Tag Archives: важни

Какво не е наред, какво
отново следва да се подреди, какво
да се преобразува в смисъл,
в закуската за утре, в независим климат?
Какво не е в това, че пак в какво те има?
Виж тук – трохи от сутринта, а тук –
как под лампата те втриса
от разчлененото ти мислене.
Какво виси все пак от покрива?
Предвкусваш хляб, луна и вино,
но оставаш зад вратата и
не искаш да заспиш и
се гърбиш над чинията с посоки.
Виж – обрив, виж как прекали
с пунктуацията, виж лицето си,
провери
все пак дали не е отворено,
сложи стрела вместо поредна точка
нали
нали
нали
или въпросителна.
Какво ще те спаси,
освен да постоянстваш в голотата си?
Засега с измръзнали пети
и вкочанено веро
упорито триеш зимата от острова,
неприветлив в този вид за хората.

Тук вероятно трябва да се спомене, че си добър готвач.
Удачен увод е в картината, в историята, в смисъла,
но кой, освен любовници и пишещи,
се занимават с уводи? Сега ухае
изящно тишината в кухнята,
маринатата от борова смола прокапва чак
до ескалатора от шум на улицата.
Ти отлично чуваш приливите на света,
но си се навел съсредоточено
над гладната уста, устата на вселената,
все още бяла, неродена,
смущаващо четириъгълна.
Вероятно е студено,
тъй както е студено раждането
и паниката, че не разполагаш със достатъчно
да утолиш глада на формата.
Опитваш с плахи щрихи,
но бялото ти отговаря с писъци. Боли,
ти вкусваш вече съдържанието
и знаеш, че е правилното,
но как да го порционираш?
И все пак – твоето стоическо присъствие
изстисква киселина от нищото,
препречва ветровете на безсмислието
и от някъде, от тенджерата или от небитието
прокапва крехък цвят. Първо в аортата ти,
оттам – с грижовното движение на китката –
във нежни хапчици, подадени от четката към листа.
Упоен от бебешкото мляскане,
ти газиш все по-смело във палитрата,
докато усетиш равномерно дишане.
Тя е, но ти не си заситен.
Та кой, освен любовници и смъртни,
се интересува от засищане?
Сега ухае на невинност кухнята,
на сладко мляко, на новородена,
замаяна от вкусове вселена.
Тук вероятно трябва да се спомене –
историята ти, така записана,
изобщо няма смисъл.
Той – смисълът – все още се намира в твоя шкаф,
на твоя плот или
на върха на пръстите ти или пък на езика,
нарича се
безкрайно повторение
и глад.

Задушна нощ без теб. Какво пък толкова?
Нима влияят градусите на тъгата?
Нима не беше същото в суровия,
безмълвен студ на зимата, когато
заклещена сред тъмното те чаках?

Нима не беше също тъй болезнен
кадансът на съзнанието? Как
край всяка лампа зейваше и ореол от бездна
бълнуващ името ти мрак,
поглъщащ всяка друга мисъл, без остатък.

Сега е просто по-горещо. Аз се чудя
дали живакът всъщност не маркира
колко пристрастена съм да чувствам чудото?
Или пък колко пъти съм умирала
в ръцете ти? Актуалното ниво възбуда?

Кой знае. Тежко скърцат часовете.
И те не знаят вече накъде.
Назад към спомена за теб? Напред ли?
Къде ли ще си ти, облакътен
на маса до прозорец и приветливо
ще го отвориш, и ще пуснеш мен –
насекомото, решено да умре на светло?

С това едва ли имат нещо общо градусите,
съдържанието в чашите, щурците,
пеперудите във нощния търбух
и в моя също. Не. Сега
покрити със разсъдък са ушите ми,
очите стиснати. Дори не чух

как виеше карминената паст на залеза,
как улиците грачеха и как се срина слънцето.
Не видях кога горещата тъга е влязла,
кога е свършил въздухът навън.
Но не открих и смисъла от тъмното.

Какво пък толкова. Към абсолютната,
неизмерима стойност на движението
безброй човеци вече са се лутали
както и аз, със гърчове.

Тъй сякаш нещо развалено е
в подредбата на цялата вселена.

Над тях, над мен, над нас –
безмълвни капчици живак.
Вероятно термометърът е счупен.

Счупен е.

Vierge mais avec son air de déjà-vu
Le départ, Feu! Chatteron

Ще си тръгна оттук. Точно както тогава,
ще си тръгна в средата на месец тринайсти
със билет за глада, с място в шеста октава,
с два мокри тефтера и с чувство за край.

Ще разказвам на пътя, че няма такава
любов. Просто друга наистина няма.
Че точно тя е размекнала със дъжда си мукавата
на албума със снимки от моята смърт.
И там сега пише „Раждане“.

Че с пороя от хаос като Бог е разместила
всички стъпки, които били са планирани
от Земята, с теоремата нейна за лесния
път – геометричният, който вида ни закриля.

И ще плача, разказвайки. Разрешено е, ясно е –
щом роден си във буря, ти сам се превръщаш
в пространствено-времеви облак нещастие
с мокър, тежък багаж. Който носиш в очите си
като презаверен многократно билет за завръщане.

По дяволите всички огорчения!
По дяволите всички подозрителни,
обхождащи ни тайните градини
таралежи! Как бодлите им
растежа на цветята ни променят!
По дяволите
маскираните като въпросителни
на интелекта ни телесни реакции!
Разцепващите гладкото протичане
на нашата водниста, нежна цялост
вирове от раздразнения!
По дяволите всичките!
Прескачай ги, гони ги, протестирай,
махай със ръка,
като глупак
и като дявол!
Колкото са повече, по дяволите,
толкова по-страшно наложително е!

Увита във губер от сън, се изправям
пред спомен за обрасла с бръшляни стена.
Отварям прозореца. Май е.
Изящно замайване –
една вечно будна магнолия ме поздравява.

Колко лесно менят имената си
сезони и градове сутрин в три,
когато еднакво студено мъжди светлината
на пияните лампи
и в Сливен, и във Париж.

И еднакво далече е краят
и на нощта,
и на ръката, която протягам
сред тъжния дъх на февруари,
за да завия със губер от светли бръшляни
стената, зад която ти, в някое време и град,
също не спиш.

joie de vivre язовир и как светлината следва погледа ти и въжетата на мрака омотани в тази памет и отлично оросяване на пръстите и ще те закарам да разбира се и как си имаш ли достатъчно и ето виж с очи на изгрев и да спокойно поплачи си това си е съвсем наред човешко е и дърпаш нишката а човеците освен че плачат са и смели така че ето пътища а времето лети напред и нежна калибрация и знаеш ли че вероятно всичко е възможно и още малко вино с което може но и можеше и ето музика за всеки вид падеж и обясненията и животните и ровенето също всички вечери и пет вечери с ударение на друго място или даже повече и ярко удоволствие от обитаване на кожата и на фантазията и на света под нея и дори приятен страх и вече толкова години човешки стан на мястото на мачтата и да знаеш

засега

това

е недостатъчно

Ето как се обичахме:
ускорени,
ненабраздени кълбета безсмъртие
в полите на сивите камъни,
(прокапва чешмата ракиена,
достатъчно да се изпотим)
Ето как се обичахме:
илюзорни
и вярващи, че сме необходими
отвъд този акт на проникване
и отваряне на историята
(аз нося все още фибички,
и отказвам да свикна).
Ето как се обичахме:
маломерни
пред площта на картината,
в която се унищожаваме
(подгизва от влага мукавата,
не се свършват умните книги).
Ето как се обичахме:
уморени
от дължината на пътя,
от невъзможността за затваряне,
пръстени чаши, все едно че са първите
(ти носиш стегнат колан,
висяща над нежното пушка).

И залезът, последният ни светофар, остана

една червена точка в огледалото, 

Вероятно някой е натиснал REC. 

Нов скелет, изграден от колчета на пътни знаци, 

събаря плахата подредба в тялото ми,

носила ме четвърт век.

Ръката ти намира първо скорост, после начин. 

Знам вече, че по тези пътища се стъмва рано

и не към изгрев е насочено това свистящо бързане. 

Отдавна сме подминали човешкото, 

ми казваш. 

Тогава виждам,  че колата спряла е

сред рамка от безмълвен септемврийски въздух, 

едва щрихирано шаси, но пресен слой от вечност. 

Със сигурност резервоарът с планове е празен. 

Това не е обаче филм и няма осветление, 

и няма листи с реплики във джобчето, 

и няма страх оттук нататък. 

Мълча. Езикът ти не е език, а нож, 

браздящ с римуваните си движения

очертанията ми сред мрака. 

Дори със вързани ръце намирам копчето

за още. 

Не само че започва, но и свършва всичко в тази песен. 

Познаваш я, разбира се, Cantara. 

Божествен стон обляга едрото си тяло

върху нервните ти гръдни кости. 

После заедно, по навик, ровим в миналото за цигара.

И ако можех утре да разтворя вестник, 

щях да прочета „Пожар

в паркирана на края на света кола,  

но жертви няма.“

Сега обаче пламва в дясно изгрев – светофар. 

И всичко почва пак да се повтаря.