Създател

Все по-странно подреждаш планетите.

Не че вярвам във тях. Но ти – да.

Настояваш страха да усетя

под душащата длан на дъжда,

който плисва по сухото искане,

подредено в парцели земя.

Нелогичното време притиска ме

към космическата ти тишина,

където сега наблюдавам

как разместваш планетите сам.

Знам:

аз не бива да заздравявам,

да изсъхвам (като надпис

със светеща в мрака боя).

Аз не бива да заздравявам,

имаш нужда от мен и кръвта ми.

Все по-странно подреждаш ми раните.

Все по-дълго бездейна стоя.

Animula vagula blandula

Едва-едва изхвърлена отвъд, плахо чукам по черупка с главоболие, но отваря се главата ми. Люспите от спомени в краката, слънцето, издуло тишината, колко е познато всичко, но не искам да е мое, а и аз се нямам. Този ден навън е възпалителен, пълен е със течности без твърдост, пълен с очертания за повече (явно тук, сред този сън, се ражда празнотата). Някъде стените се пропукват, някъде празнуват пълнолунието, още виждам в другата страна, където съм пораснала до трийсет грама.  Тук съм под карфицата на юли, тук се чувствам приютена от пръстта под стъпалата си. Една река отнася, после връща, после пита „Ти ли си?“

Заякнала от кал,  вместо да политна, кимам аз.

Черно сегашно

Бързо в ана̀лите намества се времето

и много са, много са важните томове.

Ценното няма с какво да измерим,

грабим от всичко – прогрес на погрома.

С къщи на гръб се тревожим, бездомни.

Светът беше лист бял, сега – почернен.

Много написахме, така че от многото

нищо не ще прочетем.

Мускул

Мисля за тебе

в досадно и минало време,

мисля въобще

без да трепвам от болка

от време на време,

все едно мускул

без причина боли

и бързо те пуска.

Същото както преди е,

нали?

Мускулна треска,

но все по-кратко държи.

Един и същ сорт плодове

Ще отхапвам главата на всеки банан,

мислейки само за теб.

Ти са там. Там, където ни нямаше,

в плодово, сочно вълшебство.

Крайно сетивна, голяма,

и сочна – като белег от рана.