автор
Оправѝ нещата.
Напиши:
Вали.
Напиши:
Един жълт балон прекосява локва.
По пешеходната пътека
човек носи чадъра си като букет.
Напиши:
Поне десет изящни балкона наоколо.
От тях особено смело надвесва се тъмното.
Напиши:
Четох слаба поезия,
дори не беше поезия,
но как да изляза,
вали.
Бих осъзнала всичко, ако беше за последно.
Ако преживяното не притежаваше такава дълга сянка
и нямаше да се повтори.
Как ритаме със гумени ботуши в тъмното
кълбета светлина и как фенерчетата
все отскачат към началото на парка,
където е по-малко страшно. Рикошет
от вечерния час за малките,
но въпреки това
за двадесет и пети път сме на пързалката,
покрита с нежен за очите скреж.
И тази дива скорост на смеха ти.
И уравнението във главата ми
как лекотата изпреварва, а ти преминаваш
в тъмното като приятен сън,
който утре – винаги – ще се повтори.
Мама, двадесет и пет пъти в час или дори по-бързо.
Ще закъснеем за живот или за нещо друго,
аз ще хапя устни и ще нямам време
да зачеркна нещо по чертите
на вътрешните стаи,
и ще мечтая да напиша точно същото,
докато опъвам в десет вечерта, ноември,
напрек изтритото пространство на площадката,
един хамак. Ти питаш, тук ли ще живеем и завинаги ли?
Аз те притискам в пулса на люлеенето
и казвам
само докато го осъзная.
тук идва ред на метонимията
така близко е до ние
под хладния дъжд и как стаята
се изпълва с чужди шумове
и няма ред за думата
в мъглата и омаята стърчим
безмълвни на балкона и
целият град и целият свят
е местоимение с две врати
едно движение стъпка обратно
е в краката ти нито един от тях
не върви към дома
тук идва ред на метонимията
генератор на електрически трептения
вечен климатик
ще хвърля този фас по дяволите
ще запаля задния двор но ти
си безстрашен и не те е еня
ене мене не
сега навън сме ние
и мисля че е несменяемо
под този дъжд ти принадлежиш
съвсем другаде но този ничий дом
сега ще коленичи
пред теб и също между редовете
Той беше неспокоен, въртеше се около оста на необяснима нужда.
Aз ставах тъмна от замайване, защото се въртях със него, губех ум и
потта под мишниците ми примамваше таксони караконджулски.
Въртенето не ми понася като цяло, бих могла да кажа
че колите и машините ме отвращават,
но виждах принципът им се повтаря и в човешкото,
и им прощавах, на света прощавах, за целия му шум,
за тази непрестанна нужда, щом е толкова красив в ръцете ми.
И аха да изпълзи от междувеждието ми
малък слузест ореол – като плацента, като трето раждане,
и тъкмо да пристъпя гордо в мъченическия майчин образ,
размазан по контурите, но поне от векове прославен,
той спря да се върти и се изправи.
И срелна се далеч от мен, във съвършено права линия.
Кипяща като чайник –
красотата на
познатите неща.
Но огънят не се запалва
сам.
Водопади се стичат
директно от белия облак.
Тук иначе рядко вали.
Дете,
докато все още си
промълвено обещание,
което се е сбъднало
в миналото
в бъдещето
и сега
все още си във мен,
където съм по-малко
но и повече съм в теб
за теб, дете, за теб
не пея вече
je ne regrette rien
защото всъщност много съжалявам
че себе си не съжалих
по-рано
трябва да ти кажа – аз
оставих те да чакаш
в ъгъла на тялото
да чакаш да се появя
а аз броях перата си
а птиците кълвяха ме
не бях една от тях, не бях,
била съм тигър, а сега
за теб, дете, сега изяждам
трупове, сърца
и витамини
и страховете на света,
нали
да не би да ме подмине
миналото
ах, дете
в корема ми, ритни ме
идва времето ни
аз съм две
с теб кръвта ми става
синя, синя, синя.
плуваме
виждаме другия свят в обратната страна на мислите си
виждаме отражения, които биха могли да бъдат и чужди
чужди сме си, но близки на отраженията
виждаме другите, а всъщност себе си
копираме се и копията се наслояват, неподредени, разпъснати, филтрирани от многобройността си
превръщаме се във филтри на себе си, в очи за очите си, ослепели
крием се в многобройността на личността си, в сливането със света без да го чувстваме
търсим нещо в сънищата си, което тежи върху спящото тяло
подреждаме се и разреждаме реда си с течния хаос на мислите
плуваме
обратно към рибата Бог
същността ми
е в яйцето
вечно счупеното е
аз съм кръв и
от ръцете
ми от мускули и вени
се разливат
настроения
са началото и края
съм невинна
до обсебеност
и разтегнала
годините
съм за тебе
алеф бик и
нежна нежна
до чупливост
същността ми
изпреварва
рани
викове
отдавна
победила съм
защото
вечно губя
и отдавна
съм наивна
Алеф але не
и усещам
друга същност
и начало
съм безсилна.
Моля, изберете идентичност!
(стига вече, още се обличам)
Моля, изберете идентичност!
Времето за избор ви изтича!
(нямам време, слънцето пробива
влажната възбуда на мъглата,
в нея се опитвам да се скрия,
в многото нюанси от неясност)
Моля, изберете идентичност!
Моля, изключете си тъгата!
(искам на мъглата да приличам).
Нели Станева