Tag Archives: дневник

Няма как да изкача този склон на декември
без да мина напряко през една пещера,
която свързва свлачищата на устрема
и неравномерното, катерещо дишане, винаги хлъзгаво,
с вътрешността на планината, в която е толкова тъмно,
че няма значение колко път ми остава, защото
така или иначе не зная къде точно е то,
нито къде е останалото.
Наричам пещерата си Танц, нищо че в нея
съм абсолютно прозрачна и неподвижна,
това, което мускулите ми правят
е само една от многобройните възможности,
неизползвани от светлината, решила да липсва.
Тъмнината на свой ред използва дирите сладост,
които оставя изкачването.
Те ухаят на пот, те са смисъла на обонянието,
но се движат надолу и после във кръг, неспокойни.
Те се движат към ядрото на времето, без да ме уморяват.
Краят им е тунел, който прилича на поглед във чаша,
вероятно традиционно до прозявка шампанско, което отпивам със поглед
на току-що свестен алпинист,
чиито първи думи ще бъдат:
паднах, успях.

Тенджерата с къкрещ боб в 6.30 в кафенето на гарата.

Тези, наредили се по пластмасовите столове, за да чакат боба, влака, нищото.

Миризмата на цигари в сплъстената тъга на чакалнята.

Пияният, който повтаря, че чака охраната, за да ѝ пречупи гърлото.

Дългуч с чувал в парка, дошъл от непубликуван ръкопис на Стивън Кинг, настъпил измисленото ми островче от спокойствие завинаги с две реплики.

Подпухналото лице, запътено към скорошна смърт, разхождано от кротък човек, разхождащ на свой ред бяло кученце в мъглата под изгрева.

Педиатърката, размахваща в лицето на крехко самочувствие рецепта, съдържаща два антибиотика срещу вирусна инфекция.

Тъмното във фугите. В ъглите на баните, между блоковете, лепкавия език на разрухата.

Сергиите, понятието наред със съдържанието им.

Белият хляб, дъхащ на фабричен въздух, на фабрика, на отдавна незабърсван плот, опакован в целофан, с размер на четиригодишно дете.

Тишината в ума, а отвъд – вечният шум.

Празното петно там, където е имало училище. Празните погледи там, където е имало учители.

Миризмата на капан. На страх. На собствената ми пот.

Невинните, които все пак живеят тук, оплескани от мен самата.

Софийска тъга, в която заспивам и се събуждам в с. Тъжа, после Тулово, тътнещо туловище, тюленска кожа, изолирала тунелите, „който иска да слезе да пуши“, от другата страна съм на 12 години, ендокринните ми жлези са дзен, камънаците са най-красивите камънаци, които съм виждала, чудото да ги пробия с волята си за пътуване все още е достатъчно, слава на Балканите, коя метафора за тях, влакът има престой, добре, ето: престоят на историята, придружен от задължителните две и половина бездомни кучета, кафеавтомат, изоставена постройка. Има толкова много красота в това, тоест би имало, ако можех да я споделя. Самият акт на споделяне би заел достатъчно неврони, за да не ми позволи да видя боклуците, сякаш нарочно изсипани върху най-драматично осветените от катерещото се по склона слънце късчета земя.

Бих искала да ти кажа, че можеш да спиш спокойно. Че да: родили сме се в престоя, но имаме свобода да се движим. Че да: можем да избираме между неточни метафори и точни клишета, но поне имаме някакъв избор. Че да: великаните живеят точно  в малкото, там са им хралупите, от които излизат някога и се разгъват до пълен размер, заслепени от слънцето. Че да: чеда сме, детски изчадия, съвършени в действието си и в неспокойствието си и доста сладки в съня.

Купчините нощно дихание, затрупали хоризонта, се размърдват и съвършеният овал на жълтъковото слънце се търкулва оттам към своето надолу, към което аз повдигам очи и веднага разбърквам с бъркалката на човешките си възприятия. Краката ми, значи, висят нагоре, залепени за движението си по асфалта, нагънат като облак. Напред, мисля, също е назад. Пия второ кафе от автомат и пак забравям да натисна бутона за без захар, затова и бурната реакция на ендокринната ми система. Главата ми се люшва по контура на непреработената оптична информация. Багряна, Яна Язова, Яворов (тъмен и светъл период) и Дебелянов, да си автор или да си герой, заземяване с крила, есе за съдбата, гримирани с опушен молив очи, най-строгата стихотворна форма, лош вкус, светлината не си отива, никой нищо не може да ми отнеме, аз съм най-здравата торбичка, гладувам.

Свиквам. Свикнах.

„На попрището жизнено в средата
намерих се в лес тъмен по зла чест,
че правий път сбъркал бях в мрачината.

Тъй буен, див и гъст бе тоя лес,
че спомня ли го, цял ме мраз побива:
при грозний страх, с кой пълни ме до днес.„

Иска ми се да запазя това, за да го напусна, но този път както трябва, без онова тегнещо чувство на бягство. Да си тръгнеш без да напуснеш е сложен процес, който изисква друг вид настройка на духа, заобикаляне на много мисловни категории и чекмеджета. Задача за мъдреци.
Хвърлих и четирите си мъдреци в Швейцария. По детска (детинска?) традиция си избрах места, с които исках – поне символистично – да се свържа. В два музея и в две библиотеки, скрити много старателно, надявам се – ненамерени от чистачките, гният моите четири чудовищни, разкривени на всички грешни посоки зъби, които ми причиниха много повече болка от раждането на дете. Какво ли свързване ще се получи от това?

Мърлявите фигури, изплували от контражура в обхвата на любопитния ми поглед. Седнали на ръба на тротоара до най-оживеното платно, на крехки сантиметри от колите, там, където слънцето пада най-косо. Тъмносини долнища на анцуг, изцапани на места до графитено черно, дълги елеци от рижава прежда с повече дупки, отколкото плетка, неясни по кройка и цвят блузи, мръсни коси. Две хартиени чашки кафе до тях на асфалта, една празна щайга, отровнозелено шише вода, изпито до половина. Пушат, прегърбени над костите си, примижват и издишват дима с удоволствие, което за последно срещнах по лицата на посетителите на една префърцунена brasserie в Базел. Струва ми се, че човек трябва да бъде задължен към удоволствието поне три пъти дневно по закон. Тогава тези двамата биха били примерни граждани, изпълняващи обедния си дълг.

Тук вечно нещо е мръсно. Дълго време смятах, че просто мускулите на разрухата по тази географска ширина са по-мощни (както и тестисите на котараците, децибелите на разговорите по телефона, устните на жените, шиите на мъжете, косата на смъртта, инатите и страстите), но понякога мисля, че може би просто имам OCD. За да проверя, решавам да оставя всичко на самотек колкото се може по-дълго и да наблюдавам. Кухнята бързо се превръща в четириъгълник на Ада. Отвсякъде капят лигите на буркани мед и сладко, няколко отворени кофички мляко киселеят с денонощия на плота, плочките се обрищват с пъпки-капки от неизвестни по произход сосове, хладилникът също хваща сивкави петна, които ме карат да се съмнявам в температурата като метод на съхранение, шоколадът губи сладостта си за една нощ престой в кутията за сладки, отвсякъде нещо капе, потраква, нещо тъмно се пени, стара отвара от билки се катери по пердетата, решила да мухляса там, в шкафовете се крият котки, които цяла нощ кашлят хрипливо, тарелките димят с аромата на нещо, нарязано преди много години, хлябът в кутията сам се раздробява на милиарди твърди трохи, които после сами се изсипват във всички посоки на погледа ми, усетили плахите ми движения сред кухненския въздух, който от своя страна все повече наподобява гъст маджун от кални обувки…
Измивам си една чаша, но после кафето ми има вкус на веро.

Започнах да вярвам, че всичко е здраве. Всичко, наистина всичко, трябва да бъде оставено да си бъде на спокойствие, за да ферментира потенциал.

joie de vivre язовир и как светлината следва погледа ти и въжетата на мрака омотани в тази памет и отлично оросяване на пръстите и ще те закарам да разбира се и как си имаш ли достатъчно и ето виж с очи на изгрев и да спокойно поплачи си това си е съвсем наред човешко е и дърпаш нишката а човеците освен че плачат са и смели така че ето пътища а времето лети напред и нежна калибрация и знаеш ли че вероятно всичко е възможно и още малко вино с което може но и можеше и ето музика за всеки вид падеж и обясненията и животните и ровенето също всички вечери и пет вечери с ударение на друго място или даже повече и ярко удоволствие от обитаване на кожата и на фантазията и на света под нея и дори приятен страх и вече толкова години човешки стан на мястото на мачтата и да знаеш

засега

това

е недостатъчно

Ям пилешка супа в Мон Парнас с вкус от миналия век, олиото в супата танцува пиян валс, това са стените, залитащи от евтино вино в 11 сутринта, все още зависими от никотина на посетителите, от изтърканите им якета, коремът на настоящето е свикнал на изрядност, каквато готвят само на запад. Боли, но тъй се услажда на носталгията. Багряна е там, свива си цигари от сух тютюн, доста е мърлява. Времената се променят, времето оставя следи. Ако си извадил късмет, по езика. Иначе просто разтройство.

Отново в този град, където
раните не заздравяват.
Град със сянка на река.

Не е оптическа илюзия. Истината винаги се шляе нощем по измислените улици. Срещам малко момиче с красиви очи, което иска дрехите ми. Оказва се, че всъщност е на двайсет, оказва се, че съм я родила аз. Имам само самота, казвам. Мисля, че ще ми стане, казва тя.

От гърбица на полет гълъбов
търкулва се за кратко слънцето
по фигурите, яхнали камбаните,
по духовете, яхнали звука.

Има начин да направиш нетрайното трайно, начинът или начинанието на чувствата.

Докосвам истински хора, четейки неистински истории. Докосвам неистински хора, живеейки истински живот. Недовършена констелация от тук и там, от някъде и никъде.
Вятър, сякаш този град живее в центъра на звука от гръмотевична буря. Уж само вятър, а постоянна загуба на мисли, които са крехък звук, шепот дори. Искам да събера всичко в една единствена дума със свръхмаса, толкова тежка, че да не може да бъде преместена. Ще остана там, в нея.

Той излиза от теб, сигналът заглъхва,
оставя ти място за нищото.
Вероятно не си първата,
задушена от свалена каишка.

Вярвам, че просто съм започнала погрешно. Това, което е ясно, намира лесно завършека си. Хаосът и неяснотата са обещание за безкрайност. Ето още един начин.

В този празен вътрешен ландшафт стои един билборд от октомври: Време за радикални действия. Докато шофирам към Твърдица, отбелязвам, че двайсетгодишното аз е зачеркнало време и го е заменило със самота, чиито парцали се веят разкъсани, насилени.

Географската ширина сякаш мачка лицата на хората, вероятно е свързано с магнетизма или кой знае. Същото се наблюдава по земята, по асфалта. Геодезията би трябвало да включи лицата в измерванията си.

Витраж от счупени стъкла,
слепени с тежък въздух,
захлупил е докрай небето.

Защо пишеш в рими? За да не пиша аз.

После свива се във онзи ъгъл
до глезена на съборетината
на улица Московска и Париж,
в прашните поли на изтока.

Вземи си бонбони, момиче, напълни шепите си, напълни пазвата си, земята си, нахрани я, отрови я, ти си част от това.

След няколко часа, в 2.14, ще получа дипломата си. Бакалавърска степен по родителство. Не искам да се хваля, но противно на всички очаквания, чужди и мои собствени, завърших с отличие. Не че нямах сериозни пропуски, но в последните месеци наистина посветих страшно много време на дипломната си работа, наречена „Разсеяно, но ангажирано присъствие“ и наваксах. Естествено, на защитата имах пищови – леген с вода под пързалката, супер бърза щайга-количка с гумите на старото ми колело, замък от кашони, много сладолед, охлюви в кутия, пера от гарван. Никой не усети, че не обичам да строя невъзможно скучни неща с лего и че адски се стягам, когато трябва да отговарям на детски въпроси, защото ми показват, че скалните образувания на света ми са шуплести. Цитирах от няколко съмнителни книги, доказващи как този вид трудни или досадни за мен дейности са всъщност принадлежни към друг факултет. Босоногият, мърляв професор, чиято коса не е къпана от второ пришествие, махна щедро с ръка – движение, което наистина приличаше на оценка, изписана във въздуха, и се пъхна в скута ми. Справих се успешно после и с анализа на възходите и паденията ми през първите месеци, дотолкова успешно, че дори мисля за себе си тогава като за друго дете, което по чудо е оцеляло и пораснало. Това е разстоянието, което спасява, което пише израстване, отличен 6, не – отличен О, който казва, че съм мека и топла, а това си е направо повече от шестица.

Естествено, аз не съм съвсем доволна. Наистина очаквах, че ще имам по-интересни отговори на многобройните и плъзнали навсякъде като мравки на амфетамин въпроси защо, че няма да ми се налага да казвам такива ужасяващи реплики като може ли малко по-тихо, или искам да остана сама (и двете ми бяха върнати тъпкано, в същата моя отчаяна тоналност и с онзи сериозен детски поглед, който срива в адската дупка на срама всеки поне малко съзнателен възрастен), че ще съм се научила да не се страхувам, когато траекториите на любопитството се окажат извън погледа ми, че финото изкуство на концентрацията върху текст, докато някой сипе пясък по косата ми или си пуска за стотен път Моите цветове и твоите, би трябвало да ми се отдава по-добре. Когато преди три години това ново присъствие ловко и неочаквано обрули объркването ми, бях сигурна, че никога, ама никога няма да му се ядосам, че вече дори не съм способна на това. Сега ме гризе доста, че все пак съм способна да се ядосвам, и то за какво ли не. Когато ме буди сутрин в шест, ровейки с малко пръстче в ноздрата ми, когато дори не удостоява с поглед съвършената консистенция на зеленчуците, които съм приготвила (и по този начин ме кара да се срамувам  въобще от идеята така смешно буржоазно да се старая), когато ме поставя в жизненоважната необходимост да изричам забрани и да посрещам пълното им игнориране с бодър дух и твърда ръка (докато той крещи пусни ме, не, не, не), когато усетя границите на силата си, границите на лекотата и хумора си, или пък когато усетя лекотата, с която ставам нещо, предопределено да бъде отречено. Но философстването също е друг факултет. А и е по-добре да пестя силите и диапазона на размишленията си, защото след тази защита не ме очаква нито ваканция, нито стаж, нито околосветско пътешествие. Продължавам директно със следващото ниво, в същите библиотеки на хаоса и със същите специалности, чиято единствена цел е поддържането на живота.

Като се замисля обаче – околосветско пътешествие, това май не е лоша идея за магистратура. Естествено става въпрос за свят, построен от лего.

Ново чувство – да се влюбя в хора, които току-що съм измислила.