Човек нали изпъва траекторията си,
чертае се с разходките сред бягащото време,
затваря от незнание вратите си отворени
и спъва се във мястото, което е заемал?
Човек нали се пише в небесата си,
поставя там надежди – птичи запетайки,
но срича все по-детски стъпките в земята,
която все по-малко
и все по-малко място му оставя?
Все по-странно подреждаш планетите.
Не че вярвам във тях. Но ти – да.
Настояваш страха да усетя
под душащата длан на дъжда,
който плисва по сухото искане,
подредено в парцели земя.
Нелогичното време притиска ме
към космическата ти тишина,
където сега наблюдавам
как разместваш планетите сам.
Знам:
аз не бива да заздравявам,
да изсъхвам (като надпис
със светеща в мрака боя).
Аз не бива да заздравявам,
имаш нужда от мен и кръвта ми.
Все по-странно подреждаш ми раните.
Все по-дълго бездейна стоя.
В събота разхождаме си кучетата,
които всъщност нямаме, говорим си
за изгрева със сънена научност,
обсъждаме ритмичното във чувствата
и тежкото присъствие на фразите,
които под ръка са ни останали.
В събота не почваме възстания.
Бреме не, но много зряло,
плътно време
и нова точка, нова
ос за същото въртене.
Натежават само костите.
Мозъкът прокапва в ханша –
като в казан с бензин и плът
и огън,
разтваря се до нещо друго.
Нощем
божественото семе
с работливо нетърпение
бучи
и разполовява
и споява чудото.
Свивам се на топка
край корема си,
с език прокарвам линии
в това, което съм
и ще съм,
прокарвам новите артерии
и вени,
завършвам дълго,
но несложно изречение,
започнато насън.
Съвсем ритмично плува
пулса ми
в това море.
Вероятно съм пристанище
за слънцето.
Пристанище за новите
течения.
От под водата се надига изгрев,
петно от радост върху първа страница.
Вятърът духа вълнение
към небето, оставя прозрачна
следа от ядосани облаци.
Свиваме се в отредената
ни вселена – балконът,
позеленял като мачта
на отдавна обърнал се кораб.
Ние пазим посоката лято,
очите ни плуват във чашите
минерална вода и сироп.
Капе захар по скуката. Нашата
траектория, готова за скок
във водата на утре, която
все по-тъмна е, все по-дълбока,
Този ден, подивял, неподрязан,
като плет плъзва и ни смълчава.
Небето – на ръб изгоряло,
в тишината се възпалява,
става много ранено и сочно,
много тежко, вселенско лилаво,
подуто от огъня в залеза.
Вървим, упоени от дишане,
от съзнание, в слънчева облачност,
сред крещящите птици. Нагазваме
в храсталаци от смътно познато,
там затъват в бодили краката ни.
Там се къса хастара на същото
наше време, разкъсва се връзката,
и наново се сплита, наново.
Още нищо не сме си опитали.
Полазват ли те гладни настроения,
когато си в гората, глух и ням
(от ралото на болката спасен си,
но кожата ти тънка е останала)?
Забиват ли се сънища в петите ти,
когато се повдигаш – чист и свеж,
когато да си буден се опитваш,
но падаш все по-ниско сред копнежите,
обрасли като плевели градината,
която ти нарекъл си земя,
пораснали от труса на годините,
които изживя, но не разбра?
