Мокрото небе, пльоснато сред долината, мълчи.

Сухото небе, затиснато от каменни юмруци, мълчи.

Мама пие кафе с глава в тревата и мълчи.

Татко мирише на билки и бира, и мълчи.

Един дървен самолет размахва крила като птица.

И аз му отговарям.

Неведоми са пътищата,

по които животът се изплъзва от центъра си,

но езикът е един от тях.

Малка прозрачна мушичка

разтваря крила сред сърцето ми.

Малкото, което е всичко.

Зная те къде си –

в зъбчето на мрака,

в сбърканата стъпка,

криеш се и чакаш

слабостта, ръката,

пръстчето ми, устни,

кървавата песен

неизпята и нечута.

Зная те къде си –

в счупеното време,

в черното по бялото,

в мъглата на промените,

в цялото ми тяло.

Зная те къде си.

Вече да те гоня

не ми е интересно.