дом, ние

тук идва ред на метонимията

така близко е до ние

под хладния дъжд и как стаята

се изпълва с чужди шумове

и няма ред за думата

в мъглата и омаята стърчим

безмълвни на балкона и

целият град и целият свят

е местоимение с две врати

едно движение стъпка обратно

е в краката ти нито един от тях

не върви към дома

тук идва ред на метонимията

генератор на електрически трептения

вечен климатик

ще хвърля този фас по дяволите

ще запаля задния двор но ти

си безстрашен и не те е еня

ене мене не

сега навън сме ние

и мисля че е несменяемо

под този дъжд ти принадлежиш

съвсем другаде но този ничий дом

сега ще коленичи

пред теб и също между редовете

nelly staneva, нели станева

Стрелата

Той беше светло-неспокоен, въртеше се около оста на необяснима нужда,

аз ставах тъмна от замайване, защото се въртях със него, губех ум и

потта под мишниците ми примамваше таксони караконджулски.

Въртенето не ми понася като цяло, бих могла да кажа

че колите и машините ме отвращават,

но виждах принципът им се повтаря и в човешкото,

и им прощавах, на света прощавах, за целия му шум,

за тази нужда да е шумен и ленив, щом е толкова красив в ръцете ми.

И тъкмо да изпълзи от цепката между гърдите или веждите ми

малък слузест ореол като плацента, като трето раждане,

и тъкмо да пристъпя гордо в новия си образ,

размазан по контурите, но поне от всички други мъченци прославен,

той спря и се изправи

и хукна със доволна скорост в права линия.

Животинско царство

Дете,

докато все още си

промълвено обещание,

което се е сбъднало

в миналото

в бъдещето

и сега

все още си във мен,

където съм по-малко

но и повече съм в теб

за теб, дете, за теб

не пея вече

je ne regrette rien

защото всъщност много съжалявам

че себе си не съжалих

по-рано

трябва да ти кажа – аз

оставих те да чакаш

в ъгъла на тялото

да чакаш да се появя

а аз броях перата си

а птиците кълвяха ме

не бях една от тях, не бях,

била съм тигър, а сега

за теб, дете, сега изяждам

трупове, сърца

и витамини

и страховете на света,

нали

да не би да ме подмине

миналото

ах, дете

в корема ми, ритни ме

идва времето ни

аз съм две

с теб кръвта ми става

синя, синя, синя.

Аквариум

плуваме

виждаме другия свят в обратната страна на мислите си

виждаме отражения, които биха могли да бъдат и чужди

чужди сме си, но близки на отраженията

виждаме другите, а всъщност себе си

копираме се и копията се наслояват, неподредени, разпъснати, филтрирани от многобройността си

превръщаме се във филтри на себе си, в очи за очите си, ослепели

крием се в многобройността на личността си, в сливането със света без да го чувстваме

търсим нещо в сънищата си, което тежи върху спящото тяло

подреждаме се и разреждаме реда си с течния хаос на мислите 

плуваме

обратно към рибата Бог

Алеф (א) – заклинание

същността ми

е в яйцето

вечно счупеното е

аз съм кръв и

от ръцете

ми от мускули и вени

се разливат

настроения

са началото и края

съм невинна

до обсебеност

и разтегнала

годините

съм за тебе

алеф бик и

нежна нежна

до чупливост

същността ми

изпреварва

рани

викове

отдавна

победила съм

защото

вечно губя

и отдавна

съм наивна

Алеф але не

и усещам

друга същност

и начало

съм безсилна.

Emergency Message

Моля, изберете идентичност!

(стига вече, още се обличам)

Моля, изберете идентичност!

Времето за избор ви изтича!

(нямам време, слънцето пробива

влажната възбуда на мъглата,

в нея се опитвам да се скрия,

в многото нюанси от неясност)

Моля, изберете идентичност!

Моля, изключете си тъгата!

(искам на мъглата да приличам).

Homo Deus

Убедена съм, че нищо повече не съществува,

и лесно беше – просто

скъсах кабела на погледа,

и спрях да прожектирам чудото.

От тази сила

само ми се разтреперват костите.