна е, все по-дълбока,
Този ден, подивял, неподрязан,
като плет плъзва и ни смълчава.
Небето – на ръб изгоряло,
в тишината се възпалява,
става много ранено и сочно,
много тежко, вселенско лилаво,
подуто от огъня в залеза.