Билет

Vierge mais avec son air de déjà-vu
Le départ, Feu! Chatteron

Ще си тръгна оттук. Точно както тогава,
ще си тръгна в средата на месец тринайсти
със билет за глада, с място в шеста октава,
с два мокри тефтера и с чувство за край.

Ще разказвам на пътя, че няма такава
любов. Просто друга наистина няма.
Че точно тя е размекнала със дъжда си мукавата
на албума със снимки от моята смърт.
И там сега пише „Раждане“.

Че с пороя от хаос като Бог е разместила
всички стъпки, които били са планирани
от Земята, с теоремата нейна за лесния
път – геометричният, който вида ни закриля.

И ще плача, разказвайки. Разрешено е, ясно е –
щом роден си във буря, ти сам се превръщаш
в пространствено-времеви облак нещастие
с мокър, тежък багаж. Който носиш в очите си
като презаверен многократно билет за завръщане.

peri psuchês

Ако някога успея да те вдишам,
да те събера във алвеолите на този глад,
и разбира се, да не издишам после.
Упоена с кислород,
разтърсвана от най-банален порив
да те превърна в говор,
в ярко произнасяне
на неизвестното, което
убягва винаги на мислите.

Низша математика

Искам дете от тази година.
След знака за равенство

и след четен брой минуси –

сбор от реални,
(нищо че) сложни числа.
Искам простичко,
биологично доказателство
на теоремата, че тук е имало

изплувал сам от нулата

ембрион-фантазия

непрекъсната,

безбройизмерна линия.

Искам в края знак,

заключващ всичко неизказано

в писък, тоест

във начало.

Игра на завинаги

Бих осъзнала всичко, ако беше за последно.
Ако преживяното не притежаваше такава дълга сянка
и нямаше да се повтори.
Как ритаме със гумени ботуши в тъмното
кълбета светлина и как фенерчетата
все отскачат към началото на парка,
където е по-малко страшно. Рикошет
от вечерния час за малките,
но въпреки това
за двадесет и пети път сме на пързалката,
покрита с нежен за очите скреж.
И тази дива скорост на смеха ти.
И уравнението във главата ми
как лекотата изпреварва, а ти преминаваш
в тъмното като приятен сън,
който утре – винаги – ще се повтори.
Мама, двадесет и пет пъти в час или дори по-бързо.
Ще закъснеем за живот или за нещо друго,
аз ще хапя устни и ще нямам време
да зачеркна нещо по чертите
на вътрешните стаи,
и ще мечтая да напиша точно същото,
докато опъвам в десет вечерта, ноември,
напрек изтритото пространство на площадката,
един хамак. Ти питаш, тук ли ще живеем и завинаги ли?
Аз те притискам в пулса на люлеенето
и казвам
само докато го осъзная.


дом, ние

тук идва ред на метонимията

така близко е до ние

под хладния дъжд и как стаята

се изпълва с чужди шумове

и няма ред за думата

в мъглата и омаята стърчим

безмълвни на балкона и

целият град и целият свят

е местоимение с две врати

едно движение стъпка обратно

е в краката ти нито един от тях

не върви към дома

тук идва ред на метонимията

генератор на електрически трептения

вечен климатик

ще хвърля този фас по дяволите

ще запаля задния двор но ти

си безстрашен и не те е еня

ене мене не

сега навън сме ние

и мисля че е несменяемо

под този дъжд ти принадлежиш

съвсем другаде но този ничий дом

сега ще коленичи

пред теб и също между редовете

Къде отиде тялото на моя див любим?
Мъглите ли покриха тежкия от зной разкош на кожата,
завоите нарязаха ли необхватната гора,
където ябълки – сърца на дребосъчета – изхранват птиците,
където меки са пътеките до щастието
и стъпките по тях се сливат в напеви за славата на някой си,
създал това, което вижда само той самичък
и под гъстите си мигли сам събира в язовир?
Къде отиде слънцето, което очертаваше блестящи обръчи
под плясъка на рибите, под скока им в пространството
на нашия общ поглед, сплел ръце срещу лика на невъзможното,
срещу променливия силует от хълмове без фокус?
Къде отиде тялото на моя див любим,
дали отплува с безпосочната вълна на вятъра,
по недовършената магистрала с дупки неизречено,
дали сега пътува, както началото пътува с хъс към края си
и както вятъра пътува без да стига някъде,
все още топъл от прегръдката на лятото
с лице червено и разплакано?
Дали го взе онази чиста светлина на утрото,
изплакнала краката си в планински бързеи,
разперила ръце над свлачища, над нощна глъб и борове,
тъй жарка да покрие всички тъмни сънища,
че е помела с потопена в жито четка и сънуваните?
Къде отиде тялото на моя див любим,
онази вкусова хармония на въздуха,
издишана със смях, презрял във гърлото,
с прашец от жълт кантарион и прегоряла под ръцете кротка хвойна,
с електричество на топла козина,
разнасяно от сенките на бледи облаци
над некартографирата територия,
над храстите – протегнати към нищото ръце,
със неопитани от никого освен от дивото малини.
Къде отиде тялото на моя див любим?

Остава

Дали да не оставя все пак някаква следа
по въздуха, събрал в юмрук града и лятото?
Нетипичен морски полъх, бликащ от фонтана,
разлят по улиците, примерно, или пък ято

от розови, двуглави, полудели гълъби,
над моста от прегъната на три история?
Или висящ от крана отпечатък –  зъбите,
захапали сърцето ми. Но ако го сторя,

как да не смутя реда или течението
на мощната река и на фланьорите
с експлозивния си жест на неизречено,
очакващо смъртта си да говори?

Така че мисля да оставя нещо по-дискретно.
Акробатен номер на три ноти в три координатни прави
и прясно разграфен маршрут към лесния
за губене сред този град-живот адрес
на времето, което ни остава.

Стрелата

Той беше неспокоен, въртеше се около оста на необяснима нужда.

Aз ставах тъмна от замайване, защото се въртях със него, губех ум и

потта под мишниците ми примамваше таксони караконджулски.

Въртенето не ми понася като цяло, бих могла да кажа

че колите и машините ме отвращават,

но виждах принципът им се повтаря и в човешкото,

и им прощавах, на света прощавах, за целия му шум,

за тази непрестанна нужда, щом е толкова красив в ръцете ми.

И аха да изпълзи от междувеждието ми

малък слузест ореол – като плацента, като трето раждане,

и тъкмо да пристъпя гордо в мъченическия майчин образ,

размазан по контурите, но поне от векове прославен,

той спря да се върти и се изправи.

И срелна се далеч от мен, във съвършено права линия.

Кърви, която си е тръгнала

Разказват ми, че Девата издъхнала

сред пир, на маса с кървави меса,

и сянката  ѝ се родила там

с престилка, със разрошена коса,

в обятията от сиво.

Девата загина и това

не се намести даже във историята.

Трагедията няма запетайки

и други препинателни, и кой

ли ще посмее без опори

да пише, да я диша?

Лесно е без дъх да се говори.

Какво научих всъщност?

Че светът зависи. Случайността

увисва като прилеп тук и там, а нощем

раздават се случайно имената.

И местата им. И още:

Девата си тръгна със невинност,

но вина изпитват близките ѝ хора.

Светът е натежал и неподвижен,

Христос е с главоболие, Светият Дух –

сред вечна пролет, с пролетна умора.

Сред този вой от празнота дойде слуха,

че Девата лишена е от тяло,

а блудницата – двойна, наедряла,

в леглото си сред меките прозявки…

Не, нищо не излиза от това,

ни притча, нито параграф.

В хипотенузата на онзи свят триъгълник

стои, неизчислен, сънят.

На метър от смъртта.

Това ли ни побърква?

Изглежда Девата наистина умря.

Там, дето времето безмълвно е,

едва ли има шанс да разбера

защо. Бог също във плача е на Мария.

Той себе си изтрива с преподреждане.

Разменя бебета с утроби, декантира

бутилките на новото. Мълчи надеждата.

Но който чуе, няма да забрави,

и който ослепее, уж проглеждал…

Коленичим и неволно се изреждаме

да бъдем нея и да бъдем воя ѝ.

Но няма на кого да се обидим.

Това сме ние, само неразбиращо

се струпват облаци върху тъгата ни –

изкормено, разцъфналото зрелище

на зрелостта. Умря коя?

Учителката, лелката, приятелката?

С избръснати крака, с чорапогащник,

вероятно и с червило, вчера купено.

Пирът на малките неща,

на ни едно петно във мивката,

на ни едно…

Кърви, което си е тръгнало.