joie de vivre язовир и как светлината следва погледа ти и въжетата на мрака омотани в тази памет и отлично оросяване на пръстите и ще те закарам да разбира се и как си имаш ли достатъчно и ето виж с очи на изгрев и да спокойно поплачи си това си е съвсем наред човешко е и дърпаш нишката а човеците освен че плачат са и смели така че ето пътища а времето лети напред и нежна калибрация и знаеш ли че вероятно всичко е възможно и още малко вино с което може но и можеше и ето музика за всеки вид падеж и обясненията и животните и ровенето също всички вечери и пет вечери с ударение на друго място или даже повече и ярко удоволствие от обитаване на кожата и на фантазията и на света под нея и дори приятен страх и вече толкова години човешки стан на мястото на мачтата и да знаеш
Този ден е топла, потна длан около шията ми. Трепери. Или шията ми трепери. Или погледът ми трепери и размества точките, в които умората все още не се е настанила. Те са точно три, но три опорни топки са повече от достатъчно.
Така се усеща въздухът – пресичат го кратки отблясъци от безсъзнание. Като мрамор. Като онези батик дрехи от шейсетте. Или бяха от седемдесетте? Застинали в гардеробите, издути, но без тела, които да ги изпълват.
Наистина ли съм родена през осемдесетте? Тогава батикът вече е бил мухлясал. Никакво усещане за време. Какво животно съм.
Не се научих да спя по четири часа на денонощие и да се чувствам добре (или май да чувствам каквото и да е въобще). Срамувам се, защото има толкова много неща за правене.
Когато имам тук-там свободен ден, питам О какво му се прави. Kaffee trinken gehen, казва, защото явно аз съм го казвала достатъчно. И градът ни глътва. Толкова много места, където да бъдеш, толкова много фонтани, в които да хвърляш камъчета, толкова много фурни с кроасани, ресторанти с димящи купи солена храна и градини с катерушки, които са всеки ден различни, сякаш всяка нощ реалността се споява в тъмен пластелин и бива наново изградена сутринта в подобни, но не съвсем еднакви форми. Времето от 9 до 9 съвсем не стига. Когато се приберем, съм тъй нежно уморена, но трябва да изпея сто пъти „време е за сън“ ( тоест Аз съм Сънчо), преди да мога да се облегна на парапета с цигара в ръка и тишина между ушите. Просъскват само нишките безсъзнание, наносекундите, в които изключвам, задрасквам картината, надрасквам плочата. Мисля за мисловната картина на О, когато той изрича „време“. Представям си я като нещо безформено, пластелиново.
Мисленето като цяло предразполага към изчисления. В повечето случаи свършва там, безславно.
Обичаме да седим върху мраморните плочи пред един музей. Аз пия кафе от непластмасова чаша и гледам хората, които минават, той лежи по гръб върху хладната плът или събира листа и фасове и ги изхвърля в кошчето до входа.
Когато видим деца, които са горе-долу толкова рошави и прашни колкото О, веднага скачаме и крещим hallo! Обикновено това води до шумно пиене на кафе в двора на някое ново кафене, където има нови катерушки и съвсем различни камъчета. Родителите на тези деца носят понякога батик.
Никога не съм прекалявала количествено и честотно с каквото и да е – храна, алкохол или дрога. Кафето е единственото изключение. Срамувам се от себе си, защото всъщност съм толкова уморена.
Може би пицата също е изключение. Едно от удоволствията на това да си от малка, неизвестна страна – келнерът от миниатюрния италиански ресторант до нас от години вярва, че фамилията ми е Искампицова и че това е съвсем нормална българска фамилия. Дали има нещо общо с пицата, попита веднъж. Съвсем не, отговорих.
Понякога в 22 часа решавам да си боядисам косата. На балкона е толкова светло и искам да се слея с това лято по всякакъв начин, дори оптически. Чувам първата гръмотевица и тогава виждам цепката в мрамора. Но какво хладно щастие е това да разбъркаш реда на нещата!
Нели Станева 