Етикет: важни

Тук вероятно трябва да се спомене, че си добър готвач.
Удачен увод е в картината, в историята, в смисъла,
но кой, освен любовници и пишещи,
се занимават с уводи? Сега ухае
изящно тишината в кухнята,
маринатата от борова смола прокапва чак
до ескалатора от шум на улицата.
Ти отлично чуваш приливите на света,
но си се навел съсредоточено
над гладната уста, устата на вселената,
все още бяла, неродена,
смущаващо четириъгълна.
Вероятно е студено,
тъй както е студено раждането
и паниката, че не разполагаш със достатъчно
да утолиш глада на формата.
Опитваш с плахи щрихи,
но бялото ти отговаря с писъци. Боли,
ти вкусваш вече съдържанието
и знаеш, че е правилното,
но как да го порционираш?
И все пак – твоето стоическо присъствие
изстисква киселина от нищото,
препречва ветровете на безсмислието
и от някъде, от тенджерата или от небитието
прокапва крехък цвят. Първо в аортата ти,
оттам – с грижовното движение на китката –
във нежни хапчици, подадени от четката към листа.
Упоен от бебешкото мляскане,
ти газиш все по-смело във палитрата,
докато усетиш равномерно дишане.
Тя е, но ти не си заситен.
Та кой, освен любовници и смъртни,
се интересува от засищане?
Сега ухае на невинност кухнята,
на сладко мляко, на новородена,
замаяна от вкусове вселена.
Тук вероятно трябва да се спомене –
историята ти, така записана,
изобщо няма смисъл.
Той – смисълът – все още се намира в твоя шкаф,
на твоя плот или
на върха на пръстите ти или пък на езика,
нарича се
безкрайно повторение
и глад.

Задушна нощ без теб. Какво пък толкова?
Нима влияят градусите на тъгата?
Нима не беше същото в суровия,
безмълвен студ на зимата, когато
заклещена сред тъмното те чаках?

Нима не беше също тъй болезнен
кадансът на съзнанието? Как
край всяка лампа зейваше и ореол от бездна
бълнуващ името ти мрак,
поглъщащ всяка друга мисъл, без остатък.

Сега е просто по-горещо. Аз се чудя
дали живакът всъщност не маркира
колко пристрастена съм да чувствам чудото?
Или пък колко пъти съм умирала
в ръцете ти? Актуалното ниво възбуда?

Кой знае. Тежко скърцат часовете.
И те не знаят вече накъде.
Назад към спомена за теб? Напред ли?
Къде ли ще си ти, облакътен
на маса до прозорец и приветливо
ще го отвориш, и ще пуснеш мен –
насекомото, решено да умре на светло?

С това едва ли имат нещо общо градусите,
съдържанието в чашите, щурците,
пеперудите във нощния търбух
и в моя също. Не. Сега
покрити със разсъдък са ушите ми,
очите стиснати. Дори не чух

как виеше карминената паст на залеза,
как улиците грачеха и как се срина слънцето.
Не видях кога горещата тъга е влязла,
кога е свършил въздухът навън.
Но не открих и смисъла от тъмното.

Какво пък толкова. Към абсолютната,
неизмерима стойност на движението
безброй човеци вече са се лутали
както и аз, със гърчове.

Тъй сякаш нещо развалено е
в подредбата на цялата вселена.

Над тях, над мен, над нас –
безмълвни капчици живак.
Вероятно термометърът е счупен.

Счупен е.

По дяволите всички огорчения!
По дяволите всички подозрителни,
обхождащи ни тайните градини
таралежи! Как бодлите им
растежа на цветята ни променят!
По дяволите
маскираните като въпросителни
на интелекта ни телесни реакции!
Разцепващите гладкото протичане
на нашата водниста, нежна цялост
вирове от раздразнения!
По дяволите всичките!
Прескачай ги, гони ги, протестирай,
махай със ръка,
като глупак
и като дявол!
Колкото са повече, по дяволите,
толкова по-страшно наложително е!

Увита във губер от сън, се изправям
пред спомен за обрасла с бръшляни стена.
Отварям прозореца. Май е.
Изящно замайване –
една вечно будна магнолия ме поздравява.

Колко лесно менят имената си
сезони и градове сутрин в три,
когато еднакво студено мъжди светлината
на пияните лампи
и в Сливен, и във Париж.

И еднакво далече е краят
и на нощта,
и на ръката, която протягам
сред тъжния дъх на февруари,
за да завия със губер от светли бръшляни
стената, зад която ти, в някое време и град,
също не спиш.

joie de vivre язовир и как светлината следва погледа ти и въжетата на мрака омотани в тази памет и отлично оросяване на пръстите и ще те закарам да разбира се и как си имаш ли достатъчно и ето виж с очи на изгрев и да спокойно поплачи си това си е съвсем наред човешко е и дърпаш нишката а човеците освен че плачат са и смели така че ето пътища а времето лети напред и нежна калибрация и знаеш ли че вероятно всичко е възможно и още малко вино с което може но и можеше и ето музика за всеки вид падеж и обясненията и животните и ровенето също всички вечери и пет вечери с ударение на друго място или даже повече и ярко удоволствие от обитаване на кожата и на фантазията и на света под нея и дори приятен страх и вече толкова години човешки стан на мястото на мачтата и да знаеш

засега

това

е недостатъчно

Ето как се обичахме:
ускорени,
ненабраздени кълбета безсмъртие
в полите на сивите камъни,
(прокапва чешмата ракиена,
достатъчно да се изпотим)
Ето как се обичахме:
илюзорни
и вярващи, че сме необходими
отвъд този акт на проникване
и отваряне на историята
(аз нося все още фибички,
и отказвам да свикна).
Ето как се обичахме:
маломерни
пред площта на картината,
в която се унищожаваме
(подгизва от влага мукавата,
не се свършват умните книги).
Ето как се обичахме:
уморени
от дължината на пътя,
от невъзможността за затваряне,
пръстени чаши, все едно че са първите
(ти носиш стегнат колан,
висяща над нежното пушка).

И залезът, последният ни светофар, остана

една червена точка в огледалото, 

Вероятно някой е натиснал REC. 

Нов скелет, изграден от колчета на пътни знаци, 

събаря плахата подредба в тялото ми,

носила ме четвърт век.

Ръката ти намира първо скорост, после начин. 

Знам вече, че по тези пътища се стъмва рано

и не към изгрев е насочено това свистящо бързане. 

Отдавна сме подминали човешкото, 

ми казваш. 

Тогава виждам,  че колата спряла е

сред рамка от безмълвен септемврийски въздух, 

едва щрихирано шаси, но пресен слой от вечност. 

Със сигурност резервоарът с планове е празен. 

Това не е обаче филм и няма осветление, 

и няма листи с реплики във джобчето, 

и няма страх оттук нататък. 

Мълча. Езикът ти не е език, а нож, 

браздящ с римуваните си движения

очертанията ми сред мрака. 

Дори със вързани ръце намирам копчето

за още. 

Не само че започва, но и свършва всичко в тази песен. 

Познаваш я, разбира се, Cantara. 

Божествен стон обляга едрото си тяло

върху нервните ти гръдни кости. 

После заедно, по навик, ровим в миналото за цигара.

И ако можех утре да разтворя вестник, 

щях да прочета „Пожар

в паркирана на края на света кола,  

но жертви няма.“

Сега обаче пламва в дясно изгрев – светофар. 

И всичко почва пак да се повтаря.

Дали да не оставя все пак някаква следа
по въздуха, събрал в юмрук града и лятото?
Нетипичен морски полъх, бликащ от фонтана,
разлят по улиците, примерно, или пък ято

от розови, двуглави, полудели гълъби,
над моста от прегъната на три история?
Или висящ от крана отпечатък –  зъбите,
захапали сърцето ми. Но ако го сторя,

как да не смутя реда или течението
на мощната река и на фланьорите
с експлозивния си жест на неизречено,
очакващо смъртта си да говори?

Така че мисля да оставя нещо по-дискретно.
Акробатен номер на три ноти в три координатни прави
и прясно разграфен маршрут към лесния
за губене сред този град-живот адрес
на времето, което ни остава.

Последната свободна маса
се оказва точно тук, където,
поне по броя на заетите,
не ще напиша нито ред.
Келнерката ритуално
повдига маската,
покланя се за поздрав,
и дърпа залеза със себе си.
Как го вмести в кухнята се чудя.
Опитвам все пак превода:
желанието в глад за нещо
конкретно от менюто.
До мен светът говори
и кашля, зачервен от лютото.
Не ще напиша нито ред, решавам
и бъркам с мигли в пепелника,
а келнерката носи бира.
Поръчах всъщност чай,
но ако може залеза обратно.
И тя ми кимва, тя разбира.
Да, very hot, сега след малко идва.

Малко преди полунощ получи съобщението ѝ. Малко текст и покана да проследява реалното ѝ положение за следващите 24 часа.

“Както виждаш, се намирам съвсем наблизо. Имам палатка, огън и няколко бутилки червено. Ако ме намериш, извикай името си високо и ясно, отдалеч, още докато си в горичката.”

Той се опита да заспи, но не се получи. На следващия ден имаше няколко банални задачи, които съвсем загубиха важността си в ранните часове на деня. Пет минути преди изгрев натисна с палец зелената стрелка и отвори картата, подпалена от червената ѝ точка. Познаваше тази част от планината отлично, там се беше скитал доста. 

В пет и половина колата му внимателно проследи серпентините на склона. Паркира в скута на предпоследния завой, до един удобно повален дъб, от там нататък следваха около 45 минути пеша. Лятото, което безмилостно беше мачкало чаршафите му, нямаше шанс тук. Засили стъпки, докато усети, те тича, и тичаше въпреки стръмния наклона като заек, все повече забравил къде отива, загубен в опиянението на движението. 

Пушекът на един вече смирен огън шляпна бронхите му отдалеч и го върна в историята, която тъкмо започваше. По най-горните сантиметри на дърветата танцуваше диво слънце. Светлината издуваше света като балон. Вместо да диша, той чу, че душе. Като животно.

Забрави да я предупреди или просто не усети, че вече е пристигнал и мачка покритата с маргаритена роса полянка с кубинките си. Видя единична палатка, топлеща гръбче в заспиващите въглени. Пристъпи напред и явно имаше късмет, защото камъкът не улучи главата му, а само одраска току-що завършената траектория.

Не ти ли казах да ме предупредиш отдалеч, че си ти? 

Гласът ѝ, въпреки опитите да звучи сериозно, по-скоро го помилва, скрит в короната на дървото над него. 

А ти с колко човека си споделила положението си, че трябва да се представям кой съм?

Нали ти е ясно, че съществуват и случайности?

Не и тук по това време. Ще слезеш ли или имаш още тежест за хвърляне?

От дървото се изсипаха внимателно четири прилично големи камъка, а след това и тялото, което съвсем ясно принадлежеше към милувката на гласа от преди малко.

Трябваше да познава това тяло. Той вярваше, че познанието по принцип се намира извън измерението на времето. Изненада се колко силно беше повлияно, не – износено, от него.

Не си спомняше точно как се стигна до това познание – младото му тяло имаше периодична слабост към гроздовата ракия, нито защо не се видяха повече. Дълго имаше чувството, че тя би трябвало да е мъртва. Тогава едно желание замрежваше очите и забавяше речта ѝ, желание, което твърде лесно би могло да се заплете в обещанията на смъртта. Вероятно дори предпочиташе тя да е мъртва, когато се сещаше за нея или – както сега прозря – се сещаше за себе си с нея. Много по-свободно се танцува отвъд сверяването с живота.

Желанието не само че не беше мръднало и на сантиметър от очите ѝ, но беше пуснало корени по кожата. 

Нейното дишане също звучеше като нервното душене на гладна паст. 

Крака – лиани и ръце, изпитали пулсациите на яростта. Маймунска коса, набъбнали устни, розов език между тях. Носеше дълга бяла тениска и май нищо друго.

Какво ще пиеш по това време на деня? 

Каквото бих по всяко друго време. 

Не успяха  да си кажат нищо повече. Тялото ѝ прескочи стрък разпалки, залитна и навлезе в обсега на ръцете му. Чу се прищракване откъм ложата на облаците и доволната машина зачатка с ръждясалите си зъбци по невидимата периферия на света.

Когато се събуди, куполът на небето се беше обърнал на 180 градуса. Светлината на залеза тъкмо прескачаше противоположните борови конуси. Усети бързането на нощта във въздуха, тежката вероятност на сигурния мрак. Нея я нямаше. Положението ѝ на картата обаче не се беше променило – синята точка лежеше върху червената, точно както бяха прекарали последните десетина часа. Огънят – отдавна издъхнал, палатката – неизползвана от никого – мълчеше като сухо дърво. 

Кога беше заспал? Не си спомняше никакъв преход, нито каквато и да е умора. Силата му се беше настанила така удобно в епитет за безкрайност. Беше невъзможно да свърши, и дори когато – започваше пак. 

Нейното меко, топло, тинесто тяло. Неговото ясно, ярко, остро съзнание.

Отвори бутилка вино и събра няколко дебели клона за огън. Същият планински хлад, който беше приветствал сутринта, го караше да се чувства неуютно сега. Не да намери кибрит или запалка – нито в палатката, нито в джобовете си. Реши да прескочи до колата и да се върне отново. 

Малко след като се отдалечи от лагера, забеляза, че не познава местността, не само мъничко, но и въобще. Растителността се беше променила. Вместо борови дръвчета, пред и около него стърчаха нахални, увити един в друг евкалипти, овързани с лиани, мокри от хлад. Не се изненада. Не се уплаши. Отвори картата на телефона си и се върна обратно до точката, до измачканата от телата им полянка, където всичко беше непроменено. Приближи отворената бутилка вино до устните си и не спря да пие, докато не се намери отново в сляп за всичко друго сън.

Събуди се след полунощ. Без да погледне към картата, знаеше, че червената точка ще липсва. Двадесет и четири часа. Джунглата пищеше в ушите му. Валеше топъл, мазен от хлорофил дъжд. Чу маймунски крясъци. Не се изненада. Не се уплаши.