Mist

Едва днес забелязах, че ако пренебрегнем междинния интервал, четирибуквеното пространство между двете ми имена образува думата „лист“. Фактът, че едва сега я откривам, въпреки че очите ми са постоянно отворени за прегрупиране на писмените знаци, е странна, но и щастлива случайност. Със сигурност ако бях намерила този лист в началото на двайсетте си години, когато яростно търсех псевдоним, за да публикувам стиховете си на английски и да се освободя с гръм и трясък от източно-европейската си идентичност, той щеше да се превърне в нещо като the wandering leaf или vacat page или друг образец на патетичното. Гледам с леко презрение към това време, в което избуяваше фалша – и в мен, и по света, в строен такт, защото нали всичко е свързано. Сега поне си позволявам всякакви чувства. Но сега листата просто падат от дърветата без да обикалят насам-натам, а празните страници ме вбесяват.

Сега, какво да правя с този лист? Листът сега ще бъде съвсем простичък list – което на много езици е списък, което пък е хубава метафора на живота от трийсет нататък (докога точно, не зная, но все някога списъците със задачи ще се разпаднат от собствената си безсмисленост, вярвам в това). Също – имаме и точна интерлингуална рима с mist. Mist е чудно понятие на английски – замъгление, леко и чаено. На немски пък – Mist! ще чуете, когато някой е наистина ядосан, когато съществуването го кара да мисли за животински изпражнения. Каква ирония. От купчината такива също, като миниатюрен джин, често излиза тъничка mist. Знам, защото от скоро в list-а ми със задачи е всяка сряда да имам куче. С Макси и О често ходим до една ферма наблизо. Докато О вършее по купчини кравешки изпражнения и се катери по тракторите, а Макси яростно душе благите бернардини на фермера, аз отпивам доза от любимата си дрога и гледам как наклонените ниви издишват mist. Това са моментите, в които съвсем радостно не мисля, прибрана във функцията си да се грижа. Кой би повярвал колко добре се справям с това? Онзи wandering leaf на двайсет със сигурност не би.

Научих че хормонът окситоцин се отделя и от прегръщане на дървета, в случая езотериците имат право. Но езикът няма смисъл, когато прегръщам дърво. Научих, че без език, аз нямам смисъл. Научих, че не езикът не може да се разсече на ясно очертани територии, а е винаги едно цяло, от което се черпи според случая и възможностите. Не е да зная еди си колко езици, а зная един език, който е повлиян от еди си колко култури. Един мишмаш, чиито съставки нито могат да се разделят, нито да се отрекат.

Загубих връзка и с поредния си нероден роман. Не мога да обясня този процес вече, защото в един момент просто губя съзнание за това, което се случва в логоса ми. Чета тези 20+ страници, които написах през ноември и декември, и не чувствам абсолютно никаква принадлежност към историята, и не искам да продължа да я пиша. Не мога дори да се сетя за кой път ми се случва това. Винаги има голяма, външна причина, която замъглява вътрешните процеси, които водят до този вид помятане на еуфорията. Няма да кажа, че не съм готова, защото винаги съм била готова за точно това. Няма да се оправдая, но няма и да се самобичувам. Може би перипетиите ми в логоса имат функцията да ми помогнат да порасна. Да порасна сега, на 37. Или може би просто не е нужно точно за мен да порасна. И този вариант е приемлив. The wandering leaf likes this. Vacat page likes this.

Mauvaise foi

Единственото, което не се променя, е твърдата ми убеденост, че живея най-добрия от всички възможни животи. Меката ми убеденост по други въпроси използвам за тесто за нервни кризи, недовършени стихотворения и други нетрайни феномени. От люлката нататък съм изтъкана от конструктивизъм, но не вярвам в тъканта си, не вярвам в сезоните и четирисмислията, нито в паметта (и тя не вярва в мен). Вярвам в дъха на древното, който ме пронизва във все по-често случващите ми се моменти на яснота, в това, което не съм преживяла, но е в мен и опъва линиите на мисленето ми. Това не е колективно съзнание, но не е и мое, и е стабилно като небе без атмосфера и също толкова интересно и плашещо.

А иначе нищо ново под слънцето, но много ново над и отвъд.

Събота

В събота си купувам маслини от будката на един лъщящ грък, който носи кожено яке с избродирано в златно лого на импорт фирмата си дори през лятото. Той седи върху казан от зехтин, които, подозирам, е пълен или наистина със зехтин, който попива в него и овлажнява кожата му, или с някаква контрабанда, защото е малко вероятно той да изседява протяжните часове на съботата така стоически само заради мижавия оборот, който прави. До него се разгъват километри сергии на семейства Бури, Херциг и Лейбундгут, безкрайни националистически знамена от сирена, млека, яйца, картофи и свръх био котлети от крави, които са спали в едно легло с децата на семействата, които са ги заклали.

Гъркът си е съвсем самичък с лошото си настроение, но маслините му са бомба. Също така изсушените домати в зехтин с чесън, чили и магданоз. Никога не благодари, когато някой купи нещо от него. Сякаш знае, че стоката му е достатъчна. Това въобще не се харесва на швейцарците, на мен също не би по принцип, но в този случай маслините замазват всичко.

Малко по-нататък е мобилната пекарна, където си вземам солен козунак в твърда билкова хартия. Замайва ми се главата от уханията и обещанията му.

Събота предиобед е изкъпан, потен, замаян, уморен човек с три торби, който гледа гълъбите сякаш ги вижда за пръв път.

В сряда се тествах за корона и разбрах две неща : какво означава облекчение, както и че все още не съм се разправила докрай с Мистър Страх, нищо че съм оборудвана с картечници от петите до брадичката. Главата ми все още е незащитена.

Сиестата ни е около три часа. В плътно затъмнената стая след пира с маслините и хляба пропадам в най-сладкото безвремие, което ме изплюва в онова мое тяло с бавни движения и отнесен поглед, в което ще прекарам остатъка от уикенда.

Сънувах, че сънувам, че се виждам в един телевизор, който не мога да изключа.

Светът е ужасно шумен след това и всичко, което не е мен или производно от тялото ми, ме дразни. Иде ми да крещя и дращя, да бягам и да не се завръщам, но съм пленник на омекналото си уикендово тяло, а когато изляза от него, ще имам друга работа.

Всъщност не съм сигурна дали наистина исках да изключа онзи телевизор.

Дори когато светът заглъхне, тишината е неприятна, тегнеща. Пия последното си кафе без кофеин и се чудя защо се тормозя така. После се сещам за възможността да спя на обяд и пропускам лъжливата течност в гърлото си, вместо да я изплюя.

Дори и половин час йога не мога да направя, без да бъда прекъсната. Един куп започнати разкази кимат съчувствено от харддиска ми. Мимимими. Римите пък къде.

Някъде там, където съм положила основите на планинската колиба, някъде там в склада ми.

Как се пише за това, което е.

Задължително в джинси,  които седят добре,  с протрити колене.

Мисля за всяка дума по няколко минути,  например джинси-дънки-защо звучи толкова спънато и защо езикът въобще.

Междувременно слънцето се обляга върху линията на хоризонта и тя поддава като мек матрак.

Ябълковото вино не предлага въпроси.

Лек аромат на дъжд, който вали някъде другаде, някъде по-високо.

Не намирам начин да спра да искам, дори когато не зная какво.

Планините са толкова далеч, когато изглеждат толкова близо в яркия, трептящ от очакване въздух.

За морето не мисля. Ленен чаршаф покрива нещата, които не съществуват, защото не са тук. Обичам ленените чаршафи повече от морето.

Бих могла да изглеждам щастлива, защото съм, но някак не се получава. Мисля, че гените ми са следвали конструкционния план на меланхолията.

Отдалечавам се от тялото си. Каквото и да правя, не мога да спра този процес. Вероятно трябва да правя нещо друго.

Обаче какво?

Moiré

Този ден е топла, потна длан около шията ми. Трепери. Или шията ми трепери. Или погледът ми трепери и размества точките, в които умората все още не се е настанила. Те са точно три, но три опорни топки са повече от достатъчно.

Така се усеща въздухът – пресичат го кратки отблясъци от безсъзнание. Като мрамор. Като онези батик дрехи от шейсетте. Или бяха от седемдесетте? Застинали в гардеробите, издути, но без тела, които да ги изпълват.

Наистина ли съм родена през осемдесетте? Тогава батикът вече е бил мухлясал. Никакво усещане за време. Какво животно съм.

Не се научих да спя по четири часа на денонощие и да се чувствам добре (или май да чувствам каквото и да е въобще). Срамувам се, защото има толкова много неща за правене.

Когато имам тук-там свободен ден, питам О какво му се прави. Kaffee trinken gehen, казва, защото явно аз съм го казвала достатъчно. И градът ни глътва. Толкова много места, където да бъдеш, толкова много фонтани, в които да хвърляш камъчета, толкова много фурни с кроасани, ресторанти с димящи купи солена храна и градини с катерушки, които са всеки ден различни, сякаш всяка нощ реалността се споява в тъмен пластелин и бива наново изградена сутринта в подобни, но не съвсем еднакви форми. Времето от 9 до 9 съвсем не стига. Когато се приберем, съм тъй нежно уморена, но трябва да изпея сто пъти „време е за сън“ ( тоест Аз съм Сънчо), преди да мога да се облегна на парапета с цигара в ръка и тишина между ушите. Просъскват само нишките безсъзнание, наносекундите, в които изключвам, задрасквам картината, надрасквам плочата. Мисля за мисловната картина на О, когато той изрича „време“. Представям си я като нещо безформено, пластелиново.

Мисленето като цяло предразполага към изчисления. В повечето случаи свършва там, безславно.

Обичаме да седим върху мраморните плочи пред един музей. Аз пия кафе от непластмасова чаша и гледам хората, които минават, той лежи по гръб върху хладната плът или събира листа и фасове и ги изхвърля в кошчето до входа.

Когато видим деца, които са горе-долу толкова рошави и прашни колкото О, веднага скачаме и крещим hallo! Обикновено това води до шумно пиене на кафе в двора на някое ново кафене, където има нови катерушки и съвсем различни камъчета. Родителите на тези деца носят понякога батик.

Никога не съм прекалявала количествено и честотно с каквото и да е – храна, алкохол или дрога. Кафето е единственото изключение. Срамувам се от себе си, защото всъщност съм толкова уморена.

Може би пицата също е изключение. Едно от удоволствията на това да си от малка, неизвестна страна – келнерът от миниатюрния италиански ресторант до нас от години вярва, че фамилията ми е Искампицова и че това е съвсем нормална българска фамилия. Дали има нещо общо с пицата, попита веднъж. Съвсем не, отговорих.

Понякога в 22 часа решавам да си боядисам косата. На балкона е толкова светло и искам да се слея с това лято по всякакъв начин, дори оптически. Чувам първата гръмотевица и тогава виждам цепката в мрамора. Но какво хладно щастие е това да разбъркаш реда на нещата!

Нели Станева

Сам

Когато той изрича името ми, гласът му се свива и втвърдява като бликнала вода, ударена от вълна леден блус. Е-то засича, музиката на шегата пропада в пропаст от тишина. Нищо не следва от това, нищото само разлиства страниците на това, което би могло да бъде. Нищото е страстен читател с бурна фантазия. Когато гласът му заглъхне, когато краснотечието му се самоубие с острието на едно име, името седи и плаче съвсем самичко на корицата на един блус албум.

Снощи гледах три часа как луната, надрусана с калейдоскопични ореоли, се придвижва от едната ми гледна топка в другата и обратно. Пих студено бяло вино в хамака и с великодушие позволявах на комарите да се наслаждават на богатата ми на кислород кръв. Разхождах се из къщи, омотана с чаршаф, и си мислех защо нямам дрехи, които да ми дават същото усещане.

Мислех за всички онези места, на които не сме се любили. Възможно е да останат такива – празни от спомени, пълни с фантазии.

Днес реката беше препълнена с дъждовете на миналата седмица, със сълзите на миналото. Бързо, хапещо течение. Спуснах се по извивките без да мисля много. Вече няма за какво да се пазя. Обаче една длан ме избута към брега точно на последната стълбичка за излизане.

Страхувах се от вода преди, 4 години време, колкото и да я обичах, колкото и често да и се отдавах. Не се страхувам сега, обичам ли?

See N

Удоволствието от сменената кожа не е задължително свързано със змията. Всъщност ставам все повече ябълка.

Може би краят на света е близо и спокойствието е най-достойният човешки отговор.

Толкова съм благодарна за всичко, което се случи. За първи път летя свободно, без никакво гориво, без абсолютно никакъв страх. Всяко размахване на крилата е мое.

Откакто се заговори за втора вълна, започнах да изневерявам на петкилометровия си маршрут на бягане, който от години е един и същ: покрай реката, по моста, през една горичка и обратно вкъщи. Сега ме влече към града, към вътрешността, към централните квартали. Бягам през уикенда, вечер след осем, улиците са стихнали, но всяка градина, всяко междублоково пространство е запълнено с маси, хамаци, свещи, лампички, барбекюта, потни деца, хора с бири в ръка. По тротоарите са нясядали тези, които никаде не искат да отидат, тези, на които им е хубаво да са тук, изпънали загорели крайници, примижват под милувките на залеза, кимат ми, познават ме, аз принадлежа тук.

За слушане докато бягам избирам най-бруталните китари от 90те и началото на века, а мислех, че изнеженият ми от джаз и техно слух не може да ги търпи вече. Може явно, когато пулсът ми премине границата на 100 удара в минута, и може явно, когато съм се разсъблякла от един куп страхове. Докато се лутам из новите си маршрути, с учудване установявам, че съм минала 10 км без да се задъхам особено. Потта си усещам като прозрачна броня, която се стяга около кожата ми в контакт с хладния мастилен въздух. Завършвам винаги със Stripped на ДМ, която не е любимата ми тяхна песен, но ми е любима камбана. Бим-бим-серотонин. После се къпя, обличам нещо възможно най-отдалечено от спортния стил и паля цигара, защото нали – да не стане прекалено.

Първата си паническа атака получих по време на бягане. След едно техно парти, спала едва 3 часа, с гузна съвест заради многото изпушени цигари и едно неестествено, причинено от две силни кафета, чувство за свежест, се хвърлих директно в ужаса на изтръгващото се от гърдите ми сърце. Тогава ми липсваше каквато и да е култура за душевното здраве и потърсих помощ на съвсем грешен адрес. Дори и след като се образовах достатъчно по темата, не намерих знахар, който да изтръгне пирона, забит в петата ми, може би защото е бил там за да задържи, да фиксира нещо, да попречи на някакво разпадане. 4 години по-късно съм (само)излекувана и абсолютния ми победен вик чака търпеливо в гърлото ми.

Какво активираше амигдалата ми през тези години:

Бягане, след известно време остана само бягане над един предел на натоварване.

Филми, въобще визуални истории.

Всякакво чувство за неразположение, дори и най-невинната настинка.

Новини от всякакъв род, разговори за политика.

Всякакви фундаментални закономерности на физическия свят.

Концентриран алкохол.

Разстоянията.

Телефоните.

Понякога и писането, но на това някак си успявах да се наслаждавам. Добре че не съм изтръгнала съвсем корените на мазохизма от себе си, иначе щяха да са горчиви, сухи години.

Времето (четвъртото измерение). Загубих ужасно много време с това.

…. (ще добавям като се сетя за друго. Вероятно ще разгърна хартиените си дневници за съвет. Иска ми се да запазя всичко. Фактът, че списъкът засега е толкова кратък засега, е истинската заря на празника)

Между другото, тази година ще излезе втората ми книга. Всъщност щеше вече да е факт, ако нещата не се бяха забавили поради все същите причини, които нежно и умно забавят всичко друго. Тъкмо ще имам достатъчно време да я поискам истински.