Разказват ми, че Девата издъхнала сред пир, на маса с кървави меса.
Архиви на етикет:поезия
Обвивката е цяла
Обвивката е цяла. Неразрязана, опазена от зъбите на случая. И само сънищата ми показват следи от лапите на бесни кучета. Обвивката е цяла. И не е била прониквана от нещо по-сериозно от ръждясалата в края си игла на нервния стремеж към невъзможното. Обвивката е цяла. Незасегната от шевната машина на историята, памука вътре в мен […]
Нали?
Човек нали изпъва траекторията си, чертае се с разходките сред бягащото време, затваря от незнание вратите си отворени и спъва се във мястото, което е заемал? Човек нали се пише в небесата си, поставя там надежди – птичи запетайки, но срича все по-детски стъпките в земята, която все по-малко и все по-малко място му оставя?
Създател
Все по-странно подреждаш планетите. Не че вярвам във тях. Но ти – да. Настояваш страха да усетя под душащата длан на дъжда, който плисва по сухото искане, подредено в парцели земя. Нелогичното време притиска ме към космическата ти тишина, където сега наблюдавам как разместваш планетите сам. Знам: аз не бива да заздравявам, да изсъхвам (като […]
Почивен ден за революцията
В събота разхождаме си кучетата, които всъщност нямаме, говорим си за изгрева със сънена научност, обсъждаме ритмичното във чувствата и тежкото присъствие на фразите, които под ръка са ни останали. В събота не почваме възстания.
Ante Patrum
Бреме не, но много зряло, плътно време и нова точка, нова ос за същото въртене. Натежават само костите. Мозъкът прокапва в ханша – като в казан с бензин и плът и огън, разтваря се до нещо друго. Нощем божественото семе с работливо нетърпение бучи и разполовява и споява чудото. Свивам се на топка край корема […]
Балкония
Вятърът духа вълнение към небето, оставя прозрачна следа от ядосани облаци. Свиваме се в отредената ни вселена – балконът, позеленял като мачта на отдавна обърнал се кораб. Ние пазим посоката лято, очите ни плуват във чашите минерална вода и сироп. Капе захар по скуката. Нашата траектория, готова за скок във водата на утре, която все […]
Див плод
Вървим, упоени от дишане, от съзнание, в слънчева облачност, сред крещящите птици. Нагазваме в храсталаци от смътно познато, там затъват в бодили краката ни. Там се къса хастара на същото наше време, разкъсва се връзката, и наново се сплита, наново. Още нищо не сме си опитали.
Пораснали
Полазват ли те гладни настроения, когато си в гората, глух и ням (от ралото на болката спасен си, но кожата ти тънка е останала)? Забиват ли се сънища в петите ти, когато се повдигаш – чист и свеж, когато да си буден се опитваш, но падаш все по-ниско сред копнежите, обрасли като плевели градината, която […]
