дом, ние

тук идва ред на метонимията

така близко е до ние

под хладния дъжд и как стаята

се изпълва с чужди шумове

и няма ред за думата

в мъглата и омаята стърчим

безмълвни на балкона и

целият град и целият свят

е местоимение с две врати

едно движение стъпка обратно

е в краката ти нито един от тях

не върви към дома

тук идва ред на метонимията

генератор на електрически трептения

вечен климатик

ще хвърля този фас по дяволите

ще запаля задния двор но ти

си безстрашен и не те е еня

ене мене не

сега навън сме ние

и мисля че е несменяемо

под този дъжд ти принадлежиш

съвсем другаде но този ничий дом

сега ще коленичи

пред теб и също между редовете

Къде отиде тялото на моя див любим?
Мъглите ли покриха тежкия от зной разкош на кожата,
завоите нарязаха ли необхватната гора,
където ябълки – сърца на дребосъчета – изхранват птиците,
където меки са пътеките до щастието
и стъпките по тях се сливат в напеви за славата на някой си,
създал това, което вижда само той самичък
и под гъстите си мигли сам събира в язовир?
Къде отиде слънцето, което очертаваше блестящи обръчи
под плясъка на рибите, под скока им в пространството
на нашия общ поглед, сплел ръце срещу лика на невъзможното,
срещу променливия силует от хълмове без фокус?
Къде отиде тялото на моя див любим,
дали отплува с безпосочната вълна на вятъра,
по недовършената магистрала с дупки неизречено,
дали сега пътува, както началото пътува с хъс към края си
и както вятъра пътува без да стига някъде,
все още топъл от прегръдката на лятото
с лице червено и разплакано?
Дали го взе онази чиста светлина на утрото,
изплакнала краката си в планински бързеи,
разперила ръце над свлачища, над нощна глъб и борове,
тъй жарка да покрие всички тъмни сънища,
че е помела с потопена в жито четка и сънуваните?
Къде отиде тялото на моя див любим,
онази вкусова хармония на въздуха,
издишана със смях, презрял във гърлото,
с прашец от жълт кантарион и прегоряла под ръцете кротка хвойна,
с електричество на топла козина,
разнасяно от сенките на бледи облаци
над некартографирата територия,
над храстите – протегнати към нищото ръце,
със неопитани от никого освен от дивото малини.
Къде отиде тялото на моя див любим?

Остава

Дали да не оставя все пак някаква следа
по въздуха, събрал в юмрук града и лятото?
Нетипичен морски полъх, бликащ от фонтана,
разлят по улиците, примерно, или пък ято

от розови, двуглави, полудели гълъби,
над моста от прегъната на три история?
Или висящ от крана отпечатък –  зъбите,
захапали сърцето ми. Но ако го сторя,

как да не смутя реда или течението
на мощната река и на фланьорите
с експлозивния си жест на неизречено,
очакващо смъртта си да говори?

Така че мисля да оставя нещо по-дискретно.
Акробатен номер на три ноти в три координатни прави
и прясно разграфен маршрут към лесния
за губене сред този град-живот адрес
на времето, което ни остава.

nelly staneva, нели станева

Стрелата

Той беше светло-неспокоен, въртеше се около оста на необяснима нужда,

аз ставах тъмна от замайване, защото се въртях със него, губех ум и

потта под мишниците ми примамваше таксони караконджулски.

Въртенето не ми понася като цяло, бих могла да кажа

че колите и машините ме отвращават,

но виждах принципът им се повтаря и в човешкото,

и им прощавах, на света прощавах, за целия му шум,

за тази нужда да е шумен и ленив, щом е толкова красив в ръцете ми.

И тъкмо да изпълзи от цепката между гърдите или веждите ми

малък слузест ореол като плацента, като трето раждане,

и тъкмо да пристъпя гордо в новия си образ,

размазан по контурите, но поне от всички други мъченци прославен,

той спря и се изправи

и хукна със доволна скорост в права линия.

Кърви, която си е тръгнала

Разказват ми, че Девата издъхнала

сред пир, на маса с кървави меса,

и сянката  ѝ се родила там

с престилка, със разрошена коса,

в обятията от сиво.

Девата загина и това

не се намести даже във историята.

Трагедията няма запетайки

и други препинателни, и кой

ли ще посмее без опори

да пише, да я диша?

Лесно е без дъх да се говори.

Какво научих всъщност?

Че светът зависи. Случайността

увисва като прилеп тук и там, а нощем

раздават се случайно имената.

И местата им. И още:

Девата си тръгна със невинност,

но вина изпитват близките ѝ хора.

Светът е натежал и неподвижен,

Христос е с главоболие, Светият Дух –

сред вечна пролет, с пролетна умора.

Сред този вой от празнота дойде слуха,

че Девата лишена е от тяло,

а блудницата – двойна, наедряла,

в леглото си сред меките прозявки…

Не, нищо не излиза от това,

ни притча, нито параграф.

В хипотенузата на онзи свят триъгълник

стои, неизчислен, сънят.

На метър от смъртта.

Това ли ни побърква?

Изглежда Девата наистина умря.

Там, дето времето безмълвно е,

едва ли има шанс да разбера

защо. Бог също във плача е на Мария.

Той себе си изтрива с преподреждане.

Разменя бебета с утроби, декантира

бутилките на новото. Мълчи надеждата.

Но който чуе, няма да забрави,

и който ослепее, уж проглеждал…

Коленичим и неволно се изреждаме

да бъдем нея и да бъдем воя ѝ.

Но няма на кого да се обидим.

Това сме ние, само неразбиращо

се струпват облаци върху тъгата ни –

изкормено, разцъфналото зрелище

на зрелостта. Умря коя?

Учителката, лелката, приятелката?

С избръснати крака, с чорапогащник,

вероятно и с червило, вчера купено.

Пирът на малките неща,

на ни едно петно във мивката,

на ни едно…

Кърви, което си е тръгнало.

Обвивката е цяла

Обвивката е цяла. Неразрязана,

опазена от зъбите на случая.

И само сънищата ми показват

следи от лапите на бесни кучета.

Обвивката е цяла. И не е била

прониквана от нещо по-сериозно от

ръждясалата в края си игла

на нервния стремеж към невъзможното.

Обвивката е цяла. Незасегната

от шевната машина на историята,

памука вътре в мен обвива стегнато.

И само аз ще знам кога да я разпоря.

Нали?

Човек нали изпъва траекторията си,

чертае се с разходките сред бягащото време,

затваря от незнание вратите си отворени

и спъва се във мястото, което е заемал?

Човек нали се пише в небесата си,

поставя там надежди – птичи запетайки,

но срича все по-детски стъпките в земята,

която все по-малко

и все по-малко място му оставя?

Създател

Все по-странно подреждаш планетите.

Не че вярвам във тях. Но ти – да.

Настояваш страха да усетя

под душащата длан на дъжда,

който плисва по сухото искане,

подредено в парцели земя.

Нелогичното време притиска ме

към космическата ти тишина,

където сега наблюдавам

как разместваш планетите сам.

Знам:

аз не бива да заздравявам,

да изсъхвам (като надпис

със светеща в мрака боя).

Аз не бива да заздравявам,

имаш нужда от мен и кръвта ми.

Все по-странно подреждаш ми раните.

Все по-дълго бездейна стоя.