Mauvaise foi

Единственото, което не се променя, е твърдата ми убеденост, че живея най-добрия от всички възможни животи. Меката ми убеденост по други въпроси използвам за тесто за нервни кризи, недовършени стихотворения и други нетрайни феномени. От люлката нататък съм изтъкана от конструктивизъм, но не вярвам в тъканта си, не вярвам в сезоните и четирисмислията, нито в паметта (и тя не вярва в мен). Вярвам в дъха на древното, който ме пронизва във все по-често случващите ми се моменти на яснота, в това, което не съм преживяла, но е в мен и опъва линиите на мисленето ми. Това не е колективно съзнание, но не е и мое, и е стабилно като небе без атмосфера и също толкова интересно и плашещо.

А иначе нищо ново под слънцето, но много ново над и отвъд.

Събота

В събота си купувам маслини от будката на един лъщящ грък, който носи кожено яке с избродирано в златно лого на импорт фирмата си дори през лятото. Той седи върху казан от зехтин, които, подозирам, е пълен или наистина със зехтин, който попива в него и овлажнява кожата му, или с някаква контрабанда, защото е малко вероятно той да изседява протяжните часове на съботата така стоически само заради мижавия оборот, който прави. До него се разгъват километри сергии на семейства Бури, Херциг и Лейбундгут, безкрайни националистически знамена от сирена, млека, яйца, картофи и свръх био котлети от крави, които са спали в едно легло с децата на семействата, които са ги заклали.

Гъркът си е съвсем самичък с лошото си настроение, но маслините му са бомба. Също така изсушените домати в зехтин с чесън, чили и магданоз. Никога не благодари, когато някой купи нещо от него. Сякаш знае, че стоката му е достатъчна. Това въобще не се харесва на швейцарците, на мен също не би по принцип, но в този случай маслините замазват всичко.

Малко по-нататък е мобилната пекарна, където си вземам солен козунак в твърда билкова хартия. Замайва ми се главата от уханията и обещанията му.

Събота предиобед е изкъпан, потен, замаян, уморен човек с три торби, който гледа гълъбите сякаш ги вижда за пръв път.

В сряда се тествах за корона и разбрах две неща : какво означава облекчение, както и че все още не съм се разправила докрай с Мистър Страх, нищо че съм оборудвана с картечници от петите до брадичката. Главата ми все още е незащитена.

Сиестата ни е около три часа. В плътно затъмнената стая след пира с маслините и хляба пропадам в най-сладкото безвремие, което ме изплюва в онова мое тяло с бавни движения и отнесен поглед, в което ще прекарам остатъка от уикенда.

Сънувах, че сънувам, че се виждам в един телевизор, който не мога да изключа.

Светът е ужасно шумен след това и всичко, което не е мен или производно от тялото ми, ме дразни. Иде ми да крещя и дращя, да бягам и да не се завръщам, но съм пленник на омекналото си уикендово тяло, а когато изляза от него, ще имам друга работа.

Всъщност не съм сигурна дали наистина исках да изключа онзи телевизор.

Дори когато светът заглъхне, тишината е неприятна, тегнеща. Пия последното си кафе без кофеин и се чудя защо се тормозя така. После се сещам за възможността да спя на обяд и пропускам лъжливата течност в гърлото си, вместо да я изплюя.

Дори и половин час йога не мога да направя, без да бъда прекъсната. Един куп започнати разкази кимат съчувствено от харддиска ми. Мимимими. Римите пък къде.

Някъде там, където съм положила основите на планинската колиба, някъде там в склада ми.

Как се пише за това,  което е.

Задължително в джинси,  които седят добре,  с протрити колене.

Мисля за всяка дума по няколко минути,  например джинси-дънки-защо звучи толкова спънато и защо езикът въобще.

Междувременно слънцето се обляга върху линията на хоризонта и тя поддава като мек матрак.

Ябълковото вино не предлага въпроси.

Лек аромат на дъжд, който вали някъде другаде, някъде по-високо.

Не намирам начин да спра да искам, дори когато не зная какво.

Планините са толкова далеч, когато изглеждат толкова близо в яркия, трептящ от очакване въздух.

За морето не мисля. Ленен чаршаф покрива нещата, които не съществуват, защото не са тук. Обичам ленените чаршафи повече от морето.

Бих могла да изглеждам щастлива, защото съм, но някак не се получава. Мисля, че гените ми са следвали конструкционния план на меланхолията.

Отдалечавам се от тялото си. Каквото и да правя, не мога да спра този процес. Вероятно трябва да правя нещо друго.

Обаче какво?

Moiré

Този ден е топла, потна длан около шията ми. Трепери. Или шията ми трепери. Или погледът ми трепери и размества точките, в които умората все още не се е настанила. Те са точно три, но три опорни топки са повече от достатъчно.

Така се усеща въздухът – пресичат го кратки отблясъци от безсъзнание. Като мрамор. Като онези батик дрехи от шейсетте. Или бяха от седемдесетте? Застинали в гардеробите, издути, но без тела, които да ги изпълват.

Наистина ли съм родена през осемдесетте? Тогава батикът вече е бил мухлясал. Никакво усещане за време. Какво животно съм.

Не се научих да спя по четири часа на денонощие и да се чувствам добре (или май да чувствам каквото и да е въобще). Срамувам се, защото има толкова много неща за правене.

Когато имам тук-там свободен ден, питам О какво му се прави. Kaffee trinken gehen, казва, защото явно аз съм го казвала достатъчно. И градът ни глътва. Толкова много места, където да бъдеш, толкова много фонтани, в които да хвърляш камъчета, толкова много фурни с кроасани, ресторанти с димящи купи солена храна и градини с катерушки, които са всеки ден различни, сякаш всяка нощ реалността се споява в тъмен пластелин и бива наново изградена сутринта в подобни, но не съвсем еднакви форми. Времето от 9 до 9 съвсем не стига. Когато се приберем, съм тъй нежно уморена, но трябва да изпея сто пъти „време е за сън“ ( тоест Аз съм Сънчо), преди да мога да се облегна на парапета с цигара в ръка и тишина между ушите. Просъскват само нишките безсъзнание, наносекундите, в които изключвам, задрасквам картината, надрасквам плочата. Мисля за мисловната картина на О, когато той изрича „време“. Представям си я като нещо безформено, пластелиново.

Мисленето като цяло предразполага към изчисления. В повечето случаи свършва там, безславно.

Обичаме да седим върху мраморните плочи пред един музей. Аз пия кафе от непластмасова чаша и гледам хората, които минават, той лежи по гръб върху хладната плът или събира листа и фасове и ги изхвърля в кошчето до входа.

Когато видим деца, които са горе-долу толкова рошави и прашни колкото О, веднага скачаме и крещим hallo! Обикновено това води до шумно пиене на кафе в двора на някое ново кафене, където има нови катерушки и съвсем различни камъчета. Родителите на тези деца носят понякога батик.

Никога не съм прекалявала количествено и честотно с каквото и да е – храна, алкохол или дрога. Кафето е единственото изключение. Срамувам се от себе си, защото всъщност съм толкова уморена.

Може би пицата също е изключение. Едно от удоволствията на това да си от малка, неизвестна страна – келнерът от миниатюрния италиански ресторант до нас от години вярва, че фамилията ми е Искампицова и че това е съвсем нормална българска фамилия. Дали има нещо общо с пицата, попита веднъж. Съвсем не, отговорих.

Понякога в 22 часа решавам да си боядисам косата. На балкона е толкова светло и искам да се слея с това лято по всякакъв начин, дори оптически. Чувам първата гръмотевица и тогава виждам цепката в мрамора. Но какво хладно щастие е това да разбъркаш реда на нещата!

Нели Станева

Сам

Когато той изрича името ми, гласът му се свива и втвърдява като бликнала вода, ударена от вълна леден блус. Е-то засича, музиката на шегата пропада в пропаст от тишина. Нищо не следва от това, нищото само разлиства страниците на това, което би могло да бъде. Нищото е страстен читател с бурна фантазия. Когато гласът му заглъхне, когато краснотечието му се самоубие с острието на едно име, името седи и плаче съвсем самичко на корицата на един блус албум.

Снощи гледах три часа как луната, надрусана с калейдоскопични ореоли, се придвижва от едната ми гледна топка в другата и обратно. Пих студено бяло вино в хамака и с великодушие позволявах на комарите да се наслаждават на богатата ми на кислород кръв. Разхождах се из къщи, омотана с чаршаф, и си мислех защо нямам дрехи, които да ми дават същото усещане.

Мислех за всички онези места, на които не сме се любили. Възможно е да останат такива – празни от спомени, пълни с фантазии.

Днес реката беше препълнена с дъждовете на миналата седмица, със сълзите на миналото. Бързо, хапещо течение. Спуснах се по извивките без да мисля много. Вече няма за какво да се пазя. Обаче една длан ме избута към брега точно на последната стълбичка за излизане.

Страхувах се от вода преди, 4 години време, колкото и да я обичах, колкото и често да и се отдавах. Не се страхувам сега, обичам ли?

See N

Удоволствието от сменената кожа не е задължително свързано със змията. Всъщност ставам все повече ябълка.

Може би краят на света е близо и спокойствието е най-достойният човешки отговор.

Толкова съм благодарна за всичко, което се случи. За първи път летя свободно, без никакво гориво, без абсолютно никакъв страх. Всяко размахване на крилата е мое.

Откакто се заговори за втора вълна, започнах да изневерявам на петкилометровия си маршрут на бягане, който от години е един и същ: покрай реката, по моста, през една горичка и обратно вкъщи. Сега ме влече към града, към вътрешността, към централните квартали. Бягам през уикенда, вечер след осем, улиците са стихнали, но всяка градина, всяко междублоково пространство е запълнено с маси, хамаци, свещи, лампички, барбекюта, потни деца, хора с бири в ръка. По тротоарите са нясядали тези, които никаде не искат да отидат, тези, на които им е хубаво да са тук, изпънали загорели крайници, примижват под милувките на залеза, кимат ми, познават ме, аз принадлежа тук.

За слушане докато бягам избирам най-бруталните китари от 90те и началото на века, а мислех, че изнеженият ми от джаз и техно слух не може да ги търпи вече. Може явно, когато пулсът ми премине границата на 100 удара в минута, и може явно, когато съм се разсъблякла от един куп страхове. Докато се лутам из новите си маршрути, с учудване установявам, че съм минала 10 км без да се задъхам особено. Потта си усещам като прозрачна броня, която се стяга около кожата ми в контакт с хладния мастилен въздух. Завършвам винаги със Stripped на ДМ, която не е любимата ми тяхна песен, но ми е любима камбана. Бим-бим-серотонин. После се къпя, обличам нещо възможно най-отдалечено от спортния стил и паля цигара, защото нали – да не стане прекалено.

Първата си паническа атака получих по време на бягане. След едно техно парти, спала едва 3 часа, с гузна съвест заради многото изпушени цигари и едно неестествено, причинено от две силни кафета, чувство за свежест, се хвърлих директно в ужаса на изтръгващото се от гърдите ми сърце. Тогава ми липсваше каквато и да е култура за душевното здраве и потърсих помощ на съвсем грешен адрес. Дори и след като се образовах достатъчно по темата, не намерих знахар, който да изтръгне пирона, забит в петата ми, може би защото е бил там за да задържи, да фиксира нещо, да попречи на някакво разпадане. 4 години по-късно съм (само)излекувана и абсолютния ми победен вик чака търпеливо в гърлото ми.

Какво активираше амигдалата ми през тези години:

Бягане, след известно време остана само бягане над един предел на натоварване.

Филми, въобще визуални истории.

Всякакво чувство за неразположение, дори и най-невинната настинка.

Новини от всякакъв род, разговори за политика.

Всякакви фундаментални закономерности на физическия свят.

Концентриран алкохол.

Разстоянията.

Телефоните.

Понякога и писането, но на това някак си успявах да се наслаждавам. Добре че не съм изтръгнала съвсем корените на мазохизма от себе си, иначе щяха да са горчиви, сухи години.

Времето (четвъртото измерение). Загубих ужасно много време с това.

…. (ще добавям като се сетя за друго. Вероятно ще разгърна хартиените си дневници за съвет. Иска ми се да запазя всичко. Фактът, че списъкът засега е толкова кратък засега, е истинската заря на празника)

Между другото, тази година ще излезе втората ми книга. Всъщност щеше вече да е факт, ако нещата не се бяха забавили поради все същите причини, които нежно и умно забавят всичко друго. Тъкмо ще имам достатъчно време да я поискам истински.

Един месец аз, преди да станем ние

02.02

Кожата ми е толкова суха, обаче почеркът ми набъбва.

03.02

А ми донесе от Берлин vintage клин с тигрова щампа и той се превърна от ирония в любим за нула време. Непрекъснато го нося, а когато го нося, О сякаш много по-често се завира между краката ми. И мяука.

04.02

Разтопявам се в перфектната прегръдка на младата година. Пълна съм с нещо, което не е думи. Трябва просто да свикна да не бъда лирически герой за себе си.

05.02

Идеята да прекарам лятната ваканция в България милва пръстите ми и ме кара да прекарвам часове в търсене на къща на брега на морето. Малко преди да резервирам, ужасът се завръща и затваря браузера.

06.02

В повечето време ми е невъзможно да говоря на български с О, сякаш не съм сигурна в правото на този език да съществува. Налага се да се насилвам, а това не го мога. Както винаги, когато си блъскам главата върху нещо дребно, се чувствам ужасно и непоносимо сама.

07.02

О изговаря името си Ошо, произнася го с японско ударение. Вътрешното му напрежение стихва, когато го виждам извън детското му тяло. Избира си жълти или розови дрехи. Винаги носи само една ръкавица, която не сваля и вкъщи. 

08.02

Преливане на една чаша вода в друга, докато не остане и капчица в двете. Обаче не всяка битова медитация става за метафора, която да обясни каквото и да е в живота.

09.02

Искам други думи, други комбинации, друг ритъм, нещо съвсем ново, без корени. Езикът, който плахо стъпва по страниците на тетрадката ми е толкова скучен. Бих изгорила всичко, но вече научих, че от тази литературна пепел Феникс не излиза.

10.02

Семената се разпукват, дращят почвата, гъделичкат ме през обувките. Птиците разчертават налудничевата, мокра аура на небето. Потя се от студ, бълбукам вътрешно. Отрязах 30см коса. Природата си знае.

11.02

Писането за безсънието ми причинява още повече безсъние. 

12.02

Искам полудели от живот цветя.

13.02

В тъмната длан на небето е цопнала медуза. Нощните пръсти я стискат, от желираната и плът прокапва топла влага. Седя на балкона на февруари, но пуша на брега на морето. 

14.02

С. нахлува в спалнята, троши крехкото ми време от тишина, преди да се предам на умората. Изнервена съм и едва вдигам поглед от екрана на лаптопа, от отражението на главоболието си. Писането не върви, и аз не вървя, лежа тук като празна дреха. Hyperbodyrobuten, изрича той, ако ти трябва дума, козирува и затваря вратата след себе си. 

15.02

Всичко иска да завърши: очите на това, което си погледнал, затварят твоите очи.

16.02

От толкова много pressure ми се прииска depression.

17.02

Остава това – разкривено лице докато

влака към тъмното чакаш,

миглите сплетени в лотос, ръцете ти

в мудра „пет чанти държа“.

Жените във ханша си всичко събират,

място достатъчно, стегнат капак,

olla de presión.

18.02

Когато всичко се намества както трябва, шумовете на света се наслагва и създават тишина. Визуалните стимулации затихват. Другото време унася сетивата ми. Отделям се от тялото си. Това, от което най-много се страхувам, което най-много желая. И. се обади. Всичко тече.

19.02

Колко съм щастлива, безумно щастлива. Колко щастлива съм винаги, без дори да го разбирам.

20.02

Мислите ми са ориз в скъсана торба.

21.02

Той пуши ДМТ, аз се упоявам с усещането, че съм загубила завинаги желанието нещо извън мен да ме променя. Виждаме, горе долу, съшите неща. Скучно ми е.

22.02

При всеки успех в работата си се натъжавам. Сякаш се плаша от възможно доказателство, че съм на точното място. Ако съм на точното място, нямам причина да си тръгна. Ако нямам причина да си тръгна, нямам бъдеще.

23.02

Едва балансирам върху летящото си парцалче, но па е по-добре, орколкото върху земята.

24.02

Нещо се случва, не знам какво.

25.02

Петото годишно време няма да го бъде. Онова колче, забито между обещанието за зима и обещанието за пролет (и двете неизпълнени), около което трябваше да завържем въжетата си от надежда. Сега накъде по тези празни улици?

26.02

Защо най-тъжният пантон се е настанил така удобно в небето, вече толкова време?

Ушите ми са запушени със шума.

27.02

Възможен ли е такава душевна зрялост, в която въпросът защо не съществува? Това загуба ли е (на любопитство) или печалба (на време за други неща, например – за живот)?

28.02

О държа ръката ми, докато заспиваше, а аз мислех единствено дали съм я измила достатъчно добре. Имам предвид всички гънки на битието, в които може да е влязло нещо неприятно, което да го зарази, дори и с настроение. Измих ли страховете си, преди да вляза в детската стая? Ръцете ми са сухи и на места разранени, точно като това вътре в мен..

01.03

Дни за виене на свят. Толкова съм уморена. Искам да лежа дълго в топлото си, намазано с кокосово масло тяло, и просто да бъда. Но да бъда сега е и най-опасното нещо.

Например, една кола току що почти ме прегази.

Например, не мога да спра да чета новини.

02.03

О полага глава върху краката ми, тих мартенски вятър разтърсва кръвта.

Паниката се е преоблякла като интуиция или интуицията се е преоблякла като паника?

03.03

Усещането ми за мен самата се преоблича периодично в тъмна стаичка, далеч от мен. Какво ще излезе оттам? Епитет, разрез върху драскотина, липсваща тъкан, нещо ново, нещо подарено, разтегната плът. Измислям език за тези сезони. Всеки дума, всеки поглед е монета за ново завъртане на въртележката. Всяко завъртане е на същото, което става друго. Друго време.

insta(nt) summer pleasure

Непрекъснато се спъвам в ангели

Нещо нежно придърпва одеалото на бъдешето върху мръзнещото ми от „беше“ тяло. 

Стоя тихо в пространството между биография и идентичност.

Помолих да не идваш още. Но второто кафе разлях на пулта си, защото светлината се смени с дивашка скорост и обърка пощальоните на тялото. Помолих да не идваш още, но молбата ми се върна и ме зашлеви обратно с ужасно неприятна ми прегръдка. Обгърна ме отново онова отказване – от гроздето, вината, светлината ти. Голямата ти носталгична гръд и дрехите, които дращят, да, дори най-меките, и тази поза на нещастник с две тетрадки, чакащ влак, и нея мразя. 

Понякога е трудно. Но и трудното е само труд за някога.

Днес говорих почти цял ден на немски с О. без да се усетя. Немската ми реч тече много по-бързо и гладко. Българският все повече се превръща във вътрешен език, с който само пиша и кодирам сънищата си. Език – робинзон крузо, обграден от океаните на дните ми. Понякога изпосталял и болен, понякога – див и щастлив в самотата си, проснат върху топъл пясък.

Септември винаги ме запраща в ъгли, потънали в страх. Но тази светлина. Тази светлина, режеща през слабините на меланхолията.

О продължава изречението ми.

Портрет с чаршаф в неделя, 6.30.Зад гърба ми 51.5 работни часа, 18 кафета, 5 медитации, 2 бири, 3 чая от валериан и последните петна лято, разпиляни по отминалата седмица. Няма да чистя, оставям купа да се трупа без ясна цел, но с леко сърце. 

Мое бяло момче,  от север прокапва хладът на горите
и дъхът на цигари, и шумът от съвсем други, много сериозни, студени игри. 
Но пред прозореца зяпнал, в пухена броня, си ти. 
И в очите ми – ти. Само ти си.

Нищото така ме плашеше преди, че избягвах да затварям очите си. Страхувах се от това, което не е. Но времето, което търся, е нищо. Време,  в което са разгънати гънките от сгъването в кутията на сегашното,  където всяка мисъл намира плътна,  осезаема форма,  всяка гледка – шерпа за тежката памет, където моментите се сменят,  без да свършват. Това време пише,  за да не прекъсва потока си,  а потокът се състои точно от вибрациите на това,  което не може и остава в нищото. 

Когато искам да бягам достатъчно дълго, за да разкъсам фазерите на някое настроение, обличам тениската, в която приветствах О на този свят. Дишам и оглушавам от шума на кръвта си.

не стигнах Zermatt, но
шахмат с подути прасци и
само едно стихотворение ме дели
от пътя обратно

Сутрин в пет решавам,  че бъркочът път-кафе-тракане по клавиатура-ровене в папки ми е вкусен или поне интересен, разбърквам го с кукленски крак и така прекарвам безбройни часове,  сърбайки надигащата се сухота в гърлото. Накрая тръшкам пета в Del и крещя: дайте ми от сладкото,  от дърветата,  от детето ми, от меката светлина на здрача, от цветните петна в очите на приятелите ми,  които не съм виждала отдавна. И тръгвам да изпия лятото, разгърнато в два часа, милвам кучета и котки, завирам пръсти в кал и в пшеничени коси,  събирам остатъците си от наивност в кофичка за пясък, прегръщам потта си и чуждата, докато ми прилошее от умора. Утре пак нещо горчиво за храносмилане на най-хубавото и така до края на света.

Ни капоейра, ни футбол, ни танц, но оветяване на облаците.

Еднооко овесено чудовище с есенен перчем. Свят, излюпил се наново. 

Още малко от същото. Още малко брррр привечер, петно в реката, докато птиците си избрат клон за нощуване. 

Реките сега преливат във въздуха. Превърнах се в едната си Ела,  върнах си времето и простото удоволствие от това : всичко да е казано. Да си имам дневник и нощник: места,  където нещата да намират правилните си чекмеджета, чувствата да не раздират контурите на всяка qualia, само леко да притискат главата ми, да са прозрачен Qual. Да съм животно, тоест жива, жива, жива.

Култура на грешките.

Август – рошавата лъвска грива, 
мръсен джоб с презрели дренки
и ръждясал (и заключен) изгрев. 
Дни – преди дори да се повдигнат, 
грохват, мокри си отиват. 
Вечер се завивам
с кожата на сенките им.

Не вярвах, че е възможно този възел да продължи да се затяга. Може ли повече от онова новородено разкъсване на астралните ми вътрешностите? Може ли повече от онази върховна крехкост на свръхновото ти тяло? Може. Тук, където ти растежът ти избутва навън моето собствено съдържание. Където ти пееш, докато те приспивам, където делиш храната си с мен, калибрираш погледа ми и тактуваш вечерите ми, където крачките ми се забавят до скоростта на твоите. „Ще дойде мъж и ще те промени“ пророкуваше баба ми, но едва ли е виждала точно теб в пророчеството си. Излягам се в това, което аз виждам, като в хамак от паяжина.

О, любими, тялото ти! Тялото ти, дето все се настанява в чуждо тяло.

Геометрия на махмурлука. Диаметрите на две чаши бяло вино, поставени върху хипотенузата на тяло, докосвано настойчиво от пръстите на остаряването, умножени по странна и плашеща непоносимост към етерите. Резултатът е влюбване във водата на степен 35 и нова формула за променяне на съзнанието, все още неизмислена.

Библиотеката ни е направена от прилепени една до друга щайги и е на нивото на пода. О. се занимава от шестмесечен с разхрърляне на всички книги по килима, полягане върху тях, намачкване на страниците, олигавяне на гръбчетата и от скоро – със сърцераздирателни опити да ги върне обратно в щайгите. Днес за пръв път намерих всичко в сравнително приличен вид – с изключение на тази книга, която все още лежеше на земята. Аз я пъхнах в една пролука, но малко по-късно отново я намерих сама – този път в кухнята. Оставих я да лежи там и сега – сега я намирам на малката масичка – щайга до матрака на О., където обикновено оставям биберони и детски книжки за четене. Искам силно усещане за level up в момента.

Между другото – този сок, който се стича по китките докато обезкостяваме плодове, са сълзи от радост, намерили друг излаз.

Чувствам тялото си много по-интензивно, когато го пращам в месомелачката на пикселите и от наблюдавам как от другата страна изплува отражението му, сглобено другояче.

Ще поговоря малко с пода, а после и с тавана.

Почти недоловомо, но вечер в шепата ти шумят океански течения.

Кафе с бадемово мляко и банан за закуска, докато търся изход от леглото си. 

Едно раздрано платно развява небето, под него – кораб в бутилка, бутилката – в гърлото.

В неделя на църква. Свободата е зелена и е точно двадесет минути вечна. Толкова, колкото да те пренесе течението от язовирната стена до мястото, където гори огънят ти. Когато видях #Aare за пръв път преди много години, усукала здраво центъра на Берн, затреперих от тласъците, които безумно красивото създава в гръдния кош. От ефимерното във физическото, от абстрактното в реалното. Там водата е близо до извора си и е буйна, магически синьозелена, като извънземен коктейл. Тук, където живея сега, е кротка и мъхеста, влачи тялото си като пълзящо растение, наситена е с миниатюрни рибки и аромат на пушек. Полу на шега, се поздравяваме с #AareKrishna на брега. Плувах тези двадесет минути и вечерта преди да родя и оттогава ми е много, много сериозно с тази религия.

Когато слънцето насити хладния нощен въздух, все още търсех възели, в които да вплета съня си. Може ли да облегна изморените мъгли в очите си върху безкрайното ти синьо, небе, да се впия в тънките, сочни мускулни жилки на облаците?

Само сегашното време може да приюти дуализма. И миналото, и бъдещето имат само по едно лице – често съвсем случайно избрано, набързо лепнато върху празнината, която всъщност са.

Не станах майка. Придружител съм, тъй както придружавам и собствения си дъх. Не аз дишам. Не аз те създавам. Просто стоя с широко разтворени сетива до това ново време и го прегръщам. Просто датата на рожденния ми ден се смени – безвъзвратно. 

Боровинки, изпълзели сред ревнива коприва, парят пръстите, кърви езикът. Което не изядох, се превръща в ликьор. Отново това странно време – на беритба, на подготвяне за нещо приказно.

ова цветенце иска да ви помоли да изпратите колите си в космоса (заедно с радиоактивния боклук), да не купувате нови дрехи (тези на царя са ок), да пътувате бавно (или вътрешно), да не използвате пластмасови торбички и да не ядете други животни (освен ако животът ви не зависи от това). Също така нещо за сламките, безумното разхищение на хартия и искането на неща, които са далече, на всяка цена. Предлага и алтернатива – да намерите друга планета за живеене точно толкова бързо, колкото се изчерпват силите на тази. Бележка за мен – спирам авокадото. Тежко, но важно решение. 

Вали тъй благо. В подплатата на стаята съм, влага блика от тавана. Ваканцията ми далеч от мисленето, в страна Чувствèния, е приключила. Започва друга, другаде, къде – не зная.

37 градуса. Още една седмица Меркурий на раменете ми,  още един камион товар сънища за сънуване. Порите ми са бранденбургски порти. Преливам,  нищо не се вмества в тялото ми. Всяко излишно действие затихва в сянката на намерението си. Слънцезащитния ми крем функционира като ракета за .О., пинсетата за вежди подпира тялото на едно растение,  обективът ми е омазан с пюре от фурми,  огледалото – облепено с непрозрачен филтър. Между зъбите ми проскърцва пясък от места, които не познавам. На толкова високо гледката се свива в замайване. И това за пръв път е добре.

Кое е оставил толкова много следи по музиката?

Подай ми най-острия молив, достатъчно остър да остави следа върху памука в главата ми.

Напред! Денят облива тялото и тясното се пука като диня! Навън препускат думите и там, сред тях, ни има.

Уж близки са ми – тази биполярна светлина, това мокро слънце, тази мека длан на идващата буря. Но не преставам да им се чудя. Вървя бавно, докосвам, дишам, вътря очи в пет посоки. Вървяла съм така хиляди години и всеки път се спъвам в този процеп във времето, наречен сега.

Косата е част от нервната система, колкото повече от нея има,  толкова повече е буферната зона между крехкия център на човека и света. Освен това – приемник/предавател,  торба за вятър, възглавница,  шал, губене на време, легло за насекоми, дразнител, изящна буря и още много, много…

Това, което ме дърпа, съм.

Всяка вечер
пеещото дърво пред прозореца
търка клони в тишината ми.


Вчера беше one of those days и към края на следобеда беше ясно, че кашата в главата ми се втечнява и се превръща във водопад от сълзи. Нямах възможност да се оттегля, а и така и не разбрах докрай теорията защо не трябва да се плаче пред деца. Така че просто седнах пред него и ревнах. Бучах и треперех с цялото си тяло. Той ме гледа няколко минути съсредоточено, след това започна да се смее на глас. Явно нямаше категория за това, което се случваше, може би мислеше, че разкривеното ми от плач лице е нов вид гримаса, с която го забавлявам, нов вид игра. Колкото по-буйно хълцах, толкова по-бистро се смееше. Накрая просто не можех да бликам сълзи, ситуацията беше толкова абсурдна, че и аз се засмях. И се сетих (Dostoyevsky, was it you?), че хората са нещастни, защото не знаят, че са щастливи. Горе-долу по това време ни плисна залезът, по-ярък от всеки изгрев, който съм виждала .


Тази седмица се наложи да остана вкъщи, защото яслата ни е затворена. Отново усетих – колкото повече време имам, толкова повече времето ме има. Часовете ме поглъщат, безбройните възможности ме разкъсват, нищо не бива завършено, трупам купчини от разхвърляни потенциали, идеите подуват главата ми, загубени в зле картографирания терен, без път навън. Накрая на деня съм толкова изтощена от вътрешно движение, че мускулите ме болят. Нощем сънувам казарми, сънувам себе си, подложена на военна тренировка, на противоположното на живота ми. Сутрин наблюдавам детето си, чието първо действие след събуждането е да се втурне към чекмеджетата си и да извади съдържанието им навън, разхвърляйки ентусиазирано, смеейки се на глас. И си мисля – сигурно има някъкъв смисъл в хаоса, щом съществува като инстинкт.

О, не преставаш да напомняш, че идваме от тъй далече, от някоя звезда, избухнала от щастие, гръмнала от многоцветие, свила се от неспособност да износи многопластието на човечеството. Че земята всъщност става за това. 

Просто да седя и да се разтопявам, духът ми да скимти на тясно, земята да е спряла. 

След раждането на дете, разпадът на тялото явно засилва стремително скоростта си. С изпълнена биологична мисия в раницата, процесите на изхабяване и умора, чакали услужливо на standy, под маската на „не знам кой ден е днес, а камо ли на колко съм години“, се втурват да догонят календара. За пръв път познах изтощение, грип, бръчки, желание да почивам вместо да съм навън, нетърпимост към определени храни. Раните ми заздравяват по-бавно, мускулната треска се появява от минимално усилие извън комфортната зона, а сега и се разхождам и с тегнеща болка в сухожилията от няколко дни невинно скачане на въже. Всичко това щеше да бъде много тъжно, ако не беше толкова интересно за наблюдаване. И ако не беше другото, вътрешното движение, все по-гъвкаво и фокусирано.

Животът през лятото, каквато и форма да има, е синоним на ваканция. Още от онези училищни години, когато дните между юни и септември се разточваха като гъст мед върху кожата, протяжната топлина винаги успява да ме накара да се чувствам истински свободна. Работата изобщо не променя това усещане, напротив – обогатява го. Чистият хлад в офиса, сладоледите, които някой винаги носи, розовите бузи и измачканите ризи около мен – всяко движение се превръща в игра, всеки проект – в приключение, всеки контакт – в приятелство. А часовете са толкова много, вечерта никак не бърза да се превърне в нощ, обикновено кисне до мен в хладната прегръдка на реката, която минава пред блока ми, и търси рими на думата щастие. Безгащие е само една от тях.

Юни, месец на първите стъпки, на първите къпания, дъх на сънен бъз и разсипани поля от мак, к тъй нататък, благодаря. На балкона е Испания, под мишниците ми извира Тунджа, а върхът на Девицата бди върху голата луна. Тази пулсираша мощ, която не идва от мен, но е изцяло и истински моя, тази искряща радост, която пронизва, тази несекваща прелест да съм будна и да е юни, отново.

В един момент осъзнавам, че списъците за пазаруване са заместили упражненията по хайку, бърборенето на О. – музиката, бързането за ясла и работа сутрин – медитационното трансцендиране, любовното тяло на хартиения дневник – работата ми по онзи горящ роман. И ми става хубаво, ужасно топло ми става от несекващата мощ на промяната.

Вечер рано, вечер рано, в неделя, в неделя. Хора, меки като хляб. 

А тялото е писта, с която ти се надпреварваш.

Честите дъждове непрекъснато рестартират лятото и всеки път го намирам недокоснато, току-що разопаковано от влажната почва, абсолютно и неописуемо добро. 

Метнах го в раницата и тръгнах към гарата. Исках да прекосим поне една граница, защото ме тресе люта носталгия по релсите и по съседните езици. По пътя ни наваля дъжд, забравих пин-а на картата си, запознахме се и милвахме две кучета, накрая точно на перона реших, че е време да променя усещанията си за това какво е пътуване. Завъртях подметка на кец, хлътнах в една палестинска изложба, после в кварталния макдоналдс, където не бях стъпвала никога и където едно индийско семейство празнуваше сватба и ни почерпи с пържени картофи и минерална вода. 


#инстаграм
 и въобще снимането понякога наистина ме спасяват от хедонистичната спирала в ДНК-то ми, принуждават ме да задържа внимание върху неща, които иначе биха се слели с настроенията, биха приели цветовете им, биха се загубили. Дори и крехките секунди присъстващ поглед, които ми осигурява обсесивнито снимане на каферъкакнигазалезчаршафкракакоткадете, са достатъчни да полеят почвата на благодарността. С времето нуждата от инсцениране намалява. Очакване. Какво ще поникне от там? Какво ще поникне от теб?