Всяка вечер

бял петел

кълве конците на луната.

Някъде към два

в небето

се изсипват семена.

И който лапнал, лапнал.

Празна купа – сутринта.

Той беше светло-неспокоен, въртеше се около оста на необяснима нужда,

аз ставах тъмна от замайване, защото се въртях със него, губех ум и

потта под мишниците ми примамваше таксони караконджулски.

Въртенето не ми понася като цяло, бих могла да кажа

че колите и машините ме отвращават,

но виждах принципът им се повтаря и в човешкото,

и им прощавах, на света прощавах, за целия му шум,

за тази нужда да е шумен и ленив, щом е толкова красив в ръцете ми.

И тъкмо да изпълзи от цепката между гърдите или веждите ми

малък слузест ореол като плацента, като трето раждане,

и тъкмо да пристъпя гордо в новия си образ,

размазан по контурите, но поне от всички други мъченци прославен,

той спря и се изправи

и хукна със доволна скорост в права линия.

Разказват ми, че Девата издъхнала

сред пир, на маса с кървави меса,

и сянката  ѝ се родила там

с престилка, със разрошена коса,

в обятията от сиво.

Девата загина и това

не се намести даже във историята.

Трагедията няма запетайки

и други препинателни, и кой

ли ще посмее без опори

да пише, да я диша?

Лесно е без дъх да се говори.

Какво научих всъщност?

Че светът зависи. Случайността

увисва като прилеп тук и там, а нощем

раздават се случайно имената.

И местата им. И още:

Девата си тръгна със невинност,

но вина изпитват близките ѝ хора.

Светът е натежал и неподвижен,

Христос е с главоболие, Светият Дух –

сред вечна пролет, с пролетна умора.

Сред този вой от празнота дойде слуха,

че Девата лишена е от тяло,

а блудницата – двойна, наедряла,

в леглото си сред меките прозявки…

Не, нищо не излиза от това,

ни притча, нито параграф.

В хипотенузата на онзи свят триъгълник

стои, неизчислен, сънят.

На метър от смъртта.

Това ли ни побърква?

Изглежда Девата наистина умря.

Там, дето времето безмълвно е,

едва ли има шанс да разбера

защо. Бог също във плача е на Мария.

Той себе си изтрива с преподреждане.

Разменя бебета с утроби, декантира

бутилките на новото. Мълчи надеждата.

Но който чуе, няма да забрави,

и който ослепее, уж проглеждал…

Коленичим и неволно се изреждаме

да бъдем нея и да бъдем воя ѝ.

Но няма на кого да се обидим.

Това сме ние, само неразбиращо

се струпват облаци върху тъгата ни –

изкормено, разцъфналото зрелище

на зрелостта. Умря коя?

Учителката, лелката, приятелката?

С избръснати крака, с чорапогащник,

вероятно и с червило, вчера купено.

Пирът на малките неща,

на ни едно петно във мивката,

на ни едно…

Кърви, което си е тръгнало.

Обвивката е цяла. Неразрязана,

опазена от зъбите на случая.

И само сънищата ми показват

следи от лапите на бесни кучета.

Обвивката е цяла. И не е била

прониквана от нещо по-сериозно от

ръждясалата в края си игла

на нервния стремеж към невъзможното.

Обвивката е цяла. Незасегната

от шевната машина на историята,

памука вътре в мен обвива стегнато.

И само аз ще знам кога да я разпоря.

Човек нали изпъва траекторията си,

чертае се с разходките сред бягащото време,

затваря от незнание вратите си отворени

и спъва се във мястото, което е заемал?

Човек нали се пише в небесата си,

поставя там надежди – птичи запетайки,

но срича все по-детски стъпките в земята,

която все по-малко

и все по-малко място му оставя?

Все по-странно подреждаш планетите.

Не че вярвам във тях. Но ти – да.

Настояваш страха да усетя

под душащата длан на дъжда,

който плисва по сухото искане,

подредено в парцели земя.

Нелогичното време притиска ме

към космическата ти тишина,

където сега наблюдавам

как разместваш планетите сам.

Знам:

аз не бива да заздравявам,

да изсъхвам (като надпис

със светеща в мрака боя).

Аз не бива да заздравявам,

имаш нужда от мен и кръвта ми.

Все по-странно подреждаш ми раните.

Все по-дълго бездейна стоя.

В събота разхождаме си кучетата,

които всъщност нямаме, говорим си

за изгрева със сънена научност,

обсъждаме ритмичното във чувствата

и тежкото присъствие на фразите,

които под ръка са ни останали.

В събота не почваме възстания.