Vierge mais avec son air de déjà-vu Le départ, Feu! Chatteron
Ще си тръгна оттук. Точно както тогава, ще си тръгна в средата на месец тринайсти със билет за глада, с място в шеста октава, с два мокри тефтера и с чувство за край.
Ще разказвам на пътя, че няма такава любов. Просто друга наистина няма. Че точно тя е размекнала със дъжда си мукавата на албума със снимки от моята смърт. И там сега пише „Раждане“.
Че с пороя от хаос като Бог е разместила всички стъпки, които били са планирани от Земята, с теоремата нейна за лесния път – геометричният, който вида ни закриля.
И ще плача, разказвайки. Разрешено е, ясно е – щом роден си във буря, ти сам се превръщаш в пространствено-времеви облак нещастие с мокър, тежък багаж. Който носиш в очите си като презаверен многократно билет за завръщане.
Ако някога успея да те вдишам, да те събера във алвеолите на този глад, и разбира се, да не издишам после. Упоена с кислород, разтърсвана от най-банален порив да те превърна в говор, в ярко произнасяне на неизвестното, което убягва винаги на мислите.
Бих осъзнала всичко, ако беше за последно. Ако преживяното не притежаваше такава дълга сянка и нямаше да се повтори. Как ритаме със гумени ботуши в тъмното кълбета светлина и как фенерчетата все отскачат към началото на парка, където е по-малко страшно. Рикошет от вечерния час за малките, но въпреки това за двадесет и пети път сме на пързалката, покрита с нежен за очите скреж. И тази дива скорост на смеха ти. И уравнението във главата ми как лекотата изпреварва, а ти преминаваш в тъмното като приятен сън, който утре – винаги – ще се повтори. Мама, двадесет и пет пъти в час или дори по-бързо. Ще закъснеем за живот или за нещо друго, аз ще хапя устни и ще нямам време да зачеркна нещо по чертите на вътрешните стаи, и ще мечтая да напиша точно същото, докато опъвам в десет вечерта, ноември, напрек изтритото пространство на площадката, един хамак. Ти питаш, тук ли ще живеем и завинаги ли? Аз те притискам в пулса на люлеенето и казвам само докато го осъзная.
Къде отиде тялото на моя див любим? Мъглите ли покриха тежкия от зной разкош на кожата, завоите нарязаха ли необхватната гора, където ябълки – сърца на дребосъчета – изхранват птиците, където меки са пътеките до щастието и стъпките по тях се сливат в напеви за славата на някой си, създал това, което вижда само той самичък и под гъстите си мигли сам събира в язовир? Къде отиде слънцето, което очертаваше блестящи обръчи под плясъка на рибите, под скока им в пространството на нашия общ поглед, сплел ръце срещу лика на невъзможното, срещу променливия силует от хълмове без фокус? Къде отиде тялото на моя див любим, дали отплува с безпосочната вълна на вятъра, по недовършената магистрала с дупки неизречено, дали сега пътува, както началото пътува с хъс към края си и както вятъра пътува без да стига някъде, все още топъл от прегръдката на лятото с лице червено и разплакано? Дали го взе онази чиста светлина на утрото, изплакнала краката си в планински бързеи, разперила ръце над свлачища, над нощна глъб и борове, тъй жарка да покрие всички тъмни сънища, че е помела с потопена в жито четка и сънуваните? Къде отиде тялото на моя див любим, онази вкусова хармония на въздуха, издишана със смях, презрял във гърлото, с прашец от жълт кантарион и прегоряла под ръцете кротка хвойна, с електричество на топла козина, разнасяно от сенките на бледи облаци над некартографирата територия, над храстите – протегнати към нищото ръце, със неопитани от никого освен от дивото малини. Къде отиде тялото на моя див любим?
Дали да не оставя все пак някаква следа по въздуха, събрал в юмрук града и лятото? Нетипичен морски полъх, бликащ от фонтана, разлят по улиците, примерно, или пък ято
от розови, двуглави, полудели гълъби, над моста от прегъната на три история? Или висящ от крана отпечатък – зъбите, захапали сърцето ми. Но ако го сторя,
как да не смутя реда или течението на мощната река и на фланьорите с експлозивния си жест на неизречено, очакващо смъртта си да говори?
Така че мисля да оставя нещо по-дискретно. Акробатен номер на три ноти в три координатни прави и прясно разграфен маршрут към лесния за губене сред този град-живот адрес на времето, което ни остава.
Нели Станева 